Джудит Гулд
Кораб на мечтите (12)

11.

Криси се изненада от първото си впечатление от Монако. След ненадмината красота на брега досега, тя беше решила, че Монте Карло представлява модерно петно върху пейзажа, а високите му кули ще са по-подходящи за Манхатън, отколкото за средиземноморските брегове.

— Не е ли великолепно? — възкликна ентусиазирано Моника. — Това е едно от най-любимите ми места в света.

— Наистина ли? Толкова е, вертикално.

— Е, скъпа моя, трябвало е да строят нагоре. Понеже няма място за разширение.

— Изглежда сякаш са използвани всеки квадратен инч земя — каза Криси — и почти не са оставили дървета и растения.

— О, мисля, че ще се изненадаш — отвърна Моника. — Има доста приятни градини, както и паркове с дървета и всякакви други растения. — Тя се наведе към Криси, за да погледне по-добре. Плесна с ръце и възкликна: — Толкова е бляскаво. Просто го обожавам.

Криси виждаше красивите яхти, спрени в известното пристанище, а и някои от старите сгради изглеждаха доста величествено, но колкото и да се опитваше, не можеше да разбере какво Моника намира за толкова бляскаво във всичко това. Може би като го разгледа от по-близо ще си промени мнението, помисли си тя.

— Тук можеш да носиш бижутата си без никакви притеснения — каза Моника. — Представи си само. Ако искаш дори такива за милиони долари, без изобщо да се налага да се замислиш.

— Защо? — попита Криси.

— Заради полицията, разбира се — отвърна Моника. — И заради камерите. Те са абсолютно навсякъде и гледат, гледат, гледат. Тук крадците не смеят да закачат почтените хора. Просто никой не ги търпи. И е толкова чисто — добави тя. — Чисто и подредено. О, със сигурност ще ти хареса. Сигурна съм.

Автобусът ги остави в един подземен паркинг и когато слязоха трябваше да се возят на ескалатор, за да достигнат надземното ниво. Пред тях се разкри огромна сграда в стил „belle epoque“.

— Какво е това? — попита Криси.

— О — поде заговорнически Моника, — това е Океанографският институт. Любимото място на Жак Кусто. Вътре имат тези огромни аквариуми, пълни с всякакви ужасни създания.

— О, трябва да ги видя.

Моника я погледна стреснато.

— Ама това е нелепо. При положение, че тук са казината, красивият хотел „Париж“ и „Ермитажа“. Не трябва да си губиш времето с риби, скъпа.

— Но аз съм чела, че това място било невероятно.

Руди, Мина и доктор Фон Меклинг дойдоха при тях.

— Готови ли сте да отидем пеша до казиното? — попита Мина.

— Определено — отвърна Моника.

— Аз искам да видя Океанографския институт — каза Криси. — Да се чакаме ли направо там?

— Разбира се — съгласи се Руди.

— Правиш грешка — предупреди я Моника, — но и сама ще стигнеш до този извод. Ще те чакаме с нетърпение.

Те отминаха в посока към казиното, а Криси се отправи към будката за билети на Океанографския институт. Разходи се между аквариумите, някои от тях бяха огромни, а други по-малки и вградени в стените. Беше очарована от изумителните цветове на различните морски създания, а в някои случаи и от формите, които заемаха. Тя загуби всякаква представа за време, докато разглеждаше изложбата, като буквално се изгуби в тази невероятна палитра, показваща природата в най-колоритните й и странни форми.

Завивайки зад ъгъла на коридора, водещ от една зала в друга, тя се блъсна челно в Марк. Разсмя се смутено, а той се усмихна по характерния си самодоволен начин.

— Извинявай, че така се блъснах в теб, но съм толкова погълната от експозицията, че изобщо не обръщам внимание къде вървя.

— Мястото е фантастично, нали?

— Да, вече го обожавам — съгласи се тя. — Чела бях за него, но някак си съм забравила, че е точно тук. Всички говорят за казиното, за двореца и други такива. Сигурна съм, че и те са много приятни, но това тук е неземно.

— Всъщност, експонатите са си съвсем от този свят и това е едно от нещата, които ми харесват в сбирката. Тук виждаш реалната природа и нейната естествена красота. Нищо не е изкуствено като красотата, която ще видиш в казиното.

— Все пак ще пробвам да видя и него.

— За първи път ли си в Монте Карло?

Тя кимна.

— Да.

— О, в такъв случай задължително трябва да видиш казиното и всичко около него. Хотел „Париж“ и „Ермитажа“. Прекрасни са. И в никакъв случай не трябва да пропускаш пристанището. На него са закотвени едни от най-красивите яхти на света.

— Видях го от автобуса, докато се приближавахме към града.

— Защо не ми позволиш да те заведа до казиното? — попита Марк. — Познавам добре Монте Карло и след като нямаш много време, бих могъл да ти посочвам забележителностите.

— Имам среща с приятелите си в казиното. — Изведнъж почувства увереност, че предпочита да прекара времето си с Марк.

— Тогава просто ще те придружа до там, ако нямаш нищо против. Спомняш ли си? Не хапя.

