Ан Мейджър
Отвъд любовта (1)

Първа глава

Беше обикновен мразовит следобед в долината Напа. Но Дина Кирстен никога нямаше да го забрави. Не предчувстваше нищо лошо, когато затръшна вратата след себе си. Младото й сърце биеше лудо и тя се задушаваше от негодуванието, което винаги се бе опитвала да скрие от всички и особено от дядо си.

Навън студът хапеше, но тя остана на верандата. Напъха дългата си черна коса в качулката и затвори ципа на жълтия анорак. После се затича към хамбара, нетърпелива да се махне от къщата и от дядо си.

Земята под нея бе подгизнала, а между хълмовете пълзеше мъгла. Лозята на Кирстен изглеждаха потискащи, като избелелите снимки от бойните полета на Първата световна война в албума на дядо й. Последните паднали листа в калта под чепатите лози имаха мръснокафяв цвят, а небето беше металносиво. Бялата викторианска къща на дядо й, кацнала върху хълма, приличаше на корона. Оттам можеше да се види река Напа. В подножието се простираха лозята, строени в редици като на военен парад.

Странно, но мрачният ден накара Дина да се почувства по-добре. Както винаги усещаше някаква близост със земята и лозето. Обичаше долината и копнееше наистина да е част от нея, както Холи. Де да можеше Холи да е осиновената, а не тя!

Онази Холи, дето не я бе грижа за обичта на дядо й и не се интересуваше от лозята и винарската изба!

Доброто й сърце бързо отхвърли тази грозна мисъл. Не биваше да й се поддава. Обикновено не мислеше непрестанно за голямата си сестра, но днес бяха получили писмо от нея. Явно беше свършила парите. И все пак дядо й се беше развълнувал, защото това бе първото писмо от два месеца насам и той го прочете на глас няколко пъти. Дина бе изпълнена с онази до болка позната ревност, от която мислеше, че се е освободила, когато Холи бе заминала за Бъркли през септември. Въпреки волята си, Дина го беше изслушала да говори колко много му липсва Холи. Когато бе казал, че изглежда и те й липсват малко, Дина прехапа устни, за да не го нарани с думите, че явно приема желаното за действително. Холи никога не пишеше, освен за да поиска нещо.

Радостта му от писмото беше като трън в очите на Дина, защото копнееше той да обича и нея така, както обича Холи. По ирония на съдбата Холи беше безразлична към неговата обич. Дина бе тази, която щапукаше след него в лозята като малка. Следваше го неотлъчно и в избата, а Холи стоеше до вратата, бърчеше носле и се оплакваше от киселата миризма на ферментиращото грозде.

Когато порасна, Дина вършеше всичко, за да достави удоволствие на дядо си. Караше малкия трактор като мъж. Научи се да усеща вкуса на гроздето, готово за мачкане, и знаеше кога трябва да бъде обрано. Можеше да подрязва по-добре от всеки друг, с изключение на него. И всичко това бе научила, за да спечели обичта му, но каквото и да правеше, все не беше достатъчно. Холи бе тази, която дядото обичаше! А Дина се чувстваше отхвърлена. В дни като този бе готова да избяга. Но това би било глупаво, защото единственото място, където искаше да бъде, беше тук!

А нима можеше той да не предпочита Холи? Тя бе неговата истинска внучка, превъплъщение на любимия син, загинал трагично с жена си при самолетна катастрофа. Дина бе подхвърлена пред вратата им в плетена кошница. И в крайна сметка тя не бе осиновена от дядото, а от родителите на Холи. Ала те бяха мъртви толкова отдавна, че не ги помнеше. Вероятно той не я е искал тогава, а сега усещаше, че не може да се отърве от нея. Не че някога съзнателно я бе обиждал. Това не се беше случвало.

Холи беше руса, както всички Кирстен. Но за разлика от тях бе апатична и лесно се отегчаваше. Учителите й оцениха този недостатък по-безцеремонно и казаха, че е мързелива. Бяха предупредили дядо й да не я глези, но тя знаеше как да се справи с опитите му да я превъзпитава. Сякаш още от дете бе усещала, че нейната красота и чар ще й донесат всичко. Дина не можеше да постигне това дори със своето трудолюбие. Как само й се искаше да бъде красива като Холи, да има нейните златни, стигащи до раменете къдрици, сиво-сини очи, украсени с дълги мигли, и стройна, грациозна фигура!

