Джудит Гулд
Кораб на мечтите (23)

22.

„Морска нимфа“ влезе в пристанището на Белем около девет часа сутринта и пътниците се бяха наредили на парапетите, за да направят снимки на пристигането. Корабът не можеше да акостира тук, защото нямаше достатъчно дълбочина на кея и трябваше да хвърли котва далеч от брега. Пътниците, които се бяха записали за екскурзия, щяха да бъдат закарани до брега с лодки. Много се говореше сред хората за бурята, на която се бяха натъкнали предната вечер, макар и голяма част изобщо да не я бяха усетили. Ранените, повечето от които възрастни хора, бързо разпространиха историята като показваха раните, синините, превръзките и шините си, сякаш бяха медали за оцеляване в голяма битка в някоя военна зона. За щастие, нямаше сериозни наранявания. На тези, които бяха чули експлозията, им казваха, че минаващ наблизо танкер се е запалил, но не е представлявал никаква опасност за „Морска нимфа“.

Когато слязоха от лодките за екскурзиите в Белем и обиколката на джунглата, разнебитеният кей се превърна в разноцветна палитра. Там бяха посрещнати от всякакъв вид амбулантни търговци, които продаваха местни дърворезби, картини, бижута и дори тропически плодове. Огромната бройка посрещачи се допълваше от просяците и джебчиите. На плажовете до кея повечето хора танцуваха под звуците на силна музика и викаха и махаха на новодошлите, други се печаха на слънце или смело се къпеха в мръсната вода. Улиците покрай плажната ивица бяха пълни с шарени барове и магазини, в които се продаваха разни дреболии за туристите, но автобусите вече чакаха да закарат слезлите в Белем, така че имаше много малко време за разходки.

Криси наблюдаваше колоритната сцена от палубата до басейна и снимаше с апарата си. След като предната нощ стоя до много късно в болницата, тя беше спала съвсем малко, но Лука искаше да й покаже Белем.

Пътниците, записани за екскурзии, вече бяха тръгнали, след като лодките направиха няколко курса, за да прекарат всички до брега и на кораба беше сравнително тихо. Тя слезе една палуба надолу до трапезарията в стил кафене, за да закуси нещо. Напълни си подноса и го отнесе навън на палубата, където без проблем си намери свободна маса близо до парапета. Наоколо имаше съвсем малко хора и екипажът, забеляза тя, използваше спокойствието, за да си свърши работата навън. Слънцето светеше ярко, въздухът беше горещ и влажен и тя бързо беше завладяна от колоритната сцена, която се разиграваше на брега и от гледката от другата страна на кораба. Можеше да види откъде започва джунглата от другата страна на кея, с дървени къщички около нея, повечето занемарени колиби, построени между палмови дървета и други екзотични растения. Пред всяка колиба имаше дъсчен кей и завързана за него малка лодка, която се полюшваше на водата.

Докато разглеждаше тропическата картина, Криси изведнъж чу силна врява на отсрещния бряг, където бяха слезли пътниците на „Морска нимфа“. Сирени разкъсаха сутрешния въздух и ръмженето на дълга процесия от военни или полицейски коли почти заглуши музиката, която дънеше от плажовете. Като завъртя глава, тя видя, че тълпите на плажа, тези на жалките кейчета и струпаните на околните улици бяха замръзнали на местата си, за да видят правителствените коли. Джипове, камиони и други големи и малки коли рязко спряха близо до пристанището и дузини войници — или полицаи? — скочиха от превозните средства и се пръснаха наоколо. Носеха оръжия, които варираха от револвери до нещо, което изглеждаше като преносима картечница.

А сега какво?, зачуди се Криси, докато отпиваше от втората си за деня чаша кафе.

Тя се изправи на крака, за да вижда по-добре и стана свидетел как бързи лодки с включени сирени се приближават от всички страни до „Морска нимфа“. Някои от лодките имаха монтирани на поставки автомати и дори на по-малките се виждаха униформени мъже, насочили оръжия от всякакъв вид към кораба. Криси остави чашата си на масата и се втурна вътре, като се насочи директно към болницата, за да потърси Лука. По пътя си видя офицерите от кораба да бързат нагоре по стълбите, явно на път за мостика.

Когато стигна до болницата, вратата беше отключена и тя направо влезе. Вула беше на рецепцията и й се усмихна.

