Дороти Гарлок
Завинаги твоя (3)

Трета глава

— Божичко, Виктори! През целия си живот съм нямала такъв дяволски ден! — Руби забързано прекоси двора откъм пристройката за работниците и дори на слабата вечерна светлина Виктория можеше да забележи тревогата, изписана върху кръглото й набръчкано лице. — Разни работи се случваха едно през друго!

Виктория изсипа на земята водата, в която беше измила съдовете.

— Да не би Стоунуол отново да има проблеми с Келсо?

— Не, нищо такова. Сейдж се появи пак прострелян на цели две места. Мога да се закълна, че тоз човек е по-жилав и от крастав вълк. Трябваше да се оправям с него, иначе щях да дотърча кат уплашен заек още щом те видях да пристигаш с онез. Тъй се изненадах, че чак зяпнах. Божке, Виктори, ква е тая работа, по дяволите? Стоунуол вика, че оня бил тук, М. Т. Махафи.

— Е, добре, наистина е тук. Пристигна със семейството си и се настани в къщата ми, Руби. А аз не мога да направя нищо.

— Ами сега? Стоунуол вика, че не бил някакъв си ново заселник. Упорито копеле, кай, бил.

— Не е ново заселник. О, Руби, толкова ме е страх!

— Страх та я? Да не би оня… Ах, мръсникът му е мръсник! Шъ гу утрепа! Само да посмее и косъмче да смъкне от главата ти, шъ скоча и шъ гу разкъсам…

— Не, не. Не е това. Не се страхувам, че ще ме нарани — бързо обясни Виктория. — Но той е тук, за да остане! Те вече говорят за нещата, които бих могла да отнеса със себе си, когато се изнеса. — Отново я обзе паника и някаква ледена ръка сграбчи сърцето й, оставяйки я без дъх.

— Айде, гълъбчето ми, по-спокойно. Кво като говорят! Ти глей кво вършат. Тоз негодник хич не знай в кво се забърква. Амчи тук има дузина мъже, дет шъ гу гръмнат само да рече да тръгни против теб.

— Зная, но не мога да допусна нещата да стигнат дотам. Той е платил на Робърт и притежава нотариалния акт, или поне така ми каза. Но мен не ме интересува какво притежава или какво говори. Мистър Шулър твърди, че трябва да остана тук, докато задвижи нещата чрез съда, и точно това ще направя. — Виктория говореше с увереност, каквато съвсем не изпитваше вътрешно. Думите, които най-вярно можеха да опишат състоянието й, бяха отчаяние и сърдечна болка.

Руби пое ведрото от ръцете й и го закачи на страничната стена на верандата.

— Тъй ами. Нъли винаги съм викала, че няма файда да…

Някакъв шум привлече вниманието на Виктория и мигом я накара да пристъпи към действие. Някой си играеше с клавиатурата на клавесина й. Дразнещият дисхармоничен звук, изтръгнат от деликатния инструмент, надигна паника в гърлото й. Клавесинът, подарък от баща й за шестнадесетия й рожден ден, беше най-голямото й съкровище. Тичешком прекоси коридора и се втурна в салона.

— Дора! — изкрещя тя извън себе си. — Престани веднага!

На светлината, идваща от лампата, поставена върху масата, забеляза дантелената покривка, захвърлена на купчина под краката на Дора. Тя бе застанала пред инструмента и удряше по клавишите с двете си ръце. Стресната от вика на Виктория, Дора се обърна, после с ожесточение стовари юмрук върху клавиатурата. Виктория се намръщи от неприятния звук и се хвърли към момичето.

— Дора! — изгърмя гласът на Мейсън и тя се спря, преди да успее да стигне до детето.

Дора се обърна рязко и с едно движение на пръстите тресна силно капака върху клавиатурата. След това, влачейки с крака покривката по пода, тръгна към брат си. Виктория стоеше като вкаменена. Чу някой рязко да си поема дъх и като в сън осъзна, че това бе самата тя.

— Това не е нейно, Мейсън. Ще се радвам много, когато си замине. Никак не я харесвам. Тя не ми дава да правя нищо.

