Джудит Гулд
Кораб на мечтите (18)

17.

Корабът стигна до Сао Винсенте, на островите Зелени нос, около осем часа сутринта. Времето се беше оправило и небето беше синьо. Морето отново се бе успокоило и не се виждаше нито едно зайче по вълните. Криси току-що беше приключила със закуската и си беше намерила място на парапета, откъдето да може да се наслади на гледката при пристигането им. Името на островите, помисли си тя, беше сбъркано. Почти не се виждаше никаква зеленинка. Островът изглеждаше сякаш от него бяха изскубани всички дървета, храсти и туфи трева, които може би са били там. Освен няколко захабени танкера и рибарски лодки, пристанището беше празно. Изглежда „Морска нимфа“ щеше да бъде единственият пасажер, спрял тук. Когато започнаха да се приближават, тя се затича към палубата, от която се слизаше, защото там беше срещата й с Лука.

Той първи я забеляза и я заведе до изхода, където ги пропуснаха с предимство пред всички останали. На пристанището те гледаха как мъже в малки риболовни лодки приближиха кораба откъм кърмата и завикаха към екипажа, който се стече там, сякаш отдавна ги чакаше.

— Какво става? — попита Криси.

— Продават риба — обясни й Лука. — Персоналът на кухнята ще купи, за да сготви прясна риба за пътниците в първа класа, както и за себе си и за останалите от екипажа.

Докато вървяха по кея към брега, се натъкнаха на множество млади мъже, предлагащи бижута, които или носеха със себе си, или бяха подредили на одеяла направо на земята. Повечето бяха съвсем обикновени и прости герданчета и гривни, направени от дърво или от дървени мъниста, нанизани на корда или на кожени каишки.

— На вас ви трябва от моите гердани за късмет — каза един мъж на Криси.

Младежът изглеждаше толкова беден и гладен, че тя просто трябваше да спре.

— Колко струва този? — попита тя, посочвайки един наниз дървени мъниста, от който висеше малък дървен диск.

— Един долар — отговори мъжът.

— Позволи ми да ти го подаря — каза Лука.

— Но аз имам банкнота от един долар — каза Криси и извади една от портмонето си. — Хващам се на бас, че нямаш нищо друго, освен евро. — Тя плати на мъжа и той многословно й благодари.

Продължиха надолу към брега.

— Не съм съвсем сигурен, че това ще ти донесе късмет — каза Лука, докато я наблюдаваше как слага герданчето в чантата си.

— И аз не съм — отговори тя. — Не изглеждаше да е направило много за него.

Лука я преведе през бедния и мръсен град. Всяка сграда сякаш щеше всеки момент да рухне, но за сметка на това всичките бяха весело боядисани. Улиците бяха покрити с боклуци и навсякъде имаше графити. По горните краища на стените имаше натрошени стъкла, а на прозорците бяха сложени железни решетки. Вървяха нагоре-надолу по унилите улици. Личеше си, че някои от сградите някога са били красиви, а фасадите им — внушителни. Криси надникна в една аптека и установи, че някога е била великолепна — с красиво дърворезбована ламперия и мозайки по стените.

— Тъжно е да видиш цялата тази красота разрушена — каза Криси, — а изглежда имат и проблем с престъпността.

— Мястото е много бедно — кимна Лука. — Някога е било португалска колония и всичко, което е имало някаква стойност, е било обрано още преди много години. Използвано е и като център за продажба на роби. Затова почти всички жители са чернокожи. Но на практика всичко се притежава от една шепа португалци.

— Толкова е тъжно — каза Криси, — защото иначе би могло да бъде толкова красиво.

— Има някои хубави плажове — каза Лука, — но иначе е доста занемарено.

Стигнаха до малък, неугледен площад. В центъра му имаше бетонна будка, пред която бяха извадени две-три пластмасови масички с чадъри над тях. Имаше и табела на „Кока-кола“.