Холи имаше всичко, което липсваше на нея. Най-лошото бе, че с индианската си стойка и черна коса Дина по нищо не приличаше на Кирстенови. Дребната й, зле сложена фигура налагаше да бъде изключително внимателна, когато се облича. В тениска изглеждаше така, сякаш няма друго, освен гърди. Погледите на момчетата я смущаваха.

Според Дина най-хубавото нещо бяха очите й. Беше ли щастлива, те ставаха тъмни и блестящи, а щом се ядосаше, в тях припламваха искрици. Едуард от съседното имение казваше, че когато порасне, щяла да стане пламенна жена. Той беше французин, през по-голямата част от годината живееше в Бордо и идваше в долината само през лятото.

Различията в характерите на двете момичета бяха много по-дълбоки, отколкото тези във външността им. Докато Холи бе мързелива и й липсваше амбиция, сестра й притежаваше неспокойната енергия на човек, който трябва непрекъснато да се бори и утвърждава.

Дина крачеше бавно сред лозята. Дишаше тежко и студеният въздух пареше гърлото й. Откъм бараката се чу смях и мъжки гласове, говорещи на смесица от испански и развален английски. Стар, ръждясал кадилак бе паркиран пред нея. Както всяка събота, братята Силва се забавляваха с приятелите си от съседните лозя.

Дина заобиколи бараката, избата и конюшните, където бе нейната кобила Шардоне и отиде направо в хамбара. Тук дядо й държеше тракторите и земеделските инструменти. Не бе в настроение да вижда когото и да е. Особено някой така потискащо весел, както Енрике Силва и неговия брат.

Тя грабна овощарските ножици и излезе, решила да отиде в отдалечения край на лозето, където бе любимото й детско скривалище. Междуселският път правеше завой край изоставената, рушаща се изба.

За да се освободи от обхваналата я ревност, Дина се замисли за избата и нейната история. Тя харесваше тази каменна сграда и разказите на дядо й за собствениците, италианско семейство, което почти фалирало заради ужасна болест по лозите в края на деветнайсети век. Последният удар върху тях нанесъл сухият режим. После дядо й купил имението срещу нищожна сума, като заложил на това, че сухият режим няма да продължи вечно. Бе казал на внучките си, че по онова време имало прилепи на тавана и плъхове в мазетата. Лозето било задушено от плевели, високи колкото човек.

Час по-късно Дина вече подрязваше с ножиците близо до старата изба. Внезапно чу бръмченето на кола по пътя. Последва тъп звук и трошене на лозови пръчки. Нещо тежко се просна на земята.

Изненадана, тя надникна иззад храстите и видя младеж на около осемнайсет в мръсни джинси и изтъркана риза. Бе изхвърлен от бързащата кола. Слабото му тяло се гърчеше в калта. Когато спря да се търкаля, той простена силно, понадигна се и предпазливо заопипва левия си крак.

Като помисли, че случайно е паднал от колата, Дина реши да отиде при него.

Той я забеляза и тя спря несигурно. Свирепи сини очи засвяткаха изпод кичур гъста, черна коса.

— Назад! — изръмжа той.

Тя не помръдна.

— Казах, изчезвай! — Личеше, че е неприятен тип.

— Но ти си ранен! — каза Дина твърдоглаво.

— Прави каквото ти казвам! — изръмжа той. — Скочих от колата, защото така исках! Мога да се грижа за себе си!

Тя видя, че в едната си ръка стиска дебела пачка банкноти. Изглеждаше ужасно раздърпан. Дали не беше избягал крадец? Или нещо по-лошо? Докато налудничави мисли за убийства и наркотици изпълвала младото й въображение, изскърцаха спирачки и колата даде заден ход.

— О, господи! — промърмори момичето, снишавайки се. Добре, че бе през няколко реда от ранения. — Двама крадци!

Шофьорът, едър тип с предизвикателен вид, закрещя побеснял:

— Морган, за какъв дявол направи тази глупост?!

Младежът полека се изправи с парите в ръка. Беше блед като платно, от припадъка го делеше крачка. Някаква вътрешна сила го накара да стане. Беше изненадващо висок. Излъчваше внушителна мъжественост. Потръпваше от мразовития вятър, но гласът му бе равен и твърд, необичайно зрял.

— Ти не ме слушаш, Джак! Не искам да се меся! Не ти ща парите!

— Те са твои! Ти си толкова вътре, колкото и аз!

— Може. Или се опитваш да замесиш и мен така, както себе си? Аз не знаех какво вършиш, нали? Мислех, че отиде в тази дрогерия, за да купиш цигари!

