Джоана Линдзи
В плен на моите желания (13)

Глава 13

Габриел огледа пищната бална зала. Соаре предната вечер, грандбал на следващата… Когато Джорджина й бе казала, че надали ще прекарат и една вечер у дома до края на сезона, не се бе шегувала. Габриел нямаше нищо против. Искаше й се да има повече възможности за избор в списъка с евентуални кандидати, който щеше да си състави, така че колкото повече събирания посещаваха, толкова повече ергени можеше да срещне.

Тази вечер тя се запозна с двама нови благородници, а още трима се бяха вписали в балното й тефтерче. Щеше да има възможност да разговаря с тях по-късно, докато танцуваха. Обаче в момента се бе загледала в мъжа в другия край на залата — мъжът, когото не можеше да изгони от мислите си.

За американски морски капитан Дрю Андерсън определено бе впечатляващ в своето черно вечерно облекло. Той се вписваше изненадващо добре в тази среда, сякаш бе част от нея. Всъщност бе невъзможно да отгатне човек, че е американец, докато не чуеше акцента му. Не че това имаше значение за жените, които присъстваха.

Този мъж бе невероятно красив. И по-младите, и по-възрастните дами се опитваха да привлекат вниманието му. В момента разговаряше с привлекателната дама, с която бе танцувал. Все още не бе поканил Габриел на танц.

Почти не бяха говорили, откакто пристигнаха на бала. Естествено, балното й тефтерче се запълни почти мигновено, но пък той можеше да я помоли да му запази един танц, преди да пристигнат. В крайна сметка, бяха пътували в една и съща карета, заедно с Джорджина. Имаше достатъчно време за това. А учтивостта изискваше да я покани, дори и да не искаше да танцува с нея. Обаче всичко, което бе направил, бе да я изгледа накриво, когато слезе по-рано, облечена в изумително красивата си бална рокля, пристигнала точно навреме за тази вечер. Роклята от светлосин сатен, украсена с бродирани рози от блестящ розов конец, обточващи шевовете, пристигна в комплект с подходящи пантофки и панделки за коса. Вече няколко човека й бяха казали, че определено е сензацията на вечерта. Обаче дали и Дрю Андерсън мислеше така?

Явно — не, помисли си тя, след като я бе изгледал така неодобрително, а и след всичко, което бе подслушала по-рано днес.

Чу твърде много дори. Ако само бе послушала Марджъри да поспи още малко, нямаше да чуе нищо от разговора между братята. Но се събуди гладна, тъй като предната вечер на соарето бе хапнала съвсем малко от чинията, която Дрю й донесе. Не че не беше гладна и тогава, но той бе успял да напълни чинията само с ястия, които тя не харесваше.

Тази сутрин слезе тъкмо навреме, за да чуе как Бойд Андерсън казва на брат си: „Много повече те бива да си в ролята на отегчения“. Дрю съвсем не изглеждаше отегчен в момента — изглеждаше доста заинтригуван от дамата, с която все още разговаряше, но забележката на Бойд се отнасяше до нея и факта, че Дрю трябва да я придружава. „Като се има предвид, че сме в легалния корабен бизнес, на Клинтън едва ли ще му хареса да доведеш пиратка в семейството.“

Явно, че и двамата я презираха. Във всеки случай, думите им не я нараниха особено много. Беше разгневена от факта, че не познаваха нито нея, нито баща й, а се осмеляваха да правят такива преценки за тях.

Любима във всяко пристанище. Никога да не падне в капана на брака. Сега й бе напълно ясно. Дрю Андерсън бе истински мерзавец. И той си позволяваше да я презира?

— Ще изплашите всички подходящи ергени с този намусен поглед — чу го да казва. — Давам едно пени да узная мислите ви.

Вдигна очи и го видя до себе си. Бе откъснала поглед от него само за момент. Как бе успял да прекоси стаята толкова бързо? Ако го бе видяла да идва, щеше да тръгне нанякъде. Не изгаряше от желание да разговаря с него.

