Вивиан Найт-Дженкинс
Вечният танц на любовта (2)

Глава първа

Гленкоа, Шотландия

Януари 1692 година

 

Музиката силно гърмеше в ушите й и Лийън реши, че е паднала по някакъв начин в средата на оркестър, съставен изцяло от шотландски гайди. Беше зашеметена. Зеленчуковият сандвич натежа в стомаха й, докато тя се опитваше да възприеме със съзнанието си непознатото обкръжение и неистовите аплодисменти, избухнали в момента, когато гайдите нададоха финалния писък.

Силата, която я крепеше, я напусна. Лийън шумно си пое дъх и издиша като спукан празничен балон.

— Ти си една сладка безстрашна красавица, щом си дръзнала да приемеш подобно предизвикателство, но се боя, че си опитала от хубавото вино повече, отколкото е било необходимо — прошепна в ухото й плътен глас. — Иначе не би ти хрумнало да танцуваш мъжки танц като Танца на мечовете на войната, и то с такава жар.

Непознатият се наведе, за да вдигне меча, който лежеше в краката й. След това се изправи до нея като истински великан и постави бляскавото източено двуостро оръжие в кожената ножница, висяща от раменете му.

— Бяла си като морска пяна — отбеляза той. — А сега помогни ми да намерим някоя пейка, където да положим тези изморени хълбоци — продължи тихо, но безапелационно той.

Лийън избърбори с безкрайно удивление:

— Това не може да е раят. Ангелите не носят шотландски поли.

Колкото и да й се виждаше невероятно, тя позна своя меч с ефес, извит към дръжката. Но сега не беше счупен, нито нащърбен. Вместо празните гнезда на скъпоценните камъни, които се взираха в нея като слепи очи, в заоблената ръкохватка сияеха и примигваха жълти сапфири.

Що се отнасяше до мъжа, никога преди не беше виждала такъв.

Ботуши от еленова кожа, опасани с кожени ленти, и плетени чорапи обгръщаха мускулестите му глезени чак до жартиерите на коленете. Наметка с колан, от който висяха кожени торбички, прикрепени на кръста, покриваше неговата мъжественост, а ширината на мощните му гърди се подчертаваше от черен кадифен жакет със сребърни копчета. Кръгло кепе, украсено с орлово перо и лента на цветчета, увенчаваше тъмно русата му коса, която красиво падаше върху яката и напомняше на Лийън рисунките, изобразяващи древни бойци от севера, които беше виждала в книгите по история, докато търсеше материали за продукцията си.

Въпросителният й поглед се вдигна към лицето му и тя застина изумена. Това беше лице с толкова сурова красота, че коленете едва не й изневериха. Изражението му беше сериозно, но магнетичните небесносини очи преливаха от смях и тя, напълно объркана, го чу да казва:

— Кой ти е казал, че ангелите не носят поли, красавице? Смятам, че един истински шотландец не би махнал поличката си, дори да се наложи да стои пред небесните врати цяла вечност.

— Шотландец ли? — тревожно попита Лийън и гласът й излезе на пресекулки. Имаше чувството, че необузданото й въображение беше минало всякаква граница или че в крайна сметка се беше озовала извън реалния свят благодарение на танца си.

— Да, шотландец. И съм горд с това — каза той и й намигна с неустоим магнетичен чар.

Земята шеметно се завъртя и Лийън се опита да разгледа новото си обкръжение с очите на абсолютно безпристрастен съдия.

Не успя и това я направи почти нещастна. Водопад от звуци буквално се стовари върху нея. Издаваха ги шотландци, членове на кланове, поне така предположи. Бяха облечени в костюми на карета от седемнадесети век, макар че малцина изглеждаха толкова добре, колкото мъжа до нея. Танцовото студио по някакъв начин беше станало сграда, от чийто стени висяха декоративни плетени пана и която й напомняше каменен хамбар с огнище. Невъобразим шум струеше от всеки ъгъл. Вместо с деликатния аромат на дезинфектант с дъх на лимон, въздухът беше наситен с остър мирис на горящи въглища, насмолени факли и печено овнешко. Лийън едва не повърна. Костваше й нечовешко усилие на волята. Изрече със слаб глас:

— Извинете ме, но се чувствам отпаднала. Главата ми се върти, имам нужда от малко въздух.

— Боя се, че всеки път виното ще ти се отразява по този начин — отвърна мъдро той и в гласа му се прокрадна съчувствие.