— Не можеш да го докажеш! Веднъж като те усетят, кой ще ти повярва? Погледни се! Че ти и в Лоутънс не беше светец! Трябваше да вземем пари отнякъде! От два дни не сме яли, а и бензинът пак свърши. Не е толкова лошо това, което направих!

— Напротив! Знаеш, че е дяволски отвратително! Дръж си парите! — Морган сърдито напъха пачката в грамадната ръка на Джак. Няколко банкноти паднаха на земята. — Тръгвай без мен! Аз съм дотук!

— Можеш да се обадиш на твоята богаташка в Лос Анджелис и да й кажеш, че съм ти откраднал колата — каза Джак подигравателно и се приближи предизвикателно към Морган.

— Приключих с Лос Анджелис, а с майка ми не се интересуваме един от друг от деня, в който съм се родил — каза Морган горчиво. — Колата е твоя.

У този младеж имаше нещо, което привличаше Дина, въпреки неприятната ситуация. Тя познаваше твърде добре ужасното чувство да живееш без майка. В гърлото й заседна буца и разбра, че се безпокои за него, макар и да не го познава. Обаче той не се страхуваше.

Очите на Морган бяха яркосини. Докато гледаше Джак с отвращение, те се изпълниха с дълбока решителност.

„Не го гледай така!“ — искаше й се да изкрещи. Морган вероятно разбираше, че е ядосал Джак, но със сигурност не му пукаше. Дина се възхити неохотно на безумната му смелост.

След това Морган извърши нещо много глупаво. Обърна гръб на Джак и закуца по пътя, едва тътрейки краката си от болка. Дина разбра, че това е толкова неразумно, колкото да обърне гръб на разярен бик.

— Морган, не можеш да ме зарежеш! — изкрещя Джак.

— Току-що го направих! — извика Морган с презрение и продължи да куцука напред.

Лицето на Джак се изкриви от гняв. Той се наведе и бързо вдигна огромен камък. Силно го хвърли по отдалечаващата се фигура. Наведе се за друг.

— Не! — изкрещя Дина в мига, когато първият камък полетя към жертвата си.

Тя изскочи от лозето, като размахваше заплашително лозарските ножици срещу Джак. Чул вика, Морган бе успял да се наведе и камъкът беше закачил главата му само отстрани. Той залитна, не можа да се опре на ранения си крак и падна. Тъничка ивица кръв се проточи по бледата му буза.

— Можеше да го убиеш, маниак такъв! — изкрещя Дина, забравила страха си.

Хитрите очички на Джак се присвиха, той пристъпи към нея и изръмжа неразбрано:

— Ти пък откъде се взе?

— Да не си посмял да се приближиш! — извика Дина. — И ако не напуснеш веднага имението на дядо ми, ще съжаляваш!

Морган се изправи неуверено, кръвта се стичаше по лицето му.

— Прави каквото ти казва, Джак! Двама срещу един сме. Ти никога не си обичал неравните битки!

— А кой казва, че битката е неравна? — Той погледна Дина похотливо.

Край на кавгата сложи бръмченето на приближаваща се кола.

— Копелета! — извика Джак и забърза към своята. Форсира мотора и изчезна.

Дина изтича на пътя да спре задаващия се автомобил, който зави застрашително към нея. Въпреки болката в крака си, Морган изскочи и я дръпна към себе си, встрани от пътя. Синият буик профуча на сантиметри от прилепените им тела.

Когато страхът й изчезна, Дина бавно осъзна, че са я хванали силни и топли ръце. Гърдите й се притискаха плътно към неговите. Беше доста як за слабата си фигура. Тя все още дишаше тежко, когато се освободи от прегръдката на Морган. Ала при спомена за неговото мускулесто тяло, се смути и изчерви.

— Тази бабичка трябва да е сляпа като прилеп! — изфуча Морган сърдито. — Проклетницата щеше да ни прегази!

— Това беше госпожа Донахю. Познах колата й в последния момент. Веднъж ми каза, че е зазубрила илюстрациите от теста за шофьорска книжка и само така е успяла да вземе изпита.

— Тогава защо изскочи така пред нея?

— За да я помоля да ти помогне, разбира се! — сопна се Дина.

— Да ми помогне?!

Дина се обърна към Морган, стъписана от сърдития му глас и суровото изражение.

— Казах ти, че не искам твоята помощ! Доста глупаво бе също и да се разправяш с Джак! Той можеше… — Морган млъкна, изпълнен с презрение.