— Искаш ли една кола, преди да продължим? — попита Лука. — Може да поседнем и да позяпаме хората за малко.

— Да — каза Криси, очарована от бедния, но колоритен спектакъл наоколо й.

Напитките им бяха сервирани в старомодни стъклени бутилки, каквито тя не беше виждала от години и струваха по 5 цента всяка.

— Мисля, че ще се преместя тук — пошегува се тя.

Докато отпиваха от шишетата си, те гледаха как високи чернокожи жени, понесли на главите си тежки кошници, вървяха целеустремено нанякъде. В повечето от кошниците имаше плодове и зеленчуци.

— Отиват на пазара — каза Лука, — за да продадат каквото могат.

Довършиха пиенето си и станаха да се разходят по площада и да позяпат витрините на магазините. Почти без изключение, всичко беше притежание на китайски имигранти, които продаваха китайски стоки. Дрехи, домашни потреби, спортни стоки, играчки — имаше почти всичко, което човек може да си пожелае, но с отвратително качество.

— Това е изумително — каза Криси. — Тук, на противоположната страна на земното кълбо, китайците притежават всичко и продават стоките си.

— Наистина е изумително — съгласи се Лука, — особено като си помислиш, че португалците са били собственици тук, а най-близкият съсед е Сенегад.

Те се разхождаха дълго време, минаха покрай църква, на чиито стълби бяха насядали просяци, а после покрай едно съвсем изоставено на вид училище. Случайно попаднаха в изцяло различен квартал, който, макар да беше само на няколко ярда от останалите, на външен вид беше на светлинни години от тях. Натъкнаха се на голям площад, на който бяха засадени множество дървета и цветя. Около празен фонтан бяха наредени пейки, а от едната страна имаше украсена, но празна будка. Около площада се издигаха добре поддържани къщи, сгради с апартаменти и няколко офис сгради с магазини на приземните етажи. Имаше и галерии и дюкянчета на занаятчии, в които се продават стоки, направени от обитатели на острова, както и малки магазинчета за дрехи и спортни стоки.

Денят ставаше все по-горещ, а влажността беше направо нетърпима.

— Искаш ли да спрем някъде за по чаша вино? — попита Лука. — Или да хапнем по нещо?

— Да — отговори Криси. Досега тя не беше осъзнала колко много са вървели, толкова погълната беше от всичко, което виждаше около себе си, макар и повечето неща да й действаха доста депресиращо.

Влязоха в едно кафене на площада. Беше много съвременно и, слава богу, имаше климатик. На стените бяха окачени картини на местни художници. Собствениците бяха много дружелюбна португалска двойка, които сервираха вино от собствените си лозя, прости сандвичи с пилешко и вкусен домашен хляб.

Криси първа повдигна въпроса.

— Какво мислиш, че ще стане с Марк? — попита тя Лука.

— Трудно е да се каже — поклати глава Лука. — Той извърши престъпление, по този въпрос съмнение няма. Но освен това е и син на богат и могъщ корабен магнат. Дори съм малко изненадан, че капитанът го държи в килия.

— Не! — възкликна Криси. — Но… но…

— Криси — възпря я Лука, — не трябва да се изненадваш. Знаеш как работи по-голямата част от света. Ако Марк беше беден и не можеше да си позволи добри адвокати, щеше да бъде лесно да го хвърлят зад решетките за дълго време. Но той е фрашкан с пари, баща му има цял легион адвокати, които работят само за него, а и кариерата на капитана зависи от Георгиос Вилос.

— Разбирам — отговори тя. — Ще ми бъде много трудно да победя Марк в съда.

— Можеш да се обзаложиш, че е така. Ще се опитат да те разпънат на кръст. Доколкото познавам начина им на работа, ще изровят свидетели, които с удоволствие ще кажат, че искаш да правиш секс с всеки, който се навие. И други такива неща.

Криси много добре разбра, че той казва истината.