Криси се разсмя. Защо поне да не се разходи с него?

— Добре, ще вървя с теб, но само защото обеща да не хапеш.

— Чудесно.

Те взеха асансьора, качиха се нагоре и преминаха през голяма зала, в която бяха изложени корабни модели. Навън Марк й предложи ръка и Криси се облегна на нея.

— Не е много далеч — каза той, — а по пътя можем да погледаме отблизо и яхтите в пристанището.

— Изглежда харесваш лодки. Спомням си първия ден, когато се качихме на кораба, знаеше толкова много за „Морска нимфа“.

— Наблюдателна си. Аз съм луд по лодките — каза Марк. — Обожавам ги.

— Имаш ли любима?

— На този въпрос е невъзможно да се отговори, защото те са толкова различни видове, строени за толкова различни цели. Обичам яхтите. Тези, които правят „Кемпър“ и „Никълсън“ са красиви. И тези на „Перини“. Харесват ми и старите моторни яхти „Федсшиц“. Яхтите на „Уоли и Бенети“ и „Багилето“. Бързите яхти на „Рива“, разбира се. Старите гръцки каяци. Както виждаш, харесвам всички видове лодки. — Той се обърна към нея и се ухили. — Дори канутата, рибарските и гребните лодки.

Ентусиазмът му беше неподправен и се виждаше, че наистина е много запален по лодките. Започнаха да се качват по стълбите, които щяха да ги изведат до казиното, и когато достигнаха терасираните зони, той се спря и посочи към пристанището.

— Виж.

Криси също погледна натам. Повечето яхти бяха огромни и с красив дизайн. Всичките изглеждаха също като самия Монте Карло — безупречно поддържани.

— Много са впечатляващи — каза тя.

— Това пристанище е приютявало едни от най-великите яхти, строени някога — каза Марк като истински многознайко, както Криси реши. — И все още го прави, макар да се е променило от дните на известните вражди между Ниаркос и Онасис.

— За какво са се карали?

— За размера — отвърна той и я погледна палаво. — Размерът на яхтите, имам предвид. Нали разбираш, на кого играчката е по-голяма. Други също са се състезавали по този параграф. Американците Ревсън и Лефрак. И в днешно време се играят същите игрички, само имената са различни. И бреговете, които използват като сцена, са повече и по-различни, разбира се. Виждаш ли бялата яхта, закотвена в отсрещния край на пристанището?

— Да — кимна Криси.

— Излиза някъде около четиридесет милиона долара, без да включваме специалните екстри. Само поддръжката й е няколко милиона долара на година.

— Дори не мога да си представя подобни суми. — Криси го погледна. — По-добре да отида в казиното. Няма да сме дълго тук.

Той отново й предложи ръка и те продължиха да изкачват гранитните стъпала към казиното. Когато стигнаха върха, Криси видя малка уличка с много магазини. Присъстваха и „Гучи“, и „Прада“ и тя веднага се сети за Джени. Щеше да бъде разочарована, че е изпусната възможността да направи покупки от двата си любими магазина. Освен това имаше магазинчета за антики, на чиито прозорци бяха изложени предмети с музейна стойност. Минаха покрай прекрасния хотел „Ермитаж“ и зад ъгъла пред тях се появи сградата на хотел „Париж“, пред която като чакащи на опашка таксита бяха наредени бентлита и ролс-ройсове. Криси не беше виждала толкова много луксозни коли на едно място. Казиното беше на противоположния ъгъл, а срещу него беше „Кафе Париж“, пред което бяха изкарани дузина масички направо на тротоара.

— Тук всичко изглежда като приказка — възкликна Криси, — въпреки че наоколо се виждат небостъргачите.

— Да — съгласи се Марк. — Във всеки случай олицетворява идеята на някои хора за приказно място.

— Какво имаш предвид?

— О, нали знаеш какво казват за Монте Карло. — Устните му се разтеглиха в лека усмивка. — Слънчево място за сенчести хора.

— Това не го знаех — разсмя се Криси и го погледна. Той не се бе включил в смеха й, дори усмивката му беше изчезнала, а на нейно място се беше появило странно изражение.

— Иска ли ти се да влезем в казиното — попита я той. — Имат salons privees^[1], където можем да пием по едно питие без цялата тая туристическа сган наоколо. Няма да има никой по това време на деня.

— Не знам… — започна Криси. Не й харесваше как я гледа и не й харесваше да я наричат туристическа сган.

— Хайде — каза той раздразнено и стисна ръката й. — Поигра си тази игричка на изчакване достатъчно дълго.

— Не играя игра, Марк.

— Разбира се, че играеш — отговори той арогантно и усили налиска върху ръката й.

— Мисля, че е по-добре да тръгвам.

— Не. Ела с мен. Веднага. — Пръстите му се забиха дълбоко в ръката й.

— Пусни ме! — Гласът й излезе по-силен, отколкото беше очаквала.

Марк бързо се огледа и най-накрая отпусна хватката си.

— Добре. Махай се.

