Джоана Линдзи
В плен на моите желания (1)

Глава 1

Наредиха й да се скрие и да не мърда от скривалището си. Това бе и първата мисъл на Габриел Брукс, след като се качи на палубата, за да провери какво причиняваше шума и бъркотията. Не капитанът й беше заповядал да се скрие. Той изглеждаше повече от уверен, че ще успеят да се изплъзнат от кораба, който ги преследваше. Дори се засмя злорадо и размаха юмрук срещу флага с веселия Роджър, който се вееше над главната мачта и вече можеше да се види с просто око. За момент ентусиазмът му — или по-скоро задоволството му — я успокои. Докато първият помощник-капитан не я дръпна настрани и не й каза да се скрие. За разлика от капитана, Ейвъри Добс изобщо не очакваше с нетърпение предстоящия сблъсък. Лицето му беше по-бяло и от допълнителните платна, които екипажът набързо беше вдигнал, докато я изблъскваше доста грубо към стълбите.

— Използвайте една от празните бъчви в трюма. Има достатъчно такива сега. С малко късмет пиратите ще отворят една или две и като видят, че са празни, ще спрат да търсят. Ще предупредя и прислужницата ви да се скрие. Сега бягайте! И каквото и да чуете, не напускайте трюма, докато не разпознаете гласа, който ви вика.

Той не й каза „Докато не дойда аз“. Паниката му завладя и нея, а грубостта му я изненада. Сигурно там, където я стисна, ръката й щеше да посинее. Каква коренна промяна, в сравнение с любезното му отношение към нея от началото на пътуването. Той дори я ухажваше или поне така й се струваше, въпреки че всъщност беше много малко вероятно. Той беше малко над 30, а тя току-що беше завършила училище. Просто почтителните му маниери, любезният му тон и необичайно многото внимание, което й отделяше през тези три седмици откакто напуснаха Лондон, създаваха впечатлението, че я харесва повече, отколкото би трябвало.

Той успя да й предаде собствения си страх и тя се втурна към вътрешността на кораба. Не й беше трудно да открие бъчвите, за които Ейвъри говореше и наистина почти всичките бяха празни, тъй като вече наближаваха крайната си цел — Карибите. Още няколко дни и щяха да акостират в пристанището на Сейнт Джордж в Гранада. Мястото, където последно е бил видян баща й, и откъдето смяташе да започне търсенето.

Тя не познаваше добре Нейтън Брукс, въпреки че пазеше нежни спомени за него. Сега, след смъртта на майка й, той беше единственият роднина, който й беше останал. Тя нито веднъж не се бе усъмнила, че я обича, но той никога не бе живял за дълго с тях. За месец или два, а една година даже стоя цялото лято, но след това не се появи няколко години. Нейтън беше капитан на собствен търговски кораб и печелеше много добре от маршрутите си в Западна Индия. Пращаше пари и екстравагантни подаръци, но рядко идваше да ги види.

Веднъж се бе опитал да премести семейството си по-близо до района, в който работеше, но Карла, майката на Габриел, дори и не пожела да помисли за това. През целия й живот Англия бе нейният дом. Не че роднините й бяха живи, но приятелите й и всичко ценно за нея бе тук, пък и тя никога не бе приела моряшките занимания на съпруга си. Търговия! Винаги произнасяше тази дума с отвращение. Имаше аристократичен произход и въпреки че не бе наследила титла, гледаше отвисоко на всеки с такава професия. Дори и на собствения си съпруг!

Цяло чудо беше, че изобщо са се оженили! Определено си личеше, че не се понасят, когато бяха заедно. А и Габриел никога нямаше да му каже, че дългите му отсъствия бяха подтикнали Карла да си намери… Ами, тя дори не можеше да си помисли за това… камо ли да произнесе думата. Чувстваше се толкова неудобно от собствените си заключения. Факт бе обаче, че Албърт Суифт бе чест гост в двуетажната им вила в покрайнините на Брайтън през последните няколко години и в негово присъствие Карла се държеше като ученичка.

Когато той спря да ги посещава и те чуха слуховете, че ухажва някаква богата наследница в Лондон, майката на Габриел рязко се промени. За една нощ тя се превърна в озлобена жена, мразеща всичко и всеки, и не спря да оплаква загубата на мъж, който дори не й бе съпруг.

Никой така и не разбра какво й е обещавал той и дали тя е възнамерявала да се разведе със съпруга си, но очевидно сърцето й бе разбито, когато Албърт насочи вниманието си другаде. Държеше се като измамена жена и когато се разболя рано през пролетта, и по-късно, когато състоянието й се влоши, тя не направи никакво усилие да се възстанови, пренебрегвайки съветите на лекаря и почти престана да се храни.

