Джудит Гулд
Кораб на мечтите (21)

20.

В моторницата Валентин се бореше с въжето и скоча, увити около ръцете и краката му. Колкото и да беше силен, Лука беше завързал възлите по такъв начин, че беше на практика абсурдно да се измъкне. Скоч лентата правеше нещата още по-сложни. Но той успя да разхлаби въжето, което свързваше ръцете и краката му и извиваше гърба му, като го търкаше бясно нагоре-надолу в една от подпорите на лодката. Не знаеше дали това се дължеше на собствените му усилия или просто Лука не беше успял да го върже както трябва. Нямаше значение. Сега поне можеше да се изпъне и да седне в лодката, макар че ръцете и краката му още бяха вързани. Както седеше, брезентът, който Лука беше метнал върху моторницата, тегнеше на главата му и подсилваше чувството, че се задушава, което така или иначе той вече изпитваше. Отново намери подпората зад себе си и започна да търка в нея ръцете си, колкото можеше по-бързо, но разбра, че с това няма толкова късмет, колкото с другото въже. Очите му бяха привикнали с тъмнината и той потърси под брезента спортния си сак, докато най-накрая разбра, че е близо до вързаните му крака. В тъмнината успя да избута сака близо до ръцете си като използваше и двата си крака, после с двете си ръце, тъй като нямаше друга възможност, започна да рови вътре. Опитваше се да забави движенията си и да използва само пръстите си, за да може да почувства това, което търсеше.

Ето. Докосна го. Без грешка. Гладката му пластмаса беше хладна при допир. Изглеждаше като всеки друг обикновен клетъчен телефон, всъщност беше абсолютно същия като този, който използваше да се обажда на Вилос в Лондон и на хората, които нае да разположат „Щастливия дракон“ на правилните координати. Те вече бяха слезли от танкера и сигурно пиеха в Белем или някъде другаде наблизо по течението на Амазонка, а надуваемата им лодка беше вързана за някой от паянтовите пристани, които бяха навсякъде покрай реката, също като палмови дървета.

Той успя да хване телефона с двете си ръце, достатъчно лесна задача, макар и да не можеше да вижда. Сега трябваше само да натисне едно копче. Едно малко копче, помисли си той и танкерът с хилядите си галони пропан щеше да хвръкне във въздуха. Не беше смятал да използва дистанционното — то беше част от план „Б“ — защото когато „Морска нимфа“ се сблъскаше с „Щастливия дракон“, ударът щеше да е достатъчен да взриви и двата кораба.

Сега обаче, заради намесата на Криси Фицджералд и нейното гадже — лекар, нямаше друг избор. Може би са успели да събудят капитана или някой от другите офицери навреме, за да предотврати сблъсъка. Трябваше да ги избия всичките, помисли си той раздразнено, вместо да разчитам на газа. Когато накарах онзи в офиса на охраната да се обади на капитана да слезе долу и да доведе всички офицери със себе си, трябваше просто да ги убия един след друг. Не трябваше да слушам дъртия Вилос. Той е глупак. Старецът беше ненужно внимателен и се притесняваше, че флотските инспектори може да намерят телата на капитана или другите офицери с дупки от куршуми или пък други подобни рани. Сякаш след катастрофата ще остане нещо за инспектиране, помисли си Валентин.

Не знаеше точно колко време е минало, откакто докторът го беше изпратил в безсъзнание, но корабът все още се движеше с максимална скорост право напред. Ако усетеше, че се забавя, щеше да натисне копчето, защото това щеше да е сигнал, че някой беше поел ръчния контрол над „Морска нимфа“. Това беше лесно. Той усещаше всички копчета на телефона, така че без значение какво се беше случило, откакто беше вързан, все още можеше да предизвика експлозията. Старият Вилос все още можеше да си прибере цяло състояние от застраховката на „Щастливия дракон“ и товара му, а сигурно щеше да има също толкова голямо обезщетение за „Морска нимфа“ — тоест още няколко милиончета. Да се надяваме, че който и да е на мостика, ще бъде погълнат от огромна огнена топка, която ще остави след себе си само пепел и дим. А какво щеше да стане с него самия? Той беше сигурен, че в паниката, настъпила след експлозията, ще успее някак да развърже ръцете и краката си и да спусне лодката, с която да се отдалечи достатъчно. Беше риск, който той нямаше нищо против да поеме, защото ако оцелееше в експлозията, щяха да му предявят обвинения за няколко убийства и да прекара живота си в затвора. Изведнъж корабът се разклати мощно над водата като първо го запрати напред, после назад, удари го в металната подпора и той изпусна клетъчния телефон.

