Джоана Линдзи
В плен на моите желания (11)

Глава 11

В уречения час Габриел слезе по стълбите. Светлосинята й рокля, почти наподобяваща очите й, бе прекалено тънка за хладните вечери в Англия. За съжаление единственото грубо вълнено, пътническо палто, което имаше, изобщо не беше подходящо за този случай.

Не се притесняваше, че ще й бъде малко хладно тази вечер, тъй като, както я бе уверила модистката, новите й дрехи щяха да започнат да пристигат от следващия ден. А в рамките на една седмица щеше да получи всички дрехи, които бе поръчала. Можеше да се гордее с прическата си. Умееше да си прави сложни прически и това бе добре дошло, особено като се има предвид, че Марджъри не й беше истинска камериерка, просто се бе съгласила да поеме тази роля, докато Габриел се омъжи.

Оказа се, че в антрето все още няма никой, ето защо тя реши да почака семейство Малъри в салона. Отначало й се стори, че и тук няма никого, но тогава забеляза две малки главици да надничат иззад дивана: едната златокоса, другата също бе златокоса, но обагрена с медни кичури. Габриел можеше да се закълне, че през живота си не бе виждала по-красиви деца.

— Аз съм Джак — представи се златокосото. — Това е моята братовчедка Джуди. А вие трябва да сте дъщерята на пирата.

Габриел не знаеше дали да се почувства смутена или поласкана при тази детска откровеност. Мили боже, нима в този дом всички бяха успели да разберат с какво се занимава баща й?

— Предполагам, че съм аз — кимна тя.

— Вие също ли сте пиратка? — намеси се и второто момиченце.

Габриел едва сдържаше смеха си.

— Не, но заедно с баща ми търсехме съкровища.

— О, това сигурно е страшно забавно! — в хор възкликнаха момиченцата.

— Точно така! — усмихна се Габриел.

— И съм сигурен, че тя със сигурност ще ви разкаже всичко, но не и тази вечер — обяви от вратата Джеймс Малъри. — А сега бягайте, дечица, вечерята ви чака!

Момичетата се изнизаха от стаята, мърморейки недоволно. Преди да се появи Джеймс Малъри, Габриел се чувстваше спокойна, но сега отново се напрегна и потрепери. Нима присъствието му винаги щеше да й действа така?

— Джордж скоро ще дойде — съобщи Джеймс безгрижно. — Сега обработва братята си със заплахи и увещания да ви придружат на приема.

„Вас“ вместо „нас“ означаваше, че той няма да дойде. Облекчението й беше мигновено.

— Значи няма да дойдете?

— Господи, разбира се, че не! Обожавам племенницата си и за нищо на света не бих пропуснал семейна вечеря, но това е нещо съвсем различно. Да, признавам си, че не мога да търпя събирания от подобен род и ще направя всичко възможно, за да избегна всички партита, които жена ми е предвидила за вас.

— Което означава, че волю-неволю аз ще трябва да се влача с… — произнесе нисък мъжки глас, който заглъхна насред думите. Мъжът, загубил дар слово застана до Малъри, слисано гледайки към нея. Нейното собствено изражение сигурно издаваше същото изумление. Мили боже… Точно той ли? Светлокосият гигант от пристанището, с когото беше толкова неучтива?

При спомена за недопустимото си поведение момичето пламна. По дяволите, тя знаеше, че няма да може да го погледне в очите, ако някога отново се срещнат! И ето го сега, тук, в този дом, и отгоре на всичко щяха да живеят под един покрив през следващите няколко седмици. Господи, какъв ужас!

— Доколкото разбирам, вече сте се срещали? — сухо се осведоми Джеймс, премествайки поглед от единия към другия. — Или ако мога да предположа, ставам свидетел на любов от пръв поглед?

Дрю се опомни пръв и изфуча:

— Любов? Как не! Вчера просто спасих дамата, която едва не се просна на пристанището. Беше толкова непохватна, че за малко да се изтърколи в краката ми.

За щастие, тази забележка успя да заличи всички признаци на смущение у Габриел. А може би, причината се криеше в нарастващия й гняв.

— Непохватна? — парира го тя. — Не е моя вината, че каруцата едва не ме събори! Но вие се държахте недопустимо грубо!

— Грубо? — заинтересува се Джеймс. — Е, това не ме изненадва. Какво друго може да очакваш от един американец?

— Не започвай пак, Малъри! — почти изръмжа Дрю. — Сега не му е времето!

— Моля за извинение, скъпо момче! — усмихна се Джеймс. — Всяко време е подходящо да ти припомня какви варвари сте вие…

— Да не си посмял, Джеймс Малъри!

Съпругата му пристигна точно навреме, за да го прекъсне и да застане между двамата мъже.

— Мога да се закълна, че не бих могла да ви оставя двамата в една и съща стая дори за пет минути!

