Джоана Линдзи
В плен на моите желания (40)

Глава 40

Тимъти се опита да отклони разговора към някоя по-безопасна тема, но само той и Ричард се стараеха. Напрежението в стаята можеше да се разреже с нож заради начина, по който Дрю се бе втренчил в Габриел, а тя от своя страна в чинията си. Гостите се разотидоха скоро след това, а Ричард се шегуваше, че няма търпение да се върне към пленничеството, където атмосферата не е така напрегната. Нейният гняв бе предизвикал тази забележка. След скандала, който се бе разиграл, тя нямаше как да прикрие чувствата си от мъжа, който бе станал причина за всичко.

Останаха сами и той седна на стола си с чаша в ръка. Все така се взираше в нея. Нима я чакаше да избухне? Още малко и наистина щеше да го направи.

Но той само повдигна светлокестенявата си вежда и каза непринудено:

— Не е ли странно, че само аз не се досетих?

— Какво да се досетиш?

— Е, може да не е толкова странно — продължи той, сякаш не бе задал въпрос и сякаш тя не го гледаше. — Имам предвид — виж само каква компания си събрала. А и колко често ги посещаваше в онази част на града?

Тя се намръщи.

— Не знаеш къде бяха отседнали приятелите ми и освен това…

— О, знам — прекъсна я той. — Проследих те един следобед. Не за друго, но ми беше много скучно тогава и… е… може би бях малко любопитен. Да си призная, бях изненадан с каква лекота ти и прислужницата ти се справихте с ония грубияни, които се опитаха да ви закачат тогава. Мислех, че ще трябва да се намеся, но не се наложи и предполагам, че и аз бих се разкарал на тяхно място, ако пред мен стояха две побеснели жени и ме биеха с чантите си по главата. Помислих, че вероятно си привикнала към подобно поведение.

В ума й изплува бегъл спомен за инцидента, за който той говореше. В този ден бе отишла на кея да предупреди Ричард, че Малъри ще му откъсне главата, само ако му се мерне пред очите отново. Тя бе толкова бясна на приятеля си, че с удоволствие си го изкара на онзи, който й се изпречи и я забави да отиде и да каже на Ричард точно колко му бе ядосана, заради явната заплаха, която бе надвиснала над него.

Но какво общо имаше това, по дяволите, със спора, който водеше с Дрю? Или може би се опитваше да се измъкне от даването на обяснения, или поне да го забави? Беше възможно да го е направил без каквато и да било причина — само за забавление.

И тогава със същия непринуден тон той каза:

— Знаеш ли, скъпа, ако не си бях втълпил всички онези неща за тебе, нямаше и да те целуна в онзи ден, когато отидохме в парка.

Това беше толкова далече от онова, за което спореха в момента, че тя изобщо не можеше да проумее защо й го спомена. И тогава се усети, че те всъщност нямаха „тема“ на спор, така че той през цялото време е говорел за нещо съвсем различно. Така ли беше?

Малко объркана, тя попита:

— Защо?

— Защото, ако предполагах, че си девствена, ти щеше да бъдеш недостижима за мен. И затова си втълпих, че не си, защото исках да опитам вкуса ти. Да си призная, направо ме влудяваше. Предполагам сега, след като си опитала от насладата, можеш да разбереш как съм се чувствал? — Погледът, който тя му хвърли, го накара да свие рамене. — Не? Ами, по онова време много исках да имаш принципите на пират, защото това бе единственият начин да те имам.

— И заради твоите егоистични желания, най-добре беше да унищожиш доброто ми име в родната ми страна — изкрещя тя.

Той се наклони напред толкова рязко, че удари чашата в масата.

Тя изимитира думите, които бе изрекъл в нощта на бала:

— Не бих разчитал на това, уважаема, освен ако баща му няма нищо против да приеме пирати в семейството си.

Той се засмя.

— Аз само се шегувах. Пък и ти каза, че това съвсем леко те е смутило.

— Разбира се, че ме смути и никой там не го прие като шега, глупако. Думите ти моментално се превърнаха в клюка. Сега всички в Лондон си мислят, че съм пиратка. По твоя вина!

— Но ти си пиратка.

— Не, не съм!

Нямаше намерение така бързо да признае собствените си лъжи, но той я бе изкарал от кожата й, понеже все още не се разкайваше ни най-малко за стореното.

Когато той проговори след малко, в гласа му се долавяха нотки на самозащита, а и видът му бе такъв:

— Как, по дяволите, наричаш кражбата на моя кораб, ако не пиратство?

— Отмъщение — отсече тя. — Ти се постара да не мога да се омъжа в Англия, а аз ти отмъстих, като ти откраднах кораба.

— Значи всичко онова за спасяването на баща ти е било лъжа?

— Не, то си беше да улучиш с един куршум два заека. — Тя се усмихна самодоволно. — Идеалното решение на два проблема.

— Един проблем. Ти сама каза, че предпочиташ островите. Там е трябвало да си търсиш съпруг, не в Англия.

Тя въздъхна тежко. Нима се опитваше да се отърве от вината с подобно извинение?

— Баща ми пожела да си намеря съпруг в Англия. Неговите надежди, както и моите, ще бъдат разбити, когато разбере, че това вече не може да се случи.

— Целил се е доста високо за пират.

Очите й се ококориха.

— Ти нима си мислиш, че това те оправдава? Остави баща ми настрана за момент и си помисли какво направи ти с твоята шега. Доброто име на майка ми нямаше дори петънце. Както и моето, между впрочем, но истината е, че никога не е имало скандал, свързван с нейното семейство. Обаче ти, опетнявайки моето име, повлече и нея в калта.

Нима това бе червенина от разкаяние, която най-накрая плъзна по страните му? Очевидно не, защото той само каза:

— Тогава не е трябвало да се омъжва за пират.

Това бе последната капка и чашата на търпението и нервите й преля. Тя стана, наведе се през масата и изкрещя в лицето му:

— Тя не е знаела, проклето копеле такова! Положил е неимоверни усилия тя да не разбере. Нали вече ти казах! Постарал се е никой в Англия да не знае и ти сигурно ще попиташ „Защо?“. За да защити доброто й име! Но ти без дори за миг да се замислиш, прати всичките му усилия по дяволите, нали така? На майтап. Не, почакай! Как го нарече ти?! Шега?

Той се сепна и каза с въздишка:

— Ако трябва да съм честен, не това бе целта ми, затова предполагам, ще трябва да ти поднеса извинението си.

— Предполагаш? — ядно отвърна тя. — Е, тогава аз предполагам, няма да се изненадаш, че извинението ти не се приема. Нищо не можеш да направиш, за да поправиш стореното, освен… да ми помогнеш да спася баща си. Тогава, може би, което е малко вероятно, може да ти простя.

— Дадено — каза той, без да се замисля. — Но няма да има никакво „може би“. Когато го освободя, ще сме квит.