Криси го погледна за миг и видя на устните му да се появява презрителната усмивка, която беше забелязала и предния път. Той мълчеше и тя се обърна и си тръгна. Щеше да се опита да намери Моника и другите, но радостта от деня беше изчезнал, заменена от силното усещане, че се е докоснала до нещо — по-скоро до някой — странен и отблъскващ.

 

 

Когато се върнаха на кораба, там беше изненадващо оживено и Криси с изненада разбра, че повечето пътници за трансатлантическото пътешествие се бяха качили от Ница. Преди това бяха по-малко от двеста човека, а сега бяха станали почти осемстотин.

Криси обеща да се види с другите на вечеря и отиде в каютата да се изкъпе и преоблече. Денят беше много натоварен, очарователен, но изморителен, и тя с радост посрещна възможността да се поосвежи.

Джени беше се излегнала и лакираше ноктите си.

— Здрасти — усмихна й се Криси. — Как са краката ти?

— О, добре са — отвърна намусено Джени.

— В поликлиниката дадоха ли ти нещо за тях?

— Да — каза Джени, погълната от ноктите си. — Мисля, че докторът е първокласен перверзник, но наистина ми даде лекарство.

— Какво имаш предвид? — Криси усети, че се изчервява.

— О, няма значение — злобно отговори Джени.

— С мен се държа изцяло джентълменски. Не мога да си представя, че ти се е сторил някакъв перверзник.

— Повярвай ми, такъв е. Няма две мнения по въпроса. Не бих се приближила до него никога повече.

Криси усети, че е ужасно объркана и разстроена. Искаше й се Джени да бъде по-конкретна, но знаеше, че да изтръгне повече информация от нея щеше да бъде като да се опитва да й извади зъб. Ако Джени не искаше да говори, просто нямаше смисъл да пробва. В главата й всичко се беше объркало. Сети се и за това, което Моника й беше казала. Че слуховете били, че Лука имал екзотични сексуални вкусове. А сега това. Джени го наричаше перверзник. Вече не знаеше какво да мисли, но не спираше да се пита дали не се е объркала за него. Естествено, беше бъркала и преди, но никой досега не беше изглеждал толкова искрен, колкото Лука.

— Е, какво се умълча? Не се ли забавлява днес?

— Беше невероятно — започна Криси, докато се събличаше. — Имаше да се види прекалено много за един ден, но се радвам, че отидох. — Закачи дрехите си и си сложи кимоното. — А ти какво прави цял ден?

— О, за малко постоях край басейна, но там нямаше никой друг, освен банда четящи книги дъртаци — нали се сещаш, толкова стари, че да не могат да слизат от кораба. После направих една дълга следобедна дрямка, защото нали предната нощ изобщо не бях спала. В общи линии това е, освен ходенето до поликлиниката при онзи перверзник, който нарича себе си доктор.

По дяволите!, помисли си Криси. Ето пак същата дума. Вече започваше да се ядосва.

— Защо говориш така? — попита тя Джени. — Искам да кажа какво толкова е направил той, че да го наричаш по този начин?

Джени я погледна самодоволно.

— Не мисля, че изобщо искаш да знаеш.

— Искам — настоя Криси.

— Защо? — Джени се забавляваше да я измъчва.

— Защото… ами-и аз… искам да знам, това е всичко — заекна Криси. Все още не й се искаше да споделя с приятелката си прекрасното изживяване с Лука от предната вечер.

— Ами, просто ще трябва да откриеш сама, защото аз дори не искам да говоря за това. Тя хвърли пилата си за нокти. — Така че не ме питай повече затова. Окей?

Криси никога досега не беше виждала Джени в такова настроение и определено не й харесваше.

— Добре, щом така искаш. — Тя отиде в банята и затвори вратата. За малко сякаш щеше да се разплаче, но се насили да преглътне сълзите. Тя трябва да греши, каза си Криси. А също и Моника. Лука не може да е такъв. Просто го знам. Макар и наистина да вярваше, че е така, съмненията й изплуваха на повърхността, тормозеха я и я тревожеха.

 

 

След вечеря в обичайната компания всички се отправиха заедно да гледат програмата, където седнаха на задната маса, на която сядаха винаги. После Джени и доктор Фон Меклинг се включиха в тълпата на малкия дансинг за няколко бавни танца, изсвирени от триото там. Мина и Руди, които рядко пропускаха танц, също се присъединиха към тях.

— Изглежда Джени е наистина заинтересувана от доктор Фон Меклинг — сподели Моника с Криси, когато останаха сами.

— Наистина ли смяташ така?

— Наистина — кимна Моника. — Тя излезе много по-умна, отколкото предполагах отначало.

— В какъв смисъл?

— Вече е разбрала, че може да се извлече удовлетворение не само от много красиви мъже, които могат да правят любов по цели нощи.

— И какво удовлетворение смяташ, че извлича тя от доктора?

Моника я погледна и се разсмя.

— Пари, разбира се. Които пък са залог за сигурност, мила моя.

— Значи докторът е богат?

