Дороти Гарлок
Завинаги твоя (7)

Седма глава

Те се качиха на конете и напуснаха града, преди Виктория да успее да събере мислите си. Мейсън яздеше толкова близо зад нея, че й бе невъзможно да обърне и да се върне назад. Отначало слънцето топлеше лицето й, но когато стигнаха боровата гора, пътят се стесняваше и въздухът стана по-хладен. Конете препускаха бързо и единственият звук, който можеше да се чуе, беше тропотът на копитата им по скалистия път, издигащ се по склона на хълма.

Точно преди да стигнат разклона, Мейсън се изравни с нея. Краката на конете почти се допряха, въпреки че пътят се бе разширил.

— Нека поспрем за малко — тихо каза той.

Тя го изгледа презрително:

— Ти можеш да спреш, когато и където си пожелаеш. Аз обаче продължавам.

— Казах ти да спреш, Виктория! — Той се протегна и улови юздата на кобилата й.

— Стига вече! — Тя се опита да обърне коня, но животното успя да направи само няколко колебливи стъпки.

— Млъкни и стой мирно, малка глупачке! Някой ни преследва! — изсъска Мейсън и поведе кобилата към дърветата.

— Не ти вярвам!

— Млъкни и се ослушай!

След продължителната тишина тя се обади:

— Нищо не чувам.

— Аз също. Не се чува дори песента на птиците. Ако имат някакви лоши намерения, скоро ще се появят. Изчакват, докато изкачим хълма и започнем да се спускаме. Какво има от другата страна?

Виктория все още не можеше да повярва, че някой ги преследва, за да им причини някакво зло, но лицето на Мейсън беше много сериозно, а очите му я гледаха тревожно.

— Има голо пространство, после пътят завива около скалите.

— Добре. Ще водим конете пеша до върха. След като го прехвърлим, ще потичаме, за да се скрием зад скалите и ще видим какво ще стане. — Докато говореше, очите му оглеждаха пътя, простиращ се пред тях. Вдигна пушката си и й направи знак да тръгва.

Виктория поведе кобилата си напред. Мейсън ги следваше толкова плътно, че животното беше неспокойно от допира на неговия кон. Тя трябваше да възседне кобилата отново, за да я успокои.

Върхът представляваше равно пространство, простиращо се на около петдесетина ярда. Когато стигнаха до средата му, Мейсън подвикна рязко:

— Сега!

Виктория дръпна юздата и остро извика на кобилата. Животното се втурна в див бяг към прикритието на скалите.

— Давай! Давай! — окуражаваше я Мейсън.

Тя нямаше време да се оглежда за преследвачи. Всичките си усилия бе съсредоточила в това да се задържи на седлото, докато се спускаха бързо надолу по склона. Точно преди да стигне до скалите, чу първия изстрел от пушка и усети въздушната струя на съвсем близо прелетелия куршум. Боже мой! Някой стреля по нас!

Шокът още не се бе уталожил, когато усети остра, пареща болка в бедрото си. Кобилата й се препъна и се свлече на колене. Виктория се преобърна през главата й и падна по гръб на земята. Мейсън се затича към нея, сграбчи я за ръката и я повлече зад една голяма скала точно в момента, когато следващият куршум се заби в пръстта до тях. Не й стигаше въздух и се задъхваше. Мейсън бе приклекнал и се оглеждаше, прикрит зад един храст наблизо.

Следващият изстрел се чу съвсем наблизо. Беше от пушката на Мейсън. Той я прескочи и се приведе зад скалите, за да стреля отново. Виктория се опита да седне. Чу пукането на храстите под краката на конете и се скри зад скалата. Обхвана я с ръце и тежко се изправи. Кракът й се огъна под тежестта на тялото и тя усети, че полата й е мокра, а бедрото я боли непоносимо. Мейсън продължаваше да стреля, но отсреща никой не му отговаряше. Беше застанал в самия край на скалите и за миг вдигна глава да се огледа. В същия момент един куршум рикошира в камъка.