— Мислите ми струват много повече — каза тя с презрение и погледна встрани.

— Колко повече? — настоя той.

— Повече, отколкото можете да си позволите.

— Жалко! Аз се надявах на малко разнообразие в тази скука.

Тя пое дълбоко дъх и бегло го погледна:

— Значи смятате, че мислите ми биха ви развеселили? Мислите, че са пълни с глупави…

— Не съм казал нищо подобно — прекъсна я той.

— Не е и нужно. Подразбира се от тона ви — отвърна тя и задъхано добави глухо. — Нищо повече не може да се очаква от един брутален тип.

Явно я беше чул, защото въздъхна:

— Всеки мъж ли е брутален тип според вас?

— Не, но вие сте този, който ме стисна грубо и ми насини ръката.

Той присви очи при това обвинение и каза заповеднически:

— Покажете ми синините!

Тя не бе поглеждала изобщо дали наистина бе наранена и беше готова да му го каже, когато той грабна ръката й и я завъртя. Изражението му веднага се промени. Тя погледна надолу и също видя синината.

Беше съвсем мъничка. Ама, че работа! Никога не се бе радвала при вида на някоя синина, но сега определено ликуваше.

— Нали ви казах — каза тя с невероятно задоволство.

— Да, казахте ми — отвърна тихо.

Като че ли се чувстваше виновен. Не — беше поразен.

— Моля за извинение, Габи. Не исках да ви нараня, а само да ви помогна. Съжалявам, че толкова лесно ви излизат синини.

Последните му думи я накараха да се замисли. Това не беше вярно, при това хватката му онзи ден не беше достатъчно силна, за да я нарани.

Пое си въздух при спомена за пътуването към къщата на Малъри. Каретата им бе минала през дупка на пътя и тя залитна и се удари доста лошо — така извика от болка, че Охър се притесни дали е добре. Нямаше ни най-малко съмнение, че това бе причината за синината.

Обаче нямаше да му каже. Много повече й харесваше виновното му изражение… Да му се не знае!

— Объркала съм се — каза рязко. — Можете да оттеглите извиненията си.

— Моля?

— Току-що се сетих, че се сдобих с тази синина в каретата, в деня, след като ви срещнах на доковете. — Тя се изчерви, въпреки яда си. После решително добави: — Обаче, това не означава, че не сте брутален тип.

Смехът му отекна в залата и присъстващите се обърнаха към тях. Голям мъж като него притежаваше дълбок, силен и определено чувствен смях. Замая се от тръпката, преминала надолу по гърба й.

— В крайна сметка успях да се справя със скуката ви — измърмори тя.

— Да, само че аз очаквах по-скоро някоя остроумна забележчица от вас, а не такъв празник на… глупостта.

В нахалната му усмивка личеше, че я дразни. Ядоса се, но това, което я изненада още повече, бе желанието й да отвърне на усмивката му. Този мъж сменяше настроенията си със скоростта на светлината и тя откри, че закачливостта му сега е много по-смущаваща от враждебността му преди малко. Това извика спомена за прекрасната усмивка, с която я бе дарил на доковете, която предизвика необичайното усещане в стомаха й.

Изпита нужда да се отдалечи от него. Стомахът й отново се сви. Потърси с поглед партньора си за танци, който бе отишъл да й донесе нещо освежаващо. Питър Уилс, Уилис или нещо от този род. Не го забеляза никъде, но това не я учуди. Беше решила да си почине от танците, преди краката й да отекат в новите пантофки и затова го бе изпратила за шампанско, точно когато опашката за допълване на чашите бе най-дълга.

— Защо сте сама? — попита Дрю. — Аз наистина само се шегувах за намръщения ви поглед. Определено не би ме отблъснал, ако исках да ви правя компания. Така че, защо не танцувате?

— Ожаднях и пратих…

— Чудесно! — прекъсна я той и я завъртя към дансинга, преди да започне да протестира. — Чудех се как да ви отмъкна за един танц. Пък и музиката ще спре, преди партньорът ви да се върне. Би било жалко да го пропуснем.