Тя почувства как погледът му се плъзга по нейното пищно тяло и страните й пламнаха отново.

— Не ме гледай така! — извика тя.

— Очаквах момиче с твоята фигура да е свикнало с това — заяви той грубо.

— Да, но аз не съм! — При внезапната промяна на гласа й, задушаван от сълзи, той отклони очи и пламъкът в тях изчезна.

— Джак би могъл да стигне по-далеч от един поглед — каза той нежно.

— Ама че благодарност за това, че ти спасих живота! — За първи път Дина осъзна колко опасно приятен е неговият глас.

— Кой кого спаси?

— И сама щях да се дръпна от пътя на госпожа Донахю! А камъкът, който хвърли Джак, можеше да ти счупи черепа!

— Едва ли някой ще те похвали, че си ме спасила. Виждаш ли, хората никога не са ме харесвали много.

— Ако си все така зъл, разбирам защо.

— Невинаги съм такъв. Обикновено съм по-лош!

— Вярвам ти. Поне си честен. — Тя се усмихна.

— Та ти си била хубавичка, като се усмихнеш!

— Изразът на лицето му омекна. — Изглеждаш нежна и невинна, а не се страхуваш от лоши хора като Джак или… мен. Не мисля, че съм срещал такова момиче досега.

— Хубавичка?! — Усмивката й избледня. — Благодаря много!

— Ти си първият човек, който ми казва, че съм честен.

— А аз не съм толкова невинна!

— Сериозно? — Това явно го забавляваше.

— Сериозно! — отвърна тя.

Той почти се усмихна. Ефектът беше смайващ. Изглеждаше доста добре, когато горчивината изчезнеше от лицето му. Пулсът й се ускори. Спомни си топлината на неговите ръце около тялото си и допира с мускулестите му гърди. Тя го възприемаше физически. Не беше усещала по този начин никого от симпатичните си връстници, флиртуващи непохватно с нея на училищните забави.

— Не си на повече от шестнайсет и едва ли си много опитна — каза той.

Изглежда доста бе преживял и я вълнуваше с грешния си вид. Дина се изсмя дрезгаво. Тя не знаеше, че тъмните й очи блестят. Съзнаваше само, че тревожният му поглед бе сменен от мъжко възхищение. За първи път се чувстваше красива. Дръзко отметна глава, качулката падна и дългата й коса се люшна около раменете.

— Как се казваш? — попита той.

— Защо питаш?

— Ти ме спаси.

— Дина — прошепна тя свенливо.

— Благодаря, Дина! — каза той с официален, тържествен тон. — Аз наистина оценявам това, което направи за мен.

— А ти как се казваш? — попита тя.

— Морган… Смит. — Беше притеснен и тя предположи, че лъже. — По-добре да тръгвам, преди да съм ти досадил. — Очите му гледаха устните й, но бързо отскочиха към земята, когато тя ги облиза нервно. Той рязко се обърна и закуца по пътя.

— Не можеш да си тръгнеш! — извика тя. — Ти си ранен и от два дни не си ял! Мръсен си! Дори и да иска, едва ли някой ще се осмели да ти помогне. Та отначало те взех за крадец!

— Крадец? — Той извърна глава и се засмя с дълбок, приятен смях. — И не се страхуваш от мен?!

Тя изтича и застана пред него. Той повдигна с ръка лицето й и се вгледа дълбоко в нейните очи. Усещането от допира на пръстите по брадичката й беше превъзходно.

— Не — овладя се тя, — не се страхувам.

— А може би трябва. — Гласът му бе мил.

— Ако успееш да се изкачиш до къщата, ще можеш да хапнеш. Дядо ще извика лекар.

— Не искам ничии подаяния! — Той отдръпна ръката си, но нежността от докосването остана.

— Това не са подаяния!

— И сам мога да се погрижа за себе си — измърмори Морган.

— Като обръщаш гръб на Джак!

— Така мога! — Той опита да раздвижи левия си крак и болезнена гримаса изкриви лицето му. Направи десетина крачки, спъна се и падна тежко на земята.

Дина изтича бързо и коленичи до него на пътя. Беше в безсъзнание.

— Глупав и упорит! — прошепна тя. — Но съм сигурна, че това са най-дребните ти недостатъци!

Докосна раменете му колебливо. Тялото му пареше под тънката риза. Той имаше треска. Дина смъкна анорака си и го зави, след това седна и взе главата му в скута си. Страхуваше се да го остави, за да потърси помощ. Ако дойдеше в съзнание, щеше да си тръгне, а не бе в състояние да се грижи за себе си.

