Джудит Гулд
Кораб на мечтите (9)

8.

На следващата сутрин Криси се качи на палуба седем за закуската, която беше поднесена в стила на американско кафене, и когато се върна в каютата, намери Джени тъкмо да излиза изпод душа.

— О, изплаши ме почти до смърт — изписка тя.

— Извинявай, не исках — усмихна се Криси. — Хващам се на бас, че си си изкарала супер тази нощ.

Джени вдигна ръце във въздуха, после прегърна приятелката си.

— Миличка, беше върховно. Той е най-фантастичният любовник на света.

— Оооо, разбирам — изхили се Криси. — Къде отидохте? Няма ли някакво правило членове на екипажа да не спят с пасажерите?

— Не знам дали е истинско правило — каза Джени като се отдръпна, — но той предпочита да бъде предпазлив. Първо отидохме в офиса му и дръпнахме завесите. Там пихме няколко питиета и се натискахме на едно малко канапенце, подобно на това тук — тя посочи дивана във всекидневния кът. — Това продължи почти вечно, докато вече не започнах да си мисля, че ще полудея, ако най-накрая не се заловим за работа. Както и да е, в края на краищата той ми каза да почакам на място, докато провери как са нещата в неговата част от отделенията за персонала. После дотича обратно и на практика ме занесе на ръце до каютата си. Там започна истинското веселие и наистина имам предвид истинско. Цяла нощ.

— Цяла нощ?

— Е, почти — посмали Джени. — Успяхме да поспим по малко. Единственият проблем възникна тази сутрин, докато се измъквах. Маноло огледа и не видя никого, но тази дебела кучка, която е маникюристка в козметичния център или нещо такова, е в същия коридор и излезе точно когато и аз. Видя ме, домъкна се при мен и започна да ме разпитва. „Какво правите в отделенията на екипажа?“ Просто отвратително. Маноло подаде глава от стаята и започна да й шепне, а на мен ми каза да продължавам. И аз се разкарах — тя се ухили. — Така че ето ме тук. Отново задоволена!

Криси се разсмя с ръка пред устата си.

— Ти прекаляваш, Джен.

— Не аз, той направо прекалява, скъпа. Да го беше видяла само!

— Не, не! Не искам и да чувам за това — каза през смях Криси. — Както и да е, готова ли си вече за тръгване? Екскурзиите потеглят след около трийсет минути, но аз искам да се кача на палубата по-рано и да направя няколко снимки, докато влизаме в пристанището на Катания.

Те се изкачиха по стълбите до седма палуба, където вече се беше събрала малка тълпа пътници, излезли по същата причина като Криси и Джени. Корабът вече беше съвсем близо до Катания и двете приятелки бяха ужасно развълнувани. В далечината можеха да видят планините, но не знаеха коя от тях и дали изобщо някоя е известния вулкан. Небето беше надвиснало ниско и оловносиво, заплашващо всеки момент с дъжд.

Когато приближиха още повече града, можеха да видят паркове с палмови дръвчета, както и стриктно барокови църковни фасади, които бяха почти черни. Повечето от другите сгради бяха построени в неокласически стил с корнизи и колони. Корабът навлезе в пристанището и вече можеха да се видят подредените един до друг туристически автобуси, които чакаха да ги откарат навътре в сушата.

Когато слизаха, стюардът сложи картата на Криси в цепнатината на една машина и снимката й се показа на монитора.

— Удивително — възхити се тя.

— Мен ако питаш, си е плашещо — каза Джени. — Направо като в „Биг Брадър“.

На самото пристанище те си казаха довиждане.

— Не падай във вулкана — пошегува се Криси.

— Не се притеснявай — отговори й Джени. — Имам много уважителна причина, за да съм нетърпелива да се върна.

Криси мярна платинената коса на Моника на няколко фута и се отправи в тази посока.

— Криси, мила моя — извика й тя. — Руди и Мина вече се качиха на автобуса. Пазят ни места. Искахме да сме сигурни, че ще се погрижим добре за нашата малка американска приятелка.

Те се качиха на автобуса и видяха Руди и Мина да им махат от средата. Само след няколко минути, колкото отне преброяването на пътниците, те потеглиха към Таормина. Лъкатушеха по тесните улички на Катания и Криси установи, че е очарована от бароковата архитектура. Беше сигурно най-странната на света.

— Черните стени, които виждаш — посочи й Моника, — не са просто мръсни. Направени са от вулканична скала, разбираш ли.

— Очарователно е — каза Криси. — Радвам се, че знаеш тези неща.

— Сега вече и ти ги знаеш — удоволствието на Моника беше очевидно.

Извън града те минаха покрай множество жилищни райони. Повечето от тях бяха построени след Втората световна война като част от плана за построяване на Европа наново след пораженията от войната. Автобусът започна да се изкачва нагоре към Таормина и пътят ставаше все по-опасен, виеше се и криволичеше на самия ръб на скалите. В далечината красиви вили разнообразяваха пейзажа. Като погледна нагоре, Криси успя да зърне Таормина — беше зашеметяващо красива, сякаш висеше във въздуха без никаква връзка с планината. Съвсем скоро спряха на един голям паркинг, откъдето щяха да вървят пеша, тъй като градът беше почти изцяло пешеходна зона.

Когато стигнаха самия град, Криси внезапно спря и се засмя.

— Какво има, скъпа? — попита Моника, останала без дъх, защото изкачването беше мъчително за нея.

— Първия магазин, който виждаш, е „Прада“ — отвърна Криси. — Джени ще се разстрои много, че го е изпуснала.

Наблизо имаше прекрасно площадче, над което се извисяваше древно дърво с огромен дънер и дебели клони, а от едната му страна имаше малко тротоарно кафене. Магазини, пълни догоре с красиво изрисувани керамични плочи от Майолика, глинени гърнета и вази, изпъстряха двете страни на пешеходната пътека, но имаше също и доста скъпо изглеждащи бутици. На прозорците бяха сложени саксии, в които бяха засадени здравец и живописни увивни растения. Точно над един луксозен на вид скален хотел те преминаха под огромна арка и влязоха в древния театър, заради който още преди много години Таормина е била включена в туристическите маршрути. Криси се впечатли неимоверно много още от пръв поглед.