— Ами капитанът? Наистина ли мислиш, че той би се съюзил със семейство Вилос за нещо толкова сериозно?

— Не знам — сви рамене Лука. — Но знам, че той обича работата си и ще се замисли дълго и сериозно, преди да се постави в ситуация, в която да е застрашен от уволнение. И не само това, ще се превърне в persona non grata за цялата корабна индустрия. Семейство Вилос ще се погрижат за това. Той няма да може да си намери работа никъде другаде.

— Не бях се замислила за това — каза Криси. — Ще трябва да почакаме и да видим как ще се развият нещата.

Когато приключиха сандвичите си, те си тръгнаха от кафенето. Ръка за ръка, влюбените поеха обратно към пристанището. Скоро щеше да стане време да се качат обратно на кораба, така че те избързаха, за да изпреварят тълпата, която щеше да се изсипе от автобусите след екскурзиите. Лука си погледна часовника.

— Ще заминем след около 30 минути. Аз ще проверя как са нещата при Вула. Ако не е затрупана, какво ще кажеш за бързо… питие или нещо друго в моята каюта?

— Много бих се радвала на бързо… питие или нещо друго. — Криси беше видяла палавите искрици в очите му.

Лука се обади на Вула, която му каза, че всичко в болницата е под контрол, така че той и Криси се отправиха направо към каютата му.

— Добре дошла в моя скромен дом — каза той и широко отвори вратата.

Криси влезе и видя една каюта, много напомняща нейната, с изключение на това, че тук на бюрото имаше фотографии в рамки. Тя пристъпи напред, за да ги разгледа и Лука я последва.

— Двустранни са — каза й той, — така че са по-стабилни и не падат при вълнение.

— Много умно — каза Криси.

— Налага се — отговори той. — Освен ако не искаш натрошени стъкла навсякъде из каютата. Това са родителите ми — каза, посочвайки снимката на елегантна двойка около шейсетте. И двамата бяха високи и добре облечени, майка му — руса и с бяла кожа, а баща му — един тон по-тъмен, с черна коса. — А това съм аз с Боко — златния ми ретрийвър. Той почина, докато бях в колежа. Не е ли красив?

— Изглеждаш толкова щастлив — каза Криси. — А той изглежда сякаш се усмихва.

— Той винаги се усмихваше — отвърна Лука.

— Какво значи името му?

— Не ставаш за нищо — разсмя се Лука. — Нарекох го така, защото когато беше малко кученце, постоянно скачаше при мен под душа. Или във ваната. Обожаваше водата… А това са леля, чичо и братовчед ми на една сватба. Тя е сестра на баща ми… Аз, като ми връчват дипломата.

— Мисля, че сега изглеждаш дори по-добре — обърна се Криси към него.

Той обви ръце около нея и страстно я целуна.

— Това е защото съм влюбен.

Той бързо се освободи от униформата си, а после помогна и на Криси да се съблече.

— Заради жегата е — каза й той. — Мисля, че ме възбужда.

— В такъв случай може би ще трябва да живеем в тропиците.

— И аз така мисля — той отново я прегърна и я целуна дълго и нежно.

Правиха любов бързо, но страстно, желанието им се беше разпалило от постоянната им близост през последните няколко часа. Когато всичко свърши, телата и на двамата блестяха от пот.

— Бих искал да оближа потта от теб — каза Лука.

— Мисля, че нямаш достатъчно време — засмя се Криси.

— Може би трябва да забравим, че бързаме.

Той все още беше вътре в нея и Криси го усети как отново се втвърдява. Тя простена и се вкопчи в него и той започна бавно да се движи навън-навътре в нея, нежно я целуваше и галеше. Оргазмите им дойдоха едновременно и бяха внезапни и мощни. За пръв път Криси преживяваше такъв екстаз. Лука простена, докато изливаше семето си в нея, после продължи да я прегръща здраво, сякаш не искаше никога да я пусне.