— По дяволите! — изруга той. — Притиснаха ни.

— Кои са? Някакви скитници?

— Които и да са, прекалено са сигурни, че сме лесна плячка — погледна я той. — Застрелях кобилата ти. Беше улучена в корема.

— Мисля, че и аз съм ранена — спокойно каза Виктория.

В този момент Мейсън зареждаше пушката си, но рязко се обърна към нея.

— Какво? Боже мой! Къде?

— В крака. — Тя отдръпна ръка от бедрото си и му показа окървавената си длан.

— Засегната ли е костта? — Мейсън коленичи до нея.

— Не мисля. Предполагам, че куршумът само е одраскал крака ми, преди да улучи Роузи, защото тя падна след това. — Гласът й потрепери.

— Трябва да спрем кръвта. Тези неща могат ли да се вдигнат дотам?

— Не!

— Не се прави на глупачка! — изръмжа той, извади ножа и започна да реже ръкава на ризата си. — Трябва да ми помогнеш. Побързай! Искам пак да огледам наоколо.

Тя отпра целия ръкав и Мейсън го изхлузи от ръката си. После взе една пръчка, сложи шапката си върху нея и я подаде над скалите. В следващия момент един куршум се заби до тях, вдигайки малко облаче прах.

— Кучи син! — измърмори той, върна се при нея и седна. — Това нещо, дето си го навлякла, трябва да се свали или да се вдигне нагоре. Ще превържем раната, за да спрем кръвта.

Започна да навива полата нагоре, което му се удаваше лесно до коляното, но около бедрата и ханша платът беше прекалено надиплен и целият напоен с кръв. Нямаше да стане по този начин. Мейсън пусна полата и отново вдигна лице към нея.

— Свали я, Виктория, и завържи този ръкав около бедрото си, ако си прекалено свенлива, за да ме оставиш да го направя сам. Искаше ми се да видя дали си ранена лошо. Може да ни се наложи да бягаме.

— Добре. — Тя откопча колана и свали дрехата. Дългите бели гащи бяха подгизнали от яркочервена кръв и това я уплаши. — Мейсън!

Той се обърна бързо, коленичи до нея и разпори плата с ножа си. Куршумът беше преминал през меката част на бедрото й и бе раздрал кожата. Той обви сръчно крачола на гащите около бедрото й и го завърза с ръкава от ризата.

Виктория гледаше тъмната му коса и ръката, сега открита до рамото. Долната й част беше кафява от слънцето, а горната — значително по-бяла. Не почувства никакво неудобство, когато той свърши и вдигна полата около талията й. Тя закопча горните копчета и стегна колана, а през това време той отново се оглеждаше иззад скалата.

— Чувстваш ли някаква слабост или замайване? — Беше застанал съвсем близо до нея и говореше много нежно.

— Добре съм. — Тя стоеше, облегната на скалата, прехвърлила цялата си тежест върху здравия крак.

— Седни и пази силите си. Много ли боли?

— Ще излъжа, ако кажа, че не ме боли. — Погледите им се срещнаха. За пръв път от сутринта насам го бе погледнала в лицето. Забеляза, че се е обръснал, въпреки раната на лицето си.

— Можеш ли да се сетиш за някаква причина, поради която някой би ни проследил от града дотук? — Мейсън я улови за ръцете и й помогна да седне, след което се отпусна до нея.

— Може някой да ни е видял, когато влизахме в банката, и да си е помислил, че носим пари, за да платим на работниците.

— Възможно е.

— Аз също мога да стрелям. Татко ме научи как да се оправям с пушката.

— Радвам се да чуя това. Имаме патрони, но не са много.

— Извинявай, че не ти повярвах в началото. — Погледна го право в очите. — Заради мен можеха да ни застрелят.

Той се усмихна.

