Джоана Линдзи
В плен на моите желания (2)

Глава 2

Пирати! Габриел се убеди, че пиратите не са изчезнал вид, когато един от тях я хвана за косата и я изтегли от бъчвата, в която се бе скрила, повлече я сред ликуващата тълпа на палубата и я захвърли в краката на най-отвратителния от всички пирати — техния капитан.

Бе толкова ужасена в този миг, че дори не можеше да си представи какво я очаква. Само знаеше, че ще бъде ужасно. Единствената мисъл, която се въртеше в ума й, бе да скочи зад борда по най-бързия начин.

Мъжът, който я гледаше отгоре, имаше тънка, дълга до раменете, провиснала кестенява коса. На главата си носеше триъгълна шапка с боядисано в розово, клюмнало перо, което беше счупено поне на две места. На всичко отгоре, бе облечен в яркооранжево сатенено палто и бе вързал на врата си надиплено дантелено старомодно шалче, което се развяваше от вятъра. Облеклото му бе в ужасно състояние и определено много старо.

Преди Габриел да успее да стане и да скочи зад борда, той каза:

— Викат ми капитан Брилеърд, на вашите услуги госпожице — направи пауза и се изхили. — Или поне това е името ми този месец.

Ако по външния вид се съдеше за името, помисли си тя, по-добре да му казват Молс. Никога не бе виждала толкова много бенки на нечие лице. Все още твърде разтреперана, тя не му отговори, а само стрелна с поглед парапета.

— Няма за какво да се безпокоите — добави той. — Твърде ценна сте, за да ви нараним.

— В какъв смисъл ценна? — успя да каже Габриел, докато се изправяше.

— В смисъл, че сте ни заложница. Пътниците са много по-доходоносни, отколкото товарите, които може да изгният, докато успеем да ги продадем.

Облекчението й бе достатъчно, за да я накара да престане да зяпа парапета.

— Ами мъжете?

— Капитанът и моряците от пленения кораб обикновено също могат да донесат добри пари — каза той, като сви рамене.

Не беше сигурна дали нарочно се опитваше да я успокои или просто обичаше да дрънка, защото той продължи да говори за приходите от пленниците. Габриел разбра, че семейството й ще трябва да плати откуп за нея и Марджъри. Капитанът така и не я попита дали има семейство, просто реши, че е така. Оставаше й само да му каже с кого да се свърже за парите, а той никак не бързаше да получи тази информация. Той и неговата паплач имаха по-належаща работа, с която да се захванат, а именно — това, което бе останало от екипажа на кораба.

Габриел огледа палубата. Дори и да имаше убити членове на екипажа по време на битката, доказателствата бяха заличени, преди да я довлекат горе. Подобно на останалите офицери и пътници, Ейвъри също бе завързан и очакваше да бъде прехвърлен на другия кораб, но очевидно бе изпаднал в безсъзнание от дълбоката рана на главата си. Техният кораб бе претърпял сериозни поражения и вече се пълнеше с вода. Марджъри също бе там, завързана, но тя бе единствената със запушена уста. Явно се бе развикала на пиратите, хокайки ги за тяхното нахалство. Хич не й пукаше по кого сипе обидите си, когато й се удадеше възможност за това.

Що се отнасяше до обикновените моряци — бе им предложено или да се присъединят към екипажа и да положат клетва там на място, или да се настанят в шкафчето на Дейви Джоунс, което на морски жаргон означаваше да бъдат изхвърлени зад борда. Нищо чудно, че повечето набързо се съгласиха да станат пирати. Само един от тях — як, упорит американец — изрази отказа си категорично и доста нецензурно. Габриел бе принудена да гледа, ужасена, как двама пирати го доближават, хващат го под мишниците и го повличат към парапета. Без съмнение щяха да го хвърлят зад борда. Обаче той не промени решението си и продължи да ги кълне, а те заудряха главата му в перилата, докато той изгуби съзнание. Пиратите се смееха гръмогласно. Не можа да разбере какво смешно има в това да накараш човек да мисли, че ще умре, а всъщност да не го убиеш. Пиратите обаче, явно се забавляваха. Американецът все пак бе хвърлен зад борда, но чак на следващия ден, когато от кораба забелязаха земя на хоризонта. Островът бе необитаем, но все пак беше земя. Вероятно щеше да умре, но поне му бе даден шанс. Може би дори щеше да бъде спасен от преминаващ кораб. Във всеки случай, това бе по-добра съдба от онази, която Габриел бе очаквала за него, когато се възпротиви на пиратите.