Разгневен, Мейсън стигна до детето само с две широки крачки и вдигна смачканата покривка от пода.

— Това е нейно! Но дори и да не е, не можеш да пипаш чужди вещи. Погледни какво си направила! — Разгъна покривката и й я показа. Изражението на Дора не се промени.

— Въобще не смятам, че е красиво. — Тя погледна нагло Виктория.

— Няма да търпя нахалството ти, мис! — плесна я Мейсън по тила. — Върви да се приготвиш за лягане. Ще поговоря с теб по-късно.

Дора се уплаши, но не се издаде. Тръгна по коридора, като заобиколи притичалата откъм кухнята Нели.

— Туй хлапе има нужда от здрав пердах — изправи се с ръце на кръста и разрошена червеникава коса Руби.

— Не — меко възрази Нели. — Тя има нужда от някой, който да я обича. От тригодишна възраст живее без обич.

Очите на Мейсън не се отделяха от разстроеното лице на Виктория.

Изпод гъстите ресници на младата жена бликнаха сълзи. Въпреки че напрягаше всеки мускул, за да ги възпре, нямаше сили повече да се въздържа. Струваше й се, че стои на ръба на някаква пропаст и дори най-лекото движение ще я запрати в бездната.

— Съжалявам — тихо каза Мейсън и й протегна покривката. Тя я пое механично. — Надявам се, че не е повредена. Не зная много за децата, но бързо се уча. Ще й забраня да влиза тук, освен когато е с Нели. — Изчака, но след като Виктория остана безмълвна, тръгна към вратата. Спря и погледна назад. Тя се взираше в една от картините на стената. Очите й блестяха от сълзите и устните й трепереха.

В коридора го пресрещна Руби.

— Сега стой кротко. Искам да тъ погледна.

— Коя си ти?

— Руби съм, ето коя. — Тя стоеше, скръстила ръце пред мощните си гърди, с разкрачени крака и наклонена на една страна глава. Приличаше на наперен петел. Сигурно на младини е била хубава, помисли си Мейсън. По лицето й все още се виждаха следите от предишната й красота. Обградената с бръчки уста бе стисната упорито, а живите кафяви очи го гледаха несъмнено с неприязън.

— Аз съм Мейсън Махафи.

— Знам та кой си. Ама исках да видя как изглеждаш. От десет години се гледам разни мъже да идват и да си отиват от долината, та съ научих да познавам хората по вида им.

— Е, и?

— И няма да е лесно — решително поклати глава жената. — Хич не ми изглеждаш кат човек, дет лесно съ отказва, ма туй няма значение. Ний няма да ти дадем да земеш сичко на нашта Виктори.

— А аз точно бях започнал да се питам накъде биеш, Руби.

От сянката в отдалечения край на коридора излезе едър мъж с тънък кръст, но с мускулести гърди и ръце. Беше гладко избръснат и сивата му коса бе подстригана високо над тила. Закачи шапката си на закачалката, приближи се и застана до жена си, която стигаше едва до раменете му.

— Здравейте, мис — поздрави той застаналата до стената Нели. — Много бих се зарадвал на чашка кафе, миличка, ако Виктори е оставила малко в каната — каза мъжът на Руби.

— Разбира се, миличък. Божке, даже лампата в таз къща е запалена таз вечер. Не помня да съм я виждала светната, освен оназ нощ, когато мистър Маккена се помина.

Мейсън се приближи до сестра си.

— Нужна ли ти е помощ, Нели?

— Не. Просто ще си почина за минутка, преди да се прибера в стаята си.

— Това е една от сестрите ми — Нели — каза Мейсън на Стоунуол. — С братята ми се запозна по-рано.

— Как сте, мис? Сигур вече се познавате с Руби.

— Много ми е приятно. А сега, ако ме извините, ще се прибера.

Мейсън я наблюдаваше с тревога.

— Добре ли си?

— О, да. Много съм добре. — Треперещият глас опроверга думите й. След първите несигурни стъпки тя сякаш се стегна и се отдалечи по коридора. Мейсън не я изпускаше от поглед, докато не се скри в стаята си.