— Още го използват за представления — обясни Моника.

Криси кимна и погледна нагоре към сивото небе. За момент облаците се разпръснаха и слънцето блесна през пролуката. Тя успя да зърне в далечината върха на вулкана Етна.

— Виж! — извика тя на Моника. — Това е връх Етна, нали?

По-възрастната жена проследи погледа й.

— Да, скъпа — кимна тя.

Преди дори да успее да завърши изречението си, върхът отново се скри от поглед, прикрит от облаците. Групичката на Криси скоро остави другите пътници от кораба далеч зад себе си и се заразхождаха по главната улица на града с красивите й и скъпи магазини. За Криси много по-интересни бяха гледките, които от време навреме й се разкриваха между сградите. Отдясно каменни стъпала водеха към ресторанти, хотели и магазини, разположени на по-горни нива, а отляво други, стръмни стълби, водеха пък надолу към други квартали.

— Хората могат да вървят до пълна преумора тук — каза тя.

— Такова е проклятието на това толкова красиво място — отговори Моника. — На практика се върви само право нагоре или право надолу, но до голяма степен си струва.

Стигнаха до голяма пиаца с две показно украсени църкви. От едната й страна имаше ниска стена и те отидоха право до нея. Погледнаха точно над нея и видяха морето, което блестеше на светлината въпреки облачното покритие и се простираше докъдето окото стига. Разходиха се обратно до по-малкото площадче, което беше близо до началото на града. Там седнаха в кафенето и си поръчаха еспресо. Продавачите от уличните магазинчета се спираха там да пият кафе или друга напитка и Криси забеляза колко добре облечени и спретнати са те. Направи й впечатление също, че мъжете често се разхождаха по двойки, хванали за ръка и си говореха.

— Никога няма да видиш такова нещо в Америка — посочи тя на Моника.

Моника избухна в смях.

— Не, мила моя — каза й тя, — това е напълно нормално тук. Тук мъжете не се страхуват да се докосват или целуват, както е в твоята страна, но пък тези мъже сигурно робуват много повече на идеята за мачизма, отколкото в Америка. Робуват на bella figura. Винаги да изглеждат възможно най-добре. Телата, дрехите, всичко останало. Имиджът е много важен за тях.

— Колко странно — рече замислено Криси. — Там, откъдето идвам аз, на мъжете, които сега виждам, ще им се смеят. Всички ще си мислят, че те са гейове.

— Една от онези малки културни разлики, скъпа. Виждаш ли онази двойка там? До сергията за вестници.

— Да — каза Криси.

— Ако им се присмееш или обидиш по някакъв начин тяхната мъжественост, има голяма опасност да свършиш хвърлена от някоя скала.

Членовете на тяхната група започнаха да се завръщат на площада, където им беше казано, че ще е срещата за връщане в автобуса. Скоро отново потеглиха надолу през планината, а лъкатушещият път беше не по-малко ужасяващ, отколкото като пътуваха нагоре. След като преминаха охраната с картите ключове за стаите си, те се качиха на кораба. Криси и Моника се разделиха с обещания да се видят на вечеря. В каютата Криси не намери никого — може би Джени още не се бе върнала от връх Етна или пък беше някъде из кораба. Съблече се и се опъна на леглото с мисълта, че след минутка ще стане, за да вземе душ и да се облече за вечеря, но заспа почти веднага.

 

 

Черната лимузина „Мерцедес“ на Георгиос Вилос отби до тротоара пред осветената сграда на братята Лампаки в централна Атина, но самият той дори не погледна достолепната мраморна фасада. Роузмари, персоналната му асистентка, гледаше право пред себе си, също като него, а зъбите й бяха здраво стиснали от нерви. Знаеше, че в момента работодателят й има нужда от успокоение — мили думи, нежно потупване и други такива, — но освен това осъзнаваше, че той ще се нахвърли върху нея като диво животно, заклещено в ъгъла от хищници, ако само споменеше случилото се в конферентната зала на братята Лампаки.

Униформен пазач ги беше посрещнал още във фоайето и ги беше съпроводил до една зала на четвъртия етаж. Бяха въведени в огромна, тиха, облицована с махагон зала с месингови полилеи и тъмни портрети на отдавна починали банкери — имитация на английска банка — и се изправиха срещу дълга и широка конферентна маса, около която бяха седнали четиримата братя и две асистентки. Всички бяха около и над средната възраст, мъжете носеха костюми на тънко райе и консервативни връзки, внимателно подстриганите им коси бяха сиви или посивяващи; жените бяха в тъмни костюми, които прикриваха тяхната женственост, а прическите им бяха почти еднакви, с малки, кестеняви, спретнати къдрици.

Мъжете се изправиха, за да поздравят Георгиос и Роузмари и след представянето всички заеха определените им места. Наляха им вода в кристални чаши от сребърна кана и ги попитаха дали искат кафе.

— За мен не — отговори Георгиос. — Роузмари?

Тя поклати глава.

— Не, благодаря.

Последваха няколко минути незначителни разговори — дълги, направо безкрайни се сториха те на Георгиос Вилос — говориха за студеното време и други такива безсмислени неща. Най-накрая Нико, най-възрастният от братята на масата, отвори папката пред себе си и постави церемониално ръце върху нея. Погледна Георгиос с бистрите си сини очи, надничащи зад очила с телени рамки.

— Мистър Вилос — започна той, след като прочисти гърлото си, — разгледахме молбата ви и, разбира се, внимателно проучихме финансовото ви състояние.

Георгиос Вилос кимна.

— Така и предполагах — отвърна. — Както сами сте се уверили, за никого не е тайна, че „Георгиос Вилос шипинг лимитид“ е в задънена улица във финансово отношение, но имаме сериозни активи и много добра международна репутация. — Той замълча и огледа лицата на масата едно по едно. — Били сме в този бизнес през целия ми живот и през целия живот на баща ми преди мен и през годините постоянно сме се движили във възходяща посока, за да стигнем дотук. За нещастие малко превишихме възможностите си, особено в условията на сегашната икономика, но аз вече взех драстични мерки — и ще продължа да го правя — да намаля разходите и да поставя компанията отново на стабилни финансови основи.