По-късно същия ден стигнаха до друг остров, който също изглеждаше необитаем. Навлязоха в кристалночистите води на широк залив. Почти в центъра му имаше още един малък остров. Когато се приближиха, Габриел забеляза, че това не бе точно остров, а по-скоро плаваща джунгла от дървета — повечето изсъхнали и големи растения, много от които растяха сред боклуци и други отломки, натрупани върху дъски, а не върху почва. Приличаше на кей и все пак бе гъста джунгла, нарочно създадена и имаща за цел да прикрие закотвените от другата й страна кораби, за да не бъдат видени от преминаващите в открито море.

Флагът на смъртта се развяваше на два от закотвените там кораби, показвайки, че на тях е върлувала болест, което обясняваше запуснатия им вид.

На пиратите не им отне много време да накарат кораба си да изглежда като останалите, преди да спуснат малките лодки на вода, с които да превозят пленниците си към брега. Вдигнаха знамето на смъртта и на техния кораб. Габриел осъзна, че вида на корабите не бе нищо друго, а хитрост, с която да прогонят всеки един плавателен съд, влязъл в залива да разузнава около изоставените кораби.

— Къде отиваме? — попита тя пирата, който помогна на нея и на Марджъри да слязат на брега.

Той обаче явно не сметна за необходимо да й отговори. Просто я побутна да върви напред. Започнаха едно мъчително пътуване към вътрешността на острова. Не изчакаха останалите да слязат от лодките, но, слава богу, Ейвъри бе сред първите слезли на брега. За първи път, откакто ги заловиха, й се отдаде възможност да поговори с него.

— Добре ли сте? — попита той, изравнявайки се с нея.

— Добре съм — увери го тя.

— Никой не ви е… докоснал?

— Наистина, Ейвъри, не съм пострадала.

— Слава богу! Не можете да си представите колко много се притесних за вас.

— Ще платят откуп за мен — усмихна му се тя успокоително. — Капитан Брилеърд ме увери, че съм твърде ценна, за да ме наранят. Как е главата ви? — посочи тя към отворената рана на челото му. — Вчера видях, че бяхте в безсъзнание.

— А, драскотина. — Той докосна внимателно раната си.

По изражението му Габриел разбра, че го болеше.

— Доколкото разбрах от капитана, смятат и за вас да поискат откуп.

— Не съм убеден — въздъхна Ейвъри. — Семейството ми не е богато.

— В такъв случай, ще говоря с баща си, щом дойде за мен. Сигурна съм, че ще измисли някакъв начин да ви освободи.

Тя самата обаче, изобщо не беше убедена, че ще успеят да открият Нейтън. Какво ли щеше да се случи с Ейвъри и нея, ако пиратите не откриеха баща й?

— Много мило от ваша страна — каза той, а после добави притеснено: — Чуйте ме, Габриел! В каквото и да са ви уверявали, дочух от пиратите, че там, където ни водят, ще има и други като тях. Най-добре е да се опитате да не привличате вниманието им върху себе си, което само по себе си ще бъде много трудно, като се вземе предвид колко сте красива…

— О, моля ви, замълчете! — сряза го тя и червенина обагри страните й. — Ясно ми е, че няма да бъдем в безопасност, докато не се отървем от тези главорези. Ще се постарая да бъда колкото се може по-незабележима.

Раздели ги един от пиратите, който бутна Ейвъри, за да го накара да върви по-бързо. Първият знак, че островът е населен, беше наблюдателната кула, покрай която минаха по отъпканата пътека. Кулата бе висока, изградена от дървени трупи и се издигаше достатъчно високо, за да осигури видимост към морето поне в три посоки. Заизкачваха се по хълмовете зад нея. Кулата бе обитаема, но вероятно човекът в малката наблюдателница на върха бе задрямал, докато те минаваха покрай нея. Не особено добра охрана, помисли си Габриел, когато един от пиратите удари по кулата, за да го събуди, а втори изпсува на чист френски. Марджъри се изравни с нея и добави типично в неин стил:

— Големи мързели са повечето от тях. Да се надяваме, че когато спасителите ни пристигнат, часовият ще проспи и това.