— Много. В Германия всички познават семейството му и огромното му състояние. Сигурна съм, че и Джени е чула за това — тя пак се разсмя.

— Но тя си има собствени пари. След развода й остана голяма издръжка.

— Съмнявам се, че може да се сравни с богатството на семейство Фон Меклинг. Нито пък би й осигурила социалното положение, което бракът с него автоматично ще й даде.

— Брак? — Криси се разсмя. — Не мислиш сериозно, че Джени ще се съгласи на такова нещо, нали?

Моника бавно поклати среброкосата си глава и се усмихна затворнически.

— Не само си го мисля. Сигурна съм, че до края на пътуването доктор Фон Меклинг ще й направи предложение и тя ще го приеме.

За миг Криси остана безмълвна.

— Не мога да повярвам. Тя винаги си е падала по наистина красиви, много по-млади мъже. Един след друг. Никога не е била с толкова възрастен мъж.

— Криси, мила — започна Моника внимателно, — не разбираш ли? На Джени изобщо не й пука за мъжете. Ни най-малко. Това е една от причините да прескача от един на друг толкова бързо. Използва ги само за забавление. Също както някои жени използват… вибратор.

— Не мислиш това, което говориш — разсмя се Криси.

— О, разбира се, че го мисля. На Джени й пука единствено за Джени.

Криси мълчаливо обмисли този коментар. Моника не беше първата, която се изказва в този смисъл за Джени. Адонис, мъжът, с който се запозна в Атина, беше споменал нещо подобно. И като става въпрос за това, Лука също. Мислите й веднага се насочиха към него. Объркването и семената на съмнението, посети от Моника, а сега и от Джени, я хвърляха в недоумение. Не знаеше какво да мисли, но нямаше търпение да го види тази вечер. Всъщност, беше доста изненадана, че не намери съобщение от него, когато се качи на кораба в Ница, но досега нямаше и вест от него. Може би е бил много зает в болницата, каза си тя. С всички тези нови пасажери, които се качиха в Ница, сигурно изобщо не е могъл да се откопчи.

Оркестърът спря да свири и другите се завърнаха на масата. Всички започнаха да си прибират нещата и да се приготвят за тръгване към дискотеката.

— Е — каза Руди, — готови ли са всички за малко истински танци? — Той направи похотливо въртеливо движение с таза си и вдигна едната си ръка над главата също като момичетата от програмата. Всички се разсмяха. — Мина и аз ще избързаме напред и ще запазим маса — предложи той. — С всички тези нови хора, сигурно тази вечер ще е много претъпкано.

Криси гледаше изненадана как доктор Фон Меклинг поведе Джени под ръка, сякаш тя беше някакъв новопридобит трофей. Моника се извърна към нея и й кимна, сякаш й казваше: „Нали ти казах…“ Събраха си чантите, Моника взе привичната си огромна златна кожена чанта и тръгнаха. Моника отново беше превърнала себе си в цяло представление по начина, по който се беше облякла и гримирала, но Криси си помисли, че видът й е напълно подходящ за културна дама, автор на множество романи за любов и блясък.

Руди им махна и те си проправиха път през препълнената дискотека към масата, на която седнаха.

— Виждате ли, тази вечер е тъпкано — каза им той. Предвидливо беше поръчал шампанско и им наля по една чаша.

— Джени и докторът танцуват — кимна Руди към дансинга.

Криси погледна натам и видя, че Джени беше склонила глава на рамото на стария лекар и беше затворила очи. Изглеждаше доволна, дори щастлива, а докторът я държеше до гърдите си, сякаш беше от безценен майсенски порцелан.

— Не мога да го проумея — измърмори тя.

Мина бурно се разсмя, начервените й устни блестяха под разноцветните диско светлини, които се сменяха над дансинга и около него.

— Мила моя — изрече тя през смях. — Това е една от най-старите истории на света. Вижда се, че Джени е наясно какво иска от живота и това, което иска, има много малко общо със секса.

Криси се загледа към задната част на залата с надеждата да види Лука, но нямаше ни помен от него, нито пък от компанията на капитана. Чудеше се защо той не се беше свързал с нея досега. Сигурно е имал задължения в поликлиниката, които не са му позволили да я потърси, помисли си. Въпреки семенцата на съмнението, които Моника и Джени бяха посели в ума й, откри, че той вече много й липсва и иска да го види колкото може по-скоро. Щеше да му хвърли истината право в очите, помисли си тя. Тоест, поправи се, това, което Моника и Джени твърдяха.

Неочаквано Моника извади едно от безбройните си ветрила и започна бясно да го размахва.

— О, мила — каза тя развълнувано, — най-прелестният мъж на кораба идва към нас. Не се дръж пак като глупачка — тя се изправи наполовина, вдигна ръката си високо във въздуха и я размаха. — Скъпи, присъедини се към нас — извика. — Тук сме.

Криси се опита да разбере кого призовава Моника така усилено, но не можа да види никого, освен няколкото човека на масата пред тях, които се движеха в ритъм с музиката. Моника трябва да има радар, помисли си. После, обръщайки се първо на едната, след това на другата страна, за да се размине с хората, се появи Марк.

