Джоана Линдзи
В плен на моите желания (10)

Глава 10

На бал? Вече? Габриел все още не бе имала шанс да си почине, откакто се бе озовала в градската къща на семейство Малъри. Безпокойството й бе намаляло малко по време на разговора й с Джеймс и Джорджина, но не бе изчезнало напълно. А сега те искаха да отиде на бал още тази вечер?

Откакто я бяха завели в стаята й на втория етаж, тя не прави нищо друго, освен да крачи из нея до пристигането на Марджъри няколко часа по-късно. Сутринта не бяха успели да намерят достатъчно голяма карета, която да събере и четиримата, и затова камериерката й реши да изчака в хотела и да дойде по-късно заедно с багажа и мис Карла.

Охър и Ричард вече й липсваха. Те от самото начало нямаха намерение да живеят под един покрив с нея. Просто искаха да се уверят, че ще я приемат добре. Но Малъри без заобикалки даде да се разбере, че не са добре дошли в дома му. Естествено, приятелите й нямаше да я изоставят напълно — просто щяха да се настанят на друго място. Първоначалният план бе да изчакат Нейтън в Англия, преди да се върнат на Карибите, тъй като бе много вероятно той вече да пътува към тях. Щяха да си наемат апартамент близо до пристанището, за да могат да следят за пристигането на „Кърсти Джуъл“. Но Габриел предположи, че баща й просто им бе наредил да останат тук, за да я наглеждат. Баща й винаги се бе грижил за всякакви непредвидени обстоятелства, без да й казва, въпреки че тя обикновено разбираше за това. Неговата свръхзагриженост я бе изненадала. През годините той бе искал редовно да го информират за развитието и обучението й докато растеше. Нейтън даже плащал на градинаря на майка й, и нищо чудно, че старецът винаги подробно я разпитваше какво си е наумила.

Когато Нейтън си призна, че е наел градинаря, за да я следи, тя осъзна, че баща й със сигурност е знаел за аферата на майка й с Албърт. Нейтън никога не отвори дума за това, но Габриел с месеци не можа да изхвърли тази мисъл от главата си. Имаше усещането, че баща й бе научил папагала на всички онези пренебрежителни ругатни по адрес на Карла, едва когато бе разбрал за изневярата й.

Джорджина Малъри се качи горе заедно с Марджъри, когато тя пристигна и обяви, че още тази вечер ще ходят на прием, организиран от племенницата на съпруга й.

— Нямах намерение да ходя — призна тя. — Реджина дава толкова балове и приеми, когато е в Лондон, че присъствам само на някои от тях. Но се получи така, че Дрю и Бойд дойдоха да ме посетят и реших, че от тях стават страхотни придружители. Мисля, че това е прекрасна възможност за твоя дебют в обществото. Така че, отиваме.

Габриел би предпочела дебютът й да не е тази вечер, но не й достигна смелост да го каже. Всъщност, тя имаше няколко напълно приемливи причини да откаже: липсата на подходящи дрехи, умората от пътуването, но въпреки това си замълча. Бе решена вече да не пречи на плановете на Джорджина по никакъв начин.

— Братята ви не живеят ли в Лондон? — попита тя.

— Лондон?! Божичко, не, дори не живеят в Англия. И макар че по принцип сме от Кънектикът, може да се каже, че домът на братята ми е морето. Семейството ни притежава корабната компания „Скайларк шипинг“ и всеки от братята ми командва собствен кораб.

Моряци — развеселено си помисли Габриел. Дори и в Англия не може да избяга от тях! Но в крайна сметка тези двамата бяха тук само на гости, и може би дори щяха да й харесат. Тя никога нямаше да се омъжи за моряк, но наистина имаше доста общо с тях, въпреки всичко.

— Като говорим за довечера — каза Габриел, — имам една напълно подходяща рокля, но утре ще се наложи да посетя шивачката. Татко ми даде пари за нов гардероб и би трябвало да се заема с това веднага.

— Съгласна съм, и не е задължително да чакате до утре. Аз веднага ще повикам своята. Тя е известна с това, че твори истински чудеса и то за удивително кратко време.

— О, би било чудесно! — зарадва се Габриел. — Но единственото, което бих искала да знам, е, колко бални рокли ще трябва да поръчам. Можете ли поне приблизително да ми кажете?

— Не по-малко от половин дузина.

Габриел премигна и произнесе с въздишка.

— Толкова много? И то в края на сезона?

— О да! — разпери ръце Джорджина. — Всичко е заради съперничеството между дамите, които обичайно уреждат тези събития. Ако една от тях надмине някоя, която вече е дала своя бал, първата просто е длъжна да даде още един бал, за да си върне репутацията на най-добрата домакиня на сезона. Според мен всичко това е ужасно глупаво, ето защо сме затрупани с толкова много покани в края на сезона. Между другото, защо дойдохте толкова късно в Лондон? До края на сезона остават само няколко седмици. Надявам се, разбирате, че повечето подходящи кандидати вече са направили своя избор и са ангажирани?

