Джудит Гулд
Кораб на мечтите (2)

1.

Криси Фицджералд прокара пръстите си през дългата, нашарена с руси кичури коса на Беатрис Блум. Колкото и мила да беше Беатрис и колкото и щедри да бяха бакшишите й, Криси не беше в настроение да прекара следващите два часа в боядисване на сивите й корени и правене на нови кичури. Беатрис, редовна клиентка на салона, не беше идвала от няколко месеца и днес косата й щеше да изисква повече работа от обикновено. Криси успя да прикрие една въздишка и се насили да се усмихне. Хвана кичур коса, погледна в огледалото и установи, че Беатрис я наблюдава внимателно.

— Този път ти предстои сериозна работа, скъпа — каза тя, сякаш можеше да чете мисли. — Доста време мина от последния път, когато идвах.

Криси кимна.

— Наистина, Беатрис — отговори любезно, — но не се притеснявай. Ще те оправим за нула време.

— Бях в Европа — поясни Беатрис — и не съм ходила на фризьор през цялото време. Не се доверявам, на когото и да е, затова реших просто да изчакам, докато се прибера и да дойда при теб.

— О, това е толкова мило — изрече Криси, пусна кичура, който държеше, и взе една четка. Започна да разресва косата на клиентката си кичур по кичур и да я разглежда съсредоточено. — Но съм сигурна, че в Европа е пълно със страхотни фризьори. Къде по-точно беше?

— Тук-таме — смотолеви Беатрис, като кръстоса покритите си със старчески петна ръце в скута. Криси забеляза, както всеки път досега, красивите пръстени, които винаги носеше. Големи диаманти в златен обков. Огромен аквамарин, обграден от диаманти. — В Лондон за една седмица, след това Париж и Венеция.

— Звучи прекрасно. — Тя самата също спестяваше за пътуване, но не беше решила още къде да отиде.

— Не можах да им се наситя — призна Беатрис.

— Със същите цветове ли искаш да работим и този път? — попита Криси. — Последно сложихме два едновременно.

Беатрис кимна.

— Да — каза. — Харесват ми по-светлите и по-тъмните кичури, които ми правиш. — Тя се разсмя жизнерадостно. — Освен това прикриват до известна степен сивото, когато краищата им започнат да израстват.

Криси също се усмихна.

— Мисля, че винаги изглеждаш страхотно, Беатрис — обяви тя и наистина го мислеше. — Отивам да смеся цветовете, ще се върна след минутка. Искаш ли списание?

Беатрис се загледа в купчината на масичката.

— Искам един „Вог“.

Криси и подаде списанието.

— Ей сега се връщам.

Беатрис кимна и започна да разгръща страниците.

Криси отиде в задната част на салона и отвори вратата на сервизната стаичка, влезе вътре и я затвори след себе си. Беше като тихо убежище от шумния салон. Днес поп музиката от радиото и бъбренето на всички фризьорки, маникюристки и клиентки й лазеше по нервите. Тя отпи глътка от чашата кафе, която беше оставила там по-рано. Беше студено и имаше отвратителен вкус, но това нямаше значение. Каквото и да е, само да успее да запали мотора ми днес, помисли си тя. Нахлузи найлонови ръкавици, за да предпази ръцете си от боята, и избра нужните й цветове за корените на Беатрис, средно кестеняво кафяво. Сложи малко от нея в пластмасова кутия, прибави и оцветителя и започна да разбърква внимателно, по-дълго от необходимото. Обикновено весела и енергична, днес Криси се чувстваше уморена и кисела. Какво ми става?, зачуди се тя мързеливо, макар че знаеше отговора. Беше отегчена от работата си, както и от живота си извън нея. Просто ми е скучно, точка, помисли си тя. Никога не ми се случва нищо вълнуващо. Нищо. Работата ми е безперспективна и нямам представа как да променя нещата. Нямам гадже и няма никакви изгледи да си намеря. Никога не ходя на интересни места като Беатрис и никога не правя нищо интересно. Постоянно слушам как други хора говорят за вълнението в живота си, а в моя не се случва абсолютно нищо.

Тя разбърка за последен път боята с четката и се върна при Беатрис, която се беше задълбочила във „Вог“-а.

— Ето ме и мен — обяви бодро и остави кутията с боя на масичката.

Беатрис затвори списанието и го остави в скута си, когато Криси започна да разделя косата й на части и щедро да нанася боя в корените, като постоянно топеше четката в кутията.