Виктория прокара нежно пръсти по лакираното дърво на клавесина и го покри с покривката. Не забеляза никакви драскотини по клавишите от слонова кост, а по звука се бе убедила, че няма скъсани струни. Духна лампата, сключи пръстите на двете си ръце и отпусна глава върху тях. Повече от всичко на света би желала да избяга в стаята си, да затръшне вратата и да изплаче болката си. Непрекъснато си повтаряше, че от няколко месеца насам е знаела, че този ден ще настъпи. Шокът от новината, че Робърт е продал ранчото, беше ужасен, но бледнееше пред този от срещата с Мейсън и неговото семейство. Те не само че бяха вече тук, но се разпореждаха и с вещите й, които двете с майка й бяха пазили така грижливо.

Нищо няма да постигна, ако стоя и хлипам в тъмнината. Тази мисъл се оформи първа сред хаоса в съзнанието й. През целия си живот бе подготвяна да посреща всичко, което й поднесе съдбата, така че приглади косата си, отметна дългата руса плитка и излезе от стаята. Следвайки гласовете, стигна до кухнята и се поспря пред вратата.

Мейсън, Руби и Стоунуол седяха край масата с полупразни чаши с кафе пред себе си. При влизането й младият мъж се изправи на крака. Без да му обръща внимание, тя се приближи до полицата, взе си чаша и отиде да си налее кафе. После заобиколи масата и се настани до Стоунуол. Ние всички сме против тебе, копеле, помисли си гневно, докато наблюдаваше лицето му.

— Дора повредила ли е клавесина? — попита я той и тя изпита желание да изръмжи от съчувствието, което долови в гласа му. Вместо да отговори, поклати глава отрицателно. — Точно казвах на мистър Пери и съпругата му, че Нели ще се заеме с нея и ще се погрижи за възпитанието й.

— Вашите семейни проблеми не ме интересуват, мистър Махафи. Искам да зная кога имате намерение да отведете братята и сестрите си от дома ми — войнствено започна Виктория. Всички задръжки бяха превъзмогнати, цялата любезност — забравена.

— Няма да си тръгнем, Виктория. Първо, защото купих това място, платих за него и притежавам нотариален акт. И, второ, защото имам намерение да държа братята и сестрите си под един покрив, докато всеки от тях бъде готов да поеме по собствения си път.

— Хвърлили сте парите си на вятъра. Робърт няма право да продава къщата, защото не е негова. Татко я остави на мен!

— Адвокатът на брат ви ми показа завещание, подписано от баща ви, според което Робърт е определен за единствен наследник. — Той говореше със спокоен, уверен глас и това още повече я изнервяше.

— То е било подправено! Татко направи завещанието си само седмица преди да умре. Стоунуол беше свидетел. — Черните като въглен очи святкаха гневно. Чувстваше някаква тежест в главата си и за първи път през целия си живот изпита желание да упражни физическо насилие спрямо някого. Което беше абсурдно. Ако се опиташе да удари мистър Махафи, само щеше да унижи себе си.

Мейсън я слушаше съсредоточено.

— И къде е това завещание?

— При моя адвокат в Саут Пас Сити. Той ме посъветва да не напускам ранчото си и точно това смятам да направя — отвърна тя с вече овладян глас.

В ъгълчето на устата му несъзнателно трепна един мускул и той погледна трите лица пред себе си с мрачен поглед.

— И какво очаквате да правим, докато цялата тази история бъде разплетена? Съдилищата работят доста бавно.

— Предлагам ви да си съберете багажа и да отведете семейството си в града. Голяма грешка беше, че изобщо дойдохте. — Треперещите устни издаваха обзелото я отчаяние.

— Нищо такова няма да направя. И за да сме наясно, трябва да знаете, че ми е известно, че тук законите не се съобразяват много с правото на собственост. — Очите му потърсиха нейните. Самоувереността му бе непоклатима.

— Май си нямате представа против кво вървите, мистър. — Стоунуол кимна на Руби да напълни отново чашите.