— Не бих позволил да ни се случи подобно нещо. — За момент я изгледа така, сякаш я изучаваше, и тя срещна очите му — честни, малко учудени и много развълнувани. — Наясно си, че те няма да чакат цяла вечност и сигурно нямат причина да се откажат. Знаят, че сме принудени да се движим пеша. Все пак не бихме могли да намерим по-подходящо място да се скрием. От нито една страна не могат да се приближат, без да ги видим, а пък и едва ли ще се осмелят да прекосят това голо пространство, за да ни нападнат. Ще изчакат, докато се стъмни.

Виктория се опитваше с всички сили да изглежда спокойна и смела. Искаше й се той да продължава да й говори. Гласът му й носеше утеха и спокойствие.

— Какво стана с твоя кон?

— Раниха го в крака. Сигурно са го застреляли.

Наоколо всичко бе застинало. Мейсън напрегнато се ослушваше, за да чуе шум от стъпки по каменистата земя, тракане от зареждане на пушки или какъвто и да било лек шум. Беше съвсем тихо, но все пак там имаше някой, който изчакваше. Усети как по челото му се стекоха струйки пот и устата му пресъхна. Как щеше да измъкне Виктория оттук? Ако беше сам, би могъл да пропълзи по тревата и да се скрие между дърветата.

— Мейсън! — напрегнато прошепна Виктория и той се обърна към нея. — От онези храсти излетя птица. Издигна се направо нагоре, като че ли се бе уплашила от нещо!

— Ако са решили да ни нападнат, няма да го направят от тази страна.

Все пак се отмести нататък и стисна здраво пушката си. Наблюдението за него не беше нещо ново. Именно неговата наблюдателност, заедно с търпението му, го бяха запазили жив по време на войната. Приведе се ниско над скалите, опитвайки се да бъде колкото може по-малко мишена и в същото време да може да прикрива Виктория. Тя беше наистина забележителна жена! Никаква паника, никаква истерия.

Мейсън изучаваше терена, движейки поглед от далечината към мястото, където се бяха прикрили. Неочаквано на около стотина ярда забеляза мъж, който се криеше зад едно дърво. Мъжът се подаде иззад него, за да притича по-напред. Мейсън се прицели, затаи дъх и стреля. Куршумът уцели съседното дърво.

— По дяволите!

Загледа се към мястото, където беше изчезнал преследвачът. Наблюдаваше и изчакваше. Когато видя леко раздвижване из тревата, отново стреля, но не последва ответен изстрел, нито забеляза нещо, което да му подскаже, че е улучил. Пак изруга.

— Няма да се опитат отново до довечера, но тогава ние трябва да се намираме далеч оттук. — Говореше на жената до себе си, без да сваля поглед от мястото, където беше попаднал куршумът му.

Усети ръката й върху гърба си.

— Не се безпокой за мен. Мога да се справя с всичко, което е необходимо да се направи.

След няколко минути Мейсън се изправи, огледа от другата страна на скалите, после отново се върна и седна до нея. Лицето й беше пребледняло. В този момент спорът за това кой от двамата имаше законни права върху „Дабъл М“ изгуби значението си. Знаеше само, че на света няма друга жена като тази. Беше красива и горда, спокойна и интелигентна. Подозираше, че би могла да бъде нежна и любвеобилна. Беше запленен от нея още от мига, в който се бяха срещнали за първи път. Тя може би не осъзнаваше дълбочината на чувствата, които бе разпалила у него, когато я беше чул да плаче сама в тъмнината. Да я държи в прегръдките си и да чувства нежното й топло тяло през тънкия плат на нощницата й беше най-вълнуващото нещо в живота му.

— Виктория… — Не знаеше защо бе произнесъл името й. Тя го погледна право в очите. Можеше да види отражението си в дълбините им.

— Онези хора се опитват да ни убият, нали? — прошепна тя, без да сведе поглед.

— Така изглежда. Може да е Келсо. Мислиш ли, че той би се забъркал в нещо против теб? Единият от тях определено се целеше в теб, а другият — в мен.