По дяволите, помисли си. Сега беше момента да натисна копчето. Пръстите му шареха по пода на моторницата и най-накрая успя да го намери. Да, устните му се разтегнаха в зла усмивка. Все още мога да го направя.

 

 

Корабът изведнъж намали скорост и захвърли Криси и Лука на пода. Той се пресегна към нея.

— Добре ли си?

— Да — отговори тя, като се опитваше да се изправи. Хвана се за парапета, който минаваше под рамката на прозореца по цялото протежение на стената, и се издърпа нагоре. Лука също използва това удобство и стана на крака. През прозореца можеха да видят как огромният силует на танкера се извисява точно пред тях в светлините на „Морска нимфа“. Марк беше включил сигналната светлина на горната палуба и я беше насочил право напред. Върху покрития с ръжда черен корпус можеше спокойно да се прочете „Щастливия дракон“ изписано с бели букви.

— Исусе — задъха се Лука. — Изглежда ще го ударим всеки момент. — Корабът рязко зави надясно и захвърли Криси върху Лука, като го събори пак на пода и се стовари отгоре му. Той се измъкна изпод нея, седна на пода и се хвана за парапета за по-сигурно.

— Добре ли си?

Тя кимна.

— А ти?

— Идеално. — Той й протегна ръка, помогна й да се изправи и пак се загледаха през прозореца. В ярката светлина можеха да видят танкера от едната им страна, който се клатеше и лашкаше върху огромните вълни, образувани от рязкото забавяне и маневриране на „Морска нимфа“.

— Все още имаме около стотина фута, за да се разминем — каза Лука, докато гледаше с разширени от уплаха очи как „Морска нимфа“ избягва само на няколко фута от удара в борда на танкера. Вълната, която вдигнахме, може да ни запрати право към тях.

Едва беше изрекъл тези думи, когато Марк отново зави рязко, този път наляво. Криси и Лука се държаха здраво, за да не паднат отново и видяха как танкера бясно се разлюля от вълната на „Морска нимфа“.

Марк бавно изправи кораба като в същото време нагласяше светлините. Сега можеха да видят как бавно се разминават с танкера, който все още не можеше да се задържи хоризонтално и в корпуса му се разбиваха огромни вълни. Изглеждаше, че всичките му палубни съоръжения — мостик, мачти и всичко друго — ще паднат заради ужасното вълнение наоколо.

— Нещата вече са почти наред — извика им Марк.

Докато „Морска нимфа“ продължаваше напред, той постепенно усилваше скоростта и я насочваше леко надясно, като по този начин я отнасяше все по-далеч от „Щастливия дракон“. Криси и Лука се пуснаха от парапета и отидоха при централната конзола, където Марк беше седнал в големия капитански стол с джойстик в ръката и втренчен в компютърните екрани пред него.

— Тази вечер извърши цяло геройство — каза му Лука.

— Направих само това, което всеки, който може да управлява кораб, би направил при подобни обстоятелства — отговори Марк. — Сега вече започвам да се чудя кой е наредил нещата така.

— Знам, че Валентин Петров има нещо общо с това — намеси се Криси. — Видях го да се опитва да избяга от кораба по-рано, но Лука го спря.

— Може би ще успеем да разберем от него каква е цялата работа.

— Къде е той? — попита Марк.

— Вързан в една от моторниците на палубата при спасителните лодки.

— Ще трябва да пренастроя координатите — каза Марк — и да насоча кораба отново в правилния курс, а после пак ще го пусна на автопилот.

— Хайде да отидем да проверим как са капитанът и другите офицери — предложи Лука. — Те трябва да се събудят всеки момент.

Той хвана Криси за ръка и двамата се запътиха към вратата. В коридора отпред видяха капитан Пападопулос и двама други офицери да бързат към тях.

— Добре ли сте? — попита ги Лука.

— Да, така мисля — отвърна капитанът. — Кой управлява кораба и какво, по дяволите, става?

Лука му обясни колкото се може по-бързо. Когато приключи, капитан Пападопулос се обърна към единия от офицерите.