— Нека така да е — започна Нико Лампаки, — но ние тук, в Лампаки, след внимателно обмисляне на молбата ви, решихме, че не можем да ви заемем посочената сума, необходима ви да изплатите дълговете си към германските банки. За съжаление, не виждаме друг вариант.

Георгиос Вилос преглътна думите на Нико Лампаки като се опитваше да запази изражението на лицето си колкото може по-неутрално. Само че стомахът му се преобръщаше с бясна скорост, а умът му хукна в дузина различни посоки едновременно. За да спечели време преди да заговори, той вдигна кристалната чаша пред себе си и отпи голяма глътка вода. Постави чашата обратно и погледна открито всичките Лампаки.

— Бях останал с впечатлението, мистър Лампаки — каза той, — че сте готови да покриете тези дългове вместо мен срещу много високи лихви. Както много добре знаете, аз имам значителни допълнителни гаранции. Корабите ми, танкерите, офис сградите…

— Ние тук, в Лампаки, не виждаме вече ситуацията по този начин, мистър Вилос — обясни Нико Лампаки.

Думите му преминаха покрай ушите на Георгиос, почти нечути, сякаш не бяха нищо повече от прашинки във въздуха. Наложи му се да изслуша и останалите братя, които едва се различаваха един от друг, да повтарят с други думи това, което най-възрастният беше казал, и да набиват в главата му отвратителната истина. Те нямаше в никакъв случай — без значение при колко висока лихва — да му заемат парите, които му трябваха.

След безкрайни дискусии, по-голямата част от които представляваха литании за финансовото неблагополучие на Вилос, което той осъзнаваше по-добре от всеки друг, Георгиос най-накрая пое дълбоко дъх и се взря отново в хората около масата, погледна в очите всеки един от тях.

— Разбирам добре всичко, което ми изтъкнахте — изрече той с ясен глас — и знам, че е чистата истина. — Отпи глътка вода. — Но ви моля. Определете каквато цена сметнете за необходимо, поставете каквито условия искате за този заем, но ми го дайте — пак погледна всеки поотделно и добави: — Не съм се молил никога на никого за нищо, но сега наистина ви се моля.

Всички в залата притихнаха и Георгиос Вилос можеше да усети неудобството, което чувстваха заради него, а може би и удоволствието, което изпитваха, като му отказваха спасителния заем. Въпреки че бяха значителна лихварска компания, те бяха и банкери в сянка и както и много други богати мъже изживяваха живота си зад здраво затворените врати на луксозното си уединение, до което външният свят рядко беше допускан. Георгиос Вилос — поне в техните очи — беше открит, разточителен развейпрах, чието семейство не слизаше от модните списания и пресата, а подобните му на палати къщи и скъпите му придобивки бяха изложени на показ пред целия свят. Просто беше от друга каста, която те намираха за доста безвкусна — новобогаташите, но най-лошото беше, че им е съвсем безразличен. Той разбра, че е безсмислено повече да преследва тези хора и парите им.

Изправи се на крака, последван веднага от Роузмари, която рязко затвори куфарчето си и погледна за последен път всички в залата.

— Благодаря ви — каза. — В такъв случи ще си тръгваме вече.

Обърна се и се насочи към голямата махагонова врата, която водеше извън конферентната зала. Роузмари вежливо кимна на насядалите около масата и побърза да го настигне.

Пазачът, който ги беше съпроводил на идване, се втурна да ги настигне, докато те бързаха към асансьорите. Георгиос се обърна към него.

— Можем и сами да намерим пътя за навън.

— Просто си изпълнявам задълженията — отвърна му човекът.

Георгиос понечи да протестира, но после размисли. Да оставим хората да си вършат работата, помисли си той. Когато стигнаха партера, той излезе от сградата с високо вдигната глава и позволи на шофьора си да отвори вратата на лимузината за него и Роузмари. Когато потъна в нейната благоуханна тапицерия, се загледа право пред себе си, игнорирайки Роузмари, която се настани до него. Даваше си сметка, че тя се въздържа да направи или да му каже нещо успокоително, но просто нямаше настроение да я убеждава, че ще се оправи.

Когато шофьорът се вля в натоварения трафик, Георгиос му каза да ги закара направо вкъщи, а после се обърна към Роузмари.

— Ще те остави у вас след това, ако нямаш нищо против.

— Ни най-малко, сър.

Георгиос пак се загледа напред, притихнал и с каменно изражение. Опита се да прочисти мозъка си от спомена за тази среща. Лешоядите, помисли си той, не биха се радвали на нищо повече от това да се нахранят с плътта на неговата компания, но той нямаше да им даде тази възможност. Нямаше да предостави този шанс на никого. Щеше да се наложи да започне изпълнението на другия си план. Просто нямаше избор.

Когато пристигнаха в имението на Вилос в Кифисия, Георгиос не дочака шофьора да му отвори вратата. Излезе веднага, кимна кратко на Роузмари и се втурна в къщата, набирайки бързо кода на алармата. Отиде направо в кабинета си и затръшна вратата след себе си, седна на бюрото си, отвори клетъчния си телефон и набра някакъв номер.

Отсреща му отговориха на третото позвъняване.

— Да.

— Пратката на мястото си ли е?

— Да.

— Абсолютно сигурен ли си в това?

— Мога да те уверя, че видях как я качват на борда.

— Но беше ли сложена там, където поръчах?

— Разбира се.

— Ти видя ли го със собствените си очи?

— Да.

Георгиос Вилос избърса с ръка потта от челото си и приближи телефона към устните си.

— Искам да се увериш, че все още е там.

— Това е ненужно. Аз…

— Просто го направи — Вилос рязко прекъсна събеседника си — и ми докладвай незабавно — изведнъж честната дума на Азад беше започнала да му се струва недостатъчна. След провала му при братята Лампаки светът започна да му се струва по-тъмно и опасно място. Думата на Азад не му стигаше. Сега трябваше да се довери на своя човек на борда на „Морска нимфа“.

Георгиос Вилос натисна бутона за край и затвори телефона. Щеше да чака тук докато не му върнат обаждането. Извади ленената си кърпичка от джоба, избърса плувналите си в пот ръце, после попи и лицето си. Гадната атинска влажност, помисли си той, макар да знаеше, че времето в Атина няма нищо общо с потта, която продължаваше да избива навсякъде по него.