Леденият вятър я пронизваше и тя затрепери. Придърпа Морган към себе си. Бузата му бе цялата в кръв. Гледаше го безпомощно. Трябваше да направи нещо! Осмели се да махне гъст кичур тъмна коса от очите му. Беше й много приятно да го докосва. Опасно приятно!

Той имаше високо чело, правилен нос и изразителни устни, оформящи красиво мъжествено лице. Погледът й се задържа на чувствените устни и я обхвана непреодолим копнеж да ги докосне. Хрумна й, че той никога нямаше да разбере. За миг се поколеба. А след това леко ги погали. Топли и меки, те предизвикаха странен трепет у нея. Той се размърда и тя рязко се дръпна. Какво й ставаше? Това момче приличаше на скитник със съмнително минало! Ала в момента това нямаше значение: трябваше да му помогне!

Дина чу шум от кола и се ужаси от мисълта, че може да е Джак. За свое голямо облекчение разпозна кадилака на братята Силва. Внимателно отмести Морган и се изправи, за да ги спре.

Енрике Силва и брат му я обсипаха с въпроси, докато качваха Морган на задната седалка.

— Намерих го на пътя — каза им тя. — Ранен е!

— Това Сигурно е твоето колие, Дина! — Енрике се наведе, вдигна от калта някакъв лъскав предмет и й го подаде.

Беше пластинка с издълбано име. Прочете го и се стъписа: името не беше Смит! Беше име, което той и неговата прочута майка бяха направили скандално известно преди по-малко от година!

Всичко в имението се промени след идването на Морган. Дина мислеше, че веднага, щом се съвземе, той ще поиска да си тръгне и затова реши да не казва на дядо си кой е.

Въпреки че го отбягваше, тя не можеше да не мисли за него. Чист и свежо избръснат, той беше смайващо хубав в новите дрехи, които дядо й му купи. Излъчваше някаква необуздана дързост и смела мъжка самоувереност. Когато пламенните му сини очи се спираха на нея, тя се чувстваше като жена, а не като неопитно шестнайсетгодишно момиче. Недоволстваше от властта му над нея. Той опита да се сприятелят, но тя го сряза. Искаше да напусне по-скоро, преди… преди да е станало твърде късно!

Започна да осъзнава опасността от него. Морган се радваше на вниманието, с което беше обграден и след първите няколко дни на неприязън към всички правеше какво ли не, за да ги спечели, особено нея и дядо й. В личността му имаше нещо така привлекателно, че скоро цялото домакинство се завъртя около него. През първите две седмици на възстановяването му дядо й прекарваше по един час всяка вечер при него. Той качваше горе бутилка вино и посвещаваше Морган в уникалните му качества. Дегустираха заедно, а Дина си пишеше домашните в съседната стая и скърцаше със зъби, като слушаше Морган да се преструва на заинтересуван. Как страдаше вътрешно, когато чуваше честия смях на дядо си! Откакто Холи замина, той не се беше смял така. Обзета от ревност и несигурност, Дина не можеше да учи. Беше по-лошо дори от дните, когато Холи бе вкъщи. Изпълваха я нови страхове.

Колкото повече време прекарваше дядо й с Морган, толкова повече се привързваше към него. Присъствието му заплашваше да наруши крехкия баланс на взаимоотношенията с дядо й, но най-много се безпокоеше, че Морган би могъл някак да го нарани.

Тревожен бе също и начинът, по който икономката Грациела Силва бе хлътнала по Морган. Тя тичаше напред-назад с вкусни неща за него.

— Той е толкова слаб, госпожице Дина! — каза един ден Грациела. — Довечера ще приготвя за него голямо парче печено месо и много зеленчуци. Вече му казах за печеното и той се усмихна! — сияеше тя. — Усмихна ми се за първи път, госпожице!

Пълничката икономка — жена на средна възраст, бе омаяна от слабия, болен младеж, който харесваше нейното готвене. Трябваше ли той изцяло да обсебва всички? Нали нямаше да стои тук безкрайно?