— Трасос, ти и Малинакис намерете Петров и веднага го вкарайте в някоя килия. Все още ще има хора, които се прибират по каютите от дискотека, така че бъдете максимално дискретни. Когато приключите, се върнете незабавно на мостика. Трябва да съпроводите Марк Вилос обратно до долу. След това донесете три чувала за трупове от болницата. Искам другарите ви да бъдат свалени в моргата, колкото е възможно по-бързо, така че да намалим шанса някой от пътниците да види нещо.

— В такъв случай аз по-добре да сляза в болницата — намеси се Лука. — Ще има доста наранявания от резките маневри, които се наложи да бъдат направени, а ще приготвя и моргата за телата. — Той хвана Криси за ръката. — Защо не дойдеш с мен?

Капитан Пападопулос погледна Криси.

— Тази вечер ти си героят или, по-точно, героинята — каза й той, — и не знам дали изобщо някога ще можем да ти се отблагодарим.

— О, аз вече си получих наградата, капитане — отговори тя и стисна ръката на Лука. Те се отправиха надолу по коридора към стълбището, но спряха, когато чуха ужасяваща експлозия. Спогледаха се, после едновременно се обърнаха и се втурнаха към мостика.

Марк и капитан Пападопулос бяха застанали в единия край на залата с лица, залепени за прозореца. Криси и Лука нахълтаха вътре. В далечината се виждаше как ревяща огнена топка се насочва към небето и дори от тяхното място ясно се различаваха хилядите парченца, на които се бе превърнал „Щастливия дракон“ — на фона на огъня, озаряващ тъмнината бяха като милиарди шрапнели.

— Чудя се какво ли я е задействало — каза Лука. — Дали е някакъв вид дистанционно или сме ние с нашите маневри. Приближихме се толкова много и така развълнувахме морето наоколо, че нищо чудно да сме го наклонили достатъчно да го потопим.

— Съвсем скоро ще разберем — обърна се към него капитанът. После се отправиха към болницата.

— Мислиш ли, че можеш да помогнеш за малко на Вула? Имам чувството, че ще й трябва помощ.

— Не виждам защо не.

— Ще изглеждаш много добре в престилка върху официалната ти рокля — разсмя се Лука. Той полагаше усилия да отклони вниманието й от всичко, което току-що беше преживяла. Знаеше, че събитията от последния час можеха спокойно да извадят от равновесие всяка нормална жена, както и мъж, ако ставаше дума.

Криси беше показала необикновена сила на духа и твърдост по време на целия този кошмар, мислеше си той, превъзмогвайки всичките си страхове и съмнения, за да се погрижи за предотвратяването на катастрофата. Лука знаеше също и че тя може да развие късен шок. Сега, когато корабът беше вече в безопасност, осъзнаването на това, което се бе случило, и потенциалните му последици, можеше да я пречупи. Така че искаше да я задържи близо до себе си и заета с нещо, което според него беше най-доброто лекарство.

— Мислиш ли, че ще е по-добре бързичко да се преоблека? — попита Криси. — Мога да дойда направо долу в болницата.

— Така си добре — каза й той. — Можеш да вдигаш телефона, да записваш пациенти и други такива неща. Повярвай ми, ще има много неща, в които да можеш да помогнеш, дори и както си по вечерна рокля.

 

 

Валентин чу експлозията и дори усети топлината в полъха, който дойде оттам, където преди малко беше танкерът. Не беше изчислил правилно, но никой нямаше право да го обвинява. Пък и вече не му пукаше. Важното в момента беше да се измъкне оттук. Той продължи да търка скоч лентата, залепяща ръцете му, нагоре-надолу, нагоре-надолу срещу металната подпорка отстрани на моторницата, но знаеше, че има само няколко минути и никога няма да успее да се справи със скоча преди някой да дойде за него.

Той сви краката си и успя да се изправи като се подпираше с вързаните си ръце в единия ръб на лодката. Веднъж изправил се на краката си, той успя да се пресегне достатъчно настрани, за да достигне монтирания на палубата механизъм, който контролира спускането на лодката, натисна копчето, което задействаше машината, после се отпусна обратно назад. В моторницата трябваше да има малка, направена от фибростъкло кутийка, вътре, в която имаше дистанционно. Намери я да се търкаля на малкия стол на водача в предната част на лодката, точно до мотора. С натискането само на едно копче той издигна лодката над палубата. С натискането на друго я премести отстрани на кораба, където остана да виси само на подпорите, цели пет палуби над морето. Корабът вече беше започнал да се движи с почти нормална скорост и вятърът клатеше моторницата. С натискането на трето копче лодката започна да се спуска към водата.

