Вивиан Найт-Дженкинс
Вечният танц на любовта (9)

Глава осма

Осем изтощителни часа по-късно Лийън не можеше да повярва, че е направила, видяла и чула всичко, което направи, чу и видя. Но докато подаваше малката мис Сибил Елизабет Макдоналд в ръцете на Сези, знаеше със сигурност, че всяка от мъчителните, досадни и изтощителни секунди си струваше. Беше научила между другото, че бебешката дрешка в сандъка не принадлежи на първородното дете на Сези.

— Красива е, нали? — попита Сези и гушна не повитото бебе до гърдите си.

— Разбира се, че е — отвърна Лийън и се прозя, прикривайки устата си с опакото на дланта.

— И е толкова малка.

Лийън се усмихна, възхитена от идеално оформените ръчички и крачета на бебето, както и от червеникаворусата коса, която покриваше главата му.

— Не мисля, че е малка. Изглежда поне четири килограма и половина.

— Да. Здрава малка сладурана — изрече гордо Парлан.

Бебето издаваше пискливи звуци и инстинктивно търсеше с розовата си устица гърдата на Сези.

— Струва ми се, че храната й е по-интересна от това, колко е красива — отбеляза Лийън.

Парлан се наведе, за да оправи завивките около краката на Сези. След това се изви към горната част на леглото и я целуна по устните. Лийън използва момента на тяхната интимност, за да грабне наметката си и да се измъкне дискретно навън, към свежестта на настъпващата зора.

Пое дълбоко въздух и обгърна раменете си с ръце. Чувстваше се като майката земя, създание на природата, едно цяло с вселената. Беше прекрасно! Никога не си бе представяла, че може да изроди дете. Но го направи, с помощта на Парлан, и то успешно. Без да й прилошее и без да припадне. Това наистина беше постижение.

Колко хора са имали възможността да изживеят нещо толкова благородно? Реши, че в нейния свят не са чак толкова много.

Лийън долови някакво движение в сипналата зора на новия ден. Взря се в лилавия здрач и забеляза Йейн, застанал под навеса на понитата, да се взира в една дъсчена маса на височината на гърдите му. Лийън завърза наметката плътно около врата си и се запъти към него.

— Изплаших се за теб, като не се върна нощес — извика му тя и от устата й излетя облак бяла пара при контакта със студения въздух.

„Изплашена е слабо казано“ — помисли си Лийън. Беше се побъркала от страх да не му се е случило нещо. В най-добрия случай можеше да е заспал в обора при понитата, а в най-лошия да са го изяли свирепи вълци или шотландски кучета.

При звука на гласа й Йейн извърна поглед от масата.

— Да не си се върнал на празненството? — попита тя.

— Не. Слязох до езерото да наловя риба. Вдигна наниз блестящи рибки, които до сега не се виждаха, закрити от тялото му.

Лийън не можа да види добре рибата, защото се взираше в Йейн. Изглеждаше ужасно. Красивата му коса беше съвсем разрошена, като че ли непрекъснато беше прокарвал пръстите си през нея. По страните му беше набола еднодневна брада, а очите му блестяха трескаво.

— Ловил си риба на леда? Можеше и да измръзнеш до смърт в това време и никой нямаше да знае къде да те търси. Трябваше поне да кажеш на някого къде отиваш — възкликна Лийън, притеснена, че безпокойството за него пролича така ясно в гласа й.

Той се усмихна с половинчатата си усмивка, която караше сърцето й да слиза в петите.

— О, красавице. Вятърът не е силен, а и нощта беше достатъчно мека като за първи февруари. Освен това знам как да се грижа за себе си.

— Така ли? — попита тя и се опита да запази известно достойнство пред неустоимия му чар.

— Да. И то доста добре. Това е ползата от дванадесетте метра вълнен плат, който шотландците използват за полите си. Знаем как да се пазим от студа. Спомних си, че от време на време ядеш сладководна риба.

— Отишъл си да ловиш риба заради мен? — попита Лийън едновременно ядосана и поласкана.