Той отиде право при Моника и целуна въздуха около двете й бузи.

— Мадам Граф — каза той, — много ми е приятно да ви видя. Как ви се харесва пътуването?

— Прекрасно е, мили мой. Освен това открих най-очарователната млада дама от Щатите. Но вие вече се познавате. Криси Фицджералд… — тя посочи Криси с ветрилото си — познаваш Макелос Вилос. Наричан просто Марк.

Той я погледна с онази негова снизходителна усмивка на уста и Криси също му се усмихна в отговор.

— Да, срещали сме се — каза тя. — Всъщност дори няколко пъти.

— Така ли? — попита Моника, изненадана. Погледна Криси. — Защо не си ми казала? Или пък съм забравила?

— Предполагам, не съм се сетила — отговори Криси. — Освен това — добави тя шеговито — можеше да не одобриш и тогава нямаше да има как да продължим.

— Ах! Никога. Не и с Марк — тя посочи към него. — Седни, миличък. Вземи си чаша шампанско и ни прави компания, не искаш ли?

— Би ми било много приятно — той седна на малката кръгла масичка, така че да е с лице и към двете. — Вие двете сте се срещнали тук на кораба, предполагам.

— Да — каза Моника. — Имам голям късмет, защото Криси излезе прекрасно същество. Също като теб.

Марк се усмихна.

— Какъв късмет и за двете ви. Да пътуваш сам може да бъде ужасно отегчително. Много по-интересно е да имаш приятен спътник, нали?

— О, да — съгласи се Моника — Криси пътува с една приятелка, Джени, но тя я изостави на произвола на съдбата, ако ми позволите така да се изразя. Винаги е някъде с един или друг мъж. Забавлява се прекрасно с мъжете, но без Криси.

— Сигурен съм, че Криси може да прави същото, ако реши.

— О, Криси избира много по-внимателно от приятелката си.

Марк повдигна едната си вежда и изгледа Криси.

— Човек обаче трябва да внимава да не се окаже накрая сам — отбеляза той. — Дори толкова красива млада дама като теб.

— Не мисля, че съм особено застрашена от това.

— Писна ми от това бездействие — смени темата Марк. — Какво ще да кажеш да потанцуваме?

— Добре — каза Криси, макар и идеята да не й допадаше толкова много след странното му поведение в Монте Карло.

— Нямаш нищо против, нали Моника? — попита Марк любезно.

— Не, скъпи — каза весело тя. — Ни най-малко.

Марк заведе Криси на дансинга и я поведе в ритъма на бавната песен, която звучеше. Докато танцуваха, Моника ги наблюдаваше внимателно. Изглеждат много добре заедно, мислеше си тя, и щяха да са перфектната двойка. Криси беше госпожица Никоя от Никъде, но това нямаше значение. Тя беше красива, с добри маниери, почтена и имаше чудесни инстинкти. Освен това се учеше бързо и щеше да придобие необходимите социални умения за броени дни. Бързо се приспособява, помисли си Моника, а това беше жизненоважно качество. Можеше да й помогне да стане подходящата съпруга за мъж като Марк. О, помисли си тя развълнувана, как ще ми се зарадва неговото семейство. Ще ме притиснат до гърдите си, че най-накрая съм вкарала скъпоценния им Макелос в правия път. Можеше да спечели много, ако успееше да изманипулира тези двамата да завършат в обятията си. Наистина много.

Докато ги наблюдаваше, тя видя как те се смеят заедно, как всеки от тях се наслаждава на компанията на другия и сърцето й полетя до небесата. О, да, продължи тя. Криси и Марк. Двойка. А аз завинаги ще си остана тяхната кръстница от приказките, жената, която ги запозна и ги събра един с друг. Тя почувства как тръпката на вълнението преминава през цялото й тяло. Направо си е по-вълнуващо от секса, помисли си тя. Силата и влиянието, които щеше да си осигури с това сватосване бяха безкрайни. Мисията й току-що започваше, даваше си сметка тя, но също като доблестен войник беше напълно готова за битка. И първата й задача беше да се увери, че Криси и този италиански доктор няма да се видят повече. Това беше ужасно важно. Ясно й беше, че Криси, колкото беше наивна, вече имаше чувства към италианеца, но тя щеше да се погрижи те да не отидат по-далеч. Да позволи някакви си чувства да се намесят в афера като тази щеше да бъде просто нелепо.

Когато танцът свърши, Марк заведе Криси обратно до масата.

— Сега сигурно ще ме намразиш — каза той на Моника.

— Това не е никак възможно.

— Помолих Криси да ми дойде на гости в моя апартамент за по едно питие и тя прие. Така че ще тръгваме.

Моника плесна с ръце, а десетките й пръстени изтракаха силно.

— Прекрасно — каза тя. — Абсолютно прекрасно.

Криси беше изненадана от реакцията й. Тя знаеше, че Моника одобрява Марк и разбираше, че го смята за много подходяща партия, но все пак реакцията й изглеждаше прекалено ентусиазирана, помисли си Криси.

