Джудит Гулд
Кораб на мечтите (7)

6.

Когато пристигнаха в Пирея, таксито ги остави пред голям корабен пристан. Джени почти беше заспала в колата, но Криси беше толкова развълнувана от всичко, което прочете в рекламния проспект, че не можеше дори да затвори очи. Кеят изглеждаше ужасно сив и мрачен, но след като веднъж преминаха през охраната, пред очите й се разкри корабът. Въпреки че беше го виждала на снимки, те явно не я бяха подготвили за истинския вид на „Морска нимфа“.

— О, Джени — възкликна тя ентусиазирано, — толкова много прилича на яхта.

Джени я погледна отегчено.

— Ами, Крис, нали е точно това. Кораб.

— Знам, но имам предвид, че не прилича никак на едно от онези големи неща с вид на автобуси, които строят сега, с безброй палуби и така нататък. Изглежда като гигантска яхта.

— Може и да си права — съгласи се Джени. Веднага ставаше ясно, че е изтощена, има махмурлук и изобщо не й пука как изглежда корабът.

Бяха подранили и освен тях се качваха много малко други пътници. След като на един от охранителните пунктове ги снимаха, те получиха картите ключове за стаята си. Докато вървяха по коридора, Криси се оглеждаше на всички страни и поглъщаше с поглед красивата дървена ламперия по стените и меките пастелни тонове, използвани за обзавеждането и килимите. Мебелите бяха много стилни според нея и изненадващо, че нищо не изглеждаше направено от пластмаса или фибростъкло. Стигнаха до асансьорите и се качиха на един, за да стигнат горната палуба. После продължиха по друг коридор като забелязаха, че всяка стая си има име. Когато намериха своята, Криси видя, че се казва Миконос, остров от Цикладите, за който беше чела. Тя пъхна картата в процепа и двете влязоха вътре.

— О, боже мой, хубаво е — възкликна Джени.

— Красиво е — поправи я Криси. Стояха в малък коридор с обширен гардероб от едната страна и баня от другата. Право пред тях имаше малък кът за сядане с вграден диван, столове и маса. На последната бяха оставени кошница с плодове и бутилка вино. Право напред имаше голям панорамен прозорец. Имаше също и две абсолютно еднакви легла с вградени нощни шкафчета, много чекмеджета и минихладилник. До едната огледална стена се опираше дълго бюро, на което стоеше телевизор. Както и в общите части, през които бяха минали, цветовата гама се състоеше предимно от морско зелено и синьо, освен красивата дървена ламперия. Криси изтича до прозореца, за да се наслади на гледката на пристанището навън.

Джени се пльосна на едно от леглата и се сви на кравай.

— О, толкова е хубаво…

Криси се обърна към нея.

— Искаш ли да разгледаме кораба? — попита тя.

— Майтап ли си правиш с мен? — отговори Джени. — За известно време искам да съм точно тук, където съм — тя се надигна на лакът. — Но първо смятам да проверя какво има за пиене в минибара.

— Как можеш да пиеш нещо по това време?

— Това е най-доброто лекарство за махмурлук — разсмя се Джени.

Криси също се усмихна.

— Може би си права — отвори минибара и погледна вътре. — Има шампанско, бяло вино, соди, минерална вода и сок.

— Шампанско — избра Джени. — Хайде да празнуваме. Само аз и ти.

Криси извади шампанското и започна да го отваря. Точно тогава на вратата се почука, тя погледна приятелката си въпросително и отиде да отвори. Пиколото носеше багажа им и го остави в коридора.

— Благодаря много — каза Криси и му подаде предварително приготвения бакшиш. Когато го разкара, отвори бутилката шампанско и тапата се блъсна в огледалната стена, преди да падне на пода. И двете се разсмяха весело. Крис наля газираното питие в две чаши и подаде едната на приятелката си.

— За новото начало — каза тя.

— Новото начало — повтори Джени и отпи грамадна глътка. — О, струва ми се, че вече се чувствам по-добре — пийна си пак. — Обърна ли внимание на някои от сладурите в униформа? — попита.

Криси избухна в смях.

— Аз — да, но не предполагах, че ти си видяла каквото и да е. Изглеждаше полузаспала.

Джени бавно поклати глава.

— Може и така да съм изглеждала, но мога да ти кажа, че забелязах няколко страхотни парчета.

— Трябваше да се досетя — Криси започна да разглежда материалите, оставени на бюрото.

— Мъчно ли ти е за гаджето ти от вчера? — попита Джени.

— Хъммм — отговори Криси. — Аз… не знам. Сега ми изглежда толкова нереално. Сякаш никога не се е случвало.

— Е, скъпа, случи се. Повярвай ми. И на него със сигурност му е мъчно за теб. За това мога да ти гарантирам.

— Наистина ли мислиш така?

Джени закима.

— Луда ли си? Знам, че е така. Той наистина много си падаше по теб.