— Предположих, че след изтощителната нощ ще искаш да закусиш с нещо по-хранително от сладкиш и зелен чай.

Наистина беше гладна. И то много.

— Не трябваше да го правиш, но ти благодаря, че си помислил за мен.

Изражението на Йейн внезапно се промени.

— Как е Сези, красавице?

Въпросът изглеждаше като изтръгнат от него. Лийън видя как привежда рамене. Не беше трудно да се разбере, че се е подготвил за лоши новини.

— Можеш да си отдъхнеш. Парлан пристигна, два часа след като ти излезе. Сези е добре.

— А бебето. Живо ли е?

— Тя е съвършена сладурана.

Йейн въздъхна шумно и се усмихна широко.

— Момиче, така ли?

„Странно — помисли си Лийън — как малките неща от живота стават в един момент толкова привлекателни и важни, като например аромата на прясна риба, топлите дрехи, торфения огън, острите ножове, първия плач на бебето… и щастието на Йейн.“

Той изниза една рибка от връвта и извади острия нож, наречен скин-дху, който винаги носеше в десния си чорап. Галската дума скин-дху беше позната на Лийън от проучванията й, свързани с начина на обличане на древните шотландци. Означаваше черен нож. Очарова я майсторството, с което той боравеше с него — за по-малко от две минути обезглави, изкорми и почисти рибата.

— Сези нарече бебето Елизабет, на майка ти.

Йейн се засмя на глас и метна почистената риба в дървен съд на края на масата.

— Голяма палавница е тази Сези — каза той и посегна за втора риба.

— Смяташе, че няма да имаш нищо против.

— Нямам. Дори намирам за съвсем подходящо внучката на майка ми да носи нейното име.

Погледна Лийън.

— Не ме разбирай погрешно. Обичах майка си. Само дето й нямах доверие. Тя се месеше в политиката и това стана причина за смъртта й. Но отнесе със себе си и почтения ми баща шотландец, а това вече не мога да й простя.

— О — изрече само Лийън.

Уважаваше предаността, която той изпитваше към баща си. Но й се искаше майка му да не беше оставила у него такава представа за жените сазенах.

— Не гледай толкова сериозно, красавице. Не исках да развалям настроението ти. Добре направих, че отидох за риба. Сигурен съм, че Сези е много щастлива с бебето и с всичко останало. Можем да си изпържим малко картофи, за да отбележим събитието.

Използването на множествено число я притесни.

— Йейн, боя се, че трябва да ти направя едно признание.

По навик той вдигна въпросително вежди, но продължи да чисти рибата.

— Не умея да готвя картофи. Всъщност аз съм ужасна готвачка. За мен работата винаги е била по-важна, а и като не съм… не бях омъжена… необвързана…

Тя млъкна. Как да обясниш на мъж, който не познава дори печката, че е готвила изключително с микровълнова фурна?

Йейн се обърна, остави рибата и се вгледа изпитателно в лицето й.

— Никой не може да е добър във всичко, красавице.

— Боя се, че „добър“ е доста пресилено. Аз дори не мога да сваря вода.

— Но аз мога.

Неизменното джентълменско чувство на Йейн почти я трогна. Очите й се насълзиха колкото от емоционалната реакция, толкова и от факта, че контактните лещи вероятно се нуждаеха от накисване в специален разтвор.

Или поне тя така мислеше. Но следващите думи направиха на пух и прах теорията й за специалния разтвор.

— Красавице, искам да ти благодаря за отминалата нощ — каза той.

Гласът му беше изпълнен с уважение, почти с преклонение.

Това беше последното нещо, което очакваше да чуе още повече от мъж като него. Думите му звучаха направо объркващо.

— Не беше кой знае какво — промълви Лийън. — Беше далеч по-лесно, отколкото си представях. Сези и Парлан свършиха цялата работа.