Сърцето на Габриел се свиваше от мъка като гледаше как майка й гасне ден след ден. Не че одобряваше увлечението й по Албърт или нежеланието й да спаси брака си. Но тя обичаше майка си и би направила всичко по силите си да я ободри поне малко. Пълнеше стаята й с цветята, които береше по поляните в съседство, четеше й вечер на глас и дори настоя икономката им, Марджъри, да прекарва не малко време с нея всеки ден, защото тя бе една доста бъбрива и много забавна жена. Марджъри бе на средна възраст, с яркочервена коса и будни сини очи, и множество лунички по лицето, работеше за тях от няколко години. Тя бе упорита, пряма и изобщо не благоговееше пред аристократите. Бе една много грижовна жена и се бе привързала към семейство Брукс, като към свое собствено.

Габриел мислеше, че усилията й са дали резултат и че желанието на майка й за живот се връща лека-полека. Майка й дори бе започнала да се храни и бе спряла да споменава името на Албърт и затова девойката бе наистина съсипана, когато тя неочаквано издъхна една нощ. Габриел бе убедена, че мъката я е убила, защото беше сигурна, че почти се е излекувала от болестта си, но тя и това нямаше да сподели с баща си. Смъртта на майка й я накара да се почувства изключително самотна.

Въпреки че бе наследила доста пари, тъй като самата Карла имаше солидно семейно наследство, Габриел нямаше да може да се възползва от това, докато не навърши пълнолетие. А до тогава имаше още много време. Баща й наистина редовно пращаше средства, а имаше и парите от домакинството, с които да изкара известно време, но тя току-що бе навършила 18.

Отгоре на всичко щяха да й определят настойник. Адвокатът на Карла, Уилям Бейтс, го бе споменал, докато четеше завещанието. В скръбта си тя не обърна никакво внимание тогава, но когато й казаха името му, бе ужасена. Та той си беше истински женкар и всички го знаеха. Чуваха се слухове, че непрекъснато преследва слугините си. Дори веднъж бе ощипал Габриел по дупето на едно градинско парти, а тя бе само на 15 по онова време!

Настойник? При това точно този? В никакъв случай. Тя все още има един жив родител. Просто трябва да го открие и тя реши да направи точно това. Наложи й се да се пребори със собствените си страховете — че ще преплува с кораб половината свят сама и ще остави всичко познато зад себе си. На два пъти едва не се предаде и не се отказа. В края на краищата осъзна, че няма друг избор. А и Марджъри се съгласи да я последва.

До този момент пътуването бе много по-хубаво, отколкото очакваше. Никой не повдигна въпроса защо пътува сама само с прислужницата си. Капитанът я взе под своето покровителство, е, поне досега, а и тя беше намекнала, че баща й ще я чака на пристанището. Просто една малка лъжа, за да си спести излишни тревоги.

Фактът, че се сети за баща си и необходимостта да го открие, успя да я разсее за малко от парализиращия страх, който я бе обзел. Краката й бяха изтръпнали, така както се беше свила на дъното на бъчвата. Не й бе трудно да се събере цялата вътре, защото беше дребна и с много деликатна структура. Докато влизаше, една треска се заби в гърба й, точно преди да затвори капака. Дори и да имаше повече място в бъчвата, тя нямаше възможност да я стигне, за да я извади.

Новината, че дори в тези дни съществуват пирати донякъде я шокира. Пиратите би трябвало вече да са минало. Според нея, още миналия век всички са били напълно разгромени и заловени — някои от тях помилвани, а други обесени. Плаването в топлите Карибски морета би трябвало да е безопасно точно толкова, колкото и разходка из провинцията в Англия. Ако не вярваше в това, тя никога не би предприела това пътуване. Но пък видя пиратското знаме със собствените си очи.

Почувства спазъм в стомаха си. Вероятно от страх, но също и от глад, защото беше пропуснала закуската. Имаше намерение да си навакса на обяд, но пиратския кораб ги настигна, преди да сервират храната, а оттогава бе минало много време. Струваше й се, че лежи сгърчена в бъчвата от часове и не можеше изобщо да чуе какво става горе на палубата.

Може би бяха успели да избягат от пиратския кораб, но ако е така, защо Ейвъри не слезе да й каже?

Внезапен взрив разтърси кораба, след това още един, и още един, всеки по-силен от предишния. Имаше и други сигнали, че битката е започнала — миризмата от пушека от пушките, която се процеждаше и в трюма, буйните викове и дори няколкото писъка, които чу, а след известно време и ужасяващата тишина, която настъпи.

Беше невъзможно да разбере кой е спечелил битката. Това я изнерви много. Колкото повече време минаваше, толкова повече страхът й нарастваше. Имаше чувството, че скоро ще се разпищи. Даже вече се чудеше как все още не се е поддала на това си желание. Ако бяха спечелили, Ейвъри не трябваше ли да се е появил досега? Освен, ако не бе ранен и бе забравил да каже на някого, че тя е долу. Или бе мъртъв? Дали да не изпълзи навън и да разбере?

Но ако бяха спечелили пиратите? Какво ли правеха с пленените кораби? Потапяха ли ги? Или ги запазваха, за да ги продадат и попълваха екипажа с пирати? А останалите моряци и пътниците? Всички ли избиваха? Писъкът вече напираше в гърлото й, когато някой отмести капака на бъчвата.