Джудит Гулд
Кораб на мечтите (1)

Пролог

Георгиос Вилос седеше зад огромно махагоново бюро в офис на последния етаж на бизнес сградата си „Ийтън плейс“ в модерния лондонски квартал „Белгрейвия“. Навън дърветата се разделяха с последните си листа — сухи кафяви малки бойци, които се държаха за оголените клони и шумоляха на вятъра. Леден есенен дъждец барабанеше своя постоянен ритъм по стъклата на прозорците. Скрит в луксозния си офис, Георгиос Вилос не се вълнуваше от суровото английско време. Докато долните етажи на голямата сграда — една от последните наоколо, които още не бяха разделени на по-малки апартаменти — жужаха от ежедневните дейности, необходими за запазване разкоша на резиденцията, в неговия офис беше тихо като в храм. Тук Георгиос Вилос често се оттегляше, за да обмисля бъдещето на империята си, да планира и да гради стратегии и понякога, като днес например — да проучи последните цифри, които му бяха дали от счетоводния отдел.

Докладът на Адонис Пападракис, неговия главен счетоводител, само потвърди това, което той вече знаеше. „Вилос шипинг лимитид“, малката компания, която беше наследил от баща си и беше превърнал в международна империя, струваща милиарди долари, потъваше като торпилиран кораб под тежестта на огромни дългове. И сега двама от неговите най-големи конкуренти, Панос Симитис и Спирос Фармакис, които също като самия него бяха гърци от средната класа, построили огромни империи, се опитваха да посегнат на неговата.

Георгиос Вилос затвори папката с кървавочервен печат „Поверително“ на корицата и се облегна назад в изработения си от Томас Хоуп стол, целия от махагон и злато. Прокара пълните си пръсти през посребрената коса, въздъхна, свали очилата си със златни рамки и ги сложи върху доклада. Очите му с полуотпуснати клепачи, често определяни като дяволити и пълни с веселие, или пък, точно обратното, като пресметливи и проницателни, намериха почивка върху една от двете снимки в сребърни рамки, които украсяваха бюрото му. Фиона, елегантната му съпруга, полуангличанка, полугъркиня, го гледаше оттам. Сламенорусата й коса беше хваната отзад в хлабав кок, а няколкото свободни кичура бяха внимателно подредени около красивото й лице с високи, добре изразени скули, хипнотични сини очи и дълъг, тънък нос. Кожата й, толкова перфектна, че сякаш беше прозрачна, сияеше без нито един дефект. На ушите й имаше диамантени обеци с деветкаратови цветни висулки, спускащи се надолу от грозд от седем по-малки камъчета. Подходящо колие проблясваше на дългата й лебедова шия. Бижутата бяха изработени от легендарната руска фирма „Александър Реца“, която след революцията се беше изместила в Париж и Георгиос живо си спомняше деня, когато успешно беше наддавал за тях на един търг на „Сотби’с“ в Женева. Когато чукчето изтрака и диамантите станаха официално негови, Фиона се обърна и пред цяла зала, пълна с наддаващи хора, го прегърна и целуна въодушевено.

Георгиос отново въздъхна с поглед, вперен в снимката. Минаха само няколко години от този търг, а усмивката на Фиона вече беше станала престорена. Бракът им в момента представляваше поле, на което водеха постоянна война един срещу друг. Всичко започна заради връзките му с други жени, незначителни забежки без никакви последици, доколкото зависеше от него. Но Фиона не виждаше нещата по този начин и от своя страна му го връщаше с редица любовници, които показваше безсрамно на целия свят. В края на краищата бяха достигнали до нещо като временно примирие и запазиха брака си, но само на хартия. Раните, които си причиниха един на друг, не искаха да заздравеят и въпреки че обитаваха общи разкошни жилища и понякога излизаха заедно, пътуваха заедно и дори се забавляваха като двойка, те живееха два отделни живота. Фиона беше любезна с него, както и той с нея, но беше ясно, че единствено парите ги задържаха женени. Знаеше със сигурност, че Фиона не би се поколебала да го напусне и да си потърси по-сочно пасбище, ако империята му се сгромолясаше.

Той рязко отблъсна стола си, изправи се на крака и отиде до единия от прозорците, за да погледа мрачния лондонски ден. Високата му, с едър кокал фигура, практически изпълни рамката на прозореца. Германците са виновни, помисли си вбесено. Тези проклети немски банкери. Ненавиждаше ги. Без значение колко от парите си ще му заемат, за да може да строи нови кораби, никога нямаше да се чувства комфортно с тях. Сега парите бяха изхарчени, дълговете трябваше скоро да бъдат изплатени, а банките не бяха склонни да променят първоначалните условия. Няма да ги разсрочат, нито да ги отложат, няма да има преговори, нито отпускане на допълнителен кредит. „Вилос шипинг лимитид“ трябва да изплати на банките 250-те милиона долара, които им дължеше, или корабите му щяха да бъдат конфискувани. Беше толкова просто.