— Келсо не би го направил! Трябва да е някой, който ни е видял да влизаме в банката.

Тя се раздвижи и се опита да сподави болезнената гримаса върху лицето си. Целият й крак сякаш гореше. Устата й бе пресъхнала. Спомни си, че някъде бе чела, че силната загуба на кръв води до непоносима жажда. В този момент би дала всичко за няколко глътки студена вода.

— През цялото време се опитвам да намеря начин да се измъкнем оттук и се сещам само за едно нещо. След малко слънцето ще се снижи до хоризонта. Това означава, че в продължение на десетина минути, който и да гледа в тази посока, няма да може да види нищо. Ако се насочим направо по посока на слънцето и след това свърнем наляво към онези ниски храсти, бихме могли да се отдалечим на доста голямо разстояние, преди да разберат, че вече не се крием тук.

— В такъв случай ще е най-добре да се размърдам, за да не се схвана. — Неочаквано я бе обзел ужас, но се усмихна, за да не се издаде.

— Не, недей да ставаш още.

— Казах на Стоунуол, че може да остана през нощта в града, така че никой няма да тръгне да ни търси — мрачно каза Виктория.

— Пък и не бихме могли да се надяваме, че конят ми ще се върне в ранчото, дори и ако не са го застреляли. Той не е живял там достатъчно дълго, за да счита това място за свой дом.

— Роузи би се прибрала — отвърна тя с нисък шепот.

Мейсън отново огледа терена. Слънцето бе започнало да се снижава и хвърляше дълги сенки към мястото, където се криеха преследвачите им. Беше започнало да става по-хладно. Погледна надолу към сведената златиста глава и забеляза, че Виктория прави усилия да не трепери. Беше й студено. Свали сакото си и приклекна до нея.

— Може да ти стане студено от загубата на кръв. Това ще ти помогне малко. — За миг, когато тя вдигна глава да го погледне, той долови в очите й нещо, което би могло да бъде… привързаност към него? Или възхищение? Не, не би могло да бъде това. Тя просто му беше благодарна. Нищо повече не успя да прочете в този поглед.

Виктория нахлузи сакото и се загърна плътно е него.

— Благодаря ти. Наистина ми е студено, но на теб няма ли да ти трябва?

Той се засмя.

— Прекалено съм луд, за да чувствам студ.

— Татко винаги казваше, че не си струва човек да губи времето си в лудост. Можеш да си помислиш върху това.

Усмивката му стана по-широка, въпреки стиснатите устни. Сега Виктория имаше възможност да разгледа лицето му. Раната, която беше зашила, вече не беше толкова отекла. След няколко дни трябваше да свали конците. У дома имаше мехлем, който щеше да й помогне да зарасне по-бързо.

— Виктория — нежно прошепна той, — за какво мислиш?

— Мислех си, че когато се приберем вкъщи, трябва да сваля конците от бузата ти. — Обзе я някакъв порив да се разсмее истерично. Съществуваше голяма вероятност никога повече да не види дома си.

— Едва не умрях, докато ме шиеше. Не съм сигурен, че ще ти позволя да ме измъчваш пак — подразни я Мейсън. — Струваше ми се, че ти доставя удоволствие да забиваш онази игла в плътта ми.

Виктория почувства непреодолимо желание да го докосне и вдигна ръка. Той я улови и я стисна силно.

— Не бих казала, че ми беше много приятно — призна тя и леко се усмихна. — Но беше чудесна възможност да ти причиня малко болка.

— Винаги съм подозирал, че у красивите жени се крие известна доза жестокост — каза той и се разсмя на червенината, която покри страните й.

Ние сигурно сме луди, размишляваше тя. Трябва да сме луди, щом седим и си говорим така, след като само след час може да сме мъртви.