Криси вдигна рамене.

— Беше много хубаво и трябва да ти кажа, че ми хареса да… ме забелязват. Но си мисля, че той беше просто… може би… малко…

— Възбуден — допълни я Джени. — Той беше възбуден. Крис. От теб.

— Щом така казваш. Каквото и да беше, беше приятно за разнообразие. Както и да е, искаш ли да разгледаш кораба с мен? Малък е, обаче си има всичко: балнеология, гимнастически салон, театър, дискотека, басейн, библиотека, казино, всичко. Ще направя една обиколка да видя какво представлява по-точно.

— Да — каза Джени, видимо оживена от шампанското.

— Можем да видим и някой от онези, униформените.

— Това също — съгласи се Криси и изпи последната глътка в чашата си.

Вратата на стаята им изведнъж се отвори и една млада жена нахълта вътре с широка усмивка на уста.

— Здравейте и добре дошли. Съжалявам за безпокойството. Казвам се Искра и ще бъда вашия стюард. — Акцентът й беше много силен. — Не съм разбрала, че вече сте на борда и тъкмо идвах да проверя дали всичко тук е готово.

— Мисля, че е — каза Джени.

— Така или иначе излизаме — допълни Криси, стана и си взе чантата.

Джени се надигна от леглото и си обу обувките, после също си взе чантата.

— Приятно прекарване — извика Искра от банята, където зареждаше с шампоан и сапун.

— Благодаря — отговори Криси. — Ще се видим по-късно — преди да излезе от каютата, извади картата на кораба от една папка и я взе със себе си.

В коридора погледна картата.

— Ще ми отнеме известно време да свикна, преди да започна да се ориентирам.

— Хайде просто да следваме носовете си — предложи Джени, която вече се беше насочила към асансьора и стълбището.

Криси я последва, забила своя нос в картата.

— Ние сме на палуба номер четири — каза тя. — Или палуба „Венера“.

— Харесва ми как звучи — Джени натисна копчето за викане на асансьора.

— Защо не се качим по стълбите?

— Уф, хубаво — отвърна Джени, леко недоволна.

На палуба пет видяха още една голяма рецепция с бюро „Информация“, бюро за организиране на екскурзии на брега и след като преминаха през дълги коридори с индивидуални каюти, стигнаха до голяма официална трапезария с изглед от три страни към морето. Поздравиха няколко пътника и членове на екипажа, които забързано подготвяха кораба за отплаване. От трапезарията откриха друго стълбище, много по-голямо от това до тяхната стая.

— О, виж — посочи Криси. По цялата дължина на стълбите огромни стъклени плочи бяха гравирани с поезия, от едната страна на гръцки, а от другата — на английски. — Не е ли прекрасно?

— Хубавичко — отвърна Джени.

Изкачиха се до палуба шест, минаха през пиано бар и помещение за игра на карти, а после надникнаха в библиотеката. Освен малката колекция от книги на всякакви езици, на масата откриха разтворен вестник от четири страници с размери на писмо. Имаше екземпляри на английски, френски, немски и холандски. Криси взе английското копие и видя, че то представяше и други интересни места. Имаше и няколко компютъра с интернет и те разбраха, че за да ги ползваш, трябва да си купиш специална карта.

— Искаш ли да пратиш имейл на някого? — попита Джени.

— Не — отвърна Криси. — Не се сещам за никого.

— Аз също.

Излязоха обратно навън в общия коридор и позяпаха витрините на няколко малки безмитни магазина. В най-големия от тях се продаваха алкохол, козметика, цигари, сладкиши и малка колекция бижута. Двата по-малки предлагаха сувенири от кораба, бански костюми, плажни шапки, шалове и официално облекло, по-надолу имаше малко казино.

— О, тук изглежда весело — каза Джени като видя масите за залагане и ротативките. — Имат повечето от най-новите машинки.

Един млад мъж се усмихна щом ги видя.

— Здравейте. Няма да сме готови, преди да отплаваме, но се надявам, че ще се върнете тогава — акцентът му беше британски.

— О, със сигурност ще се върнем — отговори му Джени.

— Добре. Ще чакам с нетърпение.

Те продължиха нататък, преминаха покрай пушалня, която изглеждаше като стая в скъп мъжки клуб, после стигнаха до голяма зала на име „Александър Велики“. Беше декорирана в жизнерадостно червено — стените, плюшените седалки, килимите — и имаше малка сцена и дансинг.

— Това е едно от онези места дето ги рекламират: „Вижте утрешните звезди на Бродуей“ — каза Джени.

— Не можеш да си сигурна — отвърна й Криси.

Още по-нататък най-накрая стигнаха до голяма трапезария, разположена близо до предната част на кораба. Беше по-скоро в стил кафене, по-малко официална от предишната, която видяха, но също като нея от три страни гледаше към морето. Минаха през плъзгащите се врати и излязоха на палубата, където видяха събрани други пътници. Голям открит бар предлагаше питиета, кафе и сода, а масите бяха подредени на слънце.