— Не мисля така. Идвах до вратата на къщата един или два пъти, преди да отида за риба. Точно твоя глас чух да успокоява Сези и да й казва кога да се отпуска и да напъва. Ти тананикаше трогателни балади, за да облекчиш поне малко най-трудните й часове. Задължен съм ти навеки за това, което направи за Сези и малкото — каза той и избърса ръцете си в нещо, което приличаше на оранжева амбалажна хартия.

— Няма за какво.

— Напротив, има — настоя той с необичаен глас.

Йейн остави мръсната кърпа на масата до рибата и Лийън още веднъж си помисли, макар и със сянка на съмнение, че той иска да я целуне. Неволно се наведе към него, развълнувана от очакването. Но вместо разтърсващия контакт, както по време на каманахда, това, което желаеше повече от всичко на света в този момент, той я целуна нежно по челото, а ръцете му останаха неподвижни до тялото.

Лийън преглътна разочарованието си, а Йейн се обърна и продължи да чисти рибата. Възцари се неприятно мълчание, нарушавано само от някакви птици наблизо.

Известно време той продължи да работи, погълнат от мислите си. След това се обърна и погледът му се зарея някъде над главата на Лийън.

— Какво има? — попита тя.

— Замълчи за малко, красавице — помоли той разтревожено и впери поглед в голямата къща, която се виждаше в далечината. — Погледни, това на покрива на Алистър не са ли гарвани.

Лийън се взря в бързо разсейващата се мъгла.

— Гарвани са. Стори ми се, че ги чух преди малко.

— Черни като дявола — той погледна към собствения си покрив. — Не виждам други върху къщата.

— И аз не виждам — съгласи се леко озадачена Лийън.

— Слава Богу!

— Защо се впечатляваш толкова от някакви си гарвани?

— Защото в Шотландия смятаме гарваните за зла поличба, красавице. Ако видиш два гарвана да ловуват в небето, това предвещава лош късмет. А ако гарван свие гнездо на къщата ти, повече от сигурно е, че в скоро време някой ще умре.

Лийън не можа да се сдържи и се разсмя.

— Не мога да повярвам, че си толкова суеверен, Йейн Макбрайд.

Той се намръщи.

— Някои неща в природата не подлежат на съмнение. От собствен опит знам, че ако гарван свие гнездо на къщата ти, нещастието е сигурно. Те надушват смъртта. Сега, ако нямаш нищо против, довърши вместо мен почистването на рибата. Налага се да отида при Алистър и да говоря с него.

Лийън погледна рибешките глави, струпани на масата, и едва не се възпротиви. Внезапно изстрел, последван от ниско свистене, прониза утринната тишина. Гарваните излетяха недоволно от покрива на Алистър и отлетяха към близките скалисти хълмове. Гневните им крясъци се чуваха дълго след като птиците изчезнаха.

— Какво беше това?

— Предупреждение. Означава, че ни идват гости и че поне засега можеш да забравиш за рибата.

Йейн извади меча от ножницата и заби върха му в земята пред себе си.

Лийън го погледна удивена. Повече от всякога й заприлича на северен бог на войната, готов за битка.

— Гости от какъв характер? — попита загрижена тя.

— Неприятни — положи сребърната дръжка на ножа си в ръката на Лийън и я измести зад себе си.

Дръжката все още беше топла от допира му. Лийън почувства сигурността, която й вдъхваше оръжието.

— Стой мирно сега, красавице. Всеки момент ще се появят на завоя. Не искам да си първото нещо, което ще видят.

Лийън забеляза начина, по който едната му ръка лежеше небрежно на хълбока, а другата обгръщаше ефеса на меча. Усети лека тръпка по гърба си — лошо предчувствие, — докато наблюдаваше завоя, без да знае какво точно очаква да види.

Тогава чу тропота на препускащи копита, и видя група войници. Конете им бяха далеч по-големи от шотландските понита на Йейн.

С приближаването на войниците се откроиха и червените им връхни дрехи, а мъжът, който ги предвождаше, можеше да се види съвсем ясно. Йейн изрече нещо на галски, което можеше да се приеме за ругатня.