Мейсън забеляза промяната в настроението й и се изправи. Пъхна ръце под мишниците й и й помогна да стане. Задържа я така за момент. Тя се опита да стъпи на ранения си крак и от устните й се отрони тих стон.

— Това е, защото съм се схванала от дългото седене — обясни Виктория, сякаш се опитваше да се извини. — Аз ще…

Изстрел от пушка и трясъкът на забилия се в скалата куршум заглушиха думите й. Мейсън грабна оръжието си и бързо започна да стреля по посока на нападателите.

— Искат да се уверят, че все още сме тук. Много глупав ход от тяхна страна, но ще играя играта им.

— Защо?

— Защото сега знаем какви са техните намерения. Ще изчакат, докато се стъмни, и ще се опитат да ни обградят от двете страни. — Той заслони очите си с ръка и погледна към слънцето. — Не остава много. Как се чувстваш?

— Няма да мога да бягам.

— Имах намерение да пропълзим по тревата. Ще можеш ли?

— Да. — Виктория почти усещаше страха в устата си, но ведно с това бе обзета от някакво спокойствие и желание да го следва. Докато той беше до нея, можеше да се справи с всичко. Мейсън се извисяваше над нея, съвсем близо, и тя трябваше да вдигне глава, за да го погледне в очите.

— Не мога да ти обещая, че ще успеем. Ти знаеш това — прошепна той.

— Зная. — Устните й потръпнаха от усилието да произнесе дори тази единствена дума.

Мейсън вдигна ръка и нежно отметна косата от лицето й. Това беше най-красивото лице, което някога бе виждал. Искаше му се да я прегърне, да закриля тази жена, да се слее с нея, за да е сигурен, че тя винаги ще бъде в безопасност.

— Виктория, позволи ми да… — прошепна с разтреперан глас. Не би могъл да се въздържи, дори ако му беше казала „не“. Ала тя не го каза, така че той се наведе и допря устните си до нейните. Меката, леко разтворена уста беше неописуемо сладка и той потръпна от усилието да потисне желанието си да вземе повече, отколкото тя му предлагаше. Когато бавно вдигна глава, забеляза, че очите й бяха затворени, но клепачите бавно се повдигнаха и Виктория го погледна. За миг останаха като замаяни, после той попита тихо:

— Готова ли си?

Тя кимна и се протегна, за да улови ръката му. Докато й обясняваше какво трябва да направят, той стискаше силно пръстите й.

— Гледай право към слънцето. После легни плътно до земята. Веднага щом слънцето се снижи до онзи скалист хълм, което означава, че е слязло до хоризонта, ще тръгнем. Щом се доберем до онази вдлъбнатина, откъдето започват храстите, ще погледна къде се намира слънцето. Може да ни се наложи да потичаме, но не се тревожи. Аз ще ти помогна.

— Добре, Мейсън. Иска ми се всичко да беше по-различно. Иска ми се Робърт да не беше продал ранчото точно на теб.

— А на мен — не. Имам чувството, че най-важният ден в живота ми е бил онзи, в който се запознах с Робърт Маккена. — Усмихна се и допълни: — Но не заради ранчото.

Виктория усети как сърцето й се сви, след това лудо запрепуска, секвайки дъха й. Внезапно я обзе някаква лекота и дори престана да се страхува. Мейсън я притисна към земята. Тя стисна зъби, за да не извика от болка, когато бедрото й се допря до твърдата, неравна повърхност.

— Сега! — Шепотът долетя зад нея и младата жена запълзя напред, забивайки пръстите на ръцете и здравия си крак в пръстта, за да може да се изтласква.

О, Боже, помисли си Виктория. Мейсън е зад мен! Ако започнат да стрелят, ще улучат първо него. Той направи всичко това, за да ме прикрива. Моля ти се, нека да се движа по-бързо! Не им позволявай да започнат да стрелят! Болката и напрежението изкривиха чертите на лицето й, докато с усилие продължаваше да пълзи по тревата. През няколко секунди надигаше глава, за да се убеди, че се движи в правилна посока. Внезапно усети как ръката на Мейсън улови ботуша й. Той се приближи още и започна да изтласква здравия й крак с ръка. Това й помогна да се придвижва по-бързо.