 

 

Криси рязко се събуди. В каютата беше тъмно и за момент се почувства объркана и уплашена. Седна, включи лампата и погледна часовника си. Беше почти осем. Когато стана от леглото, ненадейно усети, че на стомаха й е лошо, а главата й е олекнала. Освен това усещаше движението на кораба силно, както никога досега, макар че той се плъзгаше гладко по спокойната вода. Почувства се замаяна, сякаш тялото й беше загубило синхрона си с ритъма на морето и плавателния съд. По челото й изби пот. Тя си взе бутилка студена минерална вода от минибара и отпи няколко глътки, но вместо да успокои раздразнения й стомах, това я накара да се почувства още по-зле. О, не, помисли си тя. Това със сигурност не беше морска болест. Тя не се ли получаваше, когато морето е бурно, при бури и други такива? Прекрасният ден изведнъж сякаш загуби магията си, а жизнеността на Криси внезапно изчезна. Тя си знаеше, че е така, защото не се чувства физически добре, но това не й помагаше особено.

Взе корабния всекидневник, за да провери къде се намира поликлиниката. Когато я намери и отиде, на рецепцията нямаше никой, но почти веднага се появи една сестра.

— Какво мога да направя за вас? — попита я тя на правилен английски, но със силен акцент. Зле обезцветената й коса беше опъната назад в малък кок, само че част от оранжевите кичурчета бяха излезли както от него, така и от снежнобялото й боне. Носеше очила с черни рамки, които правеха очите й по-големи, отколкото са в действителност, а самата тя изглеждаше недружелюбна и строга и определено не би подействала успокоително на никой пациент.

— Лошо ми е на стомаха — каза Криси. — Не знам дали е морска болест или нещо друго. Потя се и просто не се чувствам… наред.

— Наред? — повтори сестрата и я погледна сякаш беше идиот.

— Аз… ааа… не знам как точно да го обясня, но се чувствам зле. — Сестрата започваше да я ядосва.

— Моля попълнете това — нареди сестрата и й подаде някакъв формуляр, защипан за една папка, и химикал.

Криси седна, бързо изпълни всичко, което се искаше от нея, и предаде документа на сестрата, която го прегледа с изглеждащите си огромни очи.

Иззад преградата, разделяща рецепцията от останалата част на болницата, излезе една възрастна жена. Млад мъж вървеше до нея и успокоително галеше ръката й. Той видя Криси и й кимна, докато съпровождаше дамата до изхода. Те размениха няколко думи на чужд език — дали беше италиански? Криси използва малкото време преди мъжът да се обърне към нея и към сестрата да се почуди именно за това.

— Какъв се очертава проблемът, Вула?

— Дамата не се чувства наред — отвърна сестрата с лека насмешка.

Криси изведнъж осъзна, че и преди е виждала доктора. Почувства, че се изчервява, притеснена да е толкова близо до него след вчерашната вечер. Той беше същият красив млад мъж, който се беше появил около полунощ в дискотеката заедно с капитана; същият, който не изтанцува нито един танц, а цяла вечер стоя сам на масата. Онзи, когото беше зяпала, преди да осъзнае, че той също я гледа.

— Не се чувстваш наред?

Ето, пак същата тази дума, която я караше да се чувства като шейсетгодишна изкуфяла бабка, не можеща да обясни оплакванията си.

— Стомахът ми е разстроен — отговори тя нервно — и усещам движението на кораба. По различен начин. Аз…

— Ела с мен — каза той, сочейки вратата в преградата. — Ще направим така, че пак да се почувстваш наред — усмихна й се и тя някак си се почувства по-спокойна. Той не й се подиграваше. Или поне така й се струваше.

Минаха през вратата и се озоваха в коридор, по който докторът я поведе към помещението за прегледи.

— Седни там — каза той и посочи към кушетката.

Криси направи точно така.

— Казвам се доктор Санто — представи се той — и съм тук, за да ти помогна да се почувстваш по-добре.

Говореше почти без никакъв акцент, забеляза тя.

— Сега ми кажи кога започна всичко и ми опиши, колкото можеш по-добре, какво чувстваш.

Докато я слушаше, той отделяше очи от нейните само, за да си води записки. Постоянно втренченият му поглед изнервяше Криси, но тя си каза, че той е доктор все пак.

Най-накрая лекарят каза:

— Имаш всички симптоми на морска болест, но може й да си хваната някакъв вирус. Полетът, с който си дошла, е бил дълъг, което понякога може да е проблем, и оттогава постоянно стоиш до късно вечер и спиш по съвсем малко.

Той отново се усмихна с очарователната си усмивка и Криси не можа да разбере дали я мъмри. Изглеждаше по-скоро, че се забавлява с нейния разказ как е пренебрегвала нуждата на тялото си от почивка.

— Освен това, явно си яла някои неща, към които храносмилателната ти система не е привикнала, така че без да направим множество изследвания ще ни е трудно да разберем коя точно е причината — продължи той. — Това, което ти предлагам, е да направим един антибиотичен курс, който ще се погрижи за всички бацили, които може да си пипнала, и ще ти дам също лепенки „Скополамин“ против морската болест. Ще си залепяш по една зад ухото всеки ден до края на круиза. Ако нямаш морска болест, те няма да ти навредят и ще предотвратят появата на симптомите, ако хванеш такава по-нататък.

— Окей — кимна Криси. — Наистина съм ти благодарна. Просто не мога да повярвам. Пътуването едва е започнато, а аз вече се разболях.

— Ще се почувстваш по-добре съвсем скоро — каза той. — Така че да си в състояние да се насладиш на остатъка от пътешествието. Предлагам ти да започнеш антибиотика още тази вечер и да хапнеш леко на вечеря. Освен това яж храна, на която си свикнала.

Криси кимна.

— Не знам дали изобщо ще мога да ям.

— Трябва да хапнеш нещо, било то дори само кисело мляко. Сега изчакай малко, отивам да взема лекарството ти. Ще отнеме само минутка.

— Добре — тя се загледа в него, докато той излизаше от стаята. Беше толкова красив, помисли си тя, а и имаше прекрасна, успокояваща усмивка. Освен това изглежда действаше ефикасно и без да се занимава с глупости, но изглежда прокарваше невидима линия между себе си и пациентите си — поне между себе си и нея. Припомни си отчуждеността му предната вечер и се зачуди дали това е свързано с професионализма му или е просто черта на характера.