Отидоха на бара и Джени си поръча бяло вино, а Криси реши да си вземе кола лайт, както откри, че се нарича диетичната кола в Гърция или на кораба. Занесоха напитките си на една маса и седнаха да се пекат на слънце. Денят беше доста студен и леко ветровит, но слънцето приличаше силно.

— Обичам аромата на море — каза Криси, — а ти?

— Кой по-точно? На риба? На сол? Според мен вони.

Криси се разсмя.

— Предполагам, че си права, а аз му прикачам романтичен ореол. Но наистина ми харесва как мирише. Като… прегръдка е.

— Боже господи — отвърна Джени. — Не поглеждай сега, но след малко обърни внимание на онзи жребец, който слиза по стълбите вляво от теб.

Криси успя да го зърне с края на окото си. Той наистина беше необикновено красив, над трийсетте, висок и добре сложен, с черна коса, тъмни очи, чувствени устни и орлов нос. Носеше тъмносиньо сако, жълто-кафяви панталони, обувки на платформа и яркочервено шалче, вързано на врата му. Държеше се царствено, сякаш превъзхождаше всички останали, помисли си Криси, и видимо не ги забеляза. Беше, реши тя, най-добре изглеждащият мъж, който някога бе виждала.

— Мисля, че ми потичат лигите — обади се Джени.

— Е, само че той явно не се чувства по същия начин — отговори Криси.

— Чудя се кой ли е? Не носи униформа, така че сигурно е пътник.

Той бавно отиде до бара и си поръча, после се обърна в тяхната посока. Криси отмести погледа си, но бебешки сините очи на Джени останаха фокусирани върху него. На всичкото отгоре срита приятелката си под масата.

— Какво? — погледна я Криси.

Джени се усмихваше широко, но не на нея. Криси погледна в посоката, в която гледаше другата жена, и видя, че красавецът също се усмихва. И когато барманът изпълни поръчката му — едно кафе — се отправи право към тяхната маса.

— Нещо против да се присъединя? — попита той.

— О, не — отговори му Джени. — Заповядай.

— Благодаря. Аз съм Марк. — Имаше съвсем лек намек за акцент, който Криси намери съблазнителен.

Тя и Джени се представиха.

— Харесва ли ви корабът? — попита той.

— Прекрасен е — каза Криси.

— Да — съгласи се и Джени. — И става все по-хубав. — Открито флиртуваше с него и му се усмихваше.

Марк също й се усмихна в отговор.

— Радвам се, че го харесвате. На борда има съвсем малко американци. Основно са холандци, германци, французи, както и няколко британци, канадци и италианци.

— Чудя се защо ли е така? — помисли си на глас Криси.

Той повдигна рамене.

— Кой знае? Може би защото круизът започва от Атина. Или защото американците са подозрителни към пътувания в чужбина. Нямам никаква представа, но няма да качваме повече пасажери, докато не стигнем в Ница. Дотогава ще сме само малко повече от сто човека.

— На целия този голям кораб? — попита Джени.

Той кимна.

— Колко странно — отбеляза Криси.

— Не чак толкова. Отрязва около седмица от времето за пътуване, така че е по-евтино и спестява време. Плюс това, за възрастните хора е по-лесно да стигнат до Ница, отколкото до Атина.

— Не знам как някои от тях изобщо стигат от другата страна на улицата — изсумтя Джени грубовато.

Той се разсмя.

— Разбирам точно какво имаш предвид. Ще има инвалидни колички и бастуни и ако морето се случи бурно — доста синини и порязвания.

— Изглежда знаеш много за пътуването — отбеляза Джени. — Как така?

Той пак повдигна рамене.

— Имам си свои начини.

— О, хайде де… — Джени беше прекъсната от друг, също толкова красив мъж в белоснежна униформа с еполети в черно и златно, няколко медала и малък бадж над единия джоб на гърдите, на който пишеше „капитан Деметриос Пападопулос“.

— Извинете ме за прекъсването — каза той с усмивка, — но исках да ви поздравя с добре дошли на борда на „Морска нимфа“. Надявам се пътуването да е приятно за вас.

Криси и Джени му благодариха, но Марк само кимна и всячески се опитваше да избегне погледа на капитана.

— Ако имате нужда от нещо — продължи капитан Пападопулос, — обадете се на мен или на някой от офицерите. Сега тръгвам, но се надявам скоро да се видим пак.

— Благодаря — каза Криси. После се загледа след него, докато не влезе през плъзгащата врата в трапезарията. След това върна обратно вниманието си към масата.

— Не е ли очарователен?

— Да — съгласи се Джени. — Истински красавец.

Марк явно беше спрял да ги слуша, загледан към пристанището.