— Скоро ще се върнем — каза Криси. — Просто искам да видя баснословния му апартамент. — Марк се беше държал така очарователно на дансинга, че тя реши, че поведението му в Монте Карло беше някакво изключение. Може би просто е имал кофти ден. Както и да е, щеше да му даде втори шанс.

— Остани колкото искаш, мила моя — отвърна Моника. — Нощта едва започва, а аз си имам достатъчно компания тук.

— Не се дръж невъзпитано, докато ни няма — ухили й се Марк.

Моника се разсмя кокетно и размаха ветрилото си.

Докато си проправяха път навън през препълнените маси около дансинга, Криси не видя Джени, която я наблюдаваше от дансинга, където имаше добра видимост над рамото на стария доктор. Очите й се присвиха, когато видя, че Криси си тръгва с поредния красив млад жребец, точно от типа, с който тя самата би била по-скоро, вместо с този дърт лекар. Да го измъкна от алчните лапи на Криси ще бъде лесно, помисли си тя. Не изглеждаше да има скрупули, както онзи гаден доктор. Не, реши тя, очевидно е добра идея да се спре на сина на собственика на кораба.

Криси не видя и унилото изражение на Лука. Той току-що беше влязъл, заедно с компанията на капитана и, какъвто си му беше обичаят, беше седнат на масата в ъгъла. Сърцето му щеше да изскочи, когато видя Криси да се връща от дансинга и да се приближава към масата, където Моника стоеше сама. После беше видял и мъжа и всичките му надежди и вълнения се бяха стопили, а лицето му потъмня. Той, помисли си Лука. От всички хора на света, точно Марк Вилос. За момент му се прииска да ги настигне, но бързо се отказа. В края на краищата тя беше възрастен човек и сама можеше да взема решения. Той потъна в мекия си стол, благодарен, че останалите от компанията вече бяха се отправили към дансинга или говореха с хората наоколо.

Внезапно стана непоносимо да продължава да стои в тази зала. Изправи се и хукна към изхода и към каютата си. Не искаше да изчака, за да разбере дали тя ще се върне. Защото, ако не се върнеше, това щеше да означава, че прекарва нощта с друг мъж.

 

 

Когато влязоха в апартамента му, Марк подритна нещо на земята. Той се наведе и вдигна някакъв плик. Криси видя, че отгоре му е написано неговото име.

— По дяволите — измърмори той.

— Нещо не е наред ли?

— Не — той хвърли плика на бюрото. — Нищо.

— Това е невероятно — изкоментира Криси, оглеждайки апартамента. Все още бяха на палуба седем, съвсем близо до дискотеката.

— Радвам се, че ти харесва. Какво искаш за пиене? Тук имам на практика всичко, което можеш да се сетиш, но мога и да поръчам нещо допълнително от бара.

— Само една минерална вода.

— Само това?

Не й се искаше да му обяснява за неспособността си да пие алкохол, освен ако не беше абсолютно необходимо.

— Да — отвърна тя.

Докато той се занимаваше с напитките на минибара, Криси огледа наоколо. Имаше голям коридор, баня и всекидневната, в която бяха в момента. През една врата се виждаше грамадна самостоятелна спалня.

— Тук е прекрасно — каза тя — и толкова огромно.

— Да — разсеяно й отговори Марк.

— Какъв голям сандък за пътуване — възкликна Криси, гледайки към пътническия сандък, който беше видяла първия ден на кораба. Той беше подпрян до стената във всекидневната. — Това на него семейният герб ли е?

— Да — отвърна Марк раздразнен и се обърна рязко към нея. — На баща ми е. Заради него го взех. Обикновено не пътувам със сандък, независимо от това, което ти казах онзи ден. Просто му го пазя.

— Разбирам — каза Криси, въпреки че нищо не разбираше. — Чудя се какво ли има в него?

— Казва ли ти някой — сви рамене Марк.

Тя забеляза неприятното изражение на лицето му.

— Нямах намерение отново да любопитствам.

— Не любопитстваш — усмихна се Марк и се обърна пак към минибара.

Криси отново насочи вниманието си към всекидневната. Право пред нея имаше стъклена плъзгаща врата, която водеше към балкон. Това сигурно струва цяло състояние, помисли си тя. Около пет или шест пъти по-голямо е от нашата каюта с Джени. На бюрото бяха оставени няколко неотворени плика като този, който Марк вдигна преди малко. Изглеждаха сякаш небрежно са хвърлени там. Лампичката за съобщения на телефона, поставен на бюрото точно до тях, светеше червено.

— Имаш съобщения на секретаря — каза тя.

— Забрави — отвърна презрително Марк. — На това пътуване не отговарям на съобщения.

— Ами ако…

— Забрави, ти казах — озъби й се той.

— Извинявай, не исках да… — започна Криси.

— Не — каза той. — Ти извинявай. Не трябваше да ти говоря така грубо. Проблемът е, че имам доста… трудно семейство, ако може така да се каже. — Подаде й чаша минерална вода с лед и лайм и й се усмихна.

— Благодаря — кимна Криси.