Той се върна като носеше шишенце, пълно с хапчета, и една малка кутийка.

— Това е антибиотикът — посочи той и й подаде шишенцето, — а тук са скополаминовите лепенки. Нека да ти покажа как се използват. — Той отвори кутийката и извади от нея малка лепенка, запечатана в пластмасово пакетче. Скъса пакетчето и махна опаковката, като задържа лепенката на единия си пръст. — Вдигни си косата и ще я залепя на мястото й.

— Има ли значение от коя страна? — попита тя.

— Не — ухили се докторът.

Криси вдигна косата над дясното си ухо и той силно притисна лепенката на мястото й, след което няколко пъти я разтърка, за да се увери, че не мърда.

— Ето. Това е всичко. Утре вечер ще махнеш тази и ще сложиш на нейно място друга. Предлагам веднага да започнеш с две хапчета от антибиотика. Това да е първото нещо, което ще направиш като се прибереш в каютата. — После за момент я погледна замислено и додаде: — Чакай, аз ще ти донеса чаша вода и можеш да започнеш още тук.

Извади пластмасова чаша от аптечката и наля в нея вода от бутилка. Взе шишенцето от нея, извади две хапчета и й ги подаде.

— Заповядай.

Криси изпълни инструкциите. Беше изумена от това колко внимателен беше. Не беше длъжен да започва тук и веднага лечението й, нали? Изглежда излизаше не точно извън навиците си, но със сигурност прекрачваше невидимата линия, която си беше начертал.

Той погледна часовника си.

— Ако отидеш веднага в трапезарията, ще можеш да се присъединиш към приятелите си и да си вземеш нещо за хапване. Ако нищо в менюто не те привлича, кажи на келнера просто, че искаш малко кисело мляко или супа. Може да кажеш, че аз съм ти ги препоръчал.

— Окей — кимна Криси. — И пак благодаря. Мисля, че вече се чувствам по-добре, защото ти беше толкова… страхотен.

Той пак се усмихна.

— Нали затова съм тук.

Тя слезе от кушетката и тръгна към вратата.

— Беше ми много приятно да се запознаем, наистина.

Той кимна.

— Дано се почувстваш по-добре.

На връщане Криси премина през рецепцията и Вула я погледна.

— Надявам се, че вече сте наред — каза тя, очите й, страховито увеличени от очилата, весело гледаха Криси.

— Благодаря — отговори Крис, решена да не обръща внимание на презрението на другата жена. Отвори вратата и тръгна бавно да се изкачва по стълбите към палуба пет, където вечерята вече беше сервирана.

След като разказа на компанията за пристъпа си от морска болест и изяде едно кисело мляко, тя си тръгна от трапезарията без изобщо да се чувства по-добре. Когато се прибра в каютата, Джени я нямаше, но това не я учуди. Сигурна беше, че приятелката й и Маноло бяха успели да се скрият заедно някъде, за да се позабавляват. Най-вероятно в този момент бяха прегърнали страстно, помисли си тя, докато се събличаше.

Леглата бяха оправени, шоколадчетата, които им се полагаха, бяха по местата си и корабното издание за следващия ден им беше донесено. Криси прибра шоколадчето в чекмеджето на нощното си шкафче и взе ежедневника и разписанието на екскурзиите, преди да се настани в леглото. Утре щяха да спрат в Неапол. Тя беше доста развълнувана от възможността да види разположения наблизо Помпей и искрено се надяваше да се чувства достатъчно добре, за да отиде на екскурзията. Когато разгледа всичко, извади книгата, която си беше взела, от нощното шкафче и започна да чете.

Вече беше чела около половин час и се беше задълбочила в романа, когато на вратата се почука. Най-вероятно идва камериерката, помисли си тя, за да попълни минибара или нещо такова.

— Секунда — извика, стана от леглото, взе кимоното, което си беше донесла, и го сложи върху тениската си. Когато отвори вратата, тя се изненада от човека, който стоеше срещу нея.

— Здравей — каза доктор Санто и свали шапката си. — Минавах оттук и реших да се отбия да проверя как си.

За момент Криси просто стоеше и го гледаше, после изведнъж се осъзна, когато той се усмихна и каза:

— В неподходящо време ли идвам? Ако е неудобно, мога…

— Не… не — заекна Криси и отвори широко вратата. — Извинявай. Заповядай, влез. Аз просто бях… просто…

— Изненадана, че съм аз? — попита докторът, докато влизаше в малкото коридорче. Той се усмихна и тъмните му очи сякаш осветиха сумрачното антре.

— Ами да — призна си Криси. Усети как се изчервява, което само я раздразни. Защо реагирам по този начин?, зачуди се тя. Все едно съм гимназистка или нещо такова. Тя отстъпи назад и тръгна към кушетката като нервно затягаше колана на кимоното си.

— Исках да проверя как си — каза той. — По-добре ли се чувстваш?

— Мисля, че да — отговори Криси. — Може би съвсем малко по-добре.

От позицията й на кушетката той сякаш се извисяваше над нея, доминираше над цялата каюта и я правеше да изглежда прекалено малка за едрото му тяло. Беше висок над шест фута, с широки рамене, тясна талия и дълги крака. Изглежда беше в началото на трийсетте, във върхова физическа форма, с черна коса и маслинен тен. В болницата тя не бе осъзната колко едър и доминиращ мъж е той, може би защото беше прекалено разсеяна от неразположението, което чувстваше.

— Все още се чувствам зле, нали разбираш, но не става по-лошо и като че ли се подобрява съвсем малко.

— Много добре. А никак ли не те тресе?

Криси поклати глава.

— Не — отговори тя. — Аз… Защо не седнеш? Толкова съм груба. Заповядай — посочи един от столовете срещу себе си, — седни тук.

— Благодаря — той седна и кръстоса крака, така че глезенът на единия му крак се отпусна върху бедрото на другия. — Смяташ ли да си легнеш рано тази вечер?

Криси кимна.

— Върнах се направо тук след вечеря. Сътрапезниците ми отидоха да гледат вариетето, но аз реших да се наспя добре тази вечер.