Малко по-късно чуха корабната сирена да обявява отпътуването на кораба, което също беше и сигнал, че Лука трябва да се връща в болницата. Макар да не успяха да се наслаждават дълго един на друг, те се разделиха с обещанието да се срещнат в дискотеката.

 

 

Докато Криси вървеше към каютата си, за да се преоблече, тя гледаше как комините изпускат черен дим, който вятърът незабавно подхващаше и разнасяше на почти хоризонтални линии зад кораба. Тя си припомни, че Лука й бе казал, че пътуването от Зелени нос до Бразилия ще отнеме само два дни на борда на „Морска нимфа“, докато за повечето кораби обикновено е поне пет. Не й се вярваше, че е на път към Южна Америка и Амазонка през Атлантическия океан. Доволна, че беше хапнала нещо, Криси реши да пропусне обяда и да отиде направо при басейна да се порадва малко на слънчицето. След сиви небеса и дъжд в продължение на два дни, промяната щеше да й дойде добре.

В каютата тя бързо се изкъпа и се преоблече в бански костюм, над който уви и върза дълъг, шарен саронг. Вече търсеше чантата си, когато се сети за пликовете, които беше взела от каютата на Марк.

О, боже мой!, помисли си тя. Не мога да повярвам, че напълно ги забравих. Последвалият опит за изнасилване толкова я бе уплашил, че изобщо не се беше сетила за тях досега. Тя зарови ръка дълбоко в чантата си, за да бъде сигурна, че ги е извадила всичките от дъното на чантата си, където ги беше скрила. Те най-вероятно вече нямаха никакво значение, помисли си тя, но реши все пак да ги разгледа. Погледна обикновените бели пликове, на които с черно мастило беше написано името на Марк, заедно с датата в горния десен ъгъл. Тези неща бяха написани с печатни букви, които изглеждаха като нарисувани от малко дете.

Тя отвори плика, на който беше изписана най-ранна дата, и разгъна бележката, която беше в него. Изведнъж се почувства сякаш нарушава личните права на човека. Нали точно това правя, помисли си тя. Тези бележки са адресирани до Марк. И все пак информацията, която съдържаха, можеше да се окаже полезна за властите.

Разгъна първата бележка и започна да чете, като забеляза, че бележките бяха написани със същите печатни букви, използвани на пликовете.

Макелос,

Трябва да слезеш от кораба на следващото пристанище, на което корабът спре. Не задавай никакви въпроси, просто направи каквото ти казвам. Задължително е да слезеш колкото се може по-скоро. Ситуацията е извън моя контрол.

Баща ти.

Криси я прочете два пъти, после отново я сгъна и я прибра в плика. Защо да слиза?, запита се тя. Това съобщение не беше ли само настояване Марк да се прибере вкъщи? Дали баща му просто не се държеше като задушаващия родител, за който Марк го беше обявил? Тя, разбира се, не знаеше, но взе следващия плик и го отвори.

Макелос,

Слез веднага от кораба. Незабавно слез. Няма значение на кое пристанище. Това е въпрос на живот и смърт. Моля те, умолявам те. Слез веднага.

Баща ти.

Мъжът започва да става истеричен, помисли си Криси, или поне добре играе. Виждаше й се глупаво да използва толкова драматични думи, само за да примами сина си вкъщи. Беше ли това наистина въпрос на живот и смърт или просто беше маневра от страна на бащата?

Като въздъхна безпомощно тя отвори следващия плик.

Синко,

Моля те и ти падам на колене да слезеш. След като го направиш ще ти дам всичко, което поискаш. Не знам как да ти подчертая по-ясно, че нещата са на живот и смърт. Не си играя игрички с теб, Макелос. Трябва да слезеш незабавно. Майка ти и аз ти се молим най-горещо. Умолявам те.

Майка ти и баща ти.