— Вече се връщаш? Просто не можеш да бездействаш, нали?

— Лука тук ли е още? — попита тя.

Вула кимна към вратата.

— Вътре е с последния пациент. Поне се надявам, че е последният. Беше ужасно дълга нощ, но ти добре го знаеш. — Тя замълча и любопитно погледна Криси. — Какво става? Изглеждаш сякаш си видяла призрак.

— Не знам какво става — отвърна Криси, — но флотилия лодки обкръжава „Морска нимфа“, а на брега току-що пристигна цяла армия. Идват към пристанището. Изглежда много плашещо.

— Исусе — възкликна Вула. — Чудя се какво ли става. Може би има нещо общо с танкера от снощи. — Лука и Криси най-накрая бяха успели между двама пациенти да й разкажат събитията от предната нощ. — Ще се обадя на Анастасия от охраната да видим какво знае. — Вдигна слушалката и започна да набира.

Криси седна и започна нервно да разлиства едно списание, но всъщност не виждаше нищо пред себе си. Ушите й бяха наострени, за да чуват разговора на Вула, но успяваха да доловят и гласа на Лука от помещението, където преглеждаше пациента си.

— Бъзикаш ли се с мен? — каза Вула, а увеличените й от дебелите очила очи се разшириха още повече. — И какво ще правим?

Криси погледна към нея и видя, че момичето потропва много нервно с боядисаните си в оранжево нокти по бюрото.

Когато затвори телефона, Вула погледна Криси.

— Няма да повярваш — каза й тя.

— Какво?

— Корабът се конфискува.

— Конфискува се? — повтори Криси. — Какво значи това, Вула?

— Това, скъпа, значи, че всички трябва да слезем тук.

— Да слезем?

Лука се показа от вратата с възрастен мъж, който поведе към рецепцията.

— Всичко ще се оправи, хер Шрьодер — каза му той. — Само следвайте съветите ми и ако имате някакви проблеми, ми се обадете утре.

— Danke — кимна мъжът. — Danke.

Лука му отвори вратата и след като човекът си отиде, я затвори и заключи след него. После се усмихна на Криси.

— Не можеш да стоиш далеч, толкова много ти хареса при нас, а?

Криси отвърна на усмивката му.

— Така е — отговори тя. — Но има и нещо друго.

— Лука — намеси се Вула, — корабът е конфискуван.

— Какво?

— Току-що говорих с Анастасия от охраната и тя ми каза — кимна Вула. — Криси видяла лодки да се приближават към кораба и много полицаи или войници на брега, затова реших да проверя.

— Но защо? — попита той.

— Не знае — поклати глава Вула.

Лука седна до Криси и прехвърли ръка през раменете й, после извади клетъчния си телефон и го отвори. Набра номера на капитана.

— Деметриос, Лука се обажда. Какво, по дяволите, става? Чухме, че конфискуват кораба.

Криси наблюдаваше лицето му, докато Лука изслушваше капитана.

— Просто не е за вярване. А какво ще стане с пътниците? С екипажа?

Той слуша още малко, после пак се обади.

— Добре, Деметриос. Ще остана на борда, докато се погрижите за всичко, в случай, че възникне някой спешен случай. — Още малко помълча. — Добре, ще говорим по-късно. — Той затвори клетъчния телефон.

— Е? — попита Вула с въпросително вдигнали вежди.

— Беше права. Властите в Белем конфискуват кораба — каза той като почесваше замислено брадичка. — Банките са наложили запор на цялото имущество на Георгиос Вилос. Той не можел да си плати кредитите, така че банките му взимат всички кораби, които са финансирали. Странното е, че не са успели да се свържат с Вилос и изобщо не се е обаждал за коментар.

— Исусе! — възкликна Вула. — Ако бях на негово място и аз щях да се крия. Е, какво ще правим, Лука?

— Ще слезем на брега — каза той. — Всички трябва да слязат. Когато пътниците се върнат от екскурзиите, ще им бъде позволено да се качат, за да си приберат вещите. На хората от екипажа им е разрешено да останат на борда, докато слязат всички пътници, след това и те трябва да слязат.

— Но къде ще отидат всички? — попита Криси.

Лука я погледна.