— Значи няма да се измъкнеш по-късно и да отидеш на дискотека?

— Не — отвърна Крис. — И без това не съм сред най-добрите танцьори.

— И аз не съм — каза сериозно той. — Предполагам, че е защото постоянно бях на училище или имах да уча. Нямах много време да танцувам или да пия питиета — нали разбираш, нормалните неща, които вършеха моите връстници. Така че и сега все още се чувствам като риба на сухо при подобни социални събития — той я погледна, а тази негови чувствени устни се разтегнаха в полуусмивка.

На Криси не й беше лесно да повярва, че този мъж, толкова добре изглеждащ, добре образован и интелигентен, може да се чувства така, в каквато и да е ситуация. Беше от типа мъже, които могат да влязат в една стая и да привлекат вниманието на всички просто с присъствието си, сякаш притежаваше някаква сила, която държеше околните в подчинение. Сега вече започна да разбира отчужденото му държане в дискотеката, докато капитанът и другите офицери бяха общували с пътниците. Просто това не беше част от света, в който той се чувстваше комфортно.

— Но имаш такъв подход към пациентите — каза тя. После се усмихна. — Поне от моя гледна точка със сигурност.

— Аз съм обучаван за лекар — отговори той — и отношенията лекар-пациент ми идват отвътре. Предполагам, че ми е по-трудно да се оправям с хората, когато не са ми пациенти. На по-лична основа, ако разбираш какво искам да кажа.

Криси кимна.

— Напълно те разбирам. Също като в моята работа. Аз съм фризьорка и някои от клиентките ми ми разказват тайните си, наистина интимни неща. Но извън салона аз не съм им приятелка. Някои от тях дори не биха ми казали колко е часът извън салона.

— Оооо — реагира той. — Това не го вярвам. Ти си толкова мила и е толкова лесно да се говори с теб. Защо ще се държат по този начин?

— Аз съм фризьорка, най-малкото, и затова не съм от техния социален кръг, разбираш ли?

— Но това е направо смешно. Ти си красива и умна. Освен това — добави той — в Америка няма класово разделение, нали?

— О, моля те — каза тя. — Не го вярваш повече от мен. Може би не е толкова строго определена, колкото на някои други места, но в Америка определено има класова система.

Той се усмихна дяволито.

— Разбира се, че го знам. Майка ми е американка. Израснала е във Филаделфия и Палм бийч. А баща ми пък е расъл във флорентинско палацо, но е ходил на училище в Англия. „Ийтън“ и „Оксфорд“.

Богато семейство, помисли си Криси.

— Разбирам. Това обяснява английския ти.

Той замълча, а после попита:

— Ти си от Ню Йорк, нали?

— Да, от щата. От Олбани.

— Обожавам града Ню Йорк — каза той. — Толкова енергичен, толкова културен.

— Аз също — отговори тя, — но там, където живея, е съвсем различно. Градът не е толкова голям и със сигурност не набляга толкова на културата.

— Но ти самата ми изглеждащ доста културна.

Криси се разсмя.

— Нямаше нужда да се шегуваш.

— Не съм — започна да протестира докторът. — Наистина. — Той се вгледа в нея за миг и добави: — Казвам се Лука, между другото. — Протегна ръка.

— Аз съм Криси. Но ти вече знаеш това.

— Да, но не исках да избързвам и да те наричам с малкото ти име.

— А аз със сигурност не бих те нарекла по начин различен от доктор Санто — каза тя през смях.

— Моля те, наричай ме Лука.

— Радвам се да се запозная с теб, Лука.

— И аз много се радвам да се запозная с теб, Криси. Надявам се, че пак ще се видим.

— Аз… аз също. — После, преди да успее да помисли, добави: — Би ми било ужасно приятно.

— Прекрасно — каза той. — Най-добре сега да си тръгвам. Имам среща с капитан Пападопулос за нощната поява в дискотеката.

— О, отиваш да се забавляваш.

— Иска ми се и ти да можеше да дойдеш. Може би тогава щях да танцувам. С теб.

Криси почувства как отново се изчервява.

— И аз бих искала. Или просто да седим и да си говорим.

Лука се изправи и Криси стана от кушетката, за да го изпрати. На вратата той се обърна към нея.

— Погрижи се за себе си — каза. — Наспи се хубаво.

Тя кимна.

— Точно това ще направя.

Той отвори вратата.

— Лека нощ.

— Лека.

Тя затвори вратата след него. О, боже мой, помисли си тя. Не мога да повярвам. Той е умен, красив, истински джентълмен и секси. Да-а, и това. И той каза, че съм красива!

Искаше й се да се ощипе, за да се увери, че не сънува. Беше я нарекъл красива и умна, и дори културна. Върна се обратно в леглото и загаси лампата. Надявам се, че скоро ще го видя отново, помисли си тя. Би трябвало да е мислил това, което каза, нали? Дори след като Марк я беше нарекъл красива, тя продължаваше да не знае как да реагира на комплиментите. Марк, почувства тя, може би си играеше с нея. А и не беше споменал, че е умна и културна. Лука изглеждаше напълно искрен. Мислите й се върнаха към съдбовната вечер, в която беше срещнала Том Джентри, и мъката, която изпита, когато разбра, че е била излъгана. Не вярваше, че Лука Санто бе способен на подобна подлост, но наистина не знаеше достатъчно за него, за да си прави такива изводи. Единственото нещо, което знаеше, е, че не може да му се отдаде, преди да се убеди в честността и почтеността му. Трябваше да потуши това силно физическо привличане, което от много отдавна не беше изпитвала. Да, каза си тя сама на себе си, ти не скачаш веднага в леглото, както Джени. Ти не си такава.

Все още се опитваше да убеди себе си в това, когато заспа.

 

 

Мъжът погледна нагоре и надолу по коридора. Не се виждаше никой. Бързо плъзна картата в ключалката и натисна дръжката. Вратата се отвори гладко и тихо на добре смазаните си панти. Като влезе, той тихо затвори след себе си и застана неподвижно с уши, наострени за някакво движение отвътре. Знаеше, че Марк го няма в апартамента, но можеше някой стюард или друг от обслужващия персонал да е влязъл, за да свърши някаква работа.