— Не изглеждаш особено щастлива днес — промълви тихо Биатрис. Главата й беше наведена напред, а брадичката й почти се допираше до гръдния й кош, докато Криси обработваше тила й.

— О… нищо ми няма — избъбри Криси, учудена, че по-възрастната жена е усетила лошото й настроение.

— Не е вярно — каза Беатрис. — Може да съм стара, но не съм глупава. Тъжна си за нещо.

Криси се засмя безгрижно.

— Много си проницателна, Беатрис.

— А ти си млада, красива и целият живот е пред теб. Не трябва да позволяваш на нищо да те тревожи.

Криси се почувства поласкана от това, което каза Беатрис, но не взе думите й насериозно.

— Много си добра, че го казваш.

— И наистина го мисля — добави Беатрис. — Какъв ти е проблемът, скъпа? Не се разбираш с гаджето?

Криси поклати глава и пак се разсмя.

— Не, нямам гадже — отговори.

— Аха! — възкликна Беатрис. — Значи това е. Нямаш гадже.

— Не точно — каза Криси, а после добави: — Е, може би това е една от причините. Просто съм… не знам. Разбираш ли, чувствам се някак уморена.

— Криси, скъпа! В живота ти ще се появи нов мъж за нула време, сигурна съм. Прекалено красива си, за да стоиш сама. Сигурно мъжете те преследват постоянно.

Криси поклати глава.

— Иска ми се — въздъхна тя, — но не е така.

И наистина не беше. Мъжете не я преследваха. Не и както гонеха повечето й приятелки. И никога не го бяха правили. Беше израснала в Олбани, където винаги се беше чувствала някак изоставена и различна, отчасти защото беше от азиатски произход. Имаше си приятелки, но момчетата често я дразнеха. Наричаха я дръпнали очи, китайче, китайска кукла или токийско розе. А напоследък на няколко пъти беше чула мъжете да й казват суши. Беше се смяла като разказваше на приятелките си как нарастващата популярност на японската кухня дава съвсем нови възможности за обиди на мъжете, но всъщност я беше заболяло.

— Трудно ми е да го повярвам — изрече Беатрис и рязко изправи глава, за да я погледне в огледалото.

— Но е истина, Беатрис. Сериозно.

— О, скъпа, не исках да те разстройвам. Аз…

— Не си — прекъсна я Криси. — Съжалявам, Беатрис. Явно просто днес не съм във форма.

Беатрис сви рамене.

— Не съм се обидила.

Замълчаха замалко и Беатрис насочи поглед към списанието в скута си.

— Тук има толкова много дрехи, в които би изглеждала чудесно — обади се Беатрис накрая, почуквайки с лакирания си нокът по страниците.

Криси се разсмя.

— Да бе, сигурно, все едно печеля достатъчно, че да си купя тоалет от това списание.

Беатрис се усмихна.

— В наши дни правят страхотни разпродажби.

— Знам — включи се Криси. — Ходя там за нови идеи, а после отивам да пазарувам в по-евтини магазини.

— Винаги изглеждаш чудесно.

— Благодаря ти, Беатрис. Ти също още си много привлекателна — каза искрено Криси. — И млада по дух.

— Благодаря ти. Мисля, че това беше едно от нещата, които привлякоха Сидни. Може да бяхме прехвърлили шейсетте, когато се срещнахме, но и на двамата още ни се живееше и се интересувахме какво става около нас.

— Срещнала си го чак след шейсетте? Не знаех. Знаех, че си женена повторно, но не мислех, че това се е случило наскоро.

— Запознах се с него около година след като Хари си отиде — отговори Беатрис. — Хари, естествено, ми липсваше и бях самотна. Разбира се, имах приятели, но просто не е същото без съпруг. Така че се заех да си намеря подходящ.

— Сериозно? — Криси беше малко изненадана от прямотата на Беатрис. — И какво направи?

— Отидох на круиз — разсмя се Беатрис. — На много дълъг круиз.

— Не — възкликна Криси развеселена.

— О, да — кимна Беатрис. — Знаех, че повечето от хората ще са възрастни, защото пътуването беше три месеца. Повечето от по-младите не могат да се откъснат за толкова дълго от работата си, затова имаше основно пенсионери. — Тя хитро се засмя. — Освен това беше много скъпо, така че знаех, че цената също ще елиминира част от по-младите. Обикновено само старчоците имат толкова много пари.

— Толкова си умна — въздъхна Криси. — Никога не бих се сетила за това.