— Пътниците ще трябва сами да се организират — каза той. — Деметриос каза, че от „Информация“ се опитват да уредят автобусите, ангажирани за екскурзиите, да останат и след като свършат, за да могат да вземат хората и да ги закарат в Белем — до летището или по хотели. С други думи, оттук нататък пътниците трябва да се оправят сами.

— Ами ние какво ще правим? — попита Вула. — Всички от екипажа?

— От „Информация“ се опитват да уредят транспорт до летището. Деметриос каза, че всички ще бъдат качени на чартърен полет до Атина. Или поне това е идеята, не се знае дали ще се осъществи.

— Не мога да повярвам. Ами кой ще ни плати?

Лука я погледна и поклати глава.

— Деметриос каза, че изобщо няма да ни платят. Няма да платят на никого, дори на него.

Вула удари с юмрук по бюрото.

— Това е възмутително! — възкликна тя.

— Наистина — съгласи се и Криси. — Ами ако някои от пътниците или от екипажа нямат достатъчно пари, за да преспят тук или да си платят самолетния билет?

— Ще им се наложи да се справят някак си — сви рамене Лука. — Повечето от пътниците имат кредитни карти или достатъчно пари в брой, за да си стигнат до вкъщи или поне имат роднини, на които да се обадят за помощ. Но за екипажа нещата стоят по друг начин. Явно империята на Вилос се разпада и капитанът каза, че ще сме щастливци, ако ни осигурят чартър, с който да се приберем в Атина. В противен случай повече от 350 мъже и жени ще останат тук, а повечето от тях нямат пари за обратен полет, особено след като няма и да им платят. Голяма част нямат и роднини, на които да се обадят за пари назаем.

— Не мога да повярвам — повтори Вула.

— По-добре започвай да вярваш — посъветва я Лука.

— Предлагам ви всички ние да започнем да си прибираме вещите, така че когато дойде времето, да сме готови да слезем. Ще се наложи да съм един от последните хора, останали на кораба, за да мога да се погрижа за спешните случаи, ако изникнат такива. И бих ви бил много благодарен и на двете, ако сте тук, за да ми помагате. Със сигурност ще има пациенти, когато хората се върнат от екскурзия и открият, че трябва да си събират вещите и да слизат. — Той замълча и погледна Вула. — Ще те разбера, ако ми откажеш. За това няма да ти платят, Вула.

— После се обърна към Криси. — А твоето пътешествие свършва няколко дни по-рано. Така че и двете си имате уважителни причини да слезете, без да оставате тук да ми помагате.

— Разбира се, че ще остана — заяви Криси.

— Благодаря — отговори й Лука.

— И аз също — присъедини се Вула. — Не съм особено ентусиазирана, но ще го направя.

— Благодаря ти, Вула. Ще ти се реванширам някак си.

— Може би ще ти трябва сестра да ти помага, когато започваш практиката си — намекна му тя. — Явно ще е по-рано, отколкото го беше планирал.

— Права си — разсмя се Лука. — Мислиш ли, че ще се примириш да живееш някъде по брега на Италия? Или може би в Маями?

Оранжево боядисаните устни на Вула се разтегнаха в усмивка.

— Мисля, че ще го преживея.

— Добре. Ще говорим за това по-късно. Междувременно, най-добре да си приготвим багажа.

След като Вула излезе, той взе Криси в обятията си.

— Искаш ли да се кача с теб и да ти помогна за багажа, преди да започна тук?

— Не, мога и сама — поклати глава тя. — Няма да ми отнеме много време, а после мога да сляза тук и да ти помагам, в каквото има да се прави.

При тях влезе капитан Пападопулос.

— Е, още един изпълнен със събития ден.

Тримата седнаха в помещението на рецепцията.

— Радвам се, че още си тук, защото това, което Деметриос има да каже, те засяга лично.

— И какво ще да е това?

— Работата е следната — започна капитанът. — Снощи, когато хората ми отишли да приберат Валентин Петров и да го приберат в затвора, него вече го нямало.

— Какво? — възкликна Криси. — Но това е невъзможно. Лука го завърза. И го залепи със скоч.

Лука поклати глава.

— Този трябва да е новият Худини, защото наистина се е измъкнал. Моторницата била изчезнала, с него на борда.

— Не мога да повярвам — каза Криси.

— Не мисля, че той ще представлява заплаха за теб за в бъдеще — каза капитанът. — Първата му работа ще е да бяга и да се крие. Освен това исках да знаеш, че вярваме, че той е бил връзката между Георгиос Вилос и сина му.

