Джоана Линдзи
В плен на моите желания (6)

Глава 6

Дрю бързаше. Преди минути му бяха съобщили, че „Океан“ — корабът на брат му Бойд — е хвърлил котва в залива, в очакване да влезе в пристанището. Можеха да минат дни, докато получи разрешение за влизане, тъй като броят на чакащите да акостират кораби, бе голям. Но това не означаваше, че Бойд вече не е слязъл на брега. Ако не го бе направил, то Дрю щеше да намери лодка и да го посети на кораба.

Той не знаеше, че Бойд пристига в Англия, но това не би могло да стане в по-подходящ момент. Едва вчера семейството се бе върнало в Лондон след сватбата на Джереми и оставаше по-малко от седмица до отплаването им за Кънектикът. Причината, за да дойде днес на пристанището бе, за да уведоми първия си помощник, че ще отпътуват по-рано от планираното. Честно казано, Дрю очакваше да види „Океан“ в Бриджпорт, тъй като корабът превозваше захар и тютюн от Западна Индия за североизточните щати. Колко отдавна не беше виждал малкия си брат! Точно поради тази причина Дрю толкова се стремеше към дома.

Ако Бойд бе дошъл в Англия само за да види Джорджина, може би щеше да поиска да тръгне за дома с Дрю. Да, прекрасна мисъл… Още повече, че зет им, Джеймс, упорито отказваше да разбере намеците му и бе твърдо решен да тръгне с жена си и дъщеря си, така че допълнително подкрепление с точно този от представителите на семейство Малъри на борда, никога не би било излишно.

Джорджина и Бойд бяха единствените Андерсън, които не управляваха собствени кораби. Разбира се, от Джорджина никога не се бе и очаквало такова нещо, а и със сигурност щеше да срещне съпротивата и на петимата си братя, ако някога изобщо би й хрумнала подобна идея. А Бойд просто не искаше. Той обичаше морето, но нямаше никакво желание да става капитан.

Братята му го отдаваха на неговата нерешителност и вярваха, че с времето ще я преодолее и ще стане капитан на кораба си, когато е готов. Обаче накрая Бойд призна, че няма намерение да предприема такава решителна стъпка и предпочита просто да се наслаждава на пътешествията, без да се нагърбва с отговорности. А и след като плащаше на капитаните от собствения си джоб, братята му не намираха причина да недоволстват.

Щом не му се налагаше да управлява собствения си кораб, сигурно щеше да се съгласи да пътува с брат си и семейството на сестра си на „Тритон“.

Бързайки през тълпите от хора на кея към кантората на „Скайларк“, където се надяваше да завари Бойд, ако вече бе слязъл на брега, Дрю не обръщаше особено внимание на околните и само внимаваше да не се сблъска с някого. Въпреки това, нямаше как да не забележи жената, изникнала внезапно пред него. Тя политна, губейки равновесие и Дрю инстинктивно я хвана за ръката, като изобщо не погледна към нея, а към двамата мъже, които я следваха. И двамата пристъпиха напред, когато Дрю я изправи на крака.

— Пуснете ме! — каза рязко тя, и той веднага я пусна.

Не разбра дали тези хора наистина я придружаваха, защото сега, когато тя беше здраво стъпила на краката си, те се отдръпнаха назад, правейки се, че изобщо не се интересуват от нея. Странно…

Дрю погледна жената, за да разбере защо не бе оценила помощта му… и напълно забрави за придружителите й.

Най-светлосините очи, които някога бе виждал, обрамчени с гъсти черни мигли го гледаха яростно. Тези очи бяха толкова изумително красиви, че той не можа веднага да оцени по достойнство останалото.

Дрю рядко се прехласваше, а още по-рядко губеше дар слово, когато видеше жена. Съвсем нормално за човек, опитал прелестите на най-прекрасните сред най-прекрасните дами по света. Да, тази бе хубавичка, но много други биха я засенчили. Вирнато носле, черни, леко извити вежди — може би, защото се бе намръщила? Пълни, чувствени, яркочервени устни, без следи от грим. Може би цветът им се дължеше на това, че често ги хапеше, предположи той.

Черната й коса беше вдигната в сложна прическа, роклята и шапката й имаха почти същия бледосин цвят като очите й. Беше облечена по последна мода, но златистият й тен — кошмарът на английските дами — издаваше, че е чужденка. Той можеше да се закълне, че в последно време е живяла на място с по-топъл климат.

Тогава, кое го удиви? Тенът? Греховно чувствените устни? Или просто гневният поглед, с който отвърна на жеста му?

— Може би трябваше да ви оставя да се изтърколите в краката ми, красавице? — попита той.

— Моля?

— Едва не паднахте — уточни мъжът. — Или просто това обстоятелство ви е убягнало? Знам какъв ефект имам върху жените, когато ме видят — забравят всичко — добави той с хлапашка усмивка.

Но думите му не постигнаха желания ефект. Вместо да я очарова и да намали гнева й, думите му я накараха надменно да поеме дъх и възмутено да заяви:

— Сега ще ми останат синини, глупак такъв!

— Наистина ли? Дайте да видя!

Момичето рязко отдръпна ръката си.

— Няма нужда. Ако наистина сте искал да ми помогнете, благодаря ви! Само че, следващия път не бъдете толкова груб!

Усмивката на Дрю се стопи, докато й отговаряше.

— Няма да има следващ път, защото ако пак се спънете, определено ще си помисля, преди да се опитам да ви помогна. Даже съм уверен, че ще ви оставя да паднете. Приятен ден, госпожице!

Отминавайки, чу зад гърба си възмутеното й възклицание. Чудесен звук, който обаче не успя да върне усмивката му. Неблагодарница, помисли си Дрю. Той бе толкова раздразнен, че дори не се обърна да погледне още веднъж към красавицата, което бе много необичайно за него. Просто блъсна онези двамата, които може би бяха с нея, и мина помежду им. Жалко, че нито един от тях не възропта.