— Трябва да бягам — каза той рязко. — Вероятно пак ще се срещнем.

— Тръгваш ли вече? — попита го Джени. — Вече? Но…

Той погледна Криси.

— За мен беше удоволствие.

За миг тя се обърка. Какъв чудак, помисли си тя. Какъв невероятно красив чудак.

— Да, за мен също. Надявам се да се видим скоро.

Марк отиде до стълбището и го изкачи, без да се обърне нито веднъж назад, неестествено изправен и някак скован.

— Какво надуто копеле — изкоментира Джени злобно.

— Най-малкото мога да го нарека мистериозен — смекчи краските Криси.

— Хайде да видим какво толкова има на горната палуба, където той отиде.

Криси погледна картата.

— Палуба седем се казва „Дионисий“. И тук пише, че там има басейн, мокър бар и пицария, балнеологичен и козметичен център и дискотека. Плюс най-големите персонални апартаменти.

— Ооооо — възкликна Джени. — Хайде да отидем.

След като обиколиха седма палуба, се облегнаха на парапета и позяпаха надолу открития бар, където преди малко пиха питиетата си. Там се събираха все повече и повече хора, почти всички маси с изглед към пристанището и Пирея бяха заети. Криси се обърна на другата страна и се загледа в огромния комин, който събираше парата от целия кораб. Наистина е величествено, помисли си тя. После се обърна към Джени.

— Взех си дигиталния апарат. Искаш ли да ти направя няколко снимки.

— Окей — бързо се съгласи приятелката й. Тя обожаваше да я снимат, без значение какъв е поводът.

— Виждаш ли онези палуби, които минават под комините? Хайде да започнем оттам.

Минаха покрай басейна и бара и излязоха през две тежки врати на дълга странична палуба, над която с магическа грация се издигаше коминът. В задната й част метални стълби водеха нагоре към нещо като пътека покрай комините.

— Защо не се качиш по стълбите горе — каза Криси, — а аз ще те снимам оттук. Може би ще успея да хвана и логото на корабната компания. — То беше съвсем стилизиран тризъбец върху снежнобелия комин.

Джени се покатери по металната стълба и се спря на най-високото й стъпало. Надничаше надолу към нея и усилено махаше с ръка. Криси засне няколко кадъра, после извика на приятелката си:

— Защо не смениш позата? Загледай се към морето или нещо такова.

Джени беше навита и веднага започна да позира с една ръка над очите, загледана към пристанището, сякаш търсеше да види нещо на хоризонта. Криси засне още няколко пози и тръгна на заден ход, за да снима от друг ъгъл. Не видя човека, който беше излязъл на палубата и застана право на пътя й.

— О, извинявайте — каза той.

Криси незабавно се изпъна като струна.

— Не, грешката е изцяло моя. Съжалявам много.

Униформеният офицер й се усмихваше мило.

— Отначало ви видях, но после погледнах нагоре към приятелката ви и не разбрах, че се движите назад.

Джени ги видя от мястото си, че разговарят и незабавно слезе при тях.

— Здрасти — обърна се към младия мъж.

Той докосна шапката си.

— Извинете, че прекъснах фотосесията ви. Едва не съборих приятелката ви на земята.

— Аз съм Джени.

— А аз — Криси.

— Казвам се Маноло и ми е много приятно да се запознаем.

— Ти офицер тук на кораба ли си? — заинтересува се Джени.

— Да — отвърна той.

— Сигурно е голямо удоволствие да работиш на „Морска нимфа“ — намеси се Криси. — Толкова красив кораб.

— Да, такъв е. Освен това е и най-бързият кораб на света.

— Шегуваш се — каза Джени. — Толкова по-малък е от повечето съвременни кораби.

— Да, тежим само 25000 тона и сме дълги 590 фута, но сме бързи. Плаваме с 28 възела. „Кралица Елизабет Втора“ и някои други могат да вдигнат същата скорост, но не могат да я задържат колкото нас. Затова можем да преминем през пристанищата и два пъти през Атлантическия океан толкова бързо.

— Колко пътници има на кораба? — попита Криси.

— Капацитетът на кораба е 836 пътника, ако всички двойки са заети от по двама души. Плюс екипажа, който е 360 човека. Както виждате, сме направо миниатюрни в сравнение с повечето кораби, които строят в наши дни.

— Това е едно от нещата, които харесвам — каза Криси.

— Много по-интимно е, нали? — добави Джени и се усмихна на Маноло.

— О, да — откликна той. После насочи поглед към Джени. — Много, много по-интимно.

— Беше ми приятно да се запознаем. — Криси видя, че между другите двама започнаха да прескачат искри и реши да ги остави насаме, без да им се пречка. — Изглежда барът при басейна най-после е отворил, така че ще отида да си взема вода. — После се обърна към Джени. — Ще се видим там или по-късно в каютата.

Приятелката й лекичко й помаха:

— Чао.