— Но той се опита да взриви кораба — изуми са Криси.

— Това е едно от нещата, заради които мислим, че е предавал съобщенията. Имаме основания да смятаме, че Георгиос Вилос е измислил цялата постановка, за да прибере парите от застраховката.

— Това е абсурдно. Той никога не би взривил собствения си кораб с всички тези хора на борда му, нали?

— Застрахователните компании вече са изпратили хора, които да огледат местопроизшествието — каза капитанът. — Оказало се, че „Щастливия дракон“ е бил собственост на Вилос под прикритието на няколко офшорни корпорации. — Той замълча, загледан в нея, после продължи: — Което ми напомня за другата причина, поради която съм тук. Какво да правим с Марк Вилос? Още ли искаш да предявиш обвинения?

Криси беше толкова изумена от въпроса, че за момент не знаеше какво да отговори.

— Той се опита да я изнасили, за бога — намеси се Лука като я прегърна през раменете.

— Наясно съм с това — кимна Папдаполис. — Но освен това снощи спаси живота на всички ни, като отърва кораба от сблъскването.

— Само защото Криси знаеше, че корабът ще се блъсне и само защото Криси знаеше, че Марк е единственият останал в съзнание човек на борда, който знае как се управлява — уточни Лука.

— Това също е истина — кимна капитанът, — но искам да чуя какво е мнението на Криси по въпроса. Разбираш ли, сега трябва да го върнем в Атина, където корабът е построен и регистриран.

Криси погледна замислено капитана.

— Изкушавам се да ти кажа да го пуснете — каза тя — и да оттегля обвиненията. — Прочисти гърлото си. — Но се притеснявам, че някъде по света някоя друга жена може да не успее да се спаси от него. Не знам дали някой съд в Гърция или където и да било другаде ще го обяви за виновен, но ще направя всичко възможно поне да опитам.

Лука я притисна към себе си.

— Разбирам те — въздъхна Деметриос. — В такъв случай осъзнаваш, че може би ще ти се наложи да дойдеш в Атина.

— Ще го направя щом се налага — кимна тя.

— Много добре — капитанът се изправи на крака. — Сега ще тръгвам. Пожелавам и на двама ви много късмет. — Обърна се и излезе.

— Толкова се гордея с теб — каза й Лука.

— Благодаря — отвърна му тя, — но просто правя каквото ми идва отвътре. Не ми пука кой е той, нито колко добре изглежда, или колко знае за корабите. Марк Вилос е опасен.

— Да — съгласи се Лука. — Има и още нещо, за което искам да поговоря с теб преди Вула да се върне.

— За какво?

— Ще загубиш цяла седмица от пътуването си — каза той. — Какво смяташ да правиш с това свободно време?

— Нямам никаква представа — усмихна се Криси. — Винаги мога да се върна на работа по-рано.

— Работа? След като си загубила цяла седмица от ваканцията си? Не мисля, че е добра идея.

— Ами… да не би да имаш нещо предвид?

— Определено — кимна той. — Мислех си, че след като изпускаш Карибската част от пътешествието, може аз да те заведа на единия от островите. — Може би на Сейнт Бартс. Имам приятел с къща там, която с радост ще ни предостави за временно ползване. Ще има много слънце, вода и… ние двамата. Как ти звучи?

— Прекрасно.

— Мислех си, че може да бъде нещо като предварително сватбено пътешествие. Ти как мислиш?

Криси почувства тръпка на вълнение да преминава през тялото й.

— Ти… ти шегуваш ли се, Лука?

— Ни най-малко — поклати глава той. — Искам да се омъжиш за мен.

Криси почувства как се изчервява, но не й пукаше.

— Наистина ли го мислиш?

— Никога не съм бил по-сигурен за нещо в живота си. Обичам те. Криси, и искам да станеш моя жена.

— Да — каза тя. — Да, да, да!

Той я прегърна и целуна страстно. Вратата се отвори и влезе Вула.

— О, господи — смути се тя. — Извинете. Ще се върна малко по-късно.

— Не — каза Лука. — Не си тръгвай. Заповядай на празничен обяд с нас.

— За какво? — попита тя, а оранжевите й устни вече се разтягаха в усмивка.

— Ще се женим — обяви Лука.