На Габриел много й се искаше и тя да е така оптимистично настроена, но знаеше много добре, че нямаха почти никакъв шанс да бъдат спасени, преди да ги откупят.

— Само да намерят баща ми…

— Ако го намерят! — сряза я Марджъри. — Дори ние не знаем къде да го търсим, какво ли остава за тях?! Изобщо не трябваше да тръгваме. Не те ли предупреждавах, че ще е опасно?

— Можеше да си останеш у дома — припомни й Габриел. — А и не бе предвидено да бъде опасно. Ти би ли повярвала, ако някой ти кажеше, че в днешно време съществуват пирати? Та ти би му се изсмяла в лицето.

— Остави това сега — отвърна Марджъри. — Чуй ме, преди да са ни разделили отново. Търси оръжие — каквото и да е, дори и вилица да е, и не го изпускай нито за миг. Ако някое от тези нищожества се опита да ти стори нещо, намушкай го право в корема, ясно ли е? Въобще не се и замисляй.

— Така и ще направя.

— Ще е най-добре, момиче. Ако нещо ти се случи, не знам аз какво ще правя.

Струваше й се, че Марджъри ще се разплаче всеки момент. Тя бе много по-разстроена, отколкото показваше. Безпокойството й скоро се прехвърли върху Габриел. Искаше й се да поплаче на рамото на приятелката си, но някак успя да се пребори със себе си и да събере кураж и за двете.

— Не се бой! Всичко ще бъде наред. Капитан Брилеърд ме увери в това.

Не беше самата истина, но казаното бе достатъчно, за да накара Марджъри да се усмихне леко.

След около половин час достигнаха нещо като укрепление горе високо на хълма, което беше оградено от дървета. В средата имаше сграда, построена от истинска дървесина, която пиратите бяха взели от един от пленените и плячкосани от тях кораби. Останалите постройки наоколо бяха предимно малки колиби със сламени покриви. През отворените врати на много от тях Габриел можеше да види, че са пълни със сандъци и касетки; явно служеха за съхранение на плячката. Ейвъри и останалите пленени мъже бяха натъпкани в една от колибите. Преди да поведат Марджъри към друга колиба, тя успя да извика към Габриел:

— Помни! В корема!

— Къде я водите? — запротестира Габриел.

Пиратът, който я избута по посока на главната сграда, й отговори подигравателно:

— Слугите не носят откуп, но когато исканията на капитана бъдат удовлетворени, ще бъдете освободени заедно. Ценната сте вие и затова ще стоите тук, където ще бъде по-лесно да ви охраняваме. Не щем някой от другарите да ви пипа и да намали стойността на откупа, който ще вземем за вас. — Той й намигна похотливо, а тя се сви от страх.

Когато влязоха, пиратът замъкна Габриел до дългата маса в голямата стая, бутна я да седне върху един стол и излезе. Готвачката й подаде купа храна и отбеляза с приятелски тон:

— Дано има кой да плати за теб, миличка. Аз отлагах, колкото можах, докато в крайна сметка признах, че си нямам никого и затова все още съм тук.

Жената, която бе на средна възраст, се представи като Дора и седна да си побъбри с Габриел за няколко минути. Разрешили й да остане на острова, за да си заработи парите за откупа. Бяха й позволили да готви на пиратите и да ги обслужва и по други начини, ако има желание, и тя съвсем не се посвени да го спомене. Бе прекарала на острова две години и явно вече се считаше за една от тях.

— Те не са от пиратите, които искат да се прочуят и имената им да се знаят, подобно на предшествениците им от миналия век. Всъщност, непрекъснато променят имената си, корабите си и техните имена, и непрекъснато се крият. Искат да печелят пари, а не да бъдат обесени. Всичко, което вършат, остава в тайна и дори на всеки няколко години сменят укритията си.

— Значи това е тяхното скривалище? — попита Габриел с любопитство.

Дора кимна:

— Това скривалище е на остров, толкова отдалечен, че дори няма име. Всъщност мястото е много хубаво и на няколко пъти им се наложи да сплашват други заселници, които мислеха по същия начин.

— Кой е водачът им?

— Никой. Капитаните имат равни права и имат власт само над собствения си екипаж. Ако трябва да се вземе решение по въпрос, засягащ всички, те гласуват.

