Даниел Стийл
Без драскотина (18)

Глава 18

Дните, прекарани във Вирджиния, бяха заредени с напрежение и преминаха тягостно. Джак бе неизменно в лошо настроение и често се затваряше в кабинета си, за да води дълги и тайнствени разговори. Очевидно не с президента, защото той все още се възстановяваше, не и с вицепрезидента, който в момента обикаляше страната. Освен това Джак не беше близък с него. Поддържаше отношения само с Джим Армстронг.

Веднъж, вдигна случайно телефона, за да се обади на Бил, Мислеше, че Джак е излязъл, но го чу да говори с някаква непозната за нея жена. Веднага затвори, без дори да чуе какво си казаха. Но това я накара да се замисли.

Джак много набързо бе дал обяснение за това как се бе оказал с онази жена пред ресторанта в Лондон, но през последния месец се държеше резервирано и хладно и много рядко правеха любов. Това в известен смисъл беше облекчение за Мади, но същевременно я изненадваше. През целия им съвместен живот Джак бе имал ненаситен сексуален апетит. А сега изглеждаше абсолютно безразличен и незаинтересован, освен ако не я обвиняваше за нещо.

Мади все пак успя да се свърже с Лизи в Деня на благодарността, както и с Бил на следващата вечер, когато Джак отиде до един от съседите, за да си говорят за конете и да изпият по едно питие.

Обстановката във Върмонт била тягостна, с изключение на карането на ски. Бил приготвил и нагостил децата с пълнена пуйка. Всички присъствали на масата.

А Мади и Джак бяха яли своята пуйка сами. Когато тя се бе опитала да заговори за напрежението, което тегнеше помежду им, той я бе прекъснал с довода, че всичко било плод на нейното въображение. Никога досега не се бе чувствала толкова нещастна, откакто бе напуснала Боби Джо. Вече не намираше никаква разлика между двамата си съпрузи, въпреки че този път насилието бе потайно, скрито под повърхността. Но точно толкова болезнено, потискащо и тъжно.

Не можа да прикрие радостта си, когато се качиха на самолета, за да се върнат вкъщи, така че Джак я изгледа доста подозрително.

— Има ли някаква специална причина да си толкова щастлива, че се прибираме у дома?

— Не. Просто нямам търпение да се приберем — излъга го Мади. Не искаше да се карат, а той очевидно бе готов да започне кавга, за каквото и да е.

— Има ли някой, който да те очаква във Вашингтон, Мад? — попита още по-настойчиво Джак. Мади го погледна отчаяно.

— Не, Джак, няма. Колко пъти трябва да ти го повтарям. Мисля, че много добре го знаеш.

— Не съм сигурен, че знам всичко за теб. Но мога да го открия, ако реша — отвърна той.

Мади не каза нищо. Сдържаността и предпазливостта бяха очевидно най-добрият начин на защита. А мълчанието — единственият избор.

На следващия ден, след работа, тя отиде на сбирката на жените, претърпели насилие, както бе обещала на доктор Флауърс, макар и да не искаше да го прави, защото й звучеше доста потискащо. Каза на Джак, че има среща, свързана с Комисията на първата дама. Не беше съвсем сигурна дали й повярва, но поне не я спря. Най-вероятно имаше свои планове. Нещо, свързано с работата, както й каза.

Мади продължаваше да се чувства потисната, когато отиде на адреса, където се провеждаха срещите на жените, подложени на насилие. Беше някаква порутена и разнебитена къща, в съмнително предградие, и Мади предположи, че ще бъде пълно с уплашени, ужасени и плачещи жени. Това още повече я разколеба. Но се изненада, когато видя жените, които влизаха. Бяха от всякакви възрастови групи и с най-различен външен вид. Облечени с джинси или бизнес костюми, някои млади, други стари, някои хубави, други обикновени и непривлекателни. Повечето изглеждаха интелигентни и интересни, а някои дори много красиви. Накрая пристигна и ръководителката на групата и седна пред тях. Очите й бяха топли, когато погледна Мади.

— Тук използваме за обръщение само малките си имена — обясни тя. — Ако сме разпознали някого, не го коментираме навън. Когато се срещнем на улицата, не се поздравяваме. Не споделяме с никого кого сме видели и какво сме чули. Онова, което си казваме тук, остава между стените на тази стая. Важно е всички да го знаят и спазват, за да се чувстваме сигурни.

Седяха в износени столове, с изтъркана дамаска и се запознаваха помежду си. Личеше, че повечето са идвали и друг път и се познават от предишни срещи на групата.

Обикновено се събирали около двайсет жени, понякога повече, друг път по-малко, обясни ръководителката на групата. Срещали се два пъти в седмицата, но всеки сам преценявал колко пъти да идва. Групата беше отворена, нямаше програма, нито дневен ред. В ъгъла имаше кафе — машина, а някой бе донесъл сладкиши.