 

 

На около десет фута от брега той загаси мотора и остави лодката да се носи, като пренебрегна силния звук от задирането на дъното й по скалите и пясъка. Дори преди да стигне съвсем до брега, видя двама мъже, които изтичаха от една къщичка с големи пластмасови фенери в ръце.

— Приятел — извика им той. — Амиго. — Не знаеше португалски, но се надяваше, че те ще схванат основната идея. Като наближиха лодката, те насочиха светлината на фенерите си към него. Валентин вдигна ръце, за да им покаже, че е вързан и облепен със скоч.

Мъжете се разсмяха гръмко, после навлязоха във водата и стигнаха до него. Единият извади нож от канията на колана си и с бързи, обиграни движения, освободи ръцете и краката му.

— Благодаря — каза Валентин. — Gracias.

— За нищо — отговориха му на добър английски, макар и със силен акцент. Издърпаха лодката му на брега и я вързаха за една палма, после го съпроводиха със сака му в ръка до къщата, като през цялото време се смееха и го потупваха приятелски.

В къщата, дървена барака на крачета, имаше две жени — едната се беше изтегнала на ръчно направена кушетка и пушеше, а другата лежеше на матрак на пода. И двете бяха много пияни, както се оказаха и мъжете. Един от тях му предложи цигара, която Валентин прие, макар да не беше пушач. Не искаше да излезе неблагодарник. А когато му наляха питие, той го вдигна към светлината да го разгледа.

— Какво е това? — попита.

— Ром, приятелю — каза единият от мъжете. — Много свеж. Много хубав. Сами си го правим.

Валентин отпи една глътка и установи, че, макар да беше много силен, усещането за топлина надолу по хранопровода и стомаха му беше много приятно. Попита ги дали могат да го закарат до летището в Белем утре или вдругиден. Каза им, че ще им плати щедро. Извади портфейла си от сака и им позволи да видят парите в него, но не им показа скрития под анцуга му тефлонов колан с другите запаси.

С много потупвания по гърба и още няколко питиета те го увериха, че могат да го закарат до пристанището. Една от жените се изправи като наместваше хлабавото си бюстие, отиде до радиото и пусна някаква латино музика. Можеше да ги убие всичките още сега, помисли си той и да рискува да стигне до Белем по друг начин. Но лодката му лесно можеше да бъде разпозната, така че щеше да е най-добре да пътува с местните.

Една от двойките започна да танцува, жената предизвикателно се увиваше около ниския, трътлест мъж, като дърпаше надолу бюстието си, за да се видят гърдите й и вдигаше саронга си, под който не носеше бикини. Другата двойка се смееше пиянски, пляскаше и подканяше и останалите и Валентин също започна да се смее с тях, пляскаше заедно с тях и се правеше, че шоуто му харесва.

Те го черпеха с питие след питие домашен ром и скоро и двете двойки танцуваха като постоянно си сменяха партньорите. После една от жените грабна ръката на Валентин. Той едва не се отдръпна от отвращение от докосването й, но после я остави да го изправи на крака и затанцува с нея. Сега другите се събраха около Валентин и ниската, мургава жена, с която танцуваше, и пляскаха, смееха се и пееха. Той пи още ром и им изигра едно представление като му отпусна края и танцува като полудял. Изобщо направи всичко, което можа, за да им достави удоволствие. Те са мръсни селяни, мислеше си той, но са и билета му за извън тази страна.

По някое време преди зазоряване, внезапно осъзна, че е много пиян. Не трябваше да припада. Това беше немислимо. Така че продължи да танцува, като остави жената да се увива около него и да го възбужда безмилостно — или поне той така си мислеше. После, без предупреждение, стаята и всичко в нея започна да се върти както нищо не се бе въртяло никога в досегашния му живот и краката му се подкосиха. Той безпомощно падна на земята и малко преди да припадне, успя да види мургавите им лица, надвесени над него — все още се смееха и пляскаха, а белите им зъби проблясваха на фона на кожата им.

Не знаеше колко дълго е спал, но дойде на себе си чак когато почувства как слънцето стопля голото му тяло. После почувства някакво движение. Но не беше в лодка. Не. С ужас осъзна, че ръцете и краката му бяха вързани около един палмов дънер и той се лашкаше напред-назад, докато двама мъже го носеха нанякъде, по един във всеки край на дънера.