— Колко капитани ползват това скривалище? — поинтересува се Габриел.

— В момента петима. Имаше шести, но той умря от естествена смърт и неговите хора се разпределиха между останалите капитани.

Габриел се изуми, че толкова малко хора обитават такова голямо укрепление.

— Не искат да има много екипажи тук. Помисли си само — колкото повече хора, толкова по-голям е шансът някой от тях да се окаже негодник и предател и да издаде местоположението на убежището.

В момента, в който капитан Брилеърд влезе в залата, жената изчезна. Габриел не знаеше истинското му име, а и надали щеше да го научи. Той така често сменяше името си, че хората му го наричаха просто „Капитана“ и тя самата започна да се обръща към него така, когато се налагаше. Той бегло хвърли поглед към мястото, където Габриел седеше и повече не й обърна никакво внимание.

 

 

На петия ден след пристигането й, той все още не я бе попитал кого да търси, за да плати откупа й. Оставена бе да се чуди как да му обясни, че макар да знаеше, че баща й ще плати исканата сума, тя няма представа къде се намира той. Тя наистина не мислеше, че капитанът ще й повярва, а и не искаше да си представи какво би се случило, ако не й повярва. Дора й обясни, че не са я разпитали все още, само защото тази информация не е нужна на капитана до момента, в който реши да вдигне платната отново. Но никой не знаеше кога точно ще се случи това. Съпругата на капитана също живееше на острова, а той не я бе виждал от два месеца.

Пиратите ядяха, спяха, пиеха, играеха комар, биеха се, шегуваха се и си разказваха истории. Габриел спеше в една много малка стая в задната част на главната сграда. Бе й позволено да стои в голямата стая всеки ден, така че не можеше да се оплаче, че й е скучно. Нервите й бяха опънати, но поне не й бе скучно. Водеха Марджъри да я посещава за по два часа всеки ден и тя се успокои като видя, че нейната бивша икономка понася пленничеството добре, въпреки че непрекъснато се оплакваше от тънкия сламеник, на който се налагаше да спи и от отвратителната храна.

На шестия ден от пленничеството на Габриел, пристигнаха още два кораба и голямата стая се изпълни с хората от екипажите. Атмосферата стана напрегната. Нямаше нищо приятелско в отношението на новодошлите към нея. Някои от тях направо я смразяваха с погледите си, а един от двамата новопристигнали капитани я зяпаше така продължително и настоятелно, че тя не се съмняваше, че не й мисли нищо добро. Висок и мускулест, той бе или в края на тридесетте или началото на четиридесетте, макар да бе трудно да определи с точност, заради огромната му черна, сплъстена брада, през която едва ли някога бе минавал гребен. Не смяташе, че е французин, въпреки че другите го наричаха Пиер Лакрос. Голяма част от пиратите се преструваха, че са нещо повече от това, което бяха в действителност, и никой от тях не използваше истинското си име. По-късно установи, че той е изключение от правилото. Наистина беше французин. Имаше силен акцент, който не можеше да преправя, както останалите. Определено не беше грозен, но злобния блясък в сините му очи разваляше красивото му лице. Имаше нещо жестоко в този човек и тя не бе единствената, която го бе забелязала. Мъжете се отдръпваха от пътя му, избягвайки неговия поглед. Но тези ледени сини очи отново и отново се вторачваха в Габриел, докато тя почти не се разтреперваше от страха, който той й внушаваше.

Габриел напусна Англия в пълно неведение за мъжките желания и страсти. Майка й никога не бе й обяснявала какво да очаква, когато се омъжи. Навярно щеше да се омъжи още преди да бъде представена в обществото в Лондон, но Карла се бе увлякла в романса си с Албърт, а по-късно бе завладяна от собствената си мъка, когато той я предаде. Обаче Габриел научи ужасно много за мъжете от пиратите. Изобщо не се съобразяваха какъв език използват, когато тя бе наблизо, а и обожаваха да се хвалят със сексуалните си завоевания. Тъй че не й бе никак трудно да се досети какви бяха намеренията на злия капитан Пиер Лакрос, когато се надвеси над нея на следващия ден след пристигането си, и й каза:

— Ще те откупя от моя приятел и тогава ще правя с теб каквото аз сметна за добре.