Започнаха да се изказват една по една. Разказваха какво са преживели, какво се е случило в живота им, за какво се тревожат, на какво се радват и от какво се страхуват. Някои бяха напуснали съпрузите си, които ги бяха малтретирали. Едни бяха нормални, други лесбийки, някои имаха деца, други все още не, но общото между всички бе, че бяха измъчвани от мъже насилници. Всички бяха подложени на някаква форма на насилие. Повечето произхождаха от семейства, в които се бяха срещали с насилието още като деца. Някои имаха идеални бракове, поне така изглеждаше отстрани, други бяха живели добре, докато не бяха срещнали мъжа или жената, които ги подлагаха на унижение и терор. И докато ги слушаше, Мади се почувства така спокойна, както не се бе чувствала от години. Онова, което чу, бе така познато, толкова истинско. Тя го бе изживяла, беше го изпитала на гърба си, звучеше й познато. Имаше чувството, че е съблякла метален костюм, който е притискал дробовете й като менгеме, и е поела глътка свеж въздух. Сякаш се бе завърнала у дома и тези жени бяха нейни сестри. Всичко, което те описваха, звучеше като живота, който бе имала с Боби Джо и с Джак през последните години. Докато ги слушаше, сякаш чуваше собствения си глас, собствената си история, собствения си живот и вътрешно бе абсолютно убедена, че Джак я бе измъчвал и малтретирал от мига, в който се бяха срещнали, та до ден-днешен. Всички тези жени бяха преживели силата и чара, заплахите и контрола, подаръци, намеци, обиди, оскърбления, унижения и болка. Джак представляваше класически пример на тиранин. Беше удивена от себе си, че не беше го видяла и разбрала по-рано. И въпреки че доктор Флауърс й го бе описала в Комисията преди няколко месеца, до този момент на Мади все още не й бе станало ясно. Тя не изпитваше нито срам, нито объркване, само облекчение. Единствената й грешка бе, че бе приемала обвиненията, които той сипеше върху нея, и бе изпитвала чувство за вина.

Тя също разказа за живота си с Джак. За нещата, които той правеше и които й говореше, за обидните думи, които използваше, за тона му, за непрекъснатите заплахи, за безцеремонността му, за реакцията му към Лизи. Всички я разбраха и подкрепиха и я увериха, че все още има възможност за спасение. Изборът беше неин. Онова, което трябваше да направи, беше нейна отговорност и решение.

— Но аз съм толкова уплашена — прошепна Мади. По бузите й се стичаха сълзи. — Какво ще стане с мен, след като го напусна? Ами ако не успея да се справя сама?

Никой не се присмя на думите й, не й каза, че е глупава. Всички те бяха изплашени, всички се страхуваха от неизвестността и бъдещето си, а някои от тях имаха много основателни причини за това. Съпругът на една от жените, например, беше в затвора, защото се бе опитал да я убие и тя се страхуваше какво ще стане с нея, когато излезе оттам след година. Повечето бяха малтретирани физически, както тя от Боби Джо. Някои бяха изоставили всичко: прекрасни домове и високо обществено положение, две от тях били принудени да оставят и децата си, но всички чувствали, че трябва да спасят живота си, преди съпрузите им да ги унищожат. Жените знаеха, че съдбите им не са за възхищение, но си бяха отишли, всяка по начина, по който беше успяла да го направи. Други продължаваха да се борят и дори не бяха сигурни дали ще успеят. Мади беше една от тях. Единственото нещо, което вече знаеше със сигурност бе, че всеки час, всеки ден, всяка минута, която прекарваше с Джак, се излагаше на опасност. Най-сетне разбра какво й бяха повтаряли Бил, доктор Флауърс и дори Грег. До този момент тя не ги бе чувала. Но сега чу и осъзна онова, което те й казваха.

— И какво според теб трябва да направиш сега, Мади? — попита я една от жените.

— Не знам — отвърна искрено Мади. — Страхувам се, че той ще прозре какво мисля.

— Единственото нещо, което трябва да чуе съвсем ясно, е как затваряш вратата и бягаш колкото е възможно по-далеч от него. Няма да прозре нищо друго, докато не го направиш — каза една жена без зъби и с проскубана рядка коса. Но въпреки ужасния й външен вид и нещата, които говореше, Мади я хареса. Тези жени бяха онова, което щеше да я спаси. Трябваше да го направи сама, но не и без тяхната помощ. Затова Мади седеше и ги слушаше.

Когато си тръгна, се чувстваше като съвсем нов човек. Всички я предупредиха, че нищо няма да стане като с магическа пръчка. Нямаше значение колко добре се чувстваше след опита, който споделиха заедно и куража, който й вдъхнаха. Тя не биваше да спира дотук, защото изцелението и избавлението нямаше да дойдат сами.

— Да се откъснеш от насилието е като да спреш наркотиците — каза тъжно една от жените. — Това е най-трудното нещо, което човек трябва да направи, защото е свикнал с него и не може да се откаже. Целият ти живот е бил такъв. Дори не знаеш възможно ли е да се живее по друг начин. Това е единственият живот, който познаваш, и единственият мъж, когото мислиш, че обичаш и който според теб също те обича. — Мади го бе чувала и преди, но мразеше да й го повтарят. Сега осъзна, че е самата свята истина. Тя изобщо не бе имала представа какво трябва да направи, преди да дойде тук.