Криси се насочи през двете тежки врати обратно към басейна. През прозорците можеше да види как Джени и Маноло си говорят. Взе си минерална вода и се върна да се облегне на парапета и да погледа към долната палуба. По-голяма част от хората бяха облечени ежедневно, но тя забеляза и една от най-странно изглеждащите жени, които някога е виждала, да минава през плъзгащата врата, водеща към палубата. Косата й беше тази, която първо хващаше окото. Представляваше необуздана платиненоруса маса, която изглеждаше сякаш е била разрошена и оставена да стърчи право нагоре, но като се вгледа по-внимателно, Криси установи, че всъщност не е съвсем права, а леко се къдри. Освен това беше безспорно боядисана. С грима си беше успяла да постигне истинска маска Кабуки. Дъгите на веждите й бяха изрисувани изцяло наново, под и над очите й дебело беше поставена очна линия, като тази отдолу беше съвсем права и явно нямаше никакви претенции да следва линията на окото. Тази да не се опитва да изглежда като Клеопатра?, запита се Криси. Тежки виолетови сенки украсяваха клепачите й и пространството над тях, а на устните й беше сложено кървавочервено червило. Пудрата или фон-дьо-тенът й бяха в най-бледия оттенък на абаносовото и контрастът беше шокираш. Когато погледът най-накрая се откъснеше от екзотичните коса и грим на жената, попадаше на дрехите й. При вида им Криси не успя да задържи усмивката си. Блестящо бюстие със сребърни пайети се мъдреше над дълга до коляното пола, изработена от блестящи сребърни плочки. Сандалите й бяха с високи токове в сребърно и златно и тя носеше огромна чанта, направена от златиста кожа. Походката й по палубата беше някакво ситнене, със съвсем мънички стъпки, главата й беше вдигната високо, а на устните й през цялото време играеше лека усмивка. Възрастта й беше абсолютно неопределима, най-вероятно над четирийсетте, но не след шейсет.

Криси я видя, че кимна на няколко човека, докато вървеше към масата, където една двойка около четирийсетте явно очакваше идването й. Когато стигна, те се изправиха и тримата си размениха целувки по европейски маниер, докосвайки двете си бузи, а след това седнаха. По-младата жена носеше лазерно надупчен костюм с панталон и беше просто удивителна, почти красива с опънатата си на кок коса, в която бяха забити няколко пръчици. Съпругът й — или мъжът, който я придружаваше — на пръв поглед беше красив, със спретнали тъмни мустачки и малка козя брадичка. Като започна да ги разглежда по-внимателно, Криси видя, че мъжът, както и жена му, бяха добре сложени, но в него сякаш имаше нещо диво, което вторият й оглед не изпусна.

Тя се обърна към палубата, на която беше оставила Джени и Маноло, но те бяха изчезнали. Пак не можа да скрие усмивката си. Джени, помисли си тя, просто нямаше как да не си намери някой още през първия час на кораба, преди дори да са отплавали. Като върна вниманието си обратно към долната палуба, тя реши да слезе и да се смеси с хората. Насочи се право към дамата със сребристата коса и по-младата двойка.

Както беше направила и на горната палуба, тя се загледа в пристанището и отпи от водата си, преди да започне да наблюдава как останалите пасажери разговарят помежду си. Жената с пръчиците в косата се усмихна на Криси.

— Искате ли да се присъедините към нас? — попита тя, а английският й имаше странен акцент. — Имаме един от малкото свободни столове.

— О, благодаря много — отвърна Криси, — но не бих искала да се натрапвам.

— Няма да е никакво натрапване — намеси се и мъжът. Стана и отмести празния стол, така че Криси да може да седне.

— Много мило от ваша страна — каза тя, докато сядаше. — Стоях права доста дълго, а и вчера будувах почти цяла вечер.

— Казвам се Мина — каза жената и протегна ръка. Криси я пое и те се ръкуваха. — Това е Моника Граф. — Посочи платиненорусата си другарка, която кимна от мястото си без изобщо да промени неопределената си усмивка. — А това е Рудолф, съпругът ми. — Той взе ръката на Криси в своята, наведе глава и направи движение, сякаш я целува.

— Аз съм Криси Фицджералд — представи се тя на всички едновременно.

— А, американка значи — обади се Мина.

— Да — потвърди Криси с кимване.

— От коя част на Америка си? — попита Моника Граф на отличен английски, но все пак с акцент.

— Ню Йорк — отвърна Криси с надеждата да не я разпитват повече. Предпочиташе тези хора да си мислят, че е от голям град, отколкото да знаят, че нарича едно провинциално малко местенце дом.

— О — реагира Моника и в очите й блесна интерес, — град Ню Йорк?

Криси не можеше да лъже.

— Не. Аз съм от Олбани, столицата на Ню Йорк. Пада се някъде на три часа на север от града.