— Разбира се, че можеш, скъпа! — утеши я Джеймс. — Той все още е жив, нали?

Светлокосият гигант и Джорджина едновременно изсумтяха презрително. Габриел бе объркана, не знаеше как да реагира на караницата и завоалираната заплаха на Джеймс. Всичко изглеждаше толкова сериозно, но никой от тях не изглеждаше сериозен. Освен това, Джорджина се повдигна на пръсти и целуна съпруга си.

— Възможно е да закъснеем, така че не ни чакай.

— Ще те чакам! — увери я Джеймс с чувствена усмивка, обгръщайки жена си през талията и притискайки я към себе си.

Красивият гигант вдигна очи към тавана. Джорджина само се засмя и леко отблъсна съпруга си.

— Да вървим, Габи! — каза тя, хващайки момичето под ръка. — Нямам търпение да те запозная с Реджина. Тя е непоправима сватовница и не се съмнявам, че много бързо ще ти намери съпруг. Между другото, Джеймс, едва не забравих — Бойд помоли да бъде оставен на спокойствие днес, така че се постарай да стоиш по-далече от него. Каза нещо от сорта, че пътешествието се е оказало по-дълго, отколкото е очаквал и просто не е способен да се справи със светските сбирки, докато не се натряска порядъчно поне три нощи подред.

— Каква глупост! — в хор въздъхнаха Джеймс и гиганта.

— И аз така казах, но главата още го цепи след снощния запой, така че не настоях повече.

— Само защото вече бе вързала мен — оплака се гиганта, въпреки че се стараеше тона му да звучи безгрижно.

Габриел съобрази, че той би трябвало да е Дрю, братът на Джорджина, за когото тя бе споменала по-рано. И съдейки по тона му, той изобщо не бе доволен, че ще ги придружава тази вечер. Очевидно не му се бе удало да измисли достатъчно правдоподобно извинение, за да се измъкне като брат си Бойд. Самата тя би го съжалила, ако не беше ехидната му забележка за нейната непохватност.

Джорджина припряно ги поведе навън. Пътуването до Парк Лейн бе доста кратко и нямаха възможност за дълъг разговор в каретата. Габриел тайничко се радваше на това. И без това й бе трудно да приеме факта, че човекът, който й бе направил толкова силно впечатление на кея и я бе накарал да се държи толкова глупаво, не само че седеше до нея в каретата, но и щеше да живее под един покрив с нея. А това значеше, че през следващите няколко седмици щеше често да го вижда. Може би трябваше да му се извини за неучтивостта, която прояви? Но как да обясни толкова нетипичното за нея поведение, без да издаде колко силно я привлича този мъж? Вероятно би могла да измисли някакво правдоподобно извинение.

Тя си припомни чаровната му усмивка и какви чувства бе предизвикала тази усмивка в нея. В края на краищата тя първа прояви грубост. Може би точно заради това все още бе толкова навъсен? Или просто наистина не искаше да ги придружава двете с Джорджина?

Едва бяха влезли в голямата богаташка къща на Никълъс и Реджина Идън и Джорджина веднага се запъти да търси домакинята, оставяйки Габриел насаме с гиганта. Той я поведе към салона, където беше пълно с хора и помаха на някого, когото познаваше, без да изпуска Габриел. Изглеждаше като че не й обръща никакво внимание и тя успя малко да се успокои. И тогава, съвсем неочаквано я попита:

— Вие наистина ли сте дошли, за да си намерите съпруг, пиратке?

Габриел затаи дъх. Значи и на него бяха разказали за баща й? Интересно, дали само искаше да я оскърби, наричайки я пират или вярваше, че тя наистина е такава?

Естествено, като моряк, той без съмнение знаеше, че съществуват жени-пирати и бе чувал за такива жени от времето на разцвета на пиратството в Карибите. Именно такава жена с псевдоним Ред, беше любовница на Пиер. Говореше се, че тя може да се сражава не по-лошо от всеки мъж и ако можеше да се вярва на слуховете, била много по-жестока от мъжете. Всъщност, зъл човек като Пиер може би харесваше точно това.

Страхът й от него така и не намаля, докато живееше на Карибите. Дори и когато разбра, че се е захванал с Ред. Сега, след като вече се върна в Англия, бе убедена, че никога повече няма да го види. Все пак ги разделяше цял океан!

— Студено ли ви е? — предположи Дрю. — Или в крайна сметка не искате съпруг?

Беше забелязал потреперването й. Защо би го свързал с първия си въпрос за търсенето й на съпруг? А и не звучеше ли, като че ли е обнадежден от това? Въпросът му бе твърде личен, за да му отговори, особено след като я бе нарекъл пиратка.

— Слушайте, капитан…

— Дрю — прекъсна я той. — Дрю Андерсън.

— Знам — кимна тя. — Днес доста си побъбрихме със сестра ви.