— Бих се учудила, ако не е така — кимна Габриел. — Аз изобщо нямаше да напусна острова, но баща ми изведнъж реши, че има опасност да остана стара мома и побърза да оправи положението.

— Да оправи положението? — Джорджина се усмихна. — Интересна гледна точка.

— Ами, честно казано, това пътуване не беше моя идея. Бих предпочела да си намеря съпруг на острова. Но сега съм ужасно развълнувана и се радвам, че съм тук. Просто се надявам, че ще мога да убедя човека, за когото ще се омъжа, да ме води на острова от време на време. Баща ми ще ми липсва ужасно, ако се виждаме рядко, както едно време.

— Едно време?

— Докато растях, той рядко си беше у дома. Аз живеех тук с майка си, а той работеше в Западна Индия и много рядко идваше да ни посети.

— Това обяснява правилния ви начин на изразяване. В действителност вие сте израснала тук, в Англия?

— Да, недалеч от Брайтън. Майка ми щеше да се погрижи за представянето ми в обществото, тъй като познаваше подходящите хора, но почина, когато бях на седемнадесет и аз отидох да живея при баща си. Той нищо ли не ви е обяснил в писмото?

— Не. Нищо не споменава за произхода ви.

— Божичко, значи сте ме приели, общо взето, без да знаете нищо за мен? Прекалено сте добра, лейди Малъри!

— Не — засмя се Джорджина, — просто съм американка. Там откъдето идвам, титлите не се ценят особено, така че, моля ви, не използвайте тази, която нося заради съпруга си. Ако можех да се отърва от титлата, без да се налага да се отърва от Джеймс, повярвайте, щях да го направя веднага.

Габриел изобщо не се учуди. Беше срещала достатъчно американци на острова, за да знае, че те предпочитат да се гордеят със собствените си заслуги, а не с подвизите на предците си. Но англичаните, по-точно аристократите, се отнасяха към чистотата на рода много по-сериозно, особено когато ставаше въпрос за брак.

Преди Габриел да успее да отговори, Марджъри, която разопаковаше багажа, вдигна глава:

— Госпожица Габриел също би могла да измъкне някой и друг граф от килера.

Габриел пламна от директното изказване, но побърза да добави:

— Е, имало е… в предишните поколения… но сега не са мои близки роднини… затова нямам титла. Но аз всъщност не съм и искала.

— Обаче не бихте отказали, ако някой аристократ с титла поиска ръката ви?

— Разбира се, че не.

— Попитах, само защото аз със сигурност щях да откажа — подсмихна се Джорджина.

— Явно все пак не сте отказали!

— Защото вече бях омъжена, когато разбрах, че Джеймс е благородник.

Габриел не знаеше, да й съчувства ли или да я поздрави. Мис Карла спаси ситуацията. Докато Марджъри преместваше клетката от поредния куфар, който трябваше да разопакова, птицата изкряка:

— Пусни ме, пусни ме!

— Дали това е, което си мисля, че е? — ахна Джорджина.

Габриел реши да отвие клетката, за да може лейди Малъри да види сама. Освен това, по-добре да предупреди предварително, тъй като папагала можеше да бъде доста шумен и не искаше някой да разбие вратата, само за да разбере причината за тази врява. Но най-чудното беше, че нито една жена, веднъж видяла папагала, не устояваше на изкушението да си поговори с него. И Джорджина Малъри не бе изключение. Тя се приближи до клетката и поздрави мис Карла.

— Глупава птица! — отвърна папагалът.

Бузите на Габриел пламнаха, а Джорджина избухна в смях:

— Поразително! Знае ли нещо друго?

— О да! Прекалено много! — измънка Габриел. — Птицата принадлежеше на баща ми. Той ми я подари, когато се привързах към нея, но вече бе успял да я научи на някои доста непристойни изрази, които даже ми е неудобно да спомена.

Джорджина повдигна вежди:

— Прекалено вулгарни за детски уши?

— Бих казала даже твърде много.

Лейди Малъри въздъхна.

— Много жалко! Смятах да ви помоля да носите от време на време папагала долу, да позабавлява и останалите, но най-голямата ми дъщеря е само на седем и лесно се впечатлява. Тя и без това чува повече от необходимото, благодарение на мъжете в това семейство!

— Ще се опитам да го накарам да не вдига много шум.

— А аз от своя страна, ще се опитам да удържа Джак по-далеч от тази стая — засмя се Джорджина.

— Джак?

— Дъщеря ми Джаклин.

— Разбирам.

— Едва ли, много е трудно да разбереш упоритостта, с която съпругът ми дава най-необичайните имена на жените, които обича най-много.

— В това няма нищо необичайно, Джордж — обясни Джеймс, който беше застанал на прага. — Просто това са имена, които никой, освен мен не е способен да измисли. А сега да тръгваме, остави момичето да си почине, преди да я помъкнеш у Рийгън довечера.

— Рийгън?

— Поредното от онези имена, дадено този път на любимата му племенница Реджина — поясни Джорджина и като се смръщи леко добави: — Наистина ли се нуждаете от почивка?

— Съвсем не.

— Прекрасно! Тогава до час очаквайте шивачката. Веднага ще изпратя да я повикат.