— Имам. Съдия-изпълнителят ми обясни, че тази територия е извън контрола на съдебните изпълнители. Но аз съм свикнал да се боря за онова, което ми принадлежи.

— Дрън-дрън! — измърмори Руби и остави рязко чашите на масата. — Срещу кого вървиш? Та из тез места бродят около петдесетина мъже, дет съ крият от закона, и само да чуят една думичка от Виктори или от Стоунуол, веднага шъ тъ пратят по дяволите!

— И това ми е известно, затова искам да помоля и трима ви да се въздържите, докато успея да установя същата неутрална политика, каквато мис Маккена отдавна практикува.

— Молите ни за това? — На Виктория й се стори, че ще се пръсне на хиляди парченца. Господи, каква наглост! — Вие ни молите да направим това, за да имате възможност да се настаните в дома ми! Глупак! Та вашият живот и този на семейството ви зависи изцяло от мен и от Стоунуол! Всеки един от онези мъже, които живеят в пристройката, биха ви застреляли, без да им мигне окото, ако разберат, че искате да ми отнемете ранчото!

— Точно това исках да признаете, Виктория. Исках всички да свалим картите си. Да не би да ме заплашвате, че ще насъскате приятелите си против мен? — Очите му се присвиха опасно.

— Не бих искала, но ще стигна и дотам, преди да напусна дома си.

— Но не мисля, че ще го направите. Готов съм да заложа живота си, че няма да го сторите. Ще се примирите със съжителството с нас, докато съдът разреши спора ни.

— И вие наричате това съжителство? Настанихте се в дома ми, ядете храната ми и позволявате на невъзпитаните си братя и сестри да внасят хаос в живота ми! — Знаеше, че последното не отговаря на истината, но не я беше грижа.

Избухването й бе последвано от тишина, която застрашаваше да продължава вечно. С усилие преглътна заседналата буца в гърлото й.

— Ще си плащаме за храната — тихо каза Мейсън и се обърна към Стоунуол: — Мистър Пери, братята ми и аз ще поемем своя дял от работата. Видях няколко диви мустанга в корала^[1]. Какво им е?

Виктория чуваше носещите се около нея гласове, но не можеше да се съсредоточи върху думите. Мейсън Махафи й бе отправил открито предизвикателство. Единственият начин да го прогоня от долината е да го убия. Но защо той беше толкова сигурен, че няма да го направи? Тя имаше неограничени възможности. Никога за нищо не бе молила мъжете, които се отбиваха от време на време в ранчото. Понякога, много рядко, някой от тях създаваше проблеми, но скоро разбираше, че трябва да се изправи сам срещу цяла група сурови мъже, за които „Дабъл М“ беше сигурно убежище. Всички те пристигаха тук болни или ранени, получаваха помощ и продължаваха пътя си. Никой в ранчото не бе пострадал и никой не бе казал непочтена дума на Виктория или Руби. Много пъти, когато бе пътувала до града, бе усещала, че след нея върви някой от тях, решен на всяка цена да се погрижи за безопасността й. Но какво щяха да си помислят тези мъже за настаняването на Мейсън Махафи в дома й? Ако някой от тях усетеше тревогата й, дебелата кожа на Махафи нямаше да му бъде от голяма полза.

— Стоунуол? — Тя се отърси от мислите си и прекъсна дългото обяснение за това как високата до коленете трева в долината се коси и се изсушава за сено през зимата. — Какво ще си помислят мъжете?

— Де да знам, Виктори. Туй зависи най-вече от теб. Ако им покажеш, че е нежелан тук, значи ще бъде приет като нежелан.

— Кой е тук, освен редовните ни работници?

— Руби?

— Амчи… Айк Емънсън доведе някакъв с мънички очички, дет прилича досущ на кръстоска между петел и пор. Джим Листър пристигна преди два дни. Сейдж Харингтън, и той, ама туй го знайш. Той кат да смята „Дабъл М“ за своя си къща. Идва секи път, когат вятърът задуха от другаде. Тоз път си дойде, надупчен на две места. Ама не е лош човек. Малко е див, ма не е лош. — Тъмните й очи блеснаха към Мейсън. — Тук няма мъж, дет шъ съ замисли дъли да ти тегли куршума, ако Виктори им рече за кво си дошъл. Тя е най-красивото момиче наоколо и те са много горди с туй.