Въпреки това, всеки следобед като се върнеше от училище, откриваше, че Морган заема все по-устойчиво място в имението. През първата седмица бе лежал в леглото си в старата стая на Холи. Съвземаше се от мозъчното сътресение и счупения глезен и бе прекалено слаб и трескав, за да бъде досаден, като се изключат оплакванията от розовия цвят на завесите и покривката. Но към края на втората седмица започна да куцука нагоре-надолу, въпреки забраните на лекаря. Четеше в библиотеката на дядо й за вина и лозя. Дори прояви интерес към подрязването на лозите. Излизаше да гледа как братята Силва със сръчни движения ги оформят и по този начин определят какво грозде ще роди всяка лоза. Задаваше безброй въпроси.

На вечеря, в края на втората седмица от пристигането му дядо й каза:

— Морган е много умен, Дина!

Тя го погледна. На светлината на свещта Брус Кирстен изглеждаше с двайсет години по-млад. Побелялата му коса беше гъста, сивите му очи — живи, а кожата му имаше бронзов загар. Усмихваше й се мило.

— Но той мрази живота! — възрази тя.

— Обяснимо е. Той ми разказа мъничко за живота си онази вечер. Родителите му са мъртви…

— Мъртви?! Така ли ти каза?

— Мисля, че ако има късмет може да успее.

— Прекалено много е закъсал, за да може да се измъкне — възрази тя.

— Вероятно. Ти самата винаги си била добре и за теб е трудно да разбереш човек като Морган.

Има някаква враждебност у теб, Дина — каза Брус със съжаление. — Знаеш ли на кого ми напомня той?

— На кого?

— На мен самия, когато бях на неговите години.

— Не ти вярвам!

— Така е. На тази възраст трябваше да напусна Германия, защото се бях забъркал в една история. Тук започнах отначало. Няма причина Морган да не направи същото. Поканих го да остане при нас. Той е издръжлив, млад и интелигентен, точно за живот на открито. Дина, аз имам нужда от него! Остарявам и усещам по-силно загубата на сина си.

През целия си живот се бе опитвала да бъде неговия син! За първи път й стана ясно, че напълно се е провалила.

— Не говориш сериозно за оставането му, нали?

— Никога не съм бил по-сериозен.

— Но той иска да те използва, дядо! Защо смяташ, че ще се промени?

— Защото той каза, че иска, Дина! Не обещава нищо, но ще остане и ще опита!

— Най-голямата грешка, която някога съм правила, е, че не го оставих на пътя! — извика тя, спускайки се към вратата.

Но за неин ужас Морган се бе облегнал там на своите патерици, препречвайки й пътя. Не можеше да избяга от пронизващите му сини очи.

— Аз наистина искам да се променя! — чу тя циничния, но така приятен глас. — Толкова ли е трудно да повярваш, Дина?

— Невъзможно! — изсъска тя, преди да профучи край него и да избяга в стаята си.

Изминаха шест седмици. Време, през което Морган все по-дълбоко навлизаше в живота на имението, докато станаха неразделни с Брус. Дина рядко се виждаше с дядо си, защото бе решила да отбягва Морган. Това я натъжаваше. Брус неведнъж й бе казвал, че се сърди като дете. Но той не можеше да разбере, че тя не вярва на Морган, а и се страхува да не му навреди. Поради някакви необясними причини все още не казваше на Брус онова, което знаеше.

Един мразовит неделен следобед Дина се разхождаше край реката, мислеше за Морган и за това колко различно бе всичко, откакто той дойде. Лозите бяха обвити с ледена кора и блещукаха на слънцето. Лед бе покрил и голите дървета покрай реката с изкривени като нокти черни клони.

Беше се отдалечила доста, когато внезапно вдигна очи и видя Морган пред себе си — промъкваше се бавно през редовете със своя бастун. Както обикновено, изучаваше лозето. Тя се намръщи, като наблюдаваше високата му фигура, наведена над една лоза. Може би не беше права, но дори това старание, което Морган постоянно полагаше, за да се научи, беше подозрително за нея. Не можеше да повярва, че е искрено. Опита да се скрие, преди да я забележи.

— Дина… — изпревари я отекващият му глас. — Отдавна искам да говоря с теб!

Застана до нея, чистият аромат на неговия одеколон насити въздуха. Тъмен, спортен панталон очертаваше бедрата му. Беше облякъл коженото сако на дядо й.

Тя гледаше настрани. Неговата мъжественост й действаше много силно.

— Ти ме избягваш, Дина.

— Имам си причини — смотолеви тя.

— Искам да знам какви са. — Гласът му бе мек и нежен.

— Не искам да останеш тук! Това е! — Все още не можеше да го погледне.

— Защо? Не разбирам наранил ли съм те по някакъв начин?