— Пак заповядай — отвърна и той. После наля малко узо върху леда, който беше сложил в чашата си, и разклати питието, докато го наблюдаваше как побелява. — Наздраве, Криси — вдигна чаша към нея.

— Наздраве.

— Разстроих те с моята грубост — каза той в пореден опит да се извини, — но семейството ми наистина ме задушава до смърт. Или поне се опитва, де. Затова никога не отговарям на телефонните съобщения и никога не отварям тези, изпратени на кораба. — Той пак се усмихна. — Дори изключих клетъчния си телефон, а за грък това е отчаян ход.

— Вярвам ти — засмя се Криси. — Всички в Атина изглеждаха като залепени за клетъчните си телефони.

— Искаш ли да седнем на балкона?

— С удоволствие. Много съм се чудила как изглеждат тези балкони.

Марк отвори плъзгащата врата и я пропусна пред себе си да излезе навън.

— Седни — покани я той, но Криси остана права, загледана в чернотата пред себе си.

— Звездите са невероятни. Толкова е красиво. Обожавам твоя балкон.

— Има още един, на който се излиза от спалнята — каза той и се присламчи по-близко до гърба й.

— Апартаментът ти е убийствено разкошен. И огромен. Не съм си представяла, че може да има нещо такова на кораба — тя внезапно осъзна, че той е плътно зад нея, всъщност дишаше във врата й, и рязко се обърна.

— Този е единственият — усмихна се Марк и сложи ръцете си на перилата от двете й страни като по този начин я хвана в капан. — Когато строиха кораба, дизайнерът беше предвидил на тази палуба да има дванайсет апартамента. Бяха ги нарекли небесните апартаменти. Но аз ги накарах да съберат два от тях в един. Така че сега има десет апартамента плюс моя.

Криси нервно се приближи още повече до парапета, но продължи да поддържа разговора.

— Накара ги да променят дизайна на кораба?

Той кимна.

— Как го направи?

— Както знаеш, семейството ми притежава корабната компания.

— О, вярно — тя се плъзна наляво в опит да избяга от капана на ръцете му, но Марк не помръдна.

— Както ти казах и преди, не тръбя наляво и надясно този факт. Човек открива, че изведнъж има множество приятели, които искат да го опознаят по-добре, ако разбираш какво искам да ти кажа.

— Мога да си представя — тя вдигна едната му ръка и успя да се премести настрани. Той не каза нищо, но остана максимално близо до нея. — Предполагам, че е като да си някаква знаменитост. Никога не можеш да разбереш дали се интересуват наистина от теб като човек или ги вълнува кой си и какви пари имаш.

— Или и двете — добави той.

— Трябва да призная, че съм впечатлена — каза Криси с усмивка. — Никога преди не бях срещала собственик на кораб и не бях влизала в такъв апартамент.

— Е, собственикът е баща ми и, вярвай ми, той не те оставя лесно да го забравиш.

— Мисля, че знам какво имаш предвид. Майка ми е нещо подобно.

— О, и майка ме задушава, но по различен начин. Пие прекалено много и се опитва да ми се реваншира като ме обсипва с любов под формата на пари и подаръци.

— Такъв е баща ми. Пие прекалено много и се опитва да ми се реваншира като решава от време на време да се държи като баща. Нали разбираш, да ми идва на гости, да иска да ме води на вечеря. Всякакви такива работи.

— Имаме много общи неща — той се облегна на парапета до нея и се загледа в морето.

Криси обърна погледа си в същата посока.

— Е, аз със сигурност не съм от корабовладелско семейство като теб — каза тя със смях. — Семейството ми е пълна бъркотия.

— Моето също е бъркотия. Просто е бъркотия с пари.

Разликата в произхода им беше много голяма, затова тя реши да смени темата.

— Значи познаваш Моника?

— Не — поклати глава Марк. — Агентите й пратиха имейл на компанията, за да ни предупредят, че тя ще бъде на кораба и аз се случих на рецепцията, когато се качи. Капитанът ни запозна и тя се нахвърли отгоре ми. Била срещнала родителите ми на някакво парти. Не си спомням къде — той вдигна рамене. — Както и да е, изглежда доста чудовищно, според мен, но ме развеселява.

— Чудовищно, а?

— Е, може би преувеличавам малко — подсмихна се той. — Случайно знам повече, отколкото трябва, и едно от нещата е, че тя не е много кадърна — той отстъпи и пак застана зад нея. — Но харесва да й се обръща внимание и то много. Нали разбираш, наистина очаква специално отношение.

— Това и сама го установих — погледна го Криси. По някаква причина тя не се чувстваше комфортно от неговата близост, затова се обърна с лице към него.

— Тя е от онзи тип, който има нужда да е обграден от подмазвачи. Аз ги наричам възхищавачи и ръкоплескачи. Срещал съм много знаменитости, които са същите.

— Възхищавачи и ръкоплескачи — повтори тя през смях. — Това ми харесва. Мисля, че и на мен биха ми били от полза.

— Предполагам, че всички имаме нужда от тях понякога — каза той и двамата се разсмяха.

