Джоана Линдзи
В плен на моите желания (8)

Глава 8

Докато чукаше на входната врата на къщата на Бъркли Скуеър, нервите на Габриел вече бяха опънати до скъсване. Отне им почти цяла сутрин да намерят къщата, тъй като се намираше в най-богатия квартал на града. Баща й не знаеше точния адрес, защото не се бе срещал със своя приятел повече от 15 години. Всичко, което знаеше бе, че той и синът му се бяха върнали в Англия преди години.

Габриел се бе постарала да изглежда колкото се може по-добре. Марджъри също й бе помогнала, като се опита да изглади гънките по роклята й. Но притеснението караше Габриел да мисли, че облеклото й не е на нужното ниво. А отгоре на всичко и замръзваше! Господи! А уж в Англия все още бе лято!

Тя отдавна бе свикнала с топлия климат на острова и за нещастие, това бе оказало влияние и на гардероба й.

Имаше много малко модни рокли, но и те бяха ушити от тънки материи. Когато пристигна, тя изхвърли почти всичките си дрехи, с които бе тръгнала от Англия, тъй като бяха прекалено плътни за топлия Карибски климат. Сега куфарите й бяха пълни с всекидневни поли и блузи. И нито една долна фуста!

Баща й й даде пълна кесия със злато за нов гардероб, но сега парите нямаше да й помогнат да направи добро впечатление. Надяваше се да не намерят никого в къщата. Ако имаше късмет можеше да се окаже дори, че благородникът не е в Англия.

Ако не бяха Ричард и Охър, тя нямаше сега да стои тук, хапейки устни. Щеше вече да е на първия кораб, отплаващ за Сейнт Китс.

Вратата се отвори. На прага стоеше един слуга. Всъщност, може и да не беше слуга. Боси крака, рунтава сива брада, къси панталони… Приличаше повече на човек, идващ от Карибите, отколкото самите те.

— Кажете какво искате, но по-бързо — грубо подхвърли той.

— Писмо за вашия господар. Помолиха ме да му го предам лично — безстрастно произнесе Охър. — Ще изчакаме вътре.

И без да му даде шанс да се възпротиви, хвана Габриел за ръката и мина покрай човека.

— Един момент, дявол да го вземе — запротестира той. — Къде ви е визитната картичка?

— Писмото е нашата визитна…

— Какво има, Арти?

Очите на присъстващите се обърнаха към жената, появила се на една от вратите на огромната гостна. На ръст тя не бе по-висока от Габриел, може би няколко сантиметра по-ниска от нея, беше с тъмнокестеняви коси и кафяви очи. Изглеждаше около тридесетгодишна, но с лице, което би изглеждало изключително красиво във всяка една възраст.

Неканените гости бяха толкова поразени от нейната красота, че загубиха дар слово. Арти веднага се възползва от възможността, за да обяви:

— Те нахлуха тук, Джордж, но не се бой, сега ще ги изритам.

Жената на име Джордж, укорително поклати глава.

— Това не е необходимо. — И после, усмихвайки се на Габриел, вежливо добави: — Аз съм Джорджина Малъри. С какво мога да ви помогна?

От притеснение момичето не можеше и дума да обели, чувствайки се като просякиня пред нея. Не можеше да си представи с какво баща й е помогнал на лорд Малъри. Но каквото и да беше, едва ли бе достатъчно, за да очаква от тези непознати хора да я приютят и да я въведат в обществото! А може би, за да си намери съпруг, щеше да й е нужен не само един сезон?

Да бъдеш настойник на дебютантка съвсем не бе просто. Необходимо бе да се посещават бал след бал, прецизно планиране, подмяна на гардероба, подходящ ескорт и компаньонки… С майка й често говореха за това… докато Карла не срещна Албърт. А Карла познаваше подходящите хора и на времето с нетърпение очакваше първия сезон на дъщеря си. Както впрочем и самата Габриел. Но сега, когато дойде времето да моли за услуга, тя искаше само едно — отново да се върне на Карибите.

— Носим писмо за лорд Малъри, мадам — с очарователна усмивка обяви Ричард, почтително сваляйки шапка. — Искрено се надявам това да не е съпруга ви.

— Уви, аз съм! — разнесе се плътен и определено недружелюбен глас от върха на стълбището. — Така че спри да зяпаш жена ми или ще те разкъсам на парчета!

Габриел вдигна очи и набързо отстъпи към вратата. Никога досега не бе виждала толкова огромен мъж… и толкова заплашителен. Работата не бе в неприветливия му тон. Нито в каменното му лице. Просто от пръв поглед ставаше ясно колко смъртоносно опасен е той. С такива по-добре да си нямаш вземане-даване, а да стоиш по възможност по-близо до изхода.