— Но не беше само цената, цялата работа беше заради вдовците. — Тя потупа списанието с потъмнялата си от възрастта ръка. — Когато напълниш цял кораб с възрастни хора, със сигурност една част от тях ще се окажат вдовци, макар че ще са по-малко от вдовиците. И, така и стана, срещнах Сидни.

И двете с Криси се разсмяха едновременно.

— Не ти вярвам — ухили се Криси.

Беатрис сви рамене.

— Нарича се да събереш две и две, скъпа. Смешното беше, че Сидни беше дошъл на круиза по същата причина като мен. Грейс, жена му, била починала преди малко повече от година и той също бил самотен. Така че… Бинго! Провървя ни и оттогава сме много щастливи.

— Това е чудесно, Беатрис…

— Ти можеш да направиш същото — погледна я в огледалото Беатрис. — Сигурно няма да направиш тримесечен круиз, но може да е по-кратък. Освен това, скъпа — продължи тя, — ти трябва да видиш свят. Нещо различно от Олбани, Ню Йорк. И то докато си още млада и можеш да се забавляваш.

— С удоволствие бих направила нещо такова, Беатрис. Винаги съм си мечтала да пътувам.

Криси продължи да нанася боя. След като оцветителят си беше свършил работата и го беше измила, тя започна да оформя косата на Беатрис в прическа. Стараеше се да я направи добре, като я оглеждаше отблизо, а накрая проучи и отражението й в огледалото. Когато приключи, сложи малко балсам за блясък и я изсуши внимателно със сешоар.

— Окей, Беатрис, как ти харесва?

Беатрис погледна отражението си анфас, завъртя глава на едната страна, после и на другата, накрая се огледа и отзад с помощта на помощното огледало, което Криси й държеше.

— Страхотна е, скъпа. Винаги се справяш невероятно.

— Благодаря ти, Беатрис.

— А ти си най-добрата в боядисването на коси оттук до Ню Йорк — добави Беатрис. — Всички го казват.

Криси се засмя.

— Конкуренцията не е много жестока, не смяташ ли? — Тя помогна на Беатрис да съблече предпазната дреха и я изтупа.

— Не омаловажавай това, което правиш — погледна я с вдигнали вежди Беатрис. — Трудно е да се намери някой, толкова добър като теб, и ти го знаеш много добре.

Криси кимна.

— Права си. — Написа й бележка с цената на услугата и й я подаде. — Плащаш както обикновено отпред на Роузи.

Беатрис погледна листчето и се пресегна да вземе черната си чанта от алигаторска кожа от полицата до работното място на Криси. Порови известно време вътре и накрая извади портмонето си. Криси дискретно се извърна, докато Беатрис вадеше парите за бакшиша й.

— Слушай — каза Беатрис тихо и протегна възлестата си ръка. — Вземи това и го сложи настрани. Използвай го за това пътуване, което искаш да направиш.

— О, Беатрис — отговори тя и взе парите без изобщо да ги погледне. — Толкова си добра… — Пусна сгънатата банкнота в джоба на престилката си.

В предната част на салона Беатрис размени няколко любезности с Роузи, докато си плащаше сметката, а после облече палтото от норка, което Криси й държеше.

— Благодаря ти — каза й, — до скоро виждане. И помни какво ти казах. — Намигна и си тръгна.

Криси я погледа как прекосява паркинга и се насочва към големия си сребрист мерцедес, после се обърна към Роузи.

— Кой ми е следващият записан?

Роузи я погледна над очилата, които си почиваха точно на върха на носа й.

— Кони Паркър. Обади се преди малко да каже, че пътува насам, така че имаш няколко минутки. Защо не свършиш нещо полезно и не свариш прясно кафе за всички? — Тя я изгледа войнствено.

— Разбира се.

Криси не попита защо тя самата не го направи, след като така и така беше приключила с лакирането на последния си нокът преди повече от двайсет минути и оттогава пиеше кафе и клюкарстваше с чакащите клиентки и служителки, докато прелистваше списание „Пийпъл“. Вместо това отиде в задната част, където беше кафе машината и сложи ново кафе. После влезе в сервизната стаичка и затвори вратата след себе си.

Бръкна в джоба на престилката си и почувства твърдата навита на руло банкнота, която й беше дала Беатрис. Извади я и я погледна. Не можеше да повярва на очите си. Беатрис й беше дала сто долара бакшиш. За момент остана зашеметена. После си взе чантичката от полицата и прибра парите в портфейла си. Докато сядаше, не спираше да се чуди на щедростта на Беатрис. Какво беше й казала възрастната жена? Да използва парите за пътуване? Криси вече беше събрала доста закръглена сумичка и тези щяха да се чувстват прекрасно при другарчетата си.

