Джудит Гулд
Кораб на мечтите (22)

21.

Георгиос Вилос се свлече в стола си. Загубих всичко, помисли си той. Всичко. Почувства се сякаш животът го напуска, сякаш всяка унция жизненост, всяка причина, заради която живееше, всичко изтича от него. Той се загледа в картината на „Морска нимфа“, окачена над камината: картина, която беше поръчат да нарисуват съвсем наскоро. Тя винаги му напомняше до какви висини беше издигнат семейната компания; компанията, за която беше хвърлил толкова труд и която искаше да остави в наследство на сина си. А сега вече нямаше нито син, нито наследство.

Наведе се напред и издърпа най-долното чекмедже отдясно на бюрото си, а ръката му напипа пластмасово стоманения предмет, който знаеше, че е там, затрупан от купчинка хартия. Най-накрая го напипа и извади 9-милиметровия „Глок“ от чекмеджето. Свали направената точно по формата му пластмасова опаковка и го сложи на бюрото до клетъчния си телефон. Георгиос знаеше, че само трябва да го вземе и да стреля, механичният предпазител на това австрийско чудо беше вграден в спусъка. Освен това знаеше, че полуавтоматичното оръжие беше напълно заредено, със седемнайсет патрона в пълнителя и един в цевта, но тези подробности в момента нямаха никакво значение. Един-единствен изстрел беше достатъчен.

Той допря стоманената цев до челото си. Беше леденостудена, но само за секунда. Дръпна спусъка. Шумът от изстрела беше последното нещо, което чу, преди да се свлече на бюрото, а пистолетът падна от ръката му.

Навън дъждът биеше силно срещу стъклата на големите прозорци.

Георгиос Вилос вече не го чуваше.