Докосваше я — държеше здраво ръката й, а другата му ръка лежеше нежно на кръста й. Допирът му я пронизваше и не можеше да мисли за нищо друго. Едва чуваше думите му.

Очите му бяха толкова черни. Множеството полилеи разпръскваха ярка светлина в балната зала и застанала толкова близо до него, не можа да измисли друг начин да ги определи. Тези очи се оказаха толкова смущаващи и предизвикаха отново топлина в стомаха й. Привличането, което изпитваше към него, бе по-силно от каквото и да е друго чувство. Раменете му… мили боже, бяха толкова широки. А и той самият бе доста висок, мускулест мъж — една твърде приятна гледка за очите. Само ако можеше паренето вътре в нея да спре. Трябваше да се махне от него, но би било твърде грубо от нейна страна внезапно да прекъсне танца, а и… за бога, тя изобщо не искаше да го прекъсва.

Той ухаеше прекрасно — подобно на екзотична подправка. Танцуваха твърде близко един до друг и все пак не й достигаше воля да го отблъсне или да му каже, че подобна близост е неуместна. Гърдите й бяха толкова близо до неговите, че дори се докоснаха и това моментално предизвика трепване в нея.

— Вие така и не отговорихте на въпроса ми — нежно каза той в ухото й. — Наистина ли се върнахте в Англия, само за да си намерите съпруг?

Думите му бяха много навременни — прекрасна тема за разговор, която да прекъсне мислите, зародили се от близостта с него.

— Да, но не се притеснявайте — няма да се спра на вас. Наясно съм, че вие сте само един донжуан.

— Такъв ли съм? И къде чухте това?

Нямаше намерение да му казва, че бе дочула разговора между него и брат му тази сутрин и бе побързала да се скрие, за да не я видят.

— Струва ми се, че сестра ви го спомена.

— Едва ли! Дори и когато ми е много ядосана, не би ме описала с такава дума.

— Любима във всяко пристанище?

— Така по може — усмихна се той. — Напълно възможно е Джорджина да се изрази така. — Погледна я многозначително и добави: — Разбирам. Това ви е накарало да ме сметнете за донжуан.

Тя сви рамене и успя да прозвучи равнодушно:

— Ако ви притеснява тази дума, да я заменим с развратник? Ще свърши същата работа, нали?

Усети как той потръпна. Съжали за думите си. Трябваше ли наистина да унищожава тези прекрасни минути с него? Танцът бе към края си. Скоро отново щяха да я настъпват по краката партньорите от дългия списък в балното й тефтерче, а той щеше да продължи с опитите да си уреди тайна среща с някоя дама за по-късно тази вечер. Не се и съмняваше, че именно това правеше с дамата, с която говореше допреди малко.

Двоумеше се дали да му признае, че идеята да се върне в Англия не беше нейна, а още по-малко й се искаше да моли семейството му за помощ. Но това определено не бе негова работа, пък и нямаше да промени нищо в отношенията им — те нямаха никакъв шанс. Тя действително искаше да се омъжи — по възможност за мъж, когото би могла да убеди да прекарват известно време всяка година в Сейнт Китс, за да може често да вижда баща си. Обаче Дрю изобщо не искаше да се жени.

— А, ето, че още един Малъри се появи — каза Дрю в края на танца.

— Те колко са?

— Твърде много — каза той с усмивка. — Но този, също като Джеймс, не обича да го въвличат в събития като това и се чудя какво прави тук, освен ако не… Запознахте ли се с тях, когато дойдоха за Джудит днес?

— Родителите й ли? Не — пробвах роклята за последно.

— Тогава вероятно са дошли, за да се запознаят с вас. Между другото, роклята е много хубава — отбеляза той и я огледа от глава до пети, задържайки погледа си върху деколтето й.

Прииска й се да не го беше казвал. Искаше й се да не я гледа така. Изчерви се, точно когато я представиха на въпросния Малъри. Джорджина вече бе намерила роднините на съпруга си и й ги представи.

