Вивиан Найт-Дженкинс
Вечният танц на любовта (19)

Глава осемнадесета

Гленкоа, Шотландия

Юни, 1992

 

Лийън паркира на главния път малолитражната кола, която взе под наем, и тръгна пеша през обширните красиви поля в околностите на планинската Спасителна служба в Акнамбайтнах. Мина по виещия се край скалите път към Аонах Дуб и се отправи към бреговете на Лох Актриоктан. Обновената и пълна с живот долина на Гленкоа, долината на плача, я обгърна само както майка би могла да прегърне изгубеното си от години дете.

Зеленината на пейзажа беше изпъстрена с диви цветя. Пейзажът се различаваше от скучната зимна гледка, която си спомняше толкова добре. Знаеше, че ако продължи по брега на реката, ще открие еделвайси и диви зюмбюли. А ако се изкачи по склоновете на Гър Аонах, ще види гроздове бели деликатни орхидеи. По-нагоре цъфтяха и други диви цветя. Но в момента не я интересуваха флората и фауната, описани в справочника на Туристическия център на Гленкоа и в етнографския музей.

Беше пропътувала тялом и духом хиляди километри, водена от някаква мистична сила, с надеждата, че ще зърне поне за миг лебедите на Йейн. Когато му дойде времето, ще се разходи по покритите с пирен поляни на Ранох до Ейлийн Мунде на Лох Левен. Но не сега. Лох Актриоктан й беше достатъчен с повея на морския бриз и слънчевите лъчи, които пробиваха утринната омара и топлеха раменете й.

„Повече от достатъчен дори. Почти непоносимо достатъчен без Йейн.“

Лийън се вгледа в тихите води със сухи очи и спомените за Йейн буквално я заляха. Припомни си студения зимен ден, когато заедно се възхищаваха на красотата на Лох Актриоктан. Оживя споменът за мускулестите му ръце, които я бяха прегръщали тогава, за плътния му глас, за уроците да мята жабки по водата, за любовта им.

Мислеше, че вече е готова да остави Йейн в миналото. Предприе това пътешествие, за да въведе ред в мислите си, нещо като поднасяне на свежи цветя на нечий гроб с въздишка на носталгия.

Сега разбра, че се е самозалъгвала. Копнежът й по Йейн беше по-силен отколкото когато и да било. Почти непоносим.

Лийън взе с тъжна въздишка един плосък камък и сключи пръстите си около гладката и твърда повърхност.

Като че ли беше вчера — чу гласа на Йейн: „Не ти се присмивам, красавице. Да ме виждаш да се смея?“

„Чувствам, че се смееш“ — прошепна тъжно. Планинският бриз сякаш разлюля думите й и ги пренесе над езерото, над земята и в далечината на спокойния летен ден.

„Към вечността“ — помисли си с горчив хумор.

Нагласи камъчето в ръката си, сви очи и се прицели внимателно. Изви ръка, както я беше учил Йейн, отстъпи и метна камъка по потрепващите води на езерото. Той подскочи три пъти, преди да потъне в дълбоката вода.

— А за това какво ще кажеш, Йейн Раонул Макбрайд, не беше ли на късмет? — запита с горчива усмивка.

— Дали? — отговори й закачлив глас. Глас, който мислеше, че вече никога няма да чуе, освен в сънищата си.

Не беше доловила никакъв шум зад себе си. Никакви стъпки. Не можеше да е Йейн! Беше ли възможно?

Почувства се като прободена с остър нож в сърцето. Замръзна на място, не смееше дори да мигне.

— Няма ли да се обърнеш и да ме погледнеш, красавице?

Преглътна с мъка. Светът й изглеждаше толкова празен, след като го изгуби. Да не би да беше полудяла след пристигането в Гленкоа?

— Толкова силно желаех това, че съм те сътворила в мечтите си — каза тя. Отричаше присъствието му, за да не откачи съвсем.

— Не съм сън. Сънищата не могат да тъгуват така за някого. А Господ ми е свидетел, тъгувах за теб с цялото си сърце, красавице. Бяхме разделени ужасно дълго време. Вече мислех, че ще полудея от желание по теб. Защо се забави толкова?

Гласът му ставаше все по-силен и Лийън си позволи да диша — малко. Все още не смееше да се обърне. Страхуваше се да не разбере, че просто си въобразява.

— Аз… не знам. Аз…

— Не се затормозявай чак толкова. Колко е хубаво, че си тук с мен сега.

— Наистина ли е така? С теб ли съм? — запита плахо тя