— Ще нараниш някого, ако не си отидеш!

— Защо говориш така? Заради… — Той не довърши думите си, посегна и отмести кичур дълга коса от очите й.

Лекото докосване на пръстите му възпламени кожата й. Не бе свикнала с такива нежности и се опита да отблъсне ръката му, но той хвана китката й и я допря до устните си. Сега вече тя не можеше да помръдне, дори и животът й да зависеше от това.

— Дина… Дина… — шепнеше той.

Никой не й беше казвал, че мъжкото докосване и нежните думи могат да пометат всякаква проява на разум. Устните, му, допрени до чувствителната й кожа, мелодията на неговия глас я покоряваха и цялата й старателно изградена съпротива се рушеше. Той жадно я притегли към себе си, пръстите му пробягваха през косата й, приглаждайки я към слабото й вратле. После неусетно се плъзнаха по гърлото й с чувствени ласки. Изпълниха я горещи, безумни чувства, които не познаваше преди.

— Дина, така съм мечтал за този момент — да те докосвам и прегръщам! — каза той с накъсан, завладяващ глас. — Но нямах намерение да го направя точно днес. Смятах само да поговорим.

Ако дори за момент бе спрял да я прегръща, да й шепне, би могла да мисли. Но тя не искаше! Искаше само да бъде прегръщана и милвана. През целия си живот бе копняла за това. Устните му бяха чудно вълшебство в косата й. Нещо й подсказваше, че толкова красива може да бъде само любовта. Главата й се замая и тя се притисна към Морган, ликуваща и смутена. Желаеше го и в същото време се укоряваше, че го прави.

Той наклони лицето й назад и тя, останала без дъх, го погледна през полуспуснатите си мигли.

— Недей! — едва успя да изрече. — Не бива да правим това!

— Сбърках, когато ти казах, че си хубавичка. Ти си красива, Дина! Най-красивото момиче, което някога съм познавал! Плаха като котенце и в същото време толкова смела! Това си ти. Никога няма да забравя, когато се изправи срещу Джак. Прекалено млада си и не исках да ти разкривам чувствата си. Щях да чакам първо да се сприятелим, но ти бягаше всеки път, когато се приближавах към теб! Мисля, че разбираш какво чувствам и затова искаш да си отида. Съвсем естествено е да се страхуваш, когато си на шестнайсет. Не си готова за това, а и аз не съм. Никога не съм мислил, че мога да изпитвам… — Той спря изведнъж. — Не мога да престана да те искам! Но ти обещавам, че повече няма да те докосна, дори това да ме убие! Трябваше да те прегърна и да ти кажа какво чувствам, за да разбереш, че не бива да се страхуваш! Не и от мен, Дина!

Тя го гледаше безпомощно, лицето му загуби очертанията си, а устните му се сляха с нейните. Целувката му проникна в нея като разтопена магия, възпламени влюбеното й сърце и изпълни с този огън всяка частица на тялото й. Хиляди звезди избухнаха зад затворените й очи. Тя плуваше в море от светлина. Ръцете й се плъзгаха по тялото му, изучаваха раменете му, приведената линия на гърба, докато накрая пръстите й пропълзяха до врата и го притиснаха силно. С неутолима жажда Морган притегли тялото й към своето. Той умело разтвори устните й, за да вкуси от сладостта им, извличайки стон на екстаз от дълбините на душата й. Страстта им, нажежена до бяло, ги изгаряше. Ръцете му я притискаха и изправяха на пръсти, прегръщаше я все по-пламенно, а дръзката му увереност победи слабия й опит за протест. Тя проплака, когато отново я целуна, а после се отпусна и се предаде. Накрая той бавно отлепи устните си от нейните и притисна главата й към гърдите си, прегръщайки я властно. Тя почувства бясното туптене на сърцето му. Вдигна ръка и го помилва. Бяха притиснати един към друг — вълшебен миг, който не искаха да свърши.

Най-после дишането му се успокои и той с нежелание разхлаби прегръдката си, но продължи здраво да държи ръцете й.

— Затова ли искаш да си отида, Дина? Защо ме отбягваш? Заради привличането между нас? И защото не си готова за такова нещо, както и аз?

Напълно объркана, тя се втренчи в него. Така ли беше? Само преди минута се държеше безумно и необуздано! Но благоразумието постепенно я изпълваше отново. Тя си спомни кой бе той и какво беше сторил. Освен това бе излъгал дядо й. Дали не лъжеше и нея със своите целувки и любовни думи? Защо се интересуваше от неопитно момиче като нея, ако не да я използва? Със сигурност бе способен на всякаква измама, за да получи онова, което иска, и по някакви странни причини целеше да остане в имението Кирстен! Тя го отблъсна.