Красивите ми кораби, помисли си той тъжно, най-красивите кораби, пускани на вода. И причината за всичките ми проблеми. В момента, в който другите производители на пасажери строяха все по-големи и по-големи кораби, които да събират 3000 пътника и още 200 човека екипаж, Георгиос Вилос беше избрал точно противоположната посока. За да подмлади застаряващия си флот, той беше построил два малки, елегантни кораба, побиращи едва 800 пътника, но посрещащи ги с разточителен разкош. Но те не бяха само малки и луксозни, бяха също и най-бързите строени някога кораби — можеха да поддържат скорост от 28 възела за дълги периоди от време, дори за цяло презатлантическо пътуване. „Кралица Елизабет Втора“ също можеше да се движи толкова бързо, но щеше да се разпадне на съставните си части, ако се опиташе да задържи тази скорост. Неговите кораби можеха да прекосят Атлантическия океан и да стигнат до Хаваите за два дни — подвиг, който отнемаше на повечето други почти седмица. Той се гордееше с „Морска нимфа“ и „Морска фея“, но непредвидените разходи бяха просто разорителни. Цените на материалите и на труда бяха пораснали до небесата по време на дългия процес на построяване на тези красиви съдове. Преди да станат дори почти готови, трябваше да се търсят още средства за довършването им, а после и още повече за пускането им на вода. Радостта и гордостта на флота му, те станаха причина и за провала му.

Беше търсил кредит навсякъде, където се сети, за да се разплати, но остана с празни ръце. На практика никой не искаше да му отпусне кредит в сегашното му затруднено положение. Всъщност повечето финансови институции дори изпитваха удоволствие да откажат на великия Георгиос Вилос. Също като компютърен вирус, новината за проблемите му се беше разпространила светкавично. Беше изтърпял не един обърнат гръб и по-лошо, доста явни подигравки, дори сред голямата, сплотена общност на ужасно богатите гръцки фамилии, установили се в Лондон. Копелета, помисли си той. Нищо не би им доставило по-голяма радост от това да видят някой от своите да страда, да видят някой от земляците си да се сгромолясва от върховете на славата.

Той се отдръпна от депресиращата гледка през прозореца и тръгна към библиотечната маса от периода на Регентството, която изпълняваше ролята на бар. Вдигна бутилка узо от големия сребърен поднос и си наля щедра доза в антична кристална чаша Сейнт Луис. Взе няколко кубчета лед от сребърната купа, пусна ги в чашата и я разклати докато гледаше как питието побелява. Може да беше извървял дълъг път от селото близо до Пирея, в което беше израснал и където бяха офисите на бащината му малка фирма, но чувстваше, че сърцето и душата му си оставаха гръцки до последната си капка кръв. Той отпи голяма глътка от питието с аромат на анасон, после отиде зад бюрото си и седна на дизайнерския си стол. Стол, който, по негово мнение, подхождаше точно на влиянието, благосъстоянието и силата му. Остави чашата си и започна да барабани по бюрото с пръстите си с изряден маникюр.

Е, няма да доставя на копелетата това удоволствие, помисли си той със сурова усмивка. Не, наистина. Очаква ги изненада. Георгиос Вилос все още не е победен.

Той отпи още една глътка и се засмя тихичко. Мислят си, че е свършено със стареца, но аз ще им покажа на какво е способен точно този старец. Остави чашата си и погледът му попадна върху другата снимка в сребърна рамка, подредена до тази на Фиона. Макелос, единственият му син и наследник. Лицето му за момент придоби гордо и леко объркано изражение. Макелос — Марк, както самият той беше поангличанчил името си — беше един от най-красивите младежи, които Георгиос беше виждал, и това не беше само безпочвена бащинска гордост. Когато Макелос вървеше по улицата, всички тави се обръщаха след него, когато влезеше в някоя стая, всички очи се насочваха към него. Момичетата бяха луди по него и той можеше да избере всяка от мултинационалното общество, в което се движеше. Черната коса и сините му очи, изваяните му черти, силното му, мускулесто тяло и грациозните му, но и мъжествени движения приковаваха веднага вниманието. Беше отличен моряк, какъвто, според Георгиос трябваше да бъде всеки мъж от гръцки произход, и се справяше отлично на игрището за ръгби. Беше много добър играч на тенис и на поло. Освен това беше и интелигентен и се беше справил чудесно в скъпите частни училища, в които го изпращаха, и съвсем поносимо в „Оксфорд“.

Георгиос вдигна отново чашата си, разклати питието и отпи, с поглед, все още прикован в сина си. Макелос — Марк! Дали ще свикне изобщо някога с това име? — беше също и, а това го знаеше със сигурност, разглезен и арогантен. Беше свикнал всичко да става както той го иска и бог да е на помощ на този, който се опита да застане на пътя му. През годините беше имал проблеми, свързани основно с момичета — нищо сериозно, мислеше си Георгиос, — които най-вероятно се дължаха на вродените му по-високи нива на тестостерон, нищо повече. Може би времето щеше да намали интереса му към жените и безкрайната върволица от партита, с които беше постоянно зает. Дълго време Георгиос не се притесняваше за постоянните му флиртове, спомняйки си за собствената си буйна младост. Но в един момент, припомняше си той, животът му се беше успокоил, тъй като работата ставаше все по-важна за него, докато не се оказа целия погълнат от превръщането на „Вилос шипинг лимитид“ в международната компания, която беше сега. Дошло беше времето Макелос да направи нещо полезно за компанията. Синът му му беше задължен, смяташе той, и трябваше да изплати своя дълг.