Изпълнена с лошо предчувствие, Лийън запита:

— Кой е този?

— Това, сладка моя красавице, е капитан Робърт Кембъл от Гленлайън.

Мислите й моментално скочиха към Парлан и тя с неохота събра две и две.

— Човекът, който едва не е обесил Парлан, преди ти да го спасиш, така ли?

— Точно той.

— Да не би да идват за овена?

— Не мисля. Прекалено рядко идват в долината, за да е само за овена.

Миризмата на влажна вълна и на конска пот долетя преди Робърт Кембъл. Лийън безмълвно наблюдаваше как спира коня си пред Йейн. След това бавно се обърна, за да погледне зад него към Парлан, който тихо се беше присъединил към тях двамата. Стоеше твърдо с ръце на кръста пред затворената врата на къщата.

Йейн и Парлан размениха многозначителни погледи.

Парлан вдигна пушката, която държеше в ръка, и помаха към тях.

Йейн потупа с показалец дръжката на меча пред себе си. От него се излъчваше увереност и първична мощ.

„Сигурно така са се чувствали индианците и заселниците в зората на Щатите“ — помисли си Лийън със свит стомах. Само преди секунди й се искаше да бъде целуната. Сега нямаше друго желание, освен да се скрие в някоя дупка и да се затвори плътно в себе си. Единствено присъствието на Йейн й вдъхваше сили и кураж да остане там, където е.

— Е, Йейн Макбрайд. Казаха ми, че ще те намеря тук да караш зимата с Макдоналдови и ето те.

Йейн отвърна с висок и уверен глас:

— А аз чух, че си присъединил силите си към Оранжевия Уйлям. Но смятам тези слухове за долна клевета.

— Никак не си се променил, нали Макбрайд? Все още си непримиримият бунтовник от славната битка при Киликранки.

— Знам, че не си дошъл, за да си разменяме любезности, така че казвай по каква работа си тук и да приключваме — изрече сухо Йейн.

— Няма нужда да се държиш толкова враждебно — каза Робърт Кембъл и почеса нос с показалеца си. — Уверявам те, че не идвам с лошо — показалецът му премина от носа към ъгъла на устата и остави у Лийън впечатлението, че лъже, и то през зъби.

— Прекалено голяма група Уйлямити стои зад гърба ти, за да идваш с добро, Кембъл.

Лийън се съгласи. Не можеше да определи дали се дължи на стотината мъже, които я гледаха нахално, или на това, че не беше свикнала с присъствието на толкова много въоръжени хора, а може интуицията й да беше подала сигнал за опасност, но тези войници определено я караха да се чувства не добре. И най-вече техният предводител. Предчувстваше, че появата му вещае неприятности, и то с голямо „Н“.

Лийън внимателно огледа Робърт Кембъл. Прецени, че е някъде на възрастта на Алистър. Чупливата му коса се спускаше почти до раменете, обрамчвайки продълговатото лице. Обветрената му кожа беше червеникава и издаваше системна злоупотреба с алкохол. Облеклото му беше претенциозно. Някаква много особена вратовръзка пристягаше дантелите около врата му, а плътно прилепналите панталони се подаваха изпод помпозно широко палто.

Погледът й се прехвърли върху очите му. Езикът на тялото и изразът на лицето съставляваха основна част от нейния живот. Може би въображението й преиграваше, но Лийън реши, че очите му са студени и изцъклени като на змия. Носът му, подобен на перка на акула, само подсилваше впечатлението й.

По гърба й премина тръпка. Почувства, че Кембъл е способен на насилие, а тя мразеше насилието. Това беше и главната причина да не гледа вечерните новини.

Конят на Кембъл изпръхтя и помръдна нервно, сякаш искаше да се впусне в галоп, а може би подушваше храната в обора на понитата. Каквато и да беше причината, той привлече вниманието й отново към разговора.

