Джоана Линдзи
В плен на моите желания (50)

Глава 50

— Ако той те докосне, ще те убия!

Не само думите подсказаха на Габриел, че не Пиер е влязъл в стаята, а и стоманата опряна в гърлото й. Пак ли? Всичките ли другарчета на Пиер обичаха да режат гърла? Габриел лежеше на леглото, както й беше наредил Пиер, но не можа да се принуди да свали дрехите си. Тя отвори очи и видя една жена, опряла коляното си на леглото и надвесена над нея. Яркочервената й коса веднага издаваше коя е.

Никога преди не беше виждала Ред и беше изненадана, че тя се оказа красива жена, твърде красива за такъв като Пиер. Вярно че имаше няколко белега на лявата си буза, но те не бяха дълбоки и всъщност трудно се забелязваха. Беше някъде в средата на тридесетте и носеше плътно прилепнали към тялото й мъжки дрехи. Първите няколко копчета на ризата й бяха разкопчани, излагайки на показ пищните й гърди. Беше завързала малък черен шал около главата си, за да укроти буйните си къдрици, които иначе щяха да се посипят по лицето й и затова златните халки на двете й уши се полюшваха свободно. Думите й се сториха странни на Габриел. Тази жена не знаеше ли, че това е работа на Пиер и тя няма нищо общо.

— Защо не убиеш него вместо мен? — зачуди се Габриел.

— Да го убия? Та аз обичам това копеле.

— Тогава ни помогни да избягаме.

Габи се изпълни с надежда, когато видя, че Ред май се замисля над предложението й, но после тя поклати глава.

— Няма да стане! Имаш две възможности — или да те убия, или да те направя по-малко привлекателна. Кое си избираш?

Прозвуча като невъздържано перчене, затова тя не обърна внимание на заплахата и попита:

— Как успя да се промъкнеш тук, без да те види?

— Той не ме следи. Просто изчаках да излезе навън да се облекчи.

— Щом няма да ми помогнеш, по-добре ме убий! Мъжът, когото обичам… Боже, аз дори не знам дали още е жив! — изплака Габриел.

Ред се изправи рязко и изсумтя.

— Колко сърцераздирателно! Не на мене тия! Но можеш да си спокойна за баща си. Харесвам го този стар развратник. Ще се погрижа да го освободят.

— Благодаря ти — каза Габриел, — но аз не говорех за него.

— А за кого?

И двете чуха стъпките, които се приближаваха към вратата. Ред се паникьоса и прескочи леглото, за да се скрие зад него от другата страна. Габриел не само се паникьоса. Тя изпита смразяващ ужас. Времето й беше изтекло. Кратката отсрочка беше свършила и сега щеше да посрещне съдбата си.

Вратата се отвори. Пиер се олюля и едва не се строполи на входа. Очите му блестяха. Явно беше пиян.

Но гласа му с нищо не го издаде, когато проговори:

— Не обичаш ли да изпълняваш заповеди, cherie? О, ще се научиш. Съжалявам, че трябваше да ме почакаш, но не можах да устоя на изкушението още малко да се насладя на триумфа си. Желая те от толкова отдавна. И много дълго време си мислех, че си недостижима за мен. Но сега това се промени, нали?

Тя чу как някой ахна, когато той каза, че я желае. Не беше тя. Можеше да си представи как се чувства Ред, като го слуша какво говори — ако наистина го обича, разбира се. Но какво беше очаквала тази жена? Просто беше решила да си затвори очите и се надяваше, че бързо ще изгуби интерес? Или тя беше също толкова безпомощна да стори каквото и да е за да го предотврати, колкото и Габриел?

Габи не каза нищо. Гърлото й беше пресъхнало от ужас и отвращение, докато той приближаваше леглото. Звукът от пистолетен изстрел, долетял откъм двора го накара да замръзне на място.

— Какво правят тези глупаци? — изръмжа той. Изстреля няколко ругатни на френски и отиде да провери какво става. Габриел осъзна, че сега може би беше единствената й възможност за бягство. Тя скочи от леглото и вече беше преполовила пътя до вратата, когато се сети, че Ред може да опита да я спре. Тя хвърли поглед през рамо. Ред стоеше от другата страна на леглото. Изглеждаше бясна, но не защото Габриел се опитваше да избяга.