Когато шотландецът я улови за лакътя, за да я изведе от тълпата, чувствената енергия на докосването му й доказа, че нито е починала от сърдечен удар, нито си фантазира. Докато съзнанието й се луташе насам-натам, тя осъзна, че няма логично обяснение на невероятното положение, в което се беше озовала. Съществуваше обаче една странна и напълно фантастична алтернатива на логиката — пътуване във времето. След като това предположение изясни донякъде ситуацията, Лийън внезапно беше обхваната от страх пред неизвестното, какъвто не беше изпитвала никога преди. Как, за бога, се случи точно с нея? И което е по-важно, какво ще прави по-нататък?

— Чия гостенка си, красавице? — запита шотландецът, прекъсвайки хаотичните й размишления.

— Какво? — заекна Лийън.

Опитваше се да не залита и да върви редом с него, макар че краката я боляха. Отминаха маси на дървени подпори, отрупани с ядене и пиене.

Когато разбра затруднението й, той забави крачка и галантно й предложи ръката си за подкрепа.

Лийън за миг спря с нежелание. Това, че живееше сама, я беше научило да се отнася предпазливо с непознати, които предлагат помощта си.

Изражението явно я беше издало, защото мъжът каза:

— Не мисли, че те каня в леглото си, красавице. Аз съм съвсем безобиден, ако не ме предизвикат.

Лийън отвори широко оня и замръзна на място.

— Винаги ли си толкова груб и прям?

— Според мен откровеността и честността вървят ръка за ръка. Хайде, хвани ме под ръка, преди някой от онези лъскави младоци, дето са ни зяпнали, да е решил, че вниманието ми те отегчава.

Лийън хвърли бърз поглед из стаята. Мъжете наистина я зяпаха — и млади, и стари, — повечето под неприкритото неодобрение на нежните си половинки. Тя се раздвижи с усилие.

— Заради косата ти е. Каква е тази великолепна грива, дето си я разпиляла върху раменете си!

Шотландецът повдигна една немирна къдрица и я опипа между палеца и показалеца си.

Изненадана от грубата му прямота, но донякъде и поласкана, Лийън откри, че няма нищо против тази ненадейна фамилиарност.

— Мека е като шевиотена вълна. Блести като нова-новеничка пара — изрече той и пусна къдрицата. — Струва ми се, че подобно на светлината, косата ти привлича много любопитни очи. Моите също — призна той.

„Дължи се на шампоана с екстракт от папая и алое“ — помисли си отсъстващо Лийън, вдигна трепереща ръка към косата си и с изненада откри, че шнолата и фибите бяха изчезнали. Без тяхното ограничаващо въздействие къдриците й се държаха по-невъзпитано от всякога. Не разполагаше дори с четка за коса, за да ги поприглади.

Лицето й несъмнено издаде притеснението, което изпитваше, защото той бързо добави:

— Е, стига. Не го вземай толкова навътре.

Разхлаби малко наметката й, нагласи я на главата й като качулка, и я закрепи с игла от слонова кост, която измъкна от кепето си.

— Ето, така е по-добре, но внимавай с иглата. Не бихме желали да се лее кръв — каза той и потупа ръката й с мазолестата си длан, преди отново да я сложи на сигурно място върху своята ръка.

„А преди малко се уплаших, че ще припадна!“ — помисли Лийън. Възприе ръцете му подсъзнателно. Силни ръце. Способни. Знаещи и можещи. Секси. Определено заслужаваха червена точка.

Съзнавайки какво прави, Лийън отново прехвърли погледа си към лицето му. В линията на брадичката и в симпатичните сини очи няма нищо отблъскващо. Това, което видя, й хареса, и то много.

Ситуацията беше необяснима. Никой от нейните познати не беше въздействал върху чувствата й, както този мъж. Като се почне от привлекателната външност и грубата му галантност, та чак до необичайния, но приятен шотландски акцент. Шотландецът раздвижи нещо вътре в душата й, нещо, дълбоко спящо до този момент.

„Защо точно този мъж? Защо тук? Защо сега?“ — запита се Лийън. Нямаше отговор. Предположи, че това е едно от чудесата, които се случват на тридесети февруари, например.

— Ти май не си шотландка? — запита той, колкото да продължи разговора, и тя се отърси от унеса, в който беше изпаднала.

„Дали е зърнал тениската й, докато оправяше наметката?“ — запита се Лийън и едва не изпадна в паника. Нервно нагласи парчето плат плътно около раменете си и сериозно се усъмни дали е виждал някога толкова ослепително оцветена дреха като щампованата й тениска, боядисана с анилинова боя.