— Всъщност търсим в околностите бегълци от единбургския затвор и реших да се отбия за малко при племенницата си и нейното семейство. Съседите й ме осведомиха, че се намира в голямата къща.

— Това е за мое сведение, така ли? — попита Йейн с безкраен сарказъм.

— Може би трябваше да ти го кажа по друг начин — изрече Робърт Кембъл с присвити очи. — Както виждаш, хората и животните ми са изморени и гладни.

— Бях останал с впечатлението, че интендантите на краля не лишават войската си от нищо. Какво е станало с продоволствието?

— Просто малка грешка, уверявам те. Един пазач заспал на поста си преди две нощи. Бях забравил колко ужасни могат да бъдат вълците в тези забравени от бога планини през зимата. Отвлекли товарните ни животни.

— Заедно с товара?

— С всичкия товар.

— Не можахте ли да ги проследите? — попита Йейн с арогантност, която не беше виждала досега у него.

— Заваля и покри следите им, преди да се съмне. Затова се боя, че трябва да разчитаме изцяло на твоето благоволение.

Кембъл протегна ръцете си с дланите напред.

Лицето на Йейн остана безизразно.

— Не искаме нищо друго, освен убежище от природните стихии за няколко дни, тук в Гленкоа. Много ли е?

— Не съм аз този, който може да отговори на въпроса ти — отвърна Йейн.

Челюстта на Робърт Кембъл се втвърди и очите му станаха още по-студени, докато поставяше ръце до тялото си.

Лийън беше виждала толкова напрегната атмосфера само малко преди ураганът Хюго да помете крайбрежието на Северна Каролина. Очакваше единият от двамата мъже да отстъпи или да нападне, или и тя не знаеше какво точно.

Най-накрая Кембъл продума:

— Предполагам, че трябва да говоря направо с Алистър, за да ми разреши да остана в Гленкоа.

— Да. Трябва да говориш с него.

— Изглежда, за лош късмет, точно ти стоиш на пътя ми в това начинание, Макбрайд.

— Алистър не обича изненадите и ти би трябвало много добре да го знаеш от времето, когато беше под негово управление като старейшина.

— Тогава е трябвало да си издигне крепост, от която да оглежда предварително пътниците, които минават оттук.

— Гленкоа е естествена крепост сама по себе си.

— Да не би да искаш да ми кажеш, че предварително си знаел, че ще пристигнем?

— Да. Старейшината също ще узнае, ако вече не е узнал — изрече предизвикателно Йейн.

Без да изпуска Кембъл от погледа си, той каза през рамо:

— Красавице, разходи се вместо мен до Алистър и го помоли да дойде с теб вкъщи. Кажи му, че са пристигнали неочаквани гости и любезно молят за гостоприемството му — погледът му й каза нещо, което тя и без това смяташе да прибави. „Кажи му, че има голяма вероятност да възникне насилие, въпреки че Кембъл твърди обратното.“

— Между другото — каза Робърт Кембъл, — бегълците, които издирваме, са от клана Макгрегор. Докато ги търсехме, минахме покрай голямата ти къща на Лох Ломонд. Доколкото си спомням, прислужникът ти беше Макгрегор. Икономката ти също.

— Да. Те са съпрузи — изрече отегчено Йейн.

— Чудесна възрастна двойка.

— Така е.

— В началото ни посрещнаха доста нелюбезно, и ги оправдавам. Но след това станаха изключително гостоприемни, когато разбраха, че се отнася за лична работа на краля.

Йейн присви очи.

— Продължавай.

— Не виждам лесен начин да ти съобщя новината, така че се налага да бъда директен. Изглежда някакъв пожар е опустошил западното крило на къщата ти, Макбрайд.

Лийън видя как пръстите на Йейн се свиват около дръжката на меча. Робърт Кембъл направи същото.

— Уверявам те, че аз и моите хора нямаме нищо общо с този пожар. Станал е, няколко дни преди да се появим там. Ако позволиш, мога да ти дам доказателство.

Йейн кимна с каменно лице.

— Хамилтън, отпред и в центъра — отекна команда.