Очите на Моника загубиха блясъка си и тя се загледа в друга посока. От по-близо Криси успя да установи, че тя не е толкова възрастна, колкото си беше помислила отначало. Можеше да види черните краища, които се бяха показали под сребърната й прическа в стил Медуза и перфектната кожа, която прозираше под тежкия грим. Ръцете й, най-точният индикатор на възрастта, се виждаха, но съвсем малко изпод десетките гривни и пръстени с големи камъни. Най-вероятно беше към средата на четирийсетте, на не повече от петдесет.

— А вие откъде сте? — попита Криси.

— От Австрия, от Грац — Мина лекичко се засмя. — Откъдето е вашата филмова звезда Арнолд Шварценегер.

— Аз съм от Виена — каза Моника, отново съсредоточавайки вниманието си върху Криси. Изглеждаше сякаш иска да е сигурна, че Криси е разбрана, че тя не е от някое провинциално градче, а е от онази Виена с прочутата опера, великия някогашен дом на Хабсбургите и седалището на Свещената римска империя.

— Всички вие говорите чудесно английски.

— Учим английски още от началното училище — обясни й Рудолф.

— Да — допълни Моника Граф. — Не е както в Америка, където почти никой не говори втори или трети език. Повечето от нас говорят сравнително добре по няколко. Аз например говоря поносимо седем езика.

— Седем? — Криси беше впечатлена.

— Помнете, че все пак живеем в непосредствена близост до хората, които говорят тези езици — напомни й дипломатично Мина. — Германците, французите, италианците и така нататък.

— Да, това обяснява нещата.

— Аха — каза Мина. После се обърна към съпруга си. — Руди, скъпи, аз най-добре да се връщам в каютата. Мисля, че имам нужда да взема душ и да поспя — пак погледна Криси. — Цяла нощ танцувахме в едно много диво място в Атина. Така че не сме спали почти никак, а аз искам да съм свежа за вечерята и танците довечера.

— Беше ми приятно да се запознаем — рече Криси — и се надявам да се видим пак скоро.

— Сигурен съм в това — Рудолф се изправи. — Най-вероятно в дискотеката тази вечер.

Криси се усмихна.

— Аз поне ще съм там.

Те си тръгнаха, а Криси погледа през масата към Моника Граф. Дежурната й усмивка си беше на мястото, но този път тя внимателно гледаше Криси.

— Много приятна двойка са, нали?

— Да, така изглеждат.

— Много неприятно, че имат този ужасен гърлен акцент като вашия мистър Шварценегер. Толкова е провинциално.

— Не знаех — вметна Криси.

— О, да — Моника проявяваше видим интерес към темата. — Наистина, толкова е смущаващо. Поне в Австрия със сигурност — красивите й виолетови очи палаво проблеснаха. — Обожавам ги, разбира се, но постоянно се смеем на това, нали разбираш.

— И в Америка имаме акценти, на които се смеем.

Жената енергично кимна.

— О, знам — каза тя. — Много пъти съм била в Щатите. Ню Йорк, Лос Анджелис, Лас Вегас, Маями. Така че познавам една част от страната ви — по-бляскавите места, разбира се.

— Да, предполагам, че тези се най-лъскавите — Криси видя, че жената отпиваше от чаша с шампанско и предположи, че заедно с косата, грима и дрехите, блясъкът беше един от принципните й интереси.

— Била ли си на круиз друг път?

— Само веднъж — отвърна Криси, — но беше много по-различно от това. Беше дълъг само една седмица, от Ню Йорк до Хаваите.

Моника Граф кимна.

— На един от онези големи кораби?

— Да.

— Обожавам ги. Толкова по-бляскави от тази лодка. Толкова големи и блестящи, с огромни казина и магазини.

Криси не искаше да й споделя, че предпочита този кораб.

— Само че пътуването не беше особено интересно. Всъщност, едва видяхме островите. Имахме съвсем малки разходки по брега. Изглежда повечето хора се бяха качили на кораба, само за да пият.

Моника Граф се разсмя и показа прекалено бели зъби.

— Разбирам какво имаш предвид — после изражението й стана сериозно. — Сама ли пътуваш?

— Не, с една приятелка съм, Джени.

— Разбирам — кимна Моника. — Много хубаво — тя замълча, после погледна Криси. — Какво работиш в Америка?

— Боядисвам коси — отвърна Криси. — Също и подстригвам и правя прически, но най-вече боядисвам.

Моника кимна.

— Колко интересно…

— А ти — попита Криси. — Ти работиш ли нещо?

Моника кимна.

— Писател съм. Пиша романи.

— О, колко вълнуващо! — ентусиазмът на Криси беше непресторен. — Какви книги пишеш?

— Романтични — тя се усмихна по-широко от преди и очите й пак проблеснаха. — Любов, любов, любов.