Вратата рязко се отвори и Роузи подаде главата си в стаята.

— Защо не си включваш тъпия клетъчен телефон? — измърмори тя. — Джени е на телефона, но смятам да й кажа да затвори и да ти позвъни на мобилния.

— Съжалявам, Роузи — промърмори Криси, като се постара да не се ядосва на тази зла жена. — Веднага ще го включа.

Роузи я изгледа неприязнено и затръшна вратата.

Криси пусна резето, извади клетъчния си телефон и го включи. Даваше си сметка, че Роузи е една ужасно нещастна жена, затлъстяла, непривлекателна и изпълнена с омраза, но лошотията й беше наистина трудна за изтърпяване. Обаче друг избор нямаше — не и ако искаше да остане на работа в салона. Роузи беше мениджър и собственикът, Тони Фераро, й вярваше безрезервно.

Телефонът й иззвъня и Криси вдигна:

— Здрасти, Джени.

Джени се разсмя.

— Кучката ти каза да си включиш клетъчния, нали?

— О, да. Всъщност, каза ми да си включа тъпия телефон.

— Просто още едно от нещата, които я правят толкова приятна — прихна Джени. — Така сладко използва думите.

— Започва обаче да става наистина трудна за изтърпяване.

— Не позволявай на кучката да те пречупи. Просто завижда.

— Не знам защо ми завижда — отговори Криси. — Тя си има гадже, освен това Тони буквално яде от ръката й. Командва това място сякаш е нещо като кралица, а всички ние сме слугите й.

— О, днес се чувстваме тъжни, права ли съм? — попита Джени. — Да не ти пука, Криси. Знаеш защо тази гадна кучка я е яд на теб. Ти си красива и мила, и популярна. Всичко, което тя никога няма да бъде.

— Сигурно си права — въздъхна Криси.

— Слушай! Защо не излезем довечера? Отворили са страшен нов клуб на „Сентрал авеню“, с много добър диджей. Казва се „911“ и аз просто умирам да го пробвам.

— Амиии… не знам — започна да увърта Криси. — Опитвам се да спестявам и…

— О, хайде де, Криси! Аз черпя. Току-що получих чека с издръжката си от Тъпака Питър.

Криси се разсмя.

— Не издържаш да го изхарчиш, нали? — Може би трябваше да излезе тази вечер, помисли си. Да, реши тя, точно това трябваше да направи. Двете с Джени винаги си изкарваха чудесно.

— Ще дойда да те взема около осем — осем и половина. Добре ли е? — предложи Джени.

— Какво по-точно е това място? — попита Криси.

— Много яко, доколкото чувам — отговори Джени. — Достатъчно луксозно, за да привлича мъже, които работят на Капитолия, и достатъчно скъпо, за да държи нещастниците настрана.

— Искаш да кажеш, че паркингът няма да е пълен с пикапи със стойки за пушките?

— Точно това искам да кажа — отговори Джени през смях. — Хайде, само кажи да и ще дойда довечера да те взема.

— Добре — съгласи се Криси. — Какво ще си обличаш?

— Нещо секси.

— Кажи ми нещо, което не знам. Искам да кажа, нещо по-спортно или друго?

— Сигурно спортни панталони и нещо готино за отгоре — каза Джени. — Може би онова лъскавото бюстие, което не оставя много-много на въображението.

— Безсрамница такава…

Вратата на сервизната стаичка се отвори широко и удари с трясък стената зад себе си. На мястото й застана Роузи, която изпълваше цялата рамка и на лицето й беше застинало ужасно неприятно изражение. Криси, в доста по-добро настроение след разговора с приятелката си, едва не се разсмя. Роузи изглеждаше все едно, че всеки момент ще започне да изпуска пара от ноздрите си.

— Следващата ти клиентка е тук, ако те интересува — изграчи тя.

— Идвам веднага — отговори мило Криси.

Роузи не помръдна, нито промени гадната си физиономия.

— Имам клиентка — каза Криси в говорителя на телефона, — така че трябва да затварям. До довечера — тя натисна бутона за край на разговора, изключи телефона си и се изправи. Да, точно това й трябваше. Реши тази вечер наистина да направи усилие, щеше да се докара, да се гримира и да върви по-предизвикателно. Пък кой знае? Може би ще срещне мъжа на мечтите си в „911“.