„Или друго такова несъмнено доказателство за вина.“

Опитвайки се с всички сили да запази хладнокръвие пред лицето на грозящата я опасност, Лийън си напомни, че трябва да се прояви като професионалистка. Това беше философската максима, която се запечата в подсъзнанието й от тригодишна възраст, когато започна кариерата си на професионална танцьорка. Максима, която се превърна в черта на характера й. Доволна, че все пак е жива, тя се присмя на слабостта си, призова на помощ вътрешните си сили и продължи представлението. Реши да изпълни най-добрата импровизация в живота си.

— Кое те кара да мислиш, че не съм тукашна? — попита тихо, влагайки трепет в гласа си напълно съзнателно.

Той се изсмя тихо.

— Не е трудно да забележиш една „сазенах“, дори когато танцува така, сякаш във вените й тече шотландска кръв.

— „Сазенах“ ли? — Лийън се намръщи. — Това на шотландски ли е?

Той кимна.

— Да. „Сазенах“ е галската дума за англичанин.

— Трябва ли да разбирам, че не си падате много по… чужденците?

— Мога да не им обръщам внимание, но мога и да не ги оставя на мира, особено ако са от английски произход.

„Но аз не съм британка. Аз съм американска поданичка!“ — почти изтърва Лийън. Сдържа се в последната секунда. Той не би имал и най-малката представа за какво му говори, а съвсем не беше необходимо да усложнява допълнително нещата. Вместо това го попита:

— Тогава защо ме спаси, щом си знаел, че съм някаква… някаква… англичанка?

— Майка ми беше англичанка — това признание сякаш нагарчаше на езика му и звучеше по-скоро като обвинение.

„Това обяснява мекия му акцент и лекотата, с която го разбирам“ — помисли си Лийън.

Той продължи:

— Съжалих, задето се увлякох толкова в празненството, че разреших на външни лица да използват меча ми.

— Твоят меч?

— Да.

— Естествено, че точно твоя меч съм използвала за танца. Така всичко си идва на мястото — измърмори Лийън.

Опитваше се да си изясни събитията, задвижили незнайния механизъм, който я отнесе вихрено в миналото.

— Освен това ти изглеждаше така, сякаш си се загубила. Помислих, че може да си се отделила от компанията си. Така ли е? — попита я той с проницателен поглед.

„Де да беше толкова просто!“

Лийън внезапно се притесни от този настойчив разпит и заби поглед в сивия гранитен под на помещението, което според беглите й наблюдения беше нещо като първобитно място за сбирки.

— Ами, аз… такова… — тя замълча, озъртайки се нервно наоколо. „Какво такова?“

И като да беше задала въпроса си на глас, той й предложи нужния отговор.

— На сватбата в Гленкоа?

Лийън не искаше да лъже, но клопката, в която беше попаднала, просто не й оставяше друг избор. „Освен това нямам какво да губя или да печеля“ — окуражи се сама.

— Точно така. Бях поканена на сватбата… от… ами… от булката. Настояваше да присъствам.

Лийън въздъхна облекчено и се усмихна, сякаш току-що изрече най-умното нещо на света. Усмихна се, защото най-после разбра къде се намира — Гленкоа, Шотландия! Как се е пренесла през океана без самолетен билет и без паспорт, беше съвсем друг въпрос. Шотландецът положително не би могъл да отговори и сигурно изобщо не би повярвал. Едва се осмеляваше да го зададе, дори на себе си.

Той повдигна брадичката й с върха на пръста си, погледна я право в очите и на гладко избръснатото му лице се появи замислено изражение. Но усмивката отново го разведри.

— Значи, казваш, булката?

Лийън кимна с полупритворени клепачи и с надеждата, че така поне малко прикрива вътрешните си терзания.

Мускулите на ръката му се напрегнаха и той притисна по-силно нейната до тялото си.

— До днес смятах, че познавам всичките приятелки на Сези, но сигурно не съм прав. Явно ти просто си се изплъзнала от вниманието ми. До този момент.

Лийън се опита да измисли подходящ отговор.

— Не би могъл да ме познаваш. Аз съм учителка.

Макар не съвсем на място, това поне беше истина.

— От тези в английското училище, което Сези завърши ли? — продължи да настоява той.

Лъжата подаде грозната си глава и скочи върху й.

— Да — отвърна Лийън, но не така спокойно, както й се искаше.

— Хайде да идем да намерим Сези. Убеден съм, че страшно ще се зарадва, като разбере, че си тук.

