Джоана Линдзи
В плен на моите желания (45)

Глава 45

— Това нещо точно ли е? — попита Джеймс, хвърляйки поглед към рисунката, която Биксли беше надраскал в опит да обясни как изглежда укреплението на Пиер.

В първия момент никой не отговори. Всички бяха шокирани, че го виждат, а и Джеймс не направи труд да обясни присъствието си. Изглеждаше много впечатляващо и доста напомняше на пират с шалче, небрежно завързано около врата му, широка ленена риза с дълги ръкави и високи черни ботуши. Не беше облякъл сако и Габи си спомни как братята Андерсън се бяха изтървали пред нея, че Джеймс е бивш пират. Сега като го видя с почерняло от слънцето лице и свободно спускаща се по раменете му коса, тя нито за миг не се усъмни, че това е истина.

Най-накрая Дрю възкликна.

— Какво, по дяволите, правиш тук, Джеймс?

Погледът, който Джеймс отправи на Дрю, беше доста заплашителен и със сигурност накара Ричард да се свие в стола си в опит да остане незабелязан. Габриел също потрепери.

— Тук съм по молба на сестра ти — каза Джеймс със спокоен тон. — Тя се тревожи за теб. Проклет да съм, ако разбирам защо, но е така. — И после пак потупа рисунката на масата и повтори въпроса си. — Това отговаря ли на истината? — Явно беше чул част от разговора им, преди да се покаже — поне Габриел мислеше така.

Биксли се поколеба за момент, но после кимна.

— Укреплението е обновено наскоро.

Последваха още въпроси. Фактът, че Джеймс Малъри ги задаваше, караше Биксли много да внимава и бавно да обмисля всяка дума, която излиза от устата му. Очевидно Малъри винаги въздействаше така на хората, включително и на Габриел. Сега пред нея стоеше онзи Джеймс Малъри, когото видя за първи път, когато пристъпи в дома му. Онзи, който я беше изплашил до смърт, а не любезния домакин, с когото се беше разделила, когато напусна Лондон. Щеше да изгризе ноктите си до дъно от притеснение, ако отчаяно не се опитваше да не изглежда толкова виновна. Ужасена беше от момента, в който въпросите му щяха да се насочат към нея, а това щеше да стане всеки момент. Сигурна беше. Досега не я бе попитал нищо. Просто я изгледа строго и после отправи същия строг поглед и към Дрю, който седеше точно до нея на дивана в гостоприемницата и очевидно стигна до свои собствени заключения за причините да са заедно тук.

За нещастие, Джеймс не беше дошъл сам. Джорджина се появи само няколко минути след него. Беше без шапка и дългата й кестенява коса се стелеше по гърба. Носеше пола и удобна широка риза, пристегната отзад с колан, която й беше толкова голяма, че приличаше на една от ризите на Джеймс. Изглеждаше възхитително, сякаш пътуването по море й е доставило истинско удоволствие.

Тя хвърли един поглед към двойката на дивана и каза:

— Слава богу, и двамата сте тук, живи и здрави! Значи не е имало никакви пирати в края на краищата?

Ричард, този калпазанин, се ухили и повдигна ръка да привлече вниманието на Джорджина, преди да отбележи:

— Не бих казал, че нямаше.

Джорджина хвърли бърз поглед към мъжа си и попита:

— Той има ли право да е тук?

— О, да, определено — отвърна Джеймс, след което добави, — въпреки че след малко ще му се прииска да е навсякъде другаде, но не и тук.

Ричард не обели и дума след това, осъзнавайки, че Джеймс въобще не говори за пиратите, а за интереса му към собствената му съпруга. Джорджина също го разбра, но само изцъка неодобрително, докато прекосяваше помещението да прегърне брат си.

На Дрю му трябваха няколко минути да се отърси от изумлението си, но сега настоя:

— Какво, по дяволите, правите тук, Джорджи?

— И питаш, след като един моряк от екипажа ти се появи и ни каза, че „Тритон“ е пленен от пирати. Или това не е вярно?

— Вярно е, но да не би да си мислила, че не мога да се оправя и сам?

Тя май леко се изчерви.

— Ами… не, разбира се, но това не беше единственото ми безпокойство. Габи беше изчезнала, оставяйки бележка, че баща й е в беда. Решихме, че може да е потърсила теб за помощ, но след като тя беше наша отговорност, не можехме просто да предполагаме. Трябваше да се уверим, че е в безопасност при теб.

Сега Габи се беше изчервила. Тя не беше очаквала, че ще види семейство Малъри отново и не знаеше как да се справи с вината, която изпитваше, че се измъкна така от дома им.

— Бях отчаяна — опита се да обясни Габриел. — Току-що бях научила, че са затворили баща ми в тъмница отпреди месец и вероятно ще отнеме още толкова, докато го освободим.

— Разбираме те, Габи — отвърна Джорджина.

Тя може би щеше да каже още нещо, но Джеймс, който продължаваше да изучава рисунката, каза на Биксли:

— Високи стени и огромна порта?

Биксли кимна.

— Добре укрепена и заключена, а хората му я охраняват.

— Проклятие! — възкликна Джеймс, но после с понижен глас измърмори. — Е, какво пък! Отдавна не съм катерил високи стени. Явно ми е крайно време да си припомня как се прави.

— Не ти е време за нищо такова — сряза го Джорджина и се върна при съпруга си. После предложи: — Ами ако взривим портата? Корабите ни могат да се приближат достатъчно близо, нали?

Явно Малъри щеше да оглави спасителната операция. Габриел щеше да се изненада, ако не го направи. Не беше мъж, който просто би се присъединил. Не, той трябваше да командва, да издава заповеди и да взима сам решенията. И въобще не би си направил труда да пита, дали има нужда от помощта му.

Джеймс отново побутна рисунката и сухо отбеляза:

— Да не би да си пропуснала да видиш тези оръдия по стената, мила моя?

Тя хвърли поглед на рисунката и също толкова сухо отвърна:

— Това е старо укрепление. Сигурно и тези оръжия са много стари и безполезни, не помисли ли за това?

— Не, госпожо — намеси се Биксли, преди Джеймс да отговори. — Пиер постави нови оръдия и обнови всичко. Всичко, което е над земята, е ново. Не е пипал само тъмницата. Увери се единствено, че вратите се заключват сигурно.

— Проклятие! — каза Джорджина и се отправи към групичката на дивана да седне до Габриел.

Габи реши да допълни информацията на Биксли и каза на Джеймс:

— Според Охър, Пиер се е сдобил с още врагове, когато се е отцепил от съюза. Постъпката му е принудила другите капитани да сменят скривалището си, а това въобще не им е харесало. Мястото беше много подходящо и никой не знаеше за него, а те се бяха устроили много добре там. Повечето дори го приемаха за свой дом. Но не са имали доверие на Пиер и са се страхували, че ще ги издаде и затова са се преместили.

— Някой от тези капитани би ли се съгласил да ни помогне в това начинание? — попита Джеймс.

— Може би. Но ще отнеме време, докато ги открием и…

— … и нямаме никакво време — прекъсна я Джеймс, но не беше груб. — Разбирам тревогата ти за Нейтън, когато дори не знаеш при какви условия е живял през цялото това време. Но сега вече имаме два кораба, с които да осъществим операцията, така че спри да се тревожиш.

— Вечно това разправя — прошепна Джорджина зад нея. — Би трябвало да знае, че това не помага, още повече, че и аз съм тук по същата причина. Една жена винаги има за какво да се тревожи. Е, поне при мен е така.

— И при мен е така — съгласи се Габриел.