— Вместо задушаващо семейство? — тя се почувства много по-спокойна като го видя да се усмихва с истинска непресторена усмивка.

— О, да — кимна той. — Опитвам се да избягам от моето в момента. Нелепо е. Аз съм тридесет и три годишен, който бяга от къщи.

— Не го намирам ни най-малко за нелепо. На мен също ми се налага да държа майка си на разстояние. Защото ако й позволя, тя ще завземе тотално контрола над живота ми.

Лицето на Марк придоби вид, сякаш е взел някакво решение и той сложи ръка на рамото й.

— Искаш ли да ми правиш компания за вечеря утре вечер? — рязко попита той. — Не в трапезарията, а тук, в моя апартамент.

— Аз… аз не знам… — започна Криси. Беше объркана от поканата му.

— Готвачът ще ни направи нещо специално — думите бързо излетяха от устата му. — Не знам още какво ще е, но той купува различни продукти по пътя и готви отделно за гостите в тези апартаменти — видя, че тя все още се колебае и прибави: — Честно казано, ми е доста самотно на вечеря и бих ти бил благодарен, ако ми правиш компания.

— С удоволствие — бавно кимна Криси. Как можеше да му откаже, след като тази вечер той беше толкова гостоприемен?

— Прекрасно — зарадва се Марк. — Не мисля, че ще останеш разочарована. Главният готвач приготвя невероятни ястия.

— Сигурна съм, че няма да бъда.

— Осем и половина?

— Идеално — съгласи се тя. — Но сега по-добре да тръгвам.

Той беше видимо разочарован и отново постави ръцете си на парапета, хващайки я в капан.

— Толкова скоро?

— Денят беше много дълъг. От Сан Ремо до Монте Карло и Ница. Искам да пожелая лека нощ на Моника и другите, а после да се наспя хубавичко.

Той се загледа в нея за момент, после се отдръпна.

— Ще те заведа обратно в дискотеката и ще чакам с нетърпение да те видя пак утре вечер.

 

 

Когато стигнаха в дискотеката. Марк успя да я убеди да изтанцуват още една бавна песен заедно. Криси забеляза, че доста хора ги гледат, не само Моника и другите на тяхната маса, но и няколко от офицерите, които танцуваха, както и други от персонала. Те, разбира се, знаеха кой е Марк и тя се почувства като някаква важна персона, само защото беше с него. Усещането не беше неприятно, всъщност беше доста хубаво да усеща толкова внимание, насочено към нея, но тя не забравяше, че то е нещо мимолетно. Щеше да вечеря с Марк и това щеше да е краят. Тя претърси с поглед задната част на дискотеката, веднага щом се върнаха, за някаква следа от Лука, но не го видя, не го видя и на дансинга, въпреки че капитанът беше тук и както обикновено танцуваше. С известна доза вина тя установи, че събитията от деня и срещата с Марк бяха накарали предната вечер да изглежда почти сякаш не е съществувала. Но после, когато Марк я притисна по-близо до себе си, Криси си припомни прегръдките на Лука снощи и почувства копнеж, предизвикан дори само от спомена.

След танца си взе чантичката, пожела лека нощ на Моника и другите и Марк я заведе до каютата й. Пред вратата тя извади картата си и му благодари за прекрасната вечер.

— Ще чакам с нетърпение утре вечер — отвърна й той.

— Аз също. До осем и половина.

— Да — каза Марк, после се наведе и бързо докосна бузата й с устни. — Чао — обърна се и си тръгна.

Криси докосна мястото на бузата си, до което се бяха допрели устните му. Не можеше да повярва, че синът на собственика на кораба току-що я беше целунал. И че я беше поканил на вечеря в апартамента си. И че беше много красив млад мъж, който беше заинтересован от нея дотолкова, че да я покани на среща. Марк спокойно можеше да избира измежду всички жени, които бяха на кораба, но се беше спрял точно на нея. И все пак още не можеше да забрави странното му поведение в Монте Карло. Какво можеше да накара някой толкова чаровен да се държи така неуместно, а после да се превърне обратно в перфектния джентълмен? Тя не можеше да си отговори, но и не спираше да мисли, че има нещо, което не беше наред у него. Нещо, което още не можеше да определи точно.

След като загаси светлините, мислите й за пореден път се върнаха към Лука и тя пак се зачуди защо цял ден той не се опита да се свърже по някакъв начин с нея. Определено се разочарова, когато видя, че лампичката на секретаря й не мига като тази на Марк. Каза си, че сигурно нещо се бе случило в болницата. Това щеше да обясни и защо не се бе появил тази вечер в дискотеката. Тя просто не знаеше какво да мисли, но все пак смяташе, че при всички положения е можел да намери време да й се обади. Може би, реши тя, има нещо вярно в думите на Моника и Джени, но тази мисъл не я разтревожи много в този момент, не и с образа на Марк, плуващ пред очите й. Най-накрая успя да заспи, но не и преди да си помисли, че без значение какво ще й донесе утрешният ден, животът й определено беше станал изведнъж много по-вълнуващ.