Все по-ниско и по-ниско и по-ниско се спускаше моторната лодка, докато не се блъсна във водата със силен шум като се разтресе от кърмата до задната част. За момент Валентин си помисли, че тя ще се разпадне на парчета от силата на удара. Когато това не се случи, зачака морето да я потопи, но това също не се случи, макар че в нея проникваше доста вода, докато вълните я подмятаха насам-натам. Той натисна и четвъртото копче, което освобождаваше лодката от подпорите. Наведе се надолу, защото знаеше, че кабелите, с които беше закрепена моторницата, щяха да плющят на всички страни от вятъра. Само един удар по главата му и всичко щеше да свърши. Тези кабели бяха направи от стоманено въже и можеха да бъдат смъртоносни.

Моторницата, сега изцяло и само на вода, се клатеше и люлееше ужасно силно и на Валентин му се наложи да се държи за малкия, вграден в палубата стол с всичка сила.

Като се избута с крака, той някак си успя да се промъкне между стола и мотора. От цялото му тяло капеше вода. Протегна се с двете си ръце и напипа ръчния стартер на двигателя, но постоянното клатене му попречи да го хване.

После изведнъж люлеенето спря изцяло. Моторницата беше се отдалечила от „Морска нимфа“ и сега се намираше в центъра на вълнението, където водата беше сравнително спокойна. Като използваше стола, той успя да се поизправи. Погледна напред и видя светлините на „Морска нимфа“, които избледняваха право пред него, насочени към Белем. Валентин си позволи една усмивка, после се издърпа към контролното табло. С двете си ръце натисна ръчния старт.

Моторът на лодката оживя и той незабавно хвана ръчките за управление като я насочи успоредно на големия кораб. Знаеше, че от движението на „Морска нимфа“ ще се образуват големи вълни, но беше подготвен да се справи с тях. Веднъж като премине през тях, на практика беше свободен и на път за вкъщи. Само след минути щеше да стигне Бразилия, а той знаеше, че по брега и около него имаше буквално дузини малки колибки, които изпълняваха ролята на жилища, и пред всички тях имаше малки пристани, в които нямаше да е проблем да спре лодката. Нито пък щеше да има някакъв проблем с тукашните рибари. Имаше голяма сума в евро на сигурно място в тефлоновия колан, увит около кръста му. Погледна за последен път към „Морска нимфа“.

Всичко, което трябва да направя сега, е да се свържа с Вилос, помисли си той. Дъртакът може да не иска да ми плати остатъка от парите, но аз няма да му оставя друг избор. Или той ще плати, или аз ще проговоря.

 

 

Криси и Лука стигнаха до болницата и той отключи вратата. Вула вече беше седнала на бюрото и точно затваряше телефона.

— Какво, по дяволите, става? — попита тя. — Почти бях изхвърлена от леглото, така че разбрах, че по-добре бързо да дойда тук.

— Попаднахме в една от онези малки тропически бури — отговори й Лука. — Една от онези стихии, които идват и си отиват за минути, но си поигра доста гадно с кораба.

Очите на Вула бързо огледаха и двама им и тя забеляза вечерната рокля на Криси и официалната бяла униформа на Лука.

— Разбирам — каза тя, макар очевидно да не повярва на нищо от това, което чу.

— Това ще казваш на пациентите — добави Лука като видя изражението на лицето й. — А на теб ще ти разкажем по-късно. Освен това, ще имаме три тела, които ще дойдат всеки момент за моргата. Ще ги внесат от задния вход, така че чакащите тук да не могат да ги видят. Ще трябва да подготвим моргата.

— Три тела? — възкликна Вула. — Какво става тук?

— По-късно, Вула. Сега нямаме време. Какво е положението по телефона?

— Имаме осем човека, които са на път за тук — информира тя, леко нацупена — и още десет или дванайсет се обадиха да си запишат час. Слава богу, че се случи през нощта. Повечето от останалите в дискотеката са били пияни и или не са забелязали какво става, или са го намерили за забавно.

— А почти всички други са били вече дълбоко заспали — добави Лука. — Някой може би са паднали от леглата си, което значи, че нараняванията няма да бъдат много страшни.

На вратата се почука.

— Време е да запретнем ръкави — каза Лука. После се обърна към Криси: — Готова ли си?

— Къде са престилките? — попита тя.