Тези няколко секунди й се сториха цели часове. Стискаше зъби, за да не издаде нито звук, когато раненият й крак се търкаше по спечената пръст и множеството камъни. Тялото й плуваше в пот и копчетата на ризата й се бяха разкопчали. Но отчаяно продължаваше да забива пръсти в земята. Колко още? Мили Боже, още колко?

Постепенно преодоляваха разстоянието. Всеки път, когато й помагаше с ръка, Мейсън трябваше да оставя пушката си на земята. Знаеше колко усилия й струва да се движи и уважението и възхищението му към нея нараснаха. Болката сигурно бе непоносима, но от устата й не излизаше дори стон. Питаше се дали тя има представа с каква рискована работа се бяха заели, но все пак, колкото повече се отдалечаваха от преследвачите си, толкова повече нарастваше шансът им да се измъкнат.

Стори му се, че са започнали да се спускат надолу. Мейсън леко повдигна глава и се огледа наоколо. Още само няколко ярда и биха могли да завият към гъстите храсти по склона. Продължавай, златокосото ми момиче, мислено я окуражаваше той. Ще успеем и проклетите копелета ще си платят, кълна се в Бога! Ще ги накарам да платят за онова, което ти причиниха!

Достигнаха най-ниската част на една вдлъбнатина и пръстите му отново се обвиха около глезена й. Тя спря неподвижно и сведе глава, за да го погледне изпод лакътя си. Той едва забележимо кимна наляво и Виктория отново запълзя напред, придържайки се колкото може по-ниско към земята. След всяко движение очакваше да чуе оглушителен изстрел от пушка и всеки път тишината я учудваше.

Стори й се, че измина цяла вечност, преди да се добере до първия храст и да усети хладината на голата земя до влажното си лице. Опита се да пълзи по-бързо, но чу предупредителния шепот на Мейсън:

— По-спокойно. Не трябва да подплашим някоя катерица или птица. Продължавай бавно. Справяш се чудесно.

Похвалата му вля нови сили у нея. Минаха още няколко минути и въпреки че вече бяха сред дърветата, Мейсън не даваше знак да спрат. Продължаваше да пълзи. Най-сетне пръстите му отново се увиха около крака й. Тя се отпусна на земята, положи глава върху ръката си и усети как той се промъква до нея. Мейсън я потупа по рамото и отметна няколко кичура коса от лицето й.

— Успяхме. — Гласът му прозвуча така, сякаш едновременно задаваше въпрос и констатираше факт.

Усмихна се и зъбите му блеснаха върху изцапаното му лице.

— Успяхме.

Изражението му веднага се промени и отново стана сериозно:

— Но ни предстои нещо много по-трудно.

Той се претърколи и седна. На Виктория й се струваше, че всички нерви в тялото й са свързани с крака й. Тя също се преобърна и отмести крака си е две ръце. Настани се до него и погледна назад към пътя, който бяха изминали. Ръцете я боляха, дланите й бяха изподрани и кървяха. Мейсън протегна ръка към младата жена, уплашен от бледността й, и с тревога си помисли, че тя всеки момент би могла да припадне. Виктория се облегна на него и през стиснатите й клепачи се затъркаляха сълзи. Нищо не можеше да бъде по-приятно от топлината на силното му тяло. До него се чувстваше в безопасност, защитена от всичко, и си позволи няколко минути да се наслади на удоволствието да се отпусне в прегръдките му. След малко се отдръпна.

Той повдигна брадичката й и улови с палец една стичаща се по бузата й сълза. Тя продължаваше да стиска очи, без да се осмели да го погледне.

— Бях започнал да се опасявам, че си жилава като кожа за ботуш. Струваше ми се, че зад това красиво лице няма нищо женствено — нежно каза Мейсън.