Колко странно, помисли си тя. Макелос изведнъж се превръща в синко и се включва и майка му в молбите, а досега тя не фигурираше. Е, може би пък не беше толкова странно. Не беше ли това някакъв номер, за да се подсили впечатлението? Може би Марк беше по-близък с майка си, отколкото с баща си. Началната заповед на бащата беше се превърнала в молба, а тонът беше значително омекнал. Криси прибра обратно бележката в плика й и отвори следващия.

Макелос, безценни мой синко.

Моля те, повярвай на мен и на майка си. Трябва да слезеш от кораба в Сао Винсенте. Това е последната ти възможност. Умолявам те, майка ти също ти се моли. Ще ти дам всичко на света, само слез в Сао Винсенте. Моля те. Това е последният ти шанс да се спасиш.

Майка ти и баща ти.

Криси знаеше, разбира се, че Сао Винсенте беше града, от който току-що бяха тръгнали, последната спирка на „Морска нимфа“. Защо това беше последния му шанс да се спаси? От какво? Или кого? Ако Георгиос Вилос толкова отчаяно искаше синът му да слезе от кораба, защо не му кажеше каква е опасността? Тя се почуди дали Вилос знае, че сега вече синът му не може да слезе от кораба. Явно, когато беше изпратил това съобщение още не знаеше, но тя беше почти сигурна, че капитанът досега го е информирал за затварянето на Марк в килия.

Криси почука по брадичката си с последната бележка и се зачуди какво да предприеме. Ще трябва да отида при капитана. Никой друг няма да ми свърши работа. И за съжаление ще трябва да му призная, че съм откраднала тези бележки от каютата на Марк. Той не би трябвало много да се ядоса за това, мислеше си тя. В края на краищата той наистина се опита да я изнасили, а тя само се беше опитала да разбере дали той й звъни по телефона и дали той е накъсал бельото й. Беше решила, че тези съобщения могат да бъдат полезни да се установи дали Марк е виновникът.

Тя върна всички пликове в чантата си като отново внимателно ги подреди на дъното.

Намери визитката на капитана и набра номера му. Когато отговори телефонният секретар, Криси остави съобщение, че може би има информация, засягаща евентуална спешна ситуация на борда на „Морска нимфа“ и че ще е в каютата си и ще чака обаждането му.

Като свърши това, тя седна на леглото и зачака телефона да звънне. След повече от час, през който се опита да почете, търпението й започна да се изчерпва. Отново опита да му звънне и отново й отговори секретарят.

На вратата на каютата се почука и Криси стана да отвори. Капитан Пападопулос стоеше пред вратата с обичайната си широка усмивка.

— Здрасти — каза той. — От доста време се опитвам да се свържа с теб, но никой не вдига. Така че реших да дойда до каютата ти и да видя какво става.

— Но телефонът ми не е звънял — отвърна Криси.

— Може ли да вляза?

— О, извинявай. Разбира се. — Тя отвори широко вратата и се отдръпна от пътя му.

— Имаш ли нещо против да погледна телефона ти?

— Не, разбира се — отговори Криси.

Той отиде до телефона и се разсмя.

— Звъненето е изключено — каза той.

— Но аз не съм го изключвала.

— Е, някой друг го е направил. Няма значение. Сега вече работи. — Капитанът се обърна към нея. — Ще благоволиш ли да ми кажеш какъв е спешния случай, ако изобщо има такъв?

— Първо трябва да ти кажа как се сдобих с тази информация — започна сериозно Криси. — Когато отидох на обяд в апартамента на Марк Вилос, аз вече подозирах, че той ми се обажда по телефона. Говоря за деня, в който се опита да ме изнасили. Когато отидох в каютата му, той все още не беше съвсем готов. Върна се в спалнята да си довърши тоалета и като останах сама, аз взех няколко съобщения от бюрото му. За първи път ги бях видяла като ходих там на вечеря, тогава той ми каза, че били от баща му. Не беше отворил нито едно, така че нямам представа откъде знаеше. Но както и да е, помислих си, че в тях може да се съдържа полезна информация, която да покаже дали той ми се обажда по телефона или не. Нали разбираш какво имам предвид? Не знаех дали наистина са от баща му или от някой друг. Помислих си, че може да лъже. — Тя замълча и погледна капитана.

