Джоана Линдзи
В плен на моите желания (23)

Глава 23

Как не го бе предвидила? Дали защото бе такъв красавец? Или защото не можеше да откъсне поглед от лицето му дори за миг и да забележи, че е разхлабил въжетата? Сега, когато той бе взел нещата под свой контрол, не се съмняваше, че щеше да си върне кораба и да ги предаде на властите. И вместо да освободи баща си, ще се озове в затвора. Беше се провалила с гръм и трясък в задачата си и то само защото красивото лице на този проклет американец я хипнотизира точно както първия път.

Беше бясна на себе си, но си го изкара на него.

— Няма да бъде твоята, хитрецо! — процеди през зъби тя, опитвайки да се измъкне от скута му.

— Да се обзаложим ли?

Явно се забавляваше. Не му костваше никакво усилие да я задържи и това я подразни още повече. Опита се изненадващо да го събори.

— Добър опит, но столът е закован за пода — засмя се той.

Трябваше да се досети, та нали всичко в тази каюта бе заковано.

— Точно там ще се озовеш и ти, ако не ме пуснеш — изсъска тя.

— Не искам да ти го изтъквам, жено, но аз разполагам с превъзходство в случая. Всъщност, да се поправя — нямам нищо против да го изтъкна!

— Това е само временно и ти го знаеш! Само един писък е достатъчен и дузина пистолети ще бъдат насочени към теб!

— Не. Ще бъдат насочени към теб — отвърна той. — Представляваш прекрасен щит. Само че, ако не спреш да се гърчиш така, ще ти се наложи да се тревожиш и за още нещо.

Чу предупреждението в тона му, но не разбра намека. Успя да се завърти настрани, но и това не помогна — беше много силен и я държеше здраво, а тя започна да се уморява. Изведнъж вече я целуваше. Не разбра нито как, нито защо — в един момент гледаше устните й, а в следващия… Ръцете, с които я бе хванал през гърдите и блокираше ръцете й, се отпуснаха. Притисна я към себе си, но вече не я стискаше така здраво. Успя да освободи едната си ръка.

Едва се удържа да не го прегърне. За бога, трябваше да се пребори със себе си и да му устои. Целувката му бе чувствена, каквато я помнеше. Наслаждаваше й се и не желаеше той да спира. Искаше й се да продължи само още малко — вкусът на устните му, топлина между тях… Как, по дяволите, успяваше да я превърне в такава безсрамница толкова бързо! Също както преди — неведнъж, а два пъти — сега… забрави за презрението и остана само завладяващата страст, която той събуждаше в нея. Възбудата се разливаше в тялото й тя почти й се поддаде. Само че от нея зависеше животът на баща й и тя бе длъжна да преодолее желанията си.

Бръкна в джоба си и хвана здраво пистолета. Осъзна, че той не би я пуснал, ако насочи оръжието към него. Можеше да се окаже, че пистолетът не е зареден и той да го знае. Стигаше му толкова забавление. Ако пък е зареден, той не би повярвал, че ще го застреля.

Естествено, че не би го застреляла. Преструваше се на пират, а не на убиец. Сърцето й се сви, когато извади оръжието от джоба си и го цапардоса с него по главата. Ръцете му се плъзнаха по нея и се отпуснаха до тялото му. Главата му клюмна назад. Тя скочи от скута му, а сърцето й биеше бясно. Не искаше да го удря толкова силно, че да изпадне в безсъзнание или по-лошо. Беше ужасена от мисълта, че може да го е убила, когато единственото, което искаше бе да го сплаши и той да я пусне…

Слава богу, само го бе зашеметила. Преди той да успее да се съвземе и да я нападне, тя изтича от каютата, хвана първия моряк, който й попадна и го задърпа обратно. Напъха пистолета в ръцете му и каза:

— Ще го завържа отново. При най-слабия опит да ме спре, го простреляйте!