Млад мъж с пясъчноруса коса, груби черти и поглед, който само дето не разсъбличаше Лийън, поведе коня си към челото на групата наемници и застана зад Робърт Кембъл.

— Това е моят адютант Чарлз Хамилтън. Вероятно сте чували за неговия втори братовчед лейтенант полковник Хамилтън от форт Уйлям.

— Мислиш ли, че ще ме впечатлиш, като изброиш зверствата му, Кембъл?

Робърт Кембъл се изправи и подаде поводите на коня си на адютанта.

— Точно както и баща ти, теб не би те впечатлило нищо, дори дяволът, Йейн Раонул Макбрайд. Но не това е целта ми. Исках само да подчертая, че Чарлз е надежден източник на информация. Той ще потвърди, че според твоя прислужник, пожарът, унищожил западното крило на къщата ти, е причинен от нещастна случайност и че моите хора не са замесени.

Робърт Кембъл бръкна под палтото си и извади от вътрешния джоб на жилетката си едно писмо.

— Обясних на Макгрегор, че възнамерявам да се навъртам в тази околност. Помоли да ти предам това лично.

— Откривам неподозирани добродетели у теб — колко великодушно от твоя страна е да изпълниш молбата на един шотландец — каза Йейн с известно задоволство, макар че Лийън долови в гласа му насмешка.

— Не ме разбирай погрешно, Макбрайд не бих го направил, ако не ми беше по път.

Йейн взе писмото, счупи печата и погледът му пробяга набързо по редовете.

— Почеркът е на Габхан Макгрегор, но последните няколко реда са нечетливи.

Твърдението на Йейн прозвуча като обвинение.

— Размазали ли са се? Колко досадно — изрече разсеяно Кембъл. — Предполагам, че шотландската не похватност е повредила и писмото, както стана с дрехите ми.

Йейн сгъна писмото с неразгадаема и мрачна физиономия и го пъхна във вътрешния джоб на жилетката си. Погледна към Лийън и изненадан, че е все още тук, каза:

— Тичай, красавице. Доведи Алистър от голямата къща.

Сърцето й се сви заради него. Явно не му беше лесно да понесе новините за повреденото имущество. „Тук няма застраховки“ — помисли си Лийън.

Не можа да не го попита:

— С теб всичко наред ли е?

Изражението му моментално омекна.

— Да. Ще се оправя. Тръгвай.

Със странното чувство, породено от раздялата, Лийън направи каквото я помоли. Какво удивително създание е този шотландец? В един момент едва сдържаше нежността си, например, когато решеше косата й, в друг не криеше страха си, както в случая със Сези, а сега показваше смелост пред лицето на опасността и запазваше спокойствие при новината за личната загуба.

Йейн получи червена точка в тефтера на Лийън.

А за смелостта да се изправи сам срещу войската на Уйлям и да й откаже гостоприемството си, спечели уважението й. В нейното време не беше лесно да се открие човек, който би се изправил срещу някой убиец на улицата или би застанал на пътя на група яки мъже.

Изминаха двадесет минути, преди Лийън да се върне заедно с Алистър и още двадесет въоръжени мъже от клана — част от останалите да пренощуват гости.

След няколкоминутен сериозен разговор Алистър склони и предложи на капитан Кембъл и хората му закрила от шотландската зима.

Когато те се отправиха към голямата къща в Карнох, Лийън попита тихо:

— Според теб какво искат, Йейн?

Тя отвори длан и му подаде ножа. Точно тогава видя, че гарваните са се върнали и, кръжат над покрива на голямата къща. Вещаеха тъмните си прокоби.

Йейн прибра меча в ножницата и постави ножа в чорапа си. Наблюдаваше оттеглянето на червенодрешковците към дома на Алистър.

— Боя се, че само времето може да ни каже, красавице.

Дали времето можеше да й отговори и на въпроса, как само след три дни съжителство успя да се влюби от глава до пети в Йейн Раонул Макбрайд.