Антъни Малъри бе невероятно красив, но странното бе, че изобщо не приличаше на брат си Джеймс. Бе по-висок и много по-тъмен — имаше същите черни коси и сини очи като племенницата си Реджина. Съпругата му, Рослин, бе зашеметяваща — със златисточервени коси, прекрасни пъстри очи и елегантна чувствена фигура. Ето откъде Джудит бе наследила красотата си.

— Вие трябва да сте пиратката — каза Антъни прямо.

Жена му ахна:

— Антъни!

А Джорджина го смъмри:

— По-тихо, Тони! И не споменавай тази дума пред хората, още по-малко по адрес на Габи. Не искаме да провалим шанса й за подходящ съпруг.

Габриел забеляза, че около тях няма никой, който да чуе разговора им. Горкият човечец вече съжаляваше за думите си, пък и тя бе убедена, че той само се бе пошегувал. Усмихна се насреща му и каза:

— Да. Кръвожадна и така нататък. Жалко, че нямам сабя, за да ви го докажа.

— Добре казано, мила — ухили се той.

Дрю прошепна зад нея:

— Той мисли, че се шегуваш, но на мен ми се иска да не беше така. Пиратките не са девственици и не се съобразяват с установените порядки, така че би могла да ме убедиш, че си точно такава като прекараш нощта с мен. — Габриел се изчерви, но когато се обърна да нахока Дрю, замря при вида му. Очите му горяха, сякаш вече си я бе представил в леглото си. И, о, небеса, тя си представи същото! Този път не само стомаха й се сви. През цялото й тяло премина топлина и сякаш се разтрепери. Сложи ръка на гърдите си и се опита да спре препускането на сърцето си.

Зад нея, Джорджина обясняваше на Рослин и Антъни за някои от приемите, на които имаше намерение да заведе Габриел през следващите две седмици. Но Антъни явно бе забелязал привличането между Габриел и Дрю, защото отбеляза:

— Едва ли ще ни отнеме дълго време да й намерим съпруг. Явно мъжете в Лондон й допадат, дори и ако са американци.

Като чу това, Джорджина изгледа брат си с любопитство, в очите й припламна гняв и тя го попита:

— Държиш се благоприлично, нали?

Дари я с момчешка усмивка.

— Както винаги.

Джорджина изсумтя:

— Невинаги. Но занапред се постарай да е така.

Изгледа я, все едно правеше от мухата слон, но Габриел много добре усещаше ръката му на кръста си, с която я бе завъртял към роднините си.

За околните това би било най-обикновено докосване, но не и за нея. Усети как я стисна леко, преди да я пусне.

На Уилбър Карлайл му се наложи да я повика два пъти, преди да го забележи. Беше потънала в мисли защо Дрю я докосна с такъв собственически маниер и не забеляза, че следващият й партньор за танци бе дошъл да я покани. Дали Дрю бе забелязал приближаващия се младеж и го направи, само за да го предупреди? Уилбър изгледа Дрю с леко любопитство. Не! Държеше се глупаво и си въобразяваше несъществуващи неща.

Дари Уилбър с ведра усмивка и с цялото си внимание. Пред нея стоеше симпатичен младеж. Ако трябваше да избира на момента, би избрала Уилбър за съпруг. Беше красив, приветлив и духовит. Единственият му недостатък бе, че не предизвикваше пожар в стомаха й, както Дрю. Бяха се запознали предната вечер у Реджина и тя се наслади на краткия им разговор. Дори я бе накарал да се засмее няколко пъти — нещо, което нито един от другите й ухажори не успя да постигне. Доволна бе, че той присъства тук тази вечер, за да може да го опознае малко по-добре. Без съмнение, той бе най-красивият от всички, които се бяха записали в тефтерчето й за танци щом пристигна. Е, не беше красавец като Дрю, но… мили боже, трябваше да спре да мисли за такива любовчии като Дрю Андерсън и да се съсредоточи върху мъжете, които бяха заинтересовани от брака колкото нея.