Мъжът кимна в отговор. Беше му дала оръжието, защото знаеше, че Дрю не би повярвал, че ще го застреля или пък беше твърде ядосан. Ако се бе забавила още малко, щеше да разбере какво чувства той, защото като се върна в каютата, той вече развързваше въжетата на краката си.

Видя го как седна бавно обратно на стола. Нервите й бяха опънати докрай и не намери сили да го погледне в очите. Не знаеше дали гледа нея или мъжа с оръжието.

— Не мога да повярвам, че ме удари!

В гласа му долови само изненада, но не отговори. Единственото, което я интересуваше в момента, бе да го завърже. Намери второ въже и също го омота около него. За момент през ума й мина идеята да нахлупи чувал върху главата му, но реши, че това не би го спряло. Би успокоило единствено нея, тъй като нямаше да вижда хипнотизиращите му очи, но устоя на изкушението.

Доволна, че този път въжетата ще го задържат, тя погледна към главата му с надеждата, че кожата не е разранена. Но за съжаление, видя кръв да се процежда през косата зад ухото му. Освободи моряка, пъхна пистолета обратно в джоба си и отиде да потърси вода и кърпи.

Прииска й се да прати някой друг да се погрижи за него. Знаеше, че Дрю е бесен. Гневът му бе очевиден. Докато омотаваше въжетата около китките му, видя как стиска пръстите си, сякаш в ума му се въртеше мисълта да я удуши.

— Сега, когато лакеят ти си отиде, ще ме удостоиш ли с отговор? — попита той.

Отново не отговори. Внимателно почисти кръвта и постави студена кърпа върху отока и чу стона, който се откъсна от него, когато притисна кърпата към раната. В мига, в който тя се отдръпна, той тръсна глава и кърпата падна. Въздъхна и застана пред него, готова да се опълчи срещу яда му, заради провалилото се бягство.

Скръсти ръце на гърдите си и каза:

— Да, твърдоглавецо, ударих те. Или това, или трябваше да те убия. Считай се за късметлия.

— Мамка му — промърмори той тихо. — С какво ме удари?

— С пистолета ти. Намерих го в шкафа.

— Страхотно. Просто невероятно — изръмжа той. — Това да ми е за урок, друг път да не целувам усойница.

Тя се изчерви. Заболя я от думите му, макар да подозираше, че това не бе целта му. Опитваше се отново да охлаби въжетата си. Този мъж бе просто непоносим.

— Спри веднага — каза остро тя.

Погледна я с присвити очи, а тя процеди през зъби:

— Налага ли се да търся още въжета?

— Прави, каквото е необходимо, скъпа.

— Може би трябва да те ударя отново. Това определено помогна… да се укротиш за малко.

— Много смешно. Обаче съм убеден, че ако опиташ да ме приближиш, въжетата като по чудо ще се развържат — толкова много искам да те усетя в ръцете си.

Сигурна бе, че иска да я стисне за врата. Макар да знаеше, че е здраво завързан, не се доближи до него.

— Много лошо, че си толкова вироглав пленник — оплака се тя.

— А ти какво очакваше?

Изгледа го гневно и продължи:

— Смятах да те оставя в каютата ти, но предвид, че ще я използваме, мисля, че е по-добре да те заключим някъде. Чудя се, на кораба дали има вериги? Ще свършат чудесна работа, не мислиш ли?

— Мисля, че няма да ти хареса това, което си мисля в момента — отсече той.

Габи забеляза, че Дрю спря да се опитва да отвърже въжетата. Сигурно на кораба имаше вериги, които можеше да използва. Да, окови, от които не би могъл да се измъкне, помисли си тя.

Гледаше я кръвнишки, защото знаеше, че вариантите му за изход намаляват. Видът му беше пораженчески, което за нея бе по-приятно, отколкото увереността му, че може да я направи своя заложница отново.

— Кажи ми — изгърмя заповеднически гласът му, — защо, по дяволите, не се опита да ме убедиш, че действаш по някакви служебни дела и корабът ти трябва?

— По какви дела?