Мейсън се облегна лениво на стола и скръсти ръце пред гърдите си. Руби бе принудена да признае, че е много красив мъж с черната си коса и тези сини очи, чийто стоманен блясък контрастираше рязко с мургавата му кожа. Нямаше да бъде лесен съперник. Дали обаче го биваше да стреля? Ръцете му бяха дълги и силни, коланът с оръжието му стоеше много добре, а ботушите му бяха износени, но излъскани до блясък.

През годините, прекарани в „Дабъл М“, Руби бе станала много наблюдателна. Преди това бе работила в някакъв бар, докато една вечер не бе пристигнал Стоунуол и не й бе поръчал питие. Половин час по-късно я бе попитал дали иска да живее в ранчото. Тя бе отговорила „да“ и той я бе качил отзад на коня си, за да я доведе в долината. Това бе най-щастливата нощ в живота й. Беше го обикнала тогава и продължаваше да го обича и досега.

— Съгласен съм, че Виктория е много красива — проговори Мейсън. — Надявам се, че и сестрите ми ще се ползват със същото уважение.

— Какво да правя, Стоунуол? — тревожно запита Виктория. — Как бих могла просто да ги помоля да го придружат до града? Нали ще се наложи да им обясня защо не го искам у дома? Някой от тях може да реши да се погрижи той никога повече да не се върне обратно. Най-лошото е, че не искам нещо да се случи с Пит и Клей. Слава богу, няма да посмеят да сторят нищо на Нели или на децата. Какво да правя, Стоунуол?

— Няма нужда да ме питаш, Виктори. Знайш кво трябва да направиш. Нещата можеха да бъдат и по-лоши. Той можеше да пристигне тук с наемници и тогава щеше да ни се наложи да стреляме. — Суровото лице на Стоунуол се смекчи, щом погледна момичето. Когато беше пристигнал в ранчото, тя беше съвсем малка и настроена приятелски като паленце. През всичките тези години не я бе виждал да прави нищо нередно. С цялата си душа желаеше да може да облекчи терзанията й.

Неспособна повече да се въздържа, Виктория се изправи и се опита да фокусира замъгления си от сълзи поглед върху Мейсън.

— Тогава останете и проклети да сте! Но не очаквайте никаква помощ от мен. Ще направя всичко възможно да вгорча живота ви, както вие направихте с моя! И дръжте под око онуй дете там или ще го напердаша. И още нещо… — Думите й бяха прекъснати от звън на строшено стъкло. — Боже мой! Сега пък какво? — Задъхана, тя се спусна към вратата.

Когато влезе в салона, видя Дора, облечена в дълга нощница, загледана с отвращение в търкалящите се в краката й парчета стъкло.

— Аз не съм виновна. Това проклето грозно нещо се счупи само.

Виктория коленичи и вдигна част от онова, което някога бе представлявало стъклена купа за бижута на майка й, а сега се въргаляше, разбито на хиляди парченца. Уплахата й постепенно заотстъпва пред надигащия се яростен гняв.

— Отвратително дете! Какво правиш в китайския салон? — Думите излизаха от устата й ведно с разтърсващи ридания.

— Той вече не е твой — нахално отвърна Дора.

Едва произнесла думите, усети, че някой я повдига от пода. Ботушите на брат й скърцаха по разбитите парчета стъкло, а от устните му се отрони въздишка.

— Аз само исках да го видя, Мейсън! — уплашено се развика Дора. — Какво ще правиш сега?

— Ще видиш, момичето ми! — Взе я под мишница като чувал с брашно и закрачи към стаята, отредена за нея и Нели.

— Какво е направила пак? Точно идвах да я прибера, Мейсън — обади се от вратата Нели.

Мейсън мълчаливо избута сестра си навътре и тръшна вратата.