— Наистина ли! — възкликна Лийън, размишлявайки. „Защо на мен? С какво заслужих това злощастно, идиотско приключение? Аз съм танцьорка, не съм космонавт! Нямам опит в такива неща… но сто процента съм вътре до ушите.“

— Какво има пък сега? — попита той и се наведе, за да я чуе по-добре всред веселата глъч.

Лийън вирна брадичката си този път без негова помощ.

— Казах да вървим! Нямам търпение да поздравя Сези с щастливото събитие. Сигурно е много доволна, че се омъжва за мъж като теб — добави тя уклончиво.

Видя как мъжът се изопва. Очите му се присвиха.

— Не предполагах, че си чак толкова пийнала. Май ще е по-добре да изчакаме малко, преди да поднесем поздравленията си.

— Какво искаш да кажеш? — запита Лийън, вече съвсем учудена.

Настроението му внезапно се промени на сто и осемдесет градуса: галантният рицар, покорител на дамски сърца, изведнъж стана подозрителен шотландец, преследващ някакъв архивраг номер едно.

— Погледни по-внимателно наметката ми, красавице, и ми кажи какво виждаш в десена.

Тя наведе очи към каретата на полата, която се полюляваше над коленете му, и се взря хипнотизирано в шотландската вълна. Запита недоумяващо:

— Какво точно трябва да видя в десена?

— Черно-бели квадрати и ивици.

Лийън премигна.

— Какво общо имат звездите и ивиците^[1] с всичко това? — запита озадачена. В гласа й се прокрадваше някаква нотка на отчаяна самозащита.

— Само една англичанка, дето нищо не разбира, може да говори такива глупости, а семейното ми положение ще ти избоде очите. Стърчи също като малкото ти носле от хубавото ти личице. Аз не съм женихът на Сези и ти много добре трябва да го знаеш. Аз съм Йейн Макбрайд — големият й брат и пълноправен защитник. И ако си дошла тук, за да причиниш мъка на сестра ми на сватбения й ден, помисли си още веднъж, сладка моя красавице.

— Струва ми се, че има някаква грешка — възпротиви се Лийън.

„И то голяма!“ — помисли си доста уплашена. Нямаше опит в подобни семейни истории, тъй като родителите й бяха загинали при самолетна катастрофа, но навремето беше гледала достатъчно серии от „Диво кралство“, за да познае кога някой острозъб лъв защитава семейната чест. Беше изникнала изневиделица и съвсем не на място.

— Права си, че има грешка. И аз съм този, който я направи — възкликна огорчено Йейн. — Изглеждаше толкова безобидна там преди малко. Кой те изпрати тук?

— Никой, аз…

Той я прекъсна грубо.

— Напълно ми е ясно, че този прелъстител Парлан Макдоналд от Гленкоа е разбил не едно и две девичи сърца навремето, но откакто е със Сези, е съвсем друг човек. Точно мен не беше много лесно да убеди, но вече съм сигурен, че е така. Няма да ти позволя да поставиш на карта щастието на Сези. Ако се наложи, ще те заключа някъде, докато свърши церемонията и ги венчаят. Тя заслужава поне това, още повече че аз я запознах с Парлан, а това не е маловажно.

„Страхотно! От трън на глог“ — измърмори под носа си Лийън, докато Йейн Макбрайд я влачеше след себе си. Бореше се с парализиращото чувство за безпомощност, което проникваше чак в костите й. Осъзнаваше, че под приятната външност на Йейн се крие опасен противник. Би предпочела да не го предизвиква с погрешни постъпки и думи, ако това изобщо беше възможно.

— Би ли ме изслушал поне за секунда, ако нямаш нищо против. Бях принудена от обстоятелствата и от чистата случайност.

Лийън помисли, че може би е време да вика за помощ, но разумно се отказа. Зависи кой ще се притече, и все пак реши, че може да замени лошото с още по-лошо. Йейн поне не я беше наранил. Засега.

— Каквото и да кажеш, няма да променя решението си — увери я той и плъзна ръката си около кръста й, за да я придърпа интимно към мускулестото си бедро.

Водеше я като марионетка покрай хората. Отдалечиха се от тълпата, която приличаше на колона от посрещачи, и се насочиха към дървена врата. Лийън предположи, че това е задният вход на мястото за сбирки на общността. Той я предупреди:

— Ако продължаваш да обясняваш, само ще се забъркаш още повече, красавице.