Когато не чу нищо, той влезе в голямата всекидневна, сканирайки всичко наоколо с бързи движения на очите си. Погледът му попадна върху грамадния пътнически сандък, с изрисувани „В“-та отгоре. Беше подпрян до стената, защото бе прекалени голям, за да се събере в някой от гардеробите в апартамента. Макар и да бяха толкова много в луксозните апартаменти, те не бяха достатъчно големи за неговите размери.

Той отиде до сандъка, извади халка с шперцове от десния джоб на панталона си и намери месинговия ключ със странна форма, който ставаше на единствената ключалка. Превъртя го и отвори капака. Вътре бяха натрупани множество най-различни покривки за легло. Бързо и делово, той отстрани парцалите като ги подреждаше на спретната купчинка на пода, докато не намери това, което търсеше.

Близо до дъното на сандъка, обкръжен от слой по-плътни покривчици, пакетът с пластичен експлозив „Семтекс“, лежеше невинно и спокойно, увит в пластмасови торбички от „Хондос сентър“ в Атина. Върна парцалите на мястото им, затвори капака над тях и заключи сандъка. Обърна се и се промъкна обратно до вратата. Отвори я само на косъм и погледна. По коридора към него идваше една доста възрастна жена. Той затвори вратата, но ръката му остана на дръжката. Когато я чу да отминава, изчака още малко, после пак отвори вратата и се огледа в двете посоки. Този път беше чисто. Измъкна се от апартамента и остави вратата да се затвори след него. Щеше да се заключи автоматично.

Той почувства клетъчния телефон в джоба си и го извади. Щеше да излезе вън на палубата, където нямаше никой, за да се обади. Вече можеше да увери Георгиос Вилос, че експлозивът си беше на мястото.

 

 

Когато се събуди, Криси се чувстваше много по-добре, макар и не напълно възстановена. Джени все още не се беше прибрала, но тя не се притесни. Дълго си взема душ, после внимателно се гримира и се облече. Апетитът й се беше възвърнал — всъщност, умираше от глад — така че отиде направо в трапезарията, където сервираха закуска „Небесна градина“, на палуба шест. Там вече имаше други пасажери, повечето от които доста възрастни. Тя се нареди на едната опашка и напълни в подноса си бъркани яйца, бекон, кисело мляко, плодове и малки кроасанчета, после си взе чаша кафе със захар и сметана. Беше прекалено обилна закуска за навиците й, но чувстваше, че просто има нужда от нея, след като беше яла толкова малко на вечеря.

Навън на палубата имаше много свободни маси, така че тя се запъти натам и седна на една от тях. Този ден на небето нямаше ни едно облаче и морето беше спокойно. Никъде не се виждаше земя, но около кораба летяха различни видове морски птици. Точно отпиваше от ароматното кафе, когато покрай масата й с бърза стъпка премина висока, слаба германка с оранжева коса, едва следвана от няколко по-възрастни мъже и жени. Докато Криси ги наблюдаваше, колоната от ентусиазирани пешеходци с мъка изкачиха стълбите след жената, която ги чакаше най-отгоре, ходейки на място, докато ги подканяше да побързат. Явно това беше фитнес инструкторката, която водеше сутрешната разходка, спомената в програмата, както и няколко класа по фитнес по друго време през деня.

— Виж ти, виж ти — чу се глас иззад гърба й. — Ядеш самичка?

Криси обърна глава и видя Марк да слиза по стълбите. Както и предния път, когато го срещна, той беше безупречно облечен в морскосин блейзер, червено копринено шалче с индийска шарка на врата, тънка синя риза и бежови панталони. Обувките му бяха излъскани до блясък. Косата му беше опъната назад и караше орловия му нос да изглежда дори още по-внушителен. Тя почувства как сърцето й заби по-бързо. Той определено беше един от най-привлекателните мъже, които беше срещала.

— Имаш ли нещо против да се присъединя към теб?

— Не — отговори Криси, — ни най-малко.

Марк седна на стола до нея.

— Е, значи наистина не знаеш кой съм, така ли?

— Сега вече знам. Приятелката ми Моника ми каза предната вечер, след като ни видя да танцуваме, и вече ми е ясно защо знаеше толкова много за кораба.

— Да — каза Марк. — И сега не съжаляваш ли поне малко, че пропусна шанса да посетиш апартамента ми? — Той я погледна с усмивка.

Криси отговори на усмивката му.

— Не съм много сигурна за това. Все пак те срещнах съвсем скоро.

— Страхуваш ли се от мен?

— Не, просто не те познавам.

— Може би трябва да ме опознаеш по-добре — отговори й той. — Не ми харесва да приемам не за отговор, особено от красива и сексапилна млада дама като теб. Виждам, че ще бъдеш предизвикателство за мен и това ми харесва. Освен това, няма да те ухапя.

— Не съм си и помисляла, че ще го направиш — отвърна Криси през смях. Беше изненадана и поласкана от честните му и прями думи.

— Нямах намерение да те плаша — каза той извинително. — Предполагам, че малко понасилих нещата, като се има предвид, че току-що се запознахме.

— Не се притеснявай за това — тя започваше да се чувства малко виновна. Освен външния си вид, Марк има стил и страхотен чар, помисли си тя и може би все пак в него имаше нещо. Нямаше съмнение, че я привличаше и тя трябваше да си признае, че го намира за секси.

— Надявам се да се опознаем по-добре — каза той и се ухили. — Тогава няма да ти се струвам толкова плашещ.

— О, ти никак не си страшен — Криси имаше чувството, че трябва да се защити. — Никога дори не съм си го помисляла, Марк. И аз също се надявам да се опознаем.

— Добре. Какво смяташ да правиш днес?

— Отивам да видя Помпей. Просто нямам търпение.

— Пленителен е.

— Значи си бил там?

— Да. Няколко пъти.

— Разкажи ми за него — помоли Криси. — Ако нямаш нищо против.

— Разбира се, че нямам — мило отговори той. Имаше доста широки познания и тя слушаше с интерес цялата информация за древния град, която той споделяше с нея, и се опитваше да я смели и запомни.

— Изригването на Везувий, което е погребало Помпей, се е случило през 79 година преди новата ера — започна той. — В града са живеели може би около двайсет хиляди човека и повече от две хиляди са умрели. Аз лично мисля, че Херкулан, който също не е далеч, е много по-интересен, но си струва да видиш и Помпей. Днес няма да имаш време, но някой ден трябва да разгледаш и музея в Неапол. Там са някои от най-интересните произведения на древните.