— Това е прекрасно. Никога досега не съм срещала писател — всъщност, помисли си тя, изобщо не съм срещала човек, който да е написал нещо през живота си.

— Прекрасна работа е — каза Моника — да пишеш за любовта. Това е най-доброто нещо, за което може да се пише, не си ли съгласна?

— Нямам представа — призна си Криси, — но звучи ужасно вълнуващо.

— Била ли си влюбена — попита Моника — или омъжена?

— Амиии… била съм увлечена — призна си честно Криси, — но не мисля, че някога съм се влюбвала. И никога не съм била женена.

— Красиво момиче като теб? — Моника я погледна изненадано. — Шокирана съм. Мислех си, че си била женена поне веднъж и си имала ужасно много любовници.

— Е, имала съм гаджета — призна Криси, — но никой не е бил достатъчно сериозен или… задоволяващ досега — тя погледна Моника въпросително. — А ти омъжена ли си?

По-възрастната жена избухна в смях.

— Два пъти. И двата катастрофално — отговори весело тя.

— Имаш ли деца?

Моника поклати глава.

— Не, слава богу — каза. — От никой от съпрузите ми нямаше да излезе добър баща, а аз съм изцяло отдадена на работата си. Децата изискват много грижи, а аз най-вероятно няма да съм добра майка.

— Мисля, че искам някой ден да стана майка — промълви замислено Криси.

Моника протегна обсипаната си с бижута ръка през масата и я потупа нежно.

— Трябва да се погрижим за това — изрече тя с усмивка и повдигнали вежди.

Криси се разсмя.

— Не знам…

— О, знаеш. Има някои доста интересни мъже на борда — тя замълча, а след малко добави: — Необвързани, ако има значение.

Криси пак се разсмя.

— Има.

— Дръж се за мен — намигна й Моника. — Мога да те насоча в правилната посока.

За момент Криси се поколеба.

— Аз… е… благодаря ти. Но не мисля, че тези неща могат да се насилват.

— Но могат да бъдат подпомогнали — уточни Моника. — О, да. Определено могат да бъдат побутнали. Ще ти покажа — тя постави ръка на гърдите си, а пръстените й проблеснаха на слънцето.

Криси се усмихна и вдигна рамене.

— Много любезно от твоя страна да ми предложиш, но…

— Няма но. Аз ще бъда твоят гид в света на любовта. Сигурно ще можем да започнем още тази вечер. Ти и приятелката ти може да се присъедините към нас за втората вечеря, сервирана в 8.30. Първата, която сервират в 6.30, е прекалено рано за вечеря на кораб, не мислиш ли? С всичките му забавления до късно през нощта, които са основното на борда — тя замълча и пак се засмя със звънливия си смях — човек има нужда от известно дремване следобед и достатъчно време да се приготви за вечерта след това, не си ли съгласна с мен?

— Звучи ми като добър план.

— Според мен ранната вечеря, е за пенсионерите, които се тръшват по леглата в девет. — Моника сложи ръка на усмихналите си устни, сякаш да попречи на други такива мисли да й се изплъзнат.

Криси също се усмихна.

— Може би си права.

— Така че тази вечер — продължи Моника — кажи на метр д’отела, че искаш да те настани на масата на фрау Граф. Ще ви чакаме. С нас ще бъдат Мина и Руди, както и доктор Фон Меклинг. Той е малко по-възрастен, но е много изискан. Мисля, че двете с приятелката ти ще се забавлявате с тази компания.

— Благодаря — каза Криси. — Ще попитам Джени като я видя. Не знам дали вече не си е направила някакви планове.

— Тя разопакова в момента, предполагам.

— Всъщност, мисля, че срещна един от офицерите на кораба — уточни Криси — и отиде някъде с него.

Веждите на Моника се вдигнаха.

— Вече?

Криси кимна.

— Бързак — одобри през смях Моника. — Трябва да се запозная с нея.

Криси също се разсмя.

— След като го спомена, мисля, че трябва да си разопаковам нещата.

— Да, скъпа — съгласи се Моника. — И аз трябва да се занимая с това — тя допи шампанското в чашата си и се изправи. — Надявам се, че ще се видим на вечеря — и й кимна официално.

— Да. Ще чакам с нетърпение.

Моника се обърна, стиснала дългите презрамки на голямата си златна чанта в ръка и премина с малките си стъпчици през плъзгащите врати, а чантата й почти опираше в пода. Криси гледа след нея, докато тя не се изгуби, а после погледна часовника си. Видя, че скоро ще отплават от пристанището. Може би щеше да има достатъчно време да разопакова и да се върне на палубата преди това. Искаше да направи няколко снимки на Пирея, докато се отдалечават.

Тя тръгна на обратно през голямата трапезария и по стълбите надолу до палуба четири, където успя без никакви усилия да намери каютата си. Пъхна картата си, отключи и влезе. Джени се беше излегнала чисто гола на леглото и бързо дръпна чаршафа над гърдите си.