Беше съвсем прав — наистина, не би могла да се измъкне от положението с обяснения. Йейн ритна вратата, за да я отвори, и се озоваха в обветрената и затрупана със сняг долина. Студеният полъх на вятъра я удари право в лицето и събуди у нея реакция, близка до паниката.

„Може би е настъпил моментът да се разкрещя — помисли Лийън. — Никога не съм приемала да играя пасивна роля и ми се струва, че ако искам да оцелея, не е моментът тепърва да опитвам. Хайде, момиче, размърдай се!“

— Пожар! Помощ! Пожар!

Макар гласът й да приличаше по-скоро на звук от настъпена гумена играчка, отколкото на писък, няколко любопитни физиономии се извърнаха в тяхната посока.

Йейн направи гримаса.

— О, красавице, виж сега какво направи. Развали колоната от посрещачи на Сези.

— Не ме интересува какво съм развалила. В никакъв случай не желая да изляза навън в това време!

В ясните сини очи на шотландеца просветна гневна искра.

— Ще се погрижим за това, и то тутакси — каза, явно несвикнал да му се оказва съпротива.

— Говоря съвсем сериозно.

— Сериозно или не, но хората на Гленкоа едва ли ще ти окажат голяма помощ срещу мен. Кланът Макдоналд може да ни зяпа, но няма да посмее да се намеси в личните ми работи. Не е в техния стил да се отнасят лекомислено към кръвното братство.

— Кой говори за някакво кръвно братство? Говоря ти за сталактити, приятелче! — каза Лийън, борейки се с обхващащата я истерия.

— Какви сталактити?

— Добре тогава, ледени висулки — поправи се тя, констатирайки с прискърбие, че й липсва търпението, с което Йейн беше обяснил думата сазенах.

— Англичанка — измърмори той под нос и продължи още по-настойчиво: — Намирам за справедливо да те предупредя, че съм обвързан с Макдоналдови чрез Парлан и сестра ми Сези.

— Всичко това е чудесно, но не желая да имам нищо общо с цялата тая история. Не съм дошла от толкова далеч, за да умра от студ в снега. Можех спокойно да сторя това вкъщи, без да изтърпя и половината от тази бъркотия!

Заудря го с юмрук по широките гърди, борейки се вече за оцеляването си. Изруга:

— Не вдигай толкова шум! Караш ме да съжалявам, че съм бил толерантен с теб.

Лийън няколко пъти отвори и затвори пресъхналата си уста.

— Толерантен ли? О-о, ти… Ти… Това е идиотизъм!

— Да, така може да се нарече и идването ти тук — съгласи се Йейн.

В този момент на лицето му се появи широка усмивка от типа „Не се притеснявай, помислил съм за всичко“ и сръчно поздрави със сваляне на кепето си една дребна и добре сложена жена в напреднала бременност. Беше облечена в дълга бяла рокля и карирана наметка. Тя стоеше в началото на колоната от посрещачи и ги гледаше със зяпнала уста. След това Йейн с многозначителна гримаса хвана ръцете на Лийън, притисна ги отстрани на тялото й и бързо я целуна. Влажната топлина на търсещите му устни съвсем целенасочено я накара да млъкне. Езикът му премина нежно по чувствителната вътрешност на устните й в съзнанието й не остана нищо друго, освен неговия неочаквано приятен вкус.

Преди да разбере какво става, той се отдръпна от нея, вдигна лекото й тяло и я метна през коравото си рамо съвсем по първобитен начин. Напълно зашеметена, с люлееща се надолу глава, от което кръвта се стече в бузите й, Лийън се притисна инстинктивно към Йейн в желанието си да запази живота си.

— За бога! Какво си въобразяваш, че правиш? — попита настойчиво.

— Спазвам обещанието, което дадох на сестра си — отвърна й той.

— Като ме увесваш по такъв начин ли?

Мислите за бягство, проблясващи в главата й, окончателно се провалиха. Положението се оказа извън всякакъв контрол, както и собствената й съдба.

— Върша това, което ми се налага, красавице.

— Но ти дори не знаеш как се казвам — избъбри тя и думите й заглъхнаха в мекотата на кадифения му жакет.

Мечът му се оказа между тях и убиваше на гърдите й.

— Това няма никакво значение. Ти си тук и само това е важно.

Йейн Макбрайд отново беше прав, призна Лийън пред себе си и потръпна. Мислеше трескаво за това, как да преодолее бариерата на времето и да се върне вкъщи. Какъв ли е начинът, по който се отървава от нежелани гости „един истински шотландец“.