— Че гониш осъдени, че нещата са на живот и смърт, каквото и да е. Убеден съм, че би могла да измислиш някаква правдоподобна лъжа.

— След като знаеш, че нямам нищо общо с властите?

— Можеше да не се разкриваш. Можеше някой от екипажа да го направи.

Не се сдържа и се усмихна.

— Ти би ли им повярвал?

— Със сигурност. Аз съм американец. Как да не повярвам при положение, че вие англичаните ни подтикнахте към война с подобна тактика?

— Прав си. Това си е официална конфискация.

— Много смешно.

— Просто се опитвам да бъда любезна.

— Защо? За да ме държиш настрана, докато ме метнеш през борда? Поне ще бъда ли изнасилен преди това?

При тези му думи тя си пое дълбоко дъх. Мисълта да се възползва от него, докато бе завързан… Имаше нужда да поседне и то по-скоро, защото коленете й омекнаха. Приседна на стола зад бюрото. Въздъхна тежко и се опита да се избави от еротичните мисли, които я връхлетяха. Погледна бюрото, защото реши, че бе опасно да гледа Дрю.

Опита се да овладее фантазиите си. Трябваше да го накара той да я пожелае, а не обратното!

— Бях започнала да мисля, че говориш сериозно — каза накрая тя, — преди последните ти думи. Никой няма да те хвърля през борда, Дрю.

— Дори за да спасите кожите си?

Погледна го отново и попита:

— Защото знаеш кои сме?

— Да.

Тя тръсна глава.

— Извинявай, но нищо не би могло да оправдае убийството ти. Явно си направил грешни изводи за мен. Ние не сме пиратите, които ти си представяш.

— Какви други пирати има? — попита той подигравателно.

— Ние сме различни — ухили се тя. — Всъщност, сме повече търсачи на съкровища, отколкото пирати.

— Това няма значение за мен. Стореното от вас е престъпление и уверявам те, че ще направя всичко по силите си да бъдете наказани за това. Сам се нагърбвам със задачата да бъдете подведени под отговорност. Сега ясно ли ти е защо е добре да ме пуснете веднага?

— Съжалявам да го чуя — каза тя и добави: — Помислих, че ще проявиш разбиране, когато ти призная, че ще си получиш кораба обратно. Реших, че дори ще си доволен, когато всичко приключи без особени последици.

— Без особени последици? — попита той учуден. — Какво според теб е фактът, че за малко не ми разби главата?

— Нищо подобно не съм направила — възпротиви се тя.

— Точно така се чувствам, миличка. Искаш ли да дойдеш да се увериш?

Габриел се засмя на явната закачка.

— Как не — каза тя. — Освен това, имаш само малка рана и цицина. Едва се забелязва, след като я почистих.

— Докоснала си ме? — попита той учудено.

— Само за да се погрижа за раната. Не усети ли?

— Лъжеш! Какво друго стори, докато бях в безсъзнание?

— Тоест докато се опитваше да развържеш новите въжета? Нищо! Нямах намерение…

— Но ти се искаше, нали? — прекъсна я той с явно задоволство. — Хайде, мила, признай си! Искаш да ме изнасилиш и направи така, че да не мога да се съпротивлявам. Не че имам подобни намерения. Тъй че, какво те спира?

— Престани да…

— Седни в скута ми и ще те заведа на седмото небе.

Скочи на крака, но вече бе твърде късно. Думите може и да бяха груби, но фантазията й се бе развихрила вече. Наистина можеше да го докосва. А той дори й бе разрешил. Беше толкова приятен на вкус, толкова свеж. Можеше даже да направи онова, което той бе предложил…

— Достатъчно! — викна тя, но не знаеше дали заповядва на него или на себе си, затова добави намръщено: — Или ще използвам пистолета отново.

Дрю я изгледа с престорена обида.

— Така ли се отнасяш с ранените мъже?

Отправи се към вратата, без да отговаря. Налагаше се да стои далече от него, поне докато се отърве от представата за това как възсяда скута му.