Тя се извърна от него и започна да закопчава ризата си, засрамена от това, че той бе доловил уязвимостта й.

Усетил, че Виктория се нуждае от време, за да се съвземе, Мейсън се изправи. Разполагаха с тридесет-четиридесет минути, преди преследвачите им да разберат, че са се измъкнали. След това, беше съвсем сигурен, те щяха да ги проследят по следите, които бяха оставили. Единствената им надежда беше да се отдалечат колкото може повече, така че нощната тъма да попречи да бъдат открити.

Мейсън погледна Виктория и забеляза, че тя облизва устните си. Много е жадна и е бледа като призрак, отчаяно си помисли той. Изгубила е много кръв и може да припадне, ако не намерим вода.

Наведе се, за да вижда по-добре лицето й.

— Трябва да тръгваме. Готова ли си?

Въпреки че беше много уморена, младата жена успя да се усмихне.

— Не бих могла да зная, преди да опитам, нали?

Помогна й да се изправи. Тя се опита да прехвърли тежестта си върху ранения крак и отвори уста от болка.

— Ще ми дадеш ли една минутка?

— Не разполагаме с толкова време, Виктория — бързо прошепна Мейсън. Преметна пушката на гърба си и пъхна ръка под мишницата й. — Да опитаме така и ако не стане, ще те нося.

— О, не! Ще се справя.

Първите няколко стъпки бяха истинско мъчение. Виктория стискаше зъби, за да не изкрещи. Постепенно влязоха в ритъм — една крачка — едно куцукане. Мейсън беше невероятно силен. Можеше да усети железните му мускули под ръката си. Той я попита дали не иска да спрат, за да си почине, но тя мълчаливо поклати глава и продължи да се препъва напред.

Вечерният здрач се спусна над дърветата и въздухът стана осезателно по-студен. В планината нощта настъпваше бързо, малко след като слънцето залезе. Всяка скала, бор или храст се виждаха като тъмни петна. След известно време на бавен напредък, което й се стори цели часове, въпреки че бяха минали само няколко минути, Мейсън спря и зави рязко към един бор. Тя се облегна на него, докато той се ослушваше напрегнато.

— Стори ми се, че чух нещо — прошепна мъжът в ухото й. След момент на напрегнато очакване каза: — Ще те понося малко. Сега ще те повдигна, а ти обвий ръце през раменете ми.

— О, недей! Не можеш да ме носиш. Ще ходя сама. Ще се опитам да вървя по-бързо.

— Ще те нося. Готова ли си?

Повдигна я и я притисна към гърдите си. Тя обви ръце около врата му и той започна да се провира между дърветата. Почувства как цялата трепери от студ и се запита дали изобщо ще може да изкара нощта.

— Наблизо има ли вода? — шепнешком я запита Мейсън.

Виктория не отговори веднага и когато най-сетне го стори, устните й бяха почти залепени за ухото му.

— Има малък извор, който извира от една скала и се спуска надолу в планината, но трябва да е на повече от миля оттук.

— Надявах се, че конят ми би могъл да го намери. Той е мустанг и е израснал в планината. Пуснат на свобода, веднага би отишъл до водата.

— Моля те, Мейсън, пусни ме да ходя.

— Във вярна посока ли вървим, за да стигнем до него?

— Да. Пусни ме.

— След малко. А междувременно искам да ми говориш.

Последва кратко мълчание.

— Не се сещам какво да ти кажа.

Той тихо се засмя.

— Тогава изпей ми някоя песен.

Измина доста време и Мейсън почти бе забравил какво я беше помолил, когато до слуха му достигна глас, по-скоро едва доловим шепот:

О, този червеникав кон! Този червеникав кон!

Той бяга нагоре на изток и се връща на запад.

За да остана върху него, аз правя всичко, на което съм способен.

Остани върху този червеникав кон, остани.

Остани върху червеникавия кон!