— Не очаквай много от себе си в началото — каза й друга жена. — Но и не се залъгвай, че можеш да опиташ за последен път. Да си кажеш: „ето, за последно, един последен път“, който може да се окаже наистина последен за теб. Дори мъжете, които не вдигат ръка срещу жените си, понякога превъртат. Твоят очевидно е лош човек, Мади, много по-лош, отколкото си мислиш и може да те убие. Вероятно иска да го направи, но не му стиска. Затова си вдигай задника и изчезвай, преди да е събрал смелост. Той не те обича. Не го е грижа за теб, хич не му пука. Неговата любов те разстройва и наранява. Той иска точно това и го прави много успешно. Не очаквай да се промени. Такъв е по природа и никога няма да се промени. Ще става все по-лош и по-лош. Колкото по-добра си ти с него, толкова по-лош ще бъде той с теб. Намираш се в голяма опасност, Мади.

 

 

Докато караше към къщи, Мади разсъждаваше върху всичко, което чу. Не се съмняваше в нито една дума. Знаеше, че е истина, че жените са прави. Но поради някаква неясна причина искаше Джак да престане да я наранява и унижава, искаше да я обича. Струваше й се, че може да му обясни всичко, така че той да престане да прави онези ужасни неща, от които я болеше. И в същото време осъзнаваше, че това е невъзможно. Той просто щеше да продължи да я наранява и обижда повече и повече. И дори да го обичаше, трябваше да го напусне. Беше настъпил момента, когато ставаше въпрос за физическо оцеляване.

Мади се обади на Бил от колата си, преди да влезе вкъщи, и му каза как беше минала срещата. Той беше доволен. Беше се молил единствено за това да получи подкрепа и силата, от която се нуждаеше. И слава Богу това беше станало.

В момента, в който Мади влезе вкъщи, Джак веднага усети промяната. Изгледа я странно и я попита къде е била, а тя отново го излъга, че е била на среща, свързана с Комисията. Дори си позволи да му разкаже, че става въпрос за група жени, подложени на насилие, която Комисията иска да включи в работата си, и е било много интересно, но е чула неща, които са я ужасили и ядосали.

— Представям си каква сбирщина от ненормалници се е събрала! Не мога да повярвам, че първата дама очаква от теб да се срещаш с подобна паплач! — Мади отвори уста да възрази, но спря навреме. Вече знаеше, че ако го направи може да стане опасно за нея. А нямаше никакво желание да рискува. Беше научила достатъчно много.

— Защо тогава изглеждаш толкова доволна? — подразни я той. Тя наистина не изглеждаше уплашена и потисната както обикновено.

Мади се насили да промени изражението ся, както я бяха учили приятелките й по съдба тази вечер.

— Наистина беше ужасно отегчително и потискащо — съгласи се с него тя, — но нямаше как. Бях обещала на Филис да отида заради нея. — Той я изгледа подозрително, но кимна. Този отговор очевидно го задоволи. Според него беше верният отговор.

Тази нощ, за пръв път от доста време, Джак прави любов с нея и беше груб, сякаш за да й напомни кой е. Мади осъзна, че без значение какво беше чула досега, той все още я държеше в подчинение и винаги щеше да го прави. Но както преди си замълча и отиде в банята си да се изкъпе. Имаше чувството, че никакво количество сапун и вода не могат да измият ужаса и отвращението, които изпитваше към него. Върна се обратно в леглото и въздъхна с облекчение, когато го чу да похърква.

На следващия ден тя стана рано и вече беше в кухнята, когато Джак слезе. Всичко помежду им изглеждаше както обикновено. Сякаш нищо не се беше случвало. Но Мади се чувстваше като затворник, който рови с нокти в стената, за да изкопае тунел, без значение колко дълъг ще бъде и колко време ще й отнеме.

— Какво ти е? — попита подозрително Джак, докато тя му подаваше чаша кафе. — Държиш се доста особено.

Мади се изплаши, да не би да е прочел мислите й. Почти беше сигурна, че е като вампир, който е в състояние да го направи. Беше се променила и точно това я застрашаваше.

— Мисля, че съм настинала. Грип или кой знае какво.

— Вземи веднага мерки. Витамин С, аспирин. Не искам да ти търся заместник. Ако се разболееш, ще ми докараш големи неприятности.

Едва ли имаше намерение да й търси заместник, но поне беше повярвал на измислицата, че не се чувства добре. Само като го слушаше как й отговаря, Мади се увери за пореден път колко груб и незаинтересован е всъщност. Не го интересуваше нито тя, нито здравето й, а само бизнеса.

— Не се тревожи, ще се оправя. Все още мога да стоя на краката си.

Джак кимна и взе вестника си, а Мади се втренчи невиждащо в „Уол Стрийт Джърнъл“. Молеше се да не отгатне по някакъв начин какво си мисли. С малко късмет, щеше да й се размине. Трябваше да изготви план и да избяга, преди напълно да е разстроил психиката й или преди да й е посегнал физически. Вече със сигурност знаеше, че омразата, за която тя подозираше, че изпитва към нея, бе нещо съвсем реално и бе далеч по-силна и страшна, отколкото си представяше.