— Наистина ли? Странно, че се е съгласила да ви помогне. Още по-странно е, че се е принизила дотам, да си бъбри с пират като вас. Но пък от друга страна, май ще трябва да си взема думите обратно — и преди го е правила.

Той се опитваше да я оскърби. Момичето веднага застана нащрек. И какво означаваше последната му забележка? Любопитно… Съмняваше се, че ще си направи труда да й обясни, ако започнеше да го разпитва. Любопитството й обаче надделя:

— За какво става въпрос?

— Било е непреднамерено. Тя дори не е знаела, че си има работа с пират. Или ако трябва да съм честен — с бивш пират.

— Предполагам, имате пред вид съпруга й? Чудя се, какво ли я е накарало да се омъжи за този брутален тип?

Още преди той да успее да се намръщи неодобрително, показвайки й, че е престъпила границите на приличието, тя вече съжаляваше за въпроса си. Бе напълно естествено да иска да разбере повече за хората, при които бе отседнала, но тъй като тези хора включваха и него, тя по никакъв начин не би искала той да разбере за нейното любопитство. А и наистина не трябваше да прави такава пренебрежителна забележка за зет му — човекът, на когото се бе натрапила така. Това бе твърде невъзпитано от нейна страна.

Но преди да успее да се извини, той я удиви като на свой ред попита:

— Вие действително ли го смятате за брутален тип? Ние с братята ми споделяме точно същото мнение, но лично аз винаги съм се питал, как жените възприемат Джеймс Малъри.

— Аз го мисля за наистина зъл човек. Но предполагам, вашата сестра не мисли така.

— Не, тя го обожава. Трудно е да си го представите, нали?

Тя различи шеговити нотки в гласа му, но не разбра дали й се присмива, или просто е доволен, че са на едно мнение. Мъдро реши да не изяснява този въпрос и се постара да отвърне поглед от него. Този човек прекалено силно я привличаше, за да може да остане безразлична.

— Все пак мисля — промърмори тя след известно време, — че ако успееш да преодолееш чувството на опасност, което витае около него, трябва да му се признае, че е много красив мъж.

— Аз не бих стигнал толкова далеч, че да призная това на глас.

— Докъде не би стигнал? — поинтересува се Джорджина, идвайки към тях под ръка с племенницата си.

Габриел се изчерви. Отчитайки, че Андерсън не може да я търпи, нямаше никакви съмнения, че той веднага ще каже всичко на сестра си. Нима можеше да пропусне такава идеална възможност да я изложи? Въпреки че той се бе отпуснал дотолкова, че разговаряше с нея, тя не бе забравила как започна всичко.

Той отново я удиви, като се усмихна безгрижно и кратко отговори:

— Госпожица Брукс мисли, че звярът, за когото си омъжена, е красив мъж.

— Ама, разбира се. Все още не съм срещнала жена, която да не мисли по същия начин. Но ми се иска да изключиш от речника си думата „звяр“.

— При условие, че той изключи от своя думата „варварин“ — каза Дрю с усмивка.

Жената, която стоеше до Джорджина се засмя:

— Радвам се, че Ник не чу това!

Реджина Идън бе зашеметяваща. Имаше черна коса и най-изумителните кобалтовосини очи, които бяха леко скосени, и които й придаваха екзотична красота. Тя посрещна гостенката с приветлива усмивка.

— Рано или късно ще разберете, че съпругът на Реджи изобщо не харесва моя. Те неведнъж са се опитвали да се избият — поясни Джорджина с такъв шеговит тон, че Габриел не възприе сериозно казаното от нея.

Но Реджина веднага добави:

— На няколко пъти почти им се удаде, затова пък сега те са в прекрасни отношения… е, поне в сравнение с преди.

— Не бих ги нарекла прекрасни — изкиска се Джорджина. — Но допускам, че старите навици трудно умират. Те и до ден-днешен се сражават, само че словесно. Моите братя са точно същите — добави тя, поглеждайки неодобрително Дрю.

Той изобщо не изглеждаше да се чувства засрамен, дори нагло се ухили:

— Явно аз тук съм малцинство и май ще е по-добре да отида да потърся нещо за пиене, докато вие, дами, се опознаете по-добре.

С тези думи той се отдалечи бавно, но само една от трите жени го изпрати с поглед. Габриел се улови, че се е втренчила в гърба му и изстена вътрешно. Боже, тя не можеше да свали поглед от него, когато бе наоколо! Той така я оскърби, че не би трябвало дори да го погледне, но не можеше. Той толкова силно я привличаше, че дори и когато предизвикваше гнева й, й действаше по начин, който не можеше да контролира.

Трябваше да намери начин да се справи с неговата близост. Този мъж не бе просто моряк, който би могло с необходимите доводи, да бъде убеден да се откаже от морето. Той бе капитан на собствен кораб, а семейството му притежаваше корабна компания. Трудно можеше да се намери по-неподходящ човек за нея от него!