Пит се спусна по стълбите, стреснат от трясъка на стъклото, наведе се и пое парчето от ръцете на Виктория.

— Много жалко. Сигурно е било красиво нещо. — Гласът му звучеше странно нежно и се забиваше право в сърцето й.

— Това е сън! Боже мой! Това трябва да е някакъв кошмар! — разрида се тя и се втурна към спалнята си.

Веднъж озовала се зад затворената врата, Виктория притисна слепоочията си с пръсти. От другия край на коридора долитаха плачът на Дора и високият глас на Мейсън.

— Какво да правя? — прошепна към тъмнината, която не благоволи да й отговори.

Стаята беше тъмна и самотна. Усети, че несъзнателно обикаля наоколо и докосва познатите й вещи — прокара ръка по умивалника, който баща й бе направил от орехово дърво един ден, когато снегът ги бе принудил да си останат у дома. Отиде до гардероба и опря длан върху гладката му повърхност, преди да отвори високите врати и да плъзне пръсти по дългия ред чекмеджета. Не й бе необходима светлина, за да види какво има в тях. Докосна грапавата повърхност на сандъка, когато тръгна към прозореца и видя през стъклото как Стоунуол и Руби се прибират в малката си къща до пристройките. Дали щяха да останат тук, ако тя загуби битката с Махафи?

Механично разкопча роклята и разплете косите си. Преоблече се с нощницата и седна на ръба на леглото. Най-ужасните й фантазии се бяха превърнали в кошмарна действителност.

Внезапно почувства, че й се е насъбрало повече, отколкото бе в състояние да понесе. Лицето й се сгърчи и изтръгналите се от гърдите й ридания разкъсаха нощната тишина. Не би могла да спре да плаче дори ако животът й зависеше от това. Хвърли се върху леглото и се разрида за баща си, който бе създал това място сред суровата дива страна, за майка си — изтънчена и деликатна, която бе обичала горещо и съпруга си, и този дом. Ридаеше и за себе си, задето се бе озовала съвсем сама, след като животът, който познаваше, се бе разбил на парчета.

Успокояващо топли и ласкави ръце обгърнаха раменете й и тя бе очарована от този допир. Някой я повдигна и я притисна към себе си и тя обгърна врата му с ръце. Нямаше значение кой беше, но със сигурност беше човек, който се безпокоеше за нея. Зарови лице в широките му гърди и ги намокри със сълзите си.

— Шшшт… не плачи. Тихо, мила, недей да плачеш.

Чувствените пръсти си играеха леко с падналите върху лицето й коси, после бавно се спуснаха към врата й. Риданията, които я разтърсваха, преминаха в тихи стонове. Чувстваше се изпразнена от всякакви емоции и не желаеше нищо друго, освен да се притиска към силното, жизнено мъжко тяло.

— Недей да тъгуваш, златокосото ми момиче. Всичко ще се оправи. — Гласът, който шепнеше в ухото й, беше толкова дълбок и изразителен, че тя заплака отново.

— Няма да се оправи.

— Ще се оправи. Обещавам ти.

Ласкавите ръце я обгърнаха и я залюляха, сякаш беше малко дете. Тя плака, докато сълзите й пресъхнаха, и се отпусна безсилна върху него.

— Няма нищо невъзможно, Виктория. Ще измислим нещо. — Гласът му не се бе променил, но тя внезапно си припомни причината за присъствието му в дома й.

Отдръпна се от него, сякаш се бе докоснала до огън.

— О! — отрони задъхано. — Махайте се! Излезте!

Думите й бяха последвани от продължително мълчание и тя успя да различи силуета му. Отдръпна се колкото може по-далеч, без да откъсва поглед от тъмната фигура, седнала на леглото. Как бе могла да се чувства толкова сигурна и спокойна в прегръдките му? И защо сега стоеше така покорна? Защо не викаше за помощ?

Той драсна клечка кибрит и я приближи към цигарата, която държеше в уста. Пламъкът освети мургавото му лице. Преди да духне клечката, Виктория забеляза стоманения блясък в очите му.