Искаше й се да не го бе разбрала, но за жалост знаеше точно какво има предвид. Дали капитан Брилеърд го интересуваше откъде ще дойдат парите за нея, или за него бе по-важно да му бъде платено? Дали тя би посмяла да му обещае повече, отколкото Пиер би могъл да плати? Това бе единственият изход, за който можеше да се сети, за да не бъде „притежавана“. Нямаше къде да избяга дори да успееше да се измъкне от сградата — нямаше друг начин да напусне острова, освен с пиратите. Засега капитан Брилеърд бе нейната надежда, но тя знаеше, че не би й помогнал само от добро сърце. Каква добрина! Та той бе пират! Единственото, което го интересуваше, бяха парите. Инстинктивно обаче, тя знаеше в каква опасност бе, ако Пиер се домогнеше до нея и точно това я ужасяваше. Имаше нещастието да стане свидетел на неговата жестокост, когато се скара на член от екипажа си. Нашиба мъжа с камшик в средата на стаята. При това не какъв да е камшик — наричаха го „деветте котешки опашки“ и режеше кожата като нож. Искрите в очите на Пиер не оставиха и капка съмнение, че това му доставяше удоволствие. Пиер ставаше нетърпелив, докато чакаше нейния капитан да се появи, за да осъществят сделката. Приседна до нея на масата и я втрещи с приказките си за това, което мисли да й стори.

— Защо не ме поглеждаш, миличка? Вие, дамите, сте толкова горделиви. От твоето високомерие няма да остане и следа, когато приключа с тебе. Погледни ме!

Не посмя да го погледне. Избягваше втренчения му поглед още от първия ден.

— Вървете си, моля!

— Толкова си изискана — изхили се той. — Толкова любезна. Чудя се, колко ли ще продължи това, след като те направя моя, кукло! Ще бъдеш ли послушна, миличка, или ще се наложи често да те наказвам? — И като чу ужасеното й ахване, добави: — Видя на какво съм способен, но не се тревожи за нежната си аристократична кожа. Не бих развалил красотата ти. Има и други начини да подчиниш някого на волята си…

Оскърбяваше я, но не я докосваше. Внимаваше да не прави това в присъствието на толкова много хора в стаята. Но беше очевидно, че му се искаше. Дора й каза, че принудителното въздържание го прави изключително раздразнителен и поради тази причина всяка вечер се напивал до безпаметност и не се прибирал чак до другия ден по обяд.

За Габриел бе невероятен късмет, че жената на капитан Брилеърд го задържа при себе си, докато и последният от петимата капитани се завърна в пристанището. И петият от капитаните пристигна на острова и една сутрин влезе в сградата заедно с капитан Брилеърд. Смееха се за нещо, което единият от тях бе казал. Мигновено забеляза Габриел. Спря се и се загледа в нея. После сложи ръка на рамото на Брилеърд и му предложи да я купи. Пиер не бе там да претендира, че пръв се е сетил за това. Тя вярваше, че ако се бе появил, щяха да се сбият. Но той все още спеше след пиянската си вечер. Както и предположи, капитан Брилеърд не се интересуваше кой ще я откупи. Видя го да свива рамене, преди да си стиснат ръце и петият капитан му подхвърли торба с монети.

Габриел не можеше да повярва. Всичко бе станало толкова бързо. По-късно разбра, че новият капитан всъщност е само посредник. Не му бе за първи път да купува заложници и после да ги връща на семействата им срещу солидна печалба. Този начин на работа бе удобен за всички, защото позволяваше на другите капитани да се заемат отново с преследването на кораби, вместо да се занимават със странични дейности. Той бе толкова добър в бизнеса си, колкото и в маскировката.

Тя едва го позна…

— Какво, по дяволите, правиш тук, Габи? И къде е майка ти?

Беше я извел навън и я дърпаше надолу по добре отъпканата пътека, водеща към залива. По-голямата част от екипажа му все още закотвяха кораба, но двама от мъжете се зададоха по пътеката и той им нареди незабавно да се върнат на кораба. Когато Габриел се спря и обясни, че икономката й също трябва да бъде спасена, един от мъжете бе пратен да доведе Марджъри.

Искаше да му зададе хиляди въпроси, но те всичките се изпариха от ума й, когато се сети за загубата си.

— Тя е мъртва, тате. Затова напуснах Англия. Исках да те намеря и да заживея при теб — изплака тя. — Само че, определено не на този остров — добави тя назидателно.