— Не! — Гласът й потрепери. — Не е това причината.

— Но…

— Знам кой си, знам истинското ти име, Морган. Чудя се защо… защо ти позволих да ме целуваш! Не искам дори да ме докосваш вече! Не виждам как бих могла да ти повярвам някога.

— Разбирам. — Лицето му бе сиво и твърдо като камък.

Тя го погледна. Вятърът рошеше косата му. Очите му бяха ледени. Въпреки това беше по-красив от всякога. Изражението на лицето му й причини болка и тя горчиво съжали за думите си.

— Защо не каза на Брус?

— Защото… О, господи, не знам! — прошепна тя отчаяно. — Мислех, че ще си отидеш и няма да се наложи да го правя!

— Но не стана така. Или ще кажеш на Брус, или аз ще остана.

— Защо не може просто да си тръгнеш?

— Заради теб!

— Не ме лъжи! Мога да понеса всичко, но не и това!

— Не те лъжа, Дина! Искам да започна отначало. Но не мога да остана, ако Брус разбере. Не бих могъл да живея с него, ако… И така ще е доста трудно като знам, че ти знаеш!

— Никога няма да мога да ти се доверя! От теб може да се очаква всичко!

— Значи и ти вярваш на това, което майка ми разправя — каза той грубо и ядосано. — Смяташ, че съм от ония неуправляеми маниаци! Съвсем не е така, Дина! Но какво би могла да знаеш ти за моя начин на живот? За човек като майка ми?

— Само това, което пишеше във вестниците…

— Никога не съм я докосвал! Никога не бих причинил болка на жена, особено на собствената си майка!

— След трагедията тя те е изпратила в училището Лоутънс. За твое добро и защото се страхувала от теб.

— Да. Този луксозен затвор за неуравновесени младежи. — Морган се засмя горчиво. — Те се опитаха да ме пречупят! Не мога да се върна там!

— А може би там ти е мястото!

Той я дръпна силно към себе си и тя трепна, усетила едвам сдържаната му ярост.

— Там не е мястото на нито едно порядъчно човешко същество!

— А ти можеш ли да бъдеш порядъчен?

— Толкова ли е трудно да повярваш, че искам да се променя? Ще опитам, макар и да не съм сигурен, че ще успея. Но дядо ти ми помогна да разбера, че не трябва да повтарям грешките си. — Погледът му се носеше над имението и тя усети колко силно е желанието му да остане. — Лозята са красиви дори през зимата. Искам да ги видя отрупани с плод! Чудя се дали съществува по-красиво кътче на земята! Дядо ти казва, че има нещо много благотворно в природата и работата на открито. Странно, тук съм толкова отскоро, а за първи път се чувствам на мястото си.

— Никога няма да бъде твое място! — изкрещя тя.

— Ами ти, да не би да е твое? — Гласът му бе груб. — Знам всичко за теб, Дина Кирстен: за бебето, оставено в кошница на прага, за истинската внучка, която учи в университет… Нима това място е твое? Затова ли моето присъствие така те тормози? Наблюдавал съм те. Забелязах задушаващата ти, властна любов към Брус, как изглеждаш, когато говори за Холи, когато е с мен. Ти искаш да обвързваш хората с любовта си!

Старата й рана се отвори. Как би могъл Морган да знае за тайните й болки? Как можеше да е толкова жесток?

— Дина, не казах всичко това, за да те нараня! Аз те разбирам, защото по някакъв начин си приличаме. И двамата сме бездомници. Цял живот съм бил нежелан, както и ти. Ето какво ме е влудило толкова, че да извърша всички тези глупости. Ти ми спаси живота, но ако позволиш да се върна в Лоутънс или при майка ми, по-добре да ми го отнемеш! Единственият ми шанс е да остана тук и да опитам отначало. Дай ми тази възможност! Моля те! Никога не съм молил никого за нещо. Дядо ти каза, че има нужда от мен. Знам, че и аз имам нужда от него. Моля те, Дина!

Тя затича към къщата, препъвайки се. Не можеше да забрави болката в очите на Морган, когато се унижаваше да я моли. Ако го издадеше, щеше да е загубен! Но ако премълчеше, той щеше да остане. И тя винаги щеше да бъде това, което винаги е била — отхвърлена!