— Аз не съм ти враг, Виктория — тихо каза той.

Възможно ли беше да бе прочел мислите й? През цялото време се бе насилвала да мисли за него именно като за такъв. В леглото ми седи мъж и пуши цигара, глупаво си помисли тя.

— Враг си ми.

— Не. Аз съм човек, който вложи и последния си долар, за да купи място, където да прекара остатъка от живота си. Искам да се опиташ да разбереш и моето положение. Имам братя и сестри, за които трябва да се погрижа. Когато се върнах у дома, намерих Нели, погребана в една мизерна таванска стая. Дора се бе превърнала в дивачка. Дуни живееше при някакъв стар глупак, който го караше да работи до изнемога. Трябва да се погрижа за тях и имам намерение да го сторя тук, в „Дабъл М“.

Виктория слушаше безизразния му глас. Очите й бяха широко отворени и съвсем сухи.

— Щастливци — прошепна тихо, но той я чу.

— Когато пристигнах тук, бях твърдо решен да остана и все още имам намерение да го направя. Мисля, че е честно да ти кажа това. Но след като те видях, след като разбрах що за човек си и колко се гордееш с дома си, реших, че трябва да останеш поне докато съдът реши веднъж завинаги кой е истинският собственик на ранчото.

Гневът й пламна отново.

— Много благородно. Но ще е нужно страшно много време, за да успееш да ме изгониш.

— Зная, но ще го направя, ако се наложи. Доста отдавна съм се научил да не приемам поражението.

— Страхуваш се, че ще настроя мъжете против теб?

— Умея също добре да преценявам хората. Ти няма да направиш това. Нито пък Стоунуол. Виж, Руби е друго нещо. Тя би се борила с всички средства за онова, което пожелае. Не искам да ставам свидетел на повече убийства. Наситих им се за цял живот. — Той дръпна от цигарата си, изправи се и се приближи до прозореца. Наведе се, издуха дима навън и хвърли угарката. После се върна и застана пред нея. — Съжалявам за неприятностите, които ти причини Дора. Тя се нуждае от опитна женска ръка, но преди всичко от сигурността, която дава семейството. Когато я получи, няма да й е необходимо да прави бели, за да привлече вниманието към себе си. Нели много обича красивите неща и искрено съжалява за това, което направи Дора.

— Няма да оставя нито една своя вещ, ако ми се наложи да замина. Някои от тях принадлежаха на майка ми, а други са ми подарък от татко. — В гласа й отново се прокрадна ридание.

— Нели ще бъде първата, която ще те разбере.

Но защо той не си тръгваше? Мълчанието се проточи прекалено дълго и тя изпита необходимост да каже нещо.

— На колко години е Нели?

— На осемнадесет. Но изглежда по-малка, нали?

— Какво й е?

— След смъртта на мама и татко е била принудена да живее в таванската стая на една дама, която я принуждавала по цял ден да плете дантели. Много е слаба от лошата храна и липсата на движение. Би могла да бъде мъртва, ако не бях се върнал навреме.

Внезапно той коленичи до леглото и прибра с ръка зад ухото й един паднал кичур. Тя усети дъха му върху лицето си и напрегнато зачака.

— Зная как се чувстваш, Виктория — прошепна мъжът и изтри влагата под очите й с палеца си. — Но нещата могат да бъдат и по-лоши. Нека да ги оставим да следват естествения си ход.

Тя не сънуваше, защото долавяше леката миризма на тютюн, която се носеше от него. Отпусна се върху възглавниците, опитвайки се да забрави топлината и спокойствието на прегръдката му и да потисне порива, който я тласкаше да се хвърли обратно в нея.

— Не трябва да се страхуваш от мен. Сега спи. Утре сутринта нещата ще изглеждат по-различни. — Докосна лицето й с ръка, изправи се рязко и без да продума повече, излезе от стаята.

Виктория се отпусна в леглото си. Колкото и да беше абсурдно, сега й се искаше да не си беше тръгвал. Лежеше, заслушана в тишината, докато изтощението надви над тревожните й мисли.