— Продължавай — кимна й той.

— Така че, когато той не беше в каютата, откраднах няколко от тях. Имаше много и аз взех по няколко от различните части на купчинката. След това и всичко, което се случи после, напълно ги забравих чак до днес следобед. Бяха в чантата ми, така че ги извадих и ги прочетох.

Криси изрови съобщенията от дъното на чантата си и му ги подаде.

— Мисля, че ще е най-добре сам да ги прочетеш. Когато аз го направих, реших, че трябва да ти ги дам веднага.

Капитанът взе от нея пликовете и внимателно ги огледа.

— На всеки има дата — каза му тя — и аз ги прочетох от най-ранното до последното. Почувствах се сякаш нахълтвам в нечий личен свят, но сега се радвам, че го направих.

— Е, аз ще направя същото, ако ми позволиш. — Той извади най-ранното съобщение от плика му и го прочете, после продължи с другите и то все по-бързо. Когато прочете и последното, веселото изражение на лицето му се беше сменило със загрижено. Той погледна към Криси. — Не знам какво означава всичко това. Въпросът, разбира се, е дали написаното от Георгиос Вилос изобщо е вярно. Познавам го доста добре и не би ме изненадал с нищо. Явно отчаяно иска Марк да се прибере вкъщи по някакви причини.

Той приглади косата си, за момент сякаш задълбочен в мислите си.

— От друга страна — продължи той, — това е малко прекалено дори за Георгиос Вилос. Ще ти кажа още нещо. След като Марк те нападна, намерихме пластични експлозиви в каютата му.

— Какво? — възкликна Криси.

— Да — кимна капитанът. — В пътническия сандък, който Марк Вилос качи на борда, имаше пакет семтекс. Напълно достатъчен да отвори в кораба огромна дупка и да го потопи.

— О, господи! Не съм си и помисляла, че е способен на такова нещо. Мислех си, че наистина обича кораба. Каза ми, че е качил сандъка на борда като услуга на баща си.

— Да. Той твърди, че не е знаел нищо за това. Баща му също отрича да е имал някаква представа за пакета. Работим по хипотезата, че семтексът е бил поставен там от терористи. Трябва да им се признае, че е било много умно от тяхна страна да го скрият на такова място.

— Направо да не повярваш — възкликна Криси.

— За съжаление е истина. Както и да е, каза, че там е имало още много съобщения?

— Да. Още доста.

— Ще трябва да ги взема и да видя те пък какво имат да ми кажат.

— Какво може да се направи по този въпрос? — попита тя. — Не мислиш ли, че трябва да се предприемат някакви незабавни действия?

— Първото нещо, което смятам да направя, е да взема останалите съобщения. После ще се опитам пак да се свържа с Георгиос Вилос. Да видим какво ще каже за всичко това. — Той замълча и я погледна в очите. — Да вярвам ли, че не си казала на никого за това?

Криси поклати глава.

— Прочетох ги преди малко повече от час и така или иначе не смятах да казвам на никого.

— Тогава, моля те, направи ми услуга и не казвай на никого и за експлозивите. Ако някои от пътниците разберат, че на борда има експлозив, може да изпаднат в истерия.

— Разбирам — каза Криси. — Няма да спомена нищо на никого.

— Добре — кимна той. — Знам, че ще ти е трудно, но моля те, запази тези подробности само за себе си. Ще се пробвам да разпитам пак Вилос и да разбера какво става.

— Ще ми кажеш ли като разбереш?

Той се замисли за момент, после въздъхна.

— Поне толкова заслужаваш за откриването на тази информация, независимо доколко е важна тя или не. Има нещо много мистериозно в цялата тази работа — намръщи се той, — много озадачаващо.