Той прочисти гърлото си, за да ги попита къде го носят, но когато се опита да проговори, установи, че устата му е запушена. Не можеше да издаде нито звук. Пот — потта на страха — започна да се стича по лицето му и той се опита с ритници да разхлаби въжето около краката си.

Мъжете рязко спряха и го оставиха на земята с дънера на палмовото дърво отгоре му. Валентин погледна към този мъж, който беше при краката му, и го видя да се усмихва. Не можеше да види другия, който му се падаше зад гърба. Погледна надясно, но видя само гъсти зелени клони. Обърна главата си наляво и видя някаква вода.

Без предупреждение двамата мъже вдигнаха дървото и започнаха бавно да го люлеят напред-назад като синхронизираха движенията си. Валентин почувства как тялото му отива наляво, после надясно, после изведнъж почувства как дънерът получи голяма засилка. Той полетя, въртейки се, наляво към това, което по-рано беше помислил за езерце. В момента, в който тялото му докосна водата, чу силни тракания наоколо си, после видя ужасяващите челюсти на алигаторите около себе си, докато те се събираха над него, под него и навсякъде наоколо.

Първата хапка отнесе краката му. Втората — по-голямата част от корема му.

Валентин не усети третата.

 

 

Лука беше запазил стая в „Белем паляс“ за през нощта и направи резервации за сутрешния полет, който щеше да ги отведе в Сейнт Бартс през Сейнт Винсент. Тази вечер в елегантната трапезария Моника, Джени и доктор Фон Меклинг бяха влезли малко след тях и се бяха спрели до тяхната маса.

— О, колко жалко, че сте на маса за двама — обяви Моника. — Не искате ли да се преместите? Можем да си направим прекрасно вечерно парти заедно.

— Вече започнахме да се храним — отклони поканата й малко рязко Лука. — В противен случай с удоволствие.

— Е, какво ще правите оттук нататък вие двамата? — попита Джени.

— Утре заминаваме за Сейнт Бартс — отговори Криси.

— Сейнт Бартс! — възкликна Джени. — Винаги съм искала да отида там. Той е най-модерният купонджийски остров… — Гласът й заглъхна, когато, както видя Криси, Моника силно я стисна за ръката. Може би, помисли си Криси, на Джени не й беше позволено да изразява такива желания в присъствието на доктор Фон Меклинг.

— Отиваме там да празнуваме — намеси се Лука.

— О, и какво толкова ще празнувате? — попита Моника.

— Ще се женим — каза Криси. Видя как лицето на Джени потъмня и за миг очите й се замъглиха от омраза. Моника, обаче, изглеждаше искрено възхитена от тази възможност.

— Мила моя Криси — изгука тя. — Трябва да дойдеш да ме посетиш във Виена или аз ще дойда при теб. Имаш визитката ми и аз имам твоята, така че съм сигурна, че ще се видим във Флоренция или където и да се установите.

— Ще бъде прекрасно — изрече сухо Криси.

— Да — с половин уста се съгласи и Лука.

— Ще поддържаме връзка — каза Моника и се наведе да целуне въздуха около двете й уши. — Ще си мисля за теб, миличка.

— Благодаря ти. Моника.

Когато най-накрая останаха сами и се спогледаха, Лука и Криси едва сдържаха смеха си.

— Тя наистина е дракон, тази Моника Граф — изкоментира той.

— Да — кимна Криси, — но в началото беше мила с мен по някакви си нейни причини, а и ме научи на някои неща.

— Приятелката ти не изглежда много щастлива.

— Не. Каза ми, че се жени за него заради парите и няма търпение да го види мъртъв — поясни Криси.

Лука кимна.

— Ще бъде още по-нещастна като разбере, че той има голям потенциал за дълголетие.

— Какво?

— Истина е. Всички от семейство Фон Меклинг живеят поне до средата на деветдесетте, а някои — и след сто.

— О, ще й бъде ужасно неприятно да го чуе.

— А Моника ще я побърка — продължи Лука — като си пъха носа буквално навсякъде.

— Мога да си представя — съгласи се Криси.

— Но хайде да сменим темата и да говорим за нас — усмихна се той.

— Мисля, че това е отлично предложение.

— Тогава искаш ли да се качваме направо горе като се нахраним?

— Мисля, че точно това ми препоръча докторът.