И макар че изобщо не изглеждаше ревнив, всяка негова дума издаваше болезнена ревност. Жалко, че Ричард се изрази толкова неудачно и още по-лошо бе, че мъжът на дамата го чу.

Габриел поклати глава.

Не, това не би могъл да бъде човекът, когото трябваше да моли за услуга. Баща й бе направил грешка. Но разбира се! В Лондон със сигурност има повече от един лорд Малъри. Просто са объркали къщата!

Момичето облекчено въздъхна и вече искаше да се извини, когато Охър заговори:

— Ето че се срещаме отново, капитан Хоук. Разбира се, минаха много години и вие сигурно не си спомняте…

— Никога не забравям лица.

Габриел удивено погледна Охър. Дяволите да го вземат, те все пак бяха попаднали на правилното място. Но Охър трябваше да й разкаже що за човек бе този лорд, вместо да й пълни главата с приказки за това какви контета били благородниците. А и тя не се съмняваше, че Малъри почти не се бе променил от времето на запознанството си с Охър.

— Отдавна не използвам това име — хладно продължи Малъри. — Ето защо, зачеркни го от паметта си или аз сам ще го направя.

Това си бе явна заплаха, втората в рамките на няколко минути. И ако първата не бе свършила работа, то втората определено го стори. Напрежението между тримата мъже бе осезаемо.

Не такова посрещане си представяше Габриел. Но пък и тя имаше съвършено различно мнение за английските аристократи. В детството си бе виждала много благородници, но нито един не й бе направил такова страховито впечатление. Този мъж бе повече от заплашителен. Огромен, рус, мускулест и толкова силен, че действително нямаше да се затрудни да разкъса някого на парчета!

Малъри заслиза по стълбите. Габриел бе готова да си тръгне, преди да бъдат разменени още заплахи. Но Охър остана спокоен. Той не спомена писмото, а само му го подаде, когато мъжа се приближи до него.

Габриел изстена вътрешно. Трябваше тя да задържи писмото, а не да го дава на Охър. То бе запечатано. Никой от тях не посмя да го отвори. Тя даже не знаеше какво точно пише в него — молба за услуга… или направо някакво искане? И как е възможно баща й изобщо да иска каквото и да било от човек като този?

Тя затаи дъх, докато лорд Малъри пробяга с очи през съдържанието на писмото.

— Проклятие! — промърмори той, когато приключи.

На Габриел й се струваше, че на секундата ще умре от срам.

— Какво има, Джеймс? — с любопитство попита жената.

Той мълчаливо й връчи писмото, за да види сама. Но лейди Малъри не реагира като съпруга си. За учудване на Габриел, тя широко се усмихна.

— Ама защо? На мен ми се струва, че ни чака голямо забавление — заяви Джорджина и наистина го мислеше. — Джеймс, надявам се, че си прочел писмото до края — погледна тя съпруга си.

— Да, но виждам, че ти все още не си схванала основното — отговори той.

— Че ще трябва да ходим по балове?

— Не.

— Че къщата ще се напълни с хора сега, когато и двамата ми братя също са тук?

— Не.

— Тогава какво толкова те ядоса, като изключим репликата, провокирала твоя очарователен изблик на ревност?

Габриел можеше да се досети сама. Тя все още не бе промълвила и дума, но Малъри сигурно вече смяташе, че дъщерята на един пират е абсолютно неподходяща да бъде представена във висшето общество.

— Млъкни, Джордж! Нито съм бил, нито някога ще бъда очарователен — бе всичко, което каза Малъри.

Обаче не отрече ревността си и това накара Ричард да се изчерви леко. А и не отговори на въпроса на съпругата си, което я накара да направи още едно предположение.

— Или може би се чувстваш виновен, че сипеш абсолютно ненужни заплахи?

Тя като че ли се опитваше да го провокира. Как смееше да разговаря с него по такъв начин?! И изобщо, какъв дявол бе накарал тази дребна, наперена дама да се омъжи за този огромен, брутален тип? Е, не можеше да му се отрече, че бе красив — с тези големи, зелени очи, дълги, светлоруси, достигащи до раменете коси… и въпреки всичко от него се излъчваше смъртна заплаха. Габриел изобщо не се съмняваше в това.

Той само изсумтя при думите на съпругата си и каза:

— Нищо подобно!