— А защо са там?

— Защото там са по-добре защитени, отколкото в Помпей. Както и да е, мисля, че много ще ти харесат мозайките, стенописите и някои от статуите, както и архитектурата. Тези неща са интересни.

Докато й говореше, Криси се впечатляваше все повече и повече от огромните му знания. Заради външния вид и богатството му, тя беше решила, че ще й е лесно да го заклейми като нищо повече от плейбой, но сега откри, че той всъщност е много интелигентен и историята наистина го изпълваше с ентусиазъм. Никога не беше срещала някой, който притежава такава комбинация от външност, богатство, чар и ум и тя просто не можеше да не бъде увлечена по него. А интересът му към нея беше много ласкателен.

— Уау — възкликна тя, когато разказът му свърши. — Наистина знаеш много.

Той сви рамене.

— Всъщност не толкова много — каза скромно. — Просто съм бил там няколко пъти и съм прекарал известно време в тази област. Мисля, че заливът на Неапол, Брегът на Аматфи и островите са наистина много красиви. Надявам се да ти хареса.

— Знам, че ще е така — отговори тя.

— Е, а какво ще правиш дотогава?

— Смятам да се преоблека и да събера малко слънчице.

— Бих те помолил да се присъединя към теб, но няма да го направя, за да не си помислиш, че съм прекалено настоятелен. Изглеждаш ми малко резервирана спрямо мен, но може би, след като ме опознаеш по-отблизо, ще разбереш, че не съм толкова лош.

— Аз не съм казала, че си лош.

— Добре де, както и да е. Сега по-добре да тръгвам — каза той с усмивка. — Надявам се, че ще се видим довечера в дискотеката.

Криси беше изненадана и малко разочарована, трябваше да го признае, че той не я помоли да се присъедини към нея за слънчевите й бани или да дойде с нея в дискотеката. Колкото повече го опознаваше, толкова повече започваше да го харесва. Прямотата му беше освежаваща.

— Ще бъде хубаво — каза тя.

— Ще се видим по-късно, Криси — той се изправи на крака. — Забавлявай се много в Помпей.

— Благодаря, Марк.

Той се обърна и си тръгна, а Криси гледаше как високата му, красива фигура изчезва във вътрешността на кораба. Може би направих глупост като отказах поканата му предната вечер, помисли си тя. На почивка съм в края на краищата и нямаше да има нищо лошо да се позабавлявам малко с един толкова сексапилен мъж. Тя остана още няколко минути, задълбочена в мислите си, после бутна стола си назад и стана.

Мина през плъзгащата се врата в трапезарията и продължи по стълбите надолу към каютата си. Преоблече се в бански костюм, сложи отгоре кимоното си, обу сандали и сложи книгата, която четеше, в плажната си чанта. Беше забелязала, че на басейна осигуряваха хавлии.

Като излезе на палубата, тя намери едно кътче около басейна, в което все още нямаше много хора, разпъна там шезлонга си и остави чантата си до него.

След като отиде до бара и си поръча кола лайт, Криси се върна при шезлонга, сложи слънчевите си очила и разрови чантата си за книгата. Започна да чете, но откри, че се разсейва от новодошлите и от преминаващите на път за другаде. В басейна имаше няколко човека и тя се изуми, когато видя, че някои от тях бяха много възрастни, с набръчкани, провиснали, или твърде кльощави, или твърде дебели, покрити с петна тела, които някои от приятелите й — Джени например — биха намерили или за смешно противни или за ужасно отблъскващи. Тя се надяваше, когато достигне тяхната възраст също като тях да не й пука как изглежда и да може да се забавлява така, както те се забавляваха.

Палубата, на която беше басейнът, представляваше безконечно шоу, водено на няколко различни езика, но изкушенията му, дори шумният смях и плясъкът на водата, не попречиха на очите й да се затворят под лъчите на слънцето. Когато се събуди, за момент се почувства объркана, но бързо се осъзна. Книгата й беше паднала на палубата, а чашата й с кола стоеше полупразна на масичката, в локвичка вода, получена от конденза. Тя погледна часовника си и се изненада да види, че е станало почти време за обяд. Събра нещата си и се върна обратно в каютата, изкъпа се и се преоблече.

Реши да обядва в официалната трапезария, където беше по-вероятно да намери Моника, Мина и другите, и тръгна нагоре по стълбите към палуба пет. Метр д’отелът я съпроводи до масата им, където всички други вече се бяха настанили.

— О, Криси, скъпа — възкликна Моника. — Толкова съм щастлива да те видя. Как се чувстваш днес?

— Много по-добре, благодаря — каза Криси, докато сядаше. Взе менюто, което келнерът й подаде, и се зачете в него.

— Къде е приятелката ти? — попита доктор Фон Меклинг.

— Не знам — отговори Криси. — Мисля, че може би обядва с един друг приятел.

— Онзи млад офицер, без съмнение — намеси се Моника.

— Изглежда й е доста приятна компанията му — каза Руди.

— Да. Мисля, че се забавляват страхотно заедно.

— Чувстваш ли се в състояние да дойдеш на една от разходките днес? — попита Моника.

Криси кимна.

— Да. Отивам до Помпей.

— О, прекрасно — плесна с ръце Моника. — Ние също. Така ще е много по-весело.

Келнерът се приближи до масата и Криси му даде поръчката си за обяд.

— Знаеш ли дали приятелката ти също ще идва? — продължи с въпросите доктор Меклинг.

— Не знам — отвърна Крис. Исусе, помисли си тя. Той се вманиачава по Джен или какво?

— Пак онзи млад мъж — поклати глава Моника. — Много лошо. Губи си времето с него.

— Защо говориш така?

Моника сви рамене.

— Защото, скъпа, той само я използва за забавление. Най-вероятно прави това, само че с различно момиче, при всяко пътуване. „Синдромът момиче на всяко пристанище“, не разбираш ли. Само дето става въпрос за кораб.

— Не съм сигурна, че той я използва повече, отколкото тя него — разсмя се Криси. — Джен обича да се позабавлява.