— Бягай — изкрещя тя, — изчезвай оттук, докато все още имаш тази възможност.

Габриел се поколеба.

— А ти какво ще му обясниш?

— Да му обясня? След като чух всичко, което ти каза? Ще извади късмет, ако не го убия. Вече не искам да имам нищо общо с него.

Габриел не се забави повече. Залата долу беше празна. Каквото и да ставаше на двора беше изкарало всичките пирати навън. Дочу още пистолетни изстрели, преди да стигне до входната врата и когато излезе на двора, пред очите й се разкри истински ад.

Моряците от корабите на Дрю и Джеймс! Те бяха навсякъде и се биеха, кой с каквото беше успял да докопа. Някои дори размахваха голите си юмруци. Тя видя Охър. Слава богу, беше жив. Досети се, че сигурно той беше освободил останалите. Но тя търсеше като обезумяла само един мъж в тълпата. Най-високия — щеше веднага да го забележи, ако беше светло, но сега, на лунна светлина й отне няколко минути да го открие и краката й се подкосиха от облекчение. Дрю налагаше с юмруци един пират, докато го държеше за предницата на ризата. Той беше добре.

Тя за малко не се втурна веднага към него. Едва устоя на порива си. Той изглеждаше толкова великолепен, размахвайки юмруци, докато поваляше пират след пират. Знаеше, че не е сега моментът да го прекъсва, но за сметка на това беше чудесна възможност да потърси баща си, докато в двора кипеше такъв хаос и никой не би й обърнал внимание. Тя безшумно си проправи път, опитвайки се да стои настрана от биещите се и спря само веднъж, когато двама биещи се се строполиха на земята току пред краката й и за малко не я събориха. Първата врата, която й се стори като възможен вход към тъмницата, водеше към студено мазе. Втората врата се оказа правилната. Тесните стъпала се осветяваха от една факла, запалена на входа. Беше почти изгоряла, но в една кошница отстрани до вратата на земята имаше още цяла дузина такива. Тя запали нова факла. На ярката светлина веднага забеляза една халка, от която висеше само един ключ. Тя бързо го грабна и заслиза по стълбите.

Това, че откри само един ключ я притесни, но когато слезе долу, веднага разбра. Имаше само две врати по протежение на дългия коридор. По една от всяка страна. Военни килии, предназначени за голям брой затворници. Едната врата беше отворена и килията беше празна. Другата беше заключена. Можеше да чуе гласовете на мъжете от другата страна на вратата. Чудеха се какво става горе в двора.

— Татко?

— Габи? — чу тя глас от вътрешността на килията. И после той се приближи към вратата. — Боже господи, какво правиш тук?

Тя остави факлата на земята и се зае с ключалката, но ръцете й внезапно се разтрепериха.

— Реших… Ами реших, че е мой ред да те спася.

Всеки момент щеше да се разплаче. Просто не можеше да се удържи. Толкова се беше тревожила за него през всичките тези седмици и най-много се страхуваше, че злият Пиер няма да остави Нейтън и хората му живи.

— Кажи ми, че си добре!

— Добре сме. Даваха ни достатъчно храна и ни позволяваха да се разтъпчем веднъж седмично, въпреки че можеха да направят нещо, та да не миришем толкова лошо.

Тя най-накрая успя да отвори вратата и да се увери в думите му сама. Баща й стоеше насреща й и се усмихваше. Имаше брада и косата му беше пораснала. Тя се разсмя и го прегърна.

— Виж се какъв си чорлав.

— Кълна се, помолих да ни изпратят бръснар, но те помислиха, че се шегувам — подразни я той. — Но как успя да се промъкнеш тук и какво става горе?

— Доведох много помощ. Джеймс Малъри и един от американските му зетьове с екипажите си.

— Пиер?

— Не знам — призна тя. — Все още се бият.

Той пое ръката й.

— Хайде да се качваме! Проклятие, надявам се Пиер да е още жив! Нямам търпение да ми падне в ръцете.