— О! — извика тя. — Мислех си, че ще останеш на палубата, докато отплаваме.

— Реших първо да разопаковам, ако имам достатъчно време и да си взема фотоапарата. Ти смяташ да спиш ли?

— Ами, не знам — каза Джени. После кимна към затворената врата на банята и прошепна: — Маноло е вътре, приготвя се да си тръгва.

Криси се опита да сподави смеха си.

— Ти си безсрамница — прошепна.

— А той е истински жребец.

Вратата на банята се отвори и Маноло излезе, намествайки шапката си. Той видя Криси и се спря рязко.

— Ей, здрасти — каза. — Изпратих Джени до каютата ви. Надявам се, че не съм ви се натрапил по някакъв начин.

Криси поклати глава.

— Не, разбира се. Винаги си добре дошъл.

Той погледна Джени.

— Най-добре да бягам. Надявам се, че ще се видим пак.

— О, разбира се. И аз се надявам.

— Скоро отплаваме. Така че ако искате да видите Пирея и Атина от морето по-добре излезте на палубата.

— Благодаря — отвърна Джени. — Аз по-скоро бих останала тук да й се наслаждавам от прозореца.

Когато той си тръгна, Джени обърна поглед към Криси, която започна да разопакова багажа си.

— Няма да повярваш — каза й Джени.

Криси спря и също погледна приятелката си.

— О, вярвам — каза през смях. — Забавлява ли се?

— О, беше чудесно — отвърна Джени, — макар и малко бързичко, нали разбираш, не им е позволено да се смесват много-много с пасажерите. Е, поне не по този начин. Но той каза, че просто не може да ми устои — тя замълча и намести чаршафа около раменете си. — И аз не можах да му устоя.

Криси започна да вади дрехите от единия си куфар и да ги закача в гардероба.

— Вярвам ти. Още даже не сме отплавали, а ти вече си намери истински красавец.

— Господи, точно такъв е — изгука Джени. — Ти какво прави?

— Говорих с едни възхитителни хора отвън на палубата — отговори й Криси. — Те биха искали да се присъединим към тях за вечеря. Второто сервиране в 8.30.

— Кои са те?

Криси й разказа всичко, което беше научила за Моника, Мина и Рудолф.

— Е, какво ще кажеш?

— Аз нямам нищо против — каза Джени. — Ако не ги харесам винаги мога да си сменя масата. — На лицето й се появи мечтателно изражение. — Иска ми се да можех да вечерям с Маноло.

— Може да забележиш някой друг на вечеря — каза Криси, докато подреждаше сгънали дрехи по полиците на гардероба. — Може би ще има самотни красиви мъже.

Корабната сирена изсвири, след което по озвучителната система прозвуча съобщение на три езика, че посетителите трябва да напуснат, защото предстои отплаване на кораба. Джени простена и затвори очи.

— Не искаш ли да си вън на палубата като заминаваме? — попита Криси.

— О, хич не ми пука. По-скоро смятам да си подремна — тя се усмихна конспираторски на приятелката си. — Посткоитално блаженство и други такива.

— Както и да е. Ще се видим по-късно.

Криси излезе от каютата и тръгна по стълбите към най-горната палуба. Когато стигна площадката на палуба седем, тя видя двама моряци да излизат от асансьора. Носеха голям, красив пътнически сандък, застанали по един от всяка страна. Отгоре и отпред върху него имаше голямо „В“ изрисувано по средата на нещо, което приличаше на някакъв вид герб.

След моряците от асансьора излезе Марк, красивият млад мъж, с когото Криси и Джени бяха говорили по-рано. Той не я видя, тъй като беше се задълбочил в разговора с моряците. Тя го гледа как посочи с пръст надолу по коридора и предположи, че ги упътва, после ги видя да завиват зад ъгъла. Тръгна след тях и ги видя да спират пред вратата на един апартамент. Сети се, че тези апартаменти, на най-горната палуба, бяха най-скъпите на целия кораб.

Веднага се завъртя на 180 градуса и тръгна в обратната посока, очарована от това, което току-що видя. Марк трябва да е извънредно богат, помисли си тя.

След малко достигна до перилата, които вече бяха пренаселени с други пътници, очакващи заминаването, но докато гледаше как пристанището на Пирея изчезва в далечината, Криси не можеше да изкара от главата си образа на Марк и моряците, които носеха сандъка му. Колко ли необикновено би било, мислеше си тя, да можеш да пътуваш по този начин. Със сигурност много малко хора могат да си позволят в наши дни да пътуват с такъв сандък, а само като си помислиш, че този принадлежеше на красив млад мъж. И колко странно, че досега не бяха качили този багаж на борда. Тя се зачуди защо ли са чакали до последната минута. Може би отношението към него е по-различно от това към другите пътници. Но въпреки това изглеждаше любопитно.