Погледът му се плъзна по великолепния интериор, обхващайки покритите с махагон стени, огромната камина с полицата над нея, изработена от Адамс, перфектно избеления копринен Табриз на пода, антиките с блестящите дълбоки нюанси на патина по тях, картините на известни импресионисти, които украсяваха стените. Имаше даже няколко гръцки предмета на изкуството с безупречно потекло. Никаква земна сила не можеше да го накара да се откаже от всичко това.

С тази мисъл в главата си той вдигна телефона и набра номера на асистентката си. Тя вдигна на второто позвъняване.

— Телефонът на Георгиос Вилос — обяви с отсеченото си британско произношение.

— Роузмари — обади се Георгиос, — провери кога е срещата ми с банкерите в Атина.

— Уговорката е за четири следобед в четвъртък. По атинското време, мистър Вилос — веднага отговори тя. — Обадиха се тази сутрин да потвърдят.

— Добре — промърмори той. — Обади се на пилота да се подготви за полет и кажи на мисис Вилос, че днес ще летим за Атина.

— Да, сър. Аз ще идвам ли с вас, сър?

— Да.

— Трябва ли да взема с мен някакви документи? — попита делово.

— Мисля, че всички необходими папки са у мен.

— Веднага ще се обадя и ще започна да се приготвям, сър.

— Довиждане — каза Вилос и затвори, без да дочака отговора й.

Остана загледан в телефона, потънат в мисли. Самата идея за среща с братята Лампаки му беше противна, но нямаше никаква друга алтернатива. Имаше някакъв шанс да ги убеди да му отпуснат заем, за да може да изплати задълженията си към германските банки, но щяха да му искат астрономическа лихва. Само покриването на лихвите щеше да му наложи огромни, дори осакатяващи фирмата ограничения на ежедневните разходи и инвестиции; много по-големи от тези, които вече беше направил. Ако обаче това щеше да спаси империята му, цената, без значение колко висока е, щеше да си струва. А ако Лампаки го разочароваха, щеше да му се наложи да използва резервния си план, който елиминираше участието на банките изцяло.

Той взе един от клетъчните си телефони — този с най-тайния му номер — и набра поредицата от цифри, която беше запомнил още преди месеци. Изчака нетърпеливо три позвънявания. На четвъртото от другата страна вдигнаха.

— Да?

— Можеш ли да говориш? — попита Георгиос Вилос.

— Само за малко.

— Готова ли е стоката, която поръчах?

— Да.

— Много добре.

— Къде и кога искаш да ти бъде доставена?

— В офиса ми в Пирея, Гърция, на датата, за която се уговорихме.

— По кое време?

— На обед.

— Вторият трансфер към моята сметка трябва да се извърши един ден преди това.

— Това не е проблем, уверявам те — отговори Вилос.

— Тогава ще се видим в Пирея.

— Ти трябва… — започна Георгиос Вилос, но на другия край на линията вече нямаше никой. Азад беше затворил.

Георгиос затвори клетъчния си телефон, облегна се назад и си пое дълбоко дъх. Мразеше да си има работа с този отвратителен мъж, дори повече отколкото с братята Лампаки, но точно по същия начин просто нямаше избор. На търговеца на оръжие му се налагаше да бъде потаен — и крайно скъп, между другото, — но освен това беше и ненужно арогантен, според Вилос. Направо му се струваше, че може да види самодоволната усмивка на лицето му поне в няколко от техните разговори. Долавяше снизхождението в гласа му, сякаш се занимаваше с безпомощно недорасло хлапе.

Георгиос Вилос въздъхна. Трябваше да изтърпи търговеца на оръжие само докато реши проблемите си. Кой друг би му продал пластичния експлозив, от който можеше да има нужда, за толкова кратко време? Отнемаше доста време да проникне през булото на секретност, което обикновено обграждаше подземните търговци от този тип, а той не разполагаше вече с този лукс. Ако Лампаки не му отпуснеха заем, трябваше да е подготвен.

Георгиос Вилос изпи и последната глътка узо в чашата си и я остави на бюрото. Ако братята Лампаки му откажеха, щеше да използва пластичния експлозив, за да вдигне във въздуха „Морска нимфа“. Тогава на застрахователните компании щеше да им се наложи да се бръкнат да платят дълговете му към банките. Той ненавиждаше идеята да види кораба си разрушен, пръснат на малки парченца, заедно със стотици невинни пътници на борда, но ако това беше необходимо, за да се спаси „Вилос шипинг лимитид“ от сигурен крах, то просто трябваше да се направи.

Той отново вдигна клетъчния си телефон и натисна бутона за бързо набиране за телефона на Марк, като се надяваше да може да открие сина си. Да, помисли си отново, време е Марк да ми помогне. Да ми се отплати за това, че му осигурявам разюздания луксозен живот.