— Радвам се да го чуя! — весело изчурулика Джорджина и безгрижно обясни на околните. — Когато осъзнае, че е виновен, става просто нетърпим.

— По дяволите, Джордж, за нищо не съм виновен!

Не само думите, но и тонът му издаваше, че вярва в това, което казва, и въпреки всичко жена му продължи:

— Но да, разбира се, това веднага се вижда. Ще се доверим на думите ти, въпреки, че ние с тебе си знаем, нали?

— Джордж!…

Толкова заплаха в една-единствена дума! Но дамата не обърна никакво внимание на това и обръщайки се към ескорта на Габриел, каза оживено:

— Джентълмени, можете да сте спокойни. Днес моят съпруг няма да убива кого и да било.

— За разлика от теб, скъпа, когато осъзнаеш, че съгласявайки се да изпълниш тази молба, ще си принудена да отмениш собственото си пътуване.

Джорджина се намръщи.

— О, господи, въобще не помислих за това!

— Така си и знаех — отговори Малъри.

— Аха, ето защо си толкова ядосан! Въобразил си си, че аз ще се разстроя?

Малъри и не мислеше да отрича. Вместо това внимателно попита:

— А няма ли?

— Не. Но виж за Джак — не знам. Знаеш колко нетърпеливи могат да бъдат децата. Е, ние може да предприемем това пътуване и следващата година.

Габриел пребледня, когато разбра, че за да й направят тази услуга, на домакините й ще се наложи да променят плановете си. Накрая проговори:

— Моля ви, не е нужно заради мен да променяте каквото и да било. Баща ми, разбира се, просто не е съобразил, че може да имате свои планове. Решението му да ме изпрати тук, бе взето много импулсивно. Ние можем да го изчакаме, докато пристигне и тогава ще измислим нещо.

— И кога ще пристигне той? — попита Джорджина.

— Не, не можем — каза почти едновременно с нея Охър. — Той все още е на Карибите и не би могъл да пристигне скоро.

— Не, така няма да стане! — категорично заяви Джорджина.

— Вие оставате тук! — отряза Малъри.

И това сложи край на спора. Но той все още не бе свършил. С глас и тон, които не допускаха възражения, той се обърна към спътниците на момичето:

— Имах пред вид само госпожица Брукс. Вие си тръгвате! Изпълнихте дълга си и сега тя е под мое попечителство. Вратата е ей там!

Самите Охър и Ричард нямаха никакво намерение да остават в тази част на града. Габриел ги прегърна набързо за довиждане. Почувства се зле от факта, че Джеймс Малъри така ги изхвърли от дома си, но навярно това нямаше да се случи, ако Ричард си бе държал езика зад зъбите. Неговата непредпазлива реплика, пробудила ревността на Малъри, бе причината да си тръгнат много по-бързо, отколкото й се искаше.

Оставайки сама с домакините си, притеснението й се увеличи десетократно. Думите на Джорджина обаче малко я поуспокоиха.

— Хайде да отидем в трапезарията. Ако не сте закусвали, храната е все още топла. Всеки се храни по различно време в тази къща, така че закуската стои сервирана почти цяла сутрин. Във всеки случай, нека да изпием по чаша чай и да се опознаем по-отблизо.

Габриел последва лейди Малъри, но за съжаление към тях се присъедини и Джеймс. В негово присъствие не би могла да се отпусне и за миг. Той бе толкова плашещ, а и освен това, тя все още бе толкова смутена от несвоевременното си натрапване в живота им, че едва успя да пророни извинението, което знаеше, че им дължи:

— Ужасно съжалявам, че пристигането ми проваля плановете ви!

— Нито дума повече, скъпа! — отговори Малъри, вече много по-дружелюбно. — С риск да разсърдя Джордж, не мога да не призная, че появата ви не би могла да бъде в по-подходящ момент.

— Вие не сте искали да пътувате?

Джеймс не отговори.

— Той все още се бои от това да не се разсърдя — смеейки се, поясни Джорджина. — Виждате ли, напоследък е готов на всичко, за да ми угоди, така че пътешествието, което исках да предприема беше организирано, бих казала, твърде набързо, още повече, че корабът на брат ми Дрю стои на котва в Лондонското пристанище. Но за съжаление, съпругът ми не се разбира много с братята ми…

— Няма защо да го представяш толкова безобидно, Джордж — промърмори Малъри. — Аз презирам братята й и те презират мен. Така че, чувствата ни са взаимни.

Габриел зяпна от учудване, но Джорджина само извъртя очи.

— Ами казано простичко — да, но те наистина полагат усилия да се погодят.

— Тя иска да каже, че вече не се опитваме да се избием един друг — добави Джеймс. И при това го каза толкова сериозно, че Габриел не повярва на ушите си. Обаче после реши, че той се шегува и й стана по-леко.

— Във всеки случай — продължи Джорджина, — Джеймс не бе очарован да плава на кораба на брат ми, и без съмнение е доволен, че пътешествието се отлага.

Странно как, но бяха успели да накарат Габриел да се почувства по-спокойна и да не изпитва вина, че им се е натрапила. Не напълно, разбира се, но със сигурност се чувстваше много по-добре.

— Имам прислужница, която също ще се наложи да остане тук с мен — обясни Габриел.

— Разбира се! — прекъсна я Джорджина. — Ако не бяхте довели своята със себе си, аз самата щях да ви потърся някоя подходяща.

— Благодаря! Ще се наложи да се възползвам от вашето гостоприемство за няколко седмици, докато баща ми дойде и ни намери друго жилище. Безкрайно съм ви благодарна, че се съгласихте да ме представите във висшето общество. Между другото, не се обиждайте, но исках да ви попитам, как се запознахте с баща ми? — попита тя Джеймс.

— Той не ви ли е казал? — поинтересува се той.

— Не, решението му да ме изпрати тук беше толкова внезапно. А и аз бях толкова разочарована от факта, че той няма да може да дойде с мен, тъй като имаше да довърши някаква работа. Исках да го дочакам, но тъй като сезонът вече бе започнал той реши да ме изпрати в Англия колкото се може по-скоро. Така и не остана време да поговорим за това.

— Аз също изгарям от любопитство — призна Джорджина, гледайки мъжа си. — Какъв е дългът ти към нейния баща? В писмото нищо не пишеше за това.

— На колко оценяваш човешкия живот? Брукс спаси моя. А аз дори не го бях молил за това.

— Кога се е случило? — попита жена му.

— Много преди да те срещна. Реших да се сбия на неподходящото място в неподходящото време и двадесет пияни моряци се опитаха да ме довършат.

— Само двадесет? — подсмихна се жена му. — И ти мислиш, че живота ти е бил в опасност? Ти?!

— Приятно е да знаеш, че жена ти е толкова уверена в твоите сили — засмя се Джеймс. — Но по това време вече ме бяха простреляли, бях намушкан с нож и ме обявиха за мъртъв.

— Ти действително ли си бил почти мъртъв? — разтревожи се тя.

— Не, но един от моряците беше успял да ми разцепи главата, така че аз вече нищо не чувствах. А и те бяха прекалено пияни, за да разберат, че все още дишам.

— Бил си в безсъзнание?

— Именно! И тъй като вече бяха убедени, че съм мъртъв, решиха веднага да се отърват от тялото ми. Ето защо ме изхвърлиха от кея на Сейнт Китс в морето. А дока там е доста дълбок. За съжаление дори водата не успя да ме върне в съзнание. Като нищо щях да се удавя.

— И Нейтън Брукс те е извадил?

— Според думите му, той самият едва не се е удавил — поясни Джеймс.

— Но, очевидно е успял да те спаси.

— Просто ми провървя, скъпа. Неговият кораб стоял на пристан недалеко от мястото, където са ме хвърлили. Било е късно през нощта. Наоколо нямало никого, дори и той не би бил там, за да чуе врявата, ако не се бе върнал на кораба, за да вземе някаква карта, която бил забравил. Впрочем, и той не би си направил труда да извади мъртвец от водата, ако някой от стоящата на брега тълпа не бе попитал, дали са сигурни, че наистина съм мъртъв. Тогава се хвърлил в морето да провери. Когато дойдох на себе си, бях мокър и лежах под дока, където ме бе оставил.

— Но в такъв случай, откъде знаеш…

— Остави ме да довърша! Той просто не бе могъл да ме влачи по-нататък. Нейтън е висок и силен мъж, но в безсъзнание аз тежа като олово. Той ме оставил, за да доведе някого от своите хора да му помогнат — ориенталеца, когото видя днес. Те ме отнесоха в дома на Нейтън и ме лекуваха, докато не се оправя. Ето това е цялата история.

— И той моли само да се погрижиш за дъщеря му? — усмихна се Джорджина. — Ако поиска, бих му дала цяло състояние за това, че е спасил живота ти.

Джеймс й отговори с нежен поглед, което се стори на Габриел необичайно за човек, който изглежда толкова жесток.

— Просто ти ме обичаш, Джордж, и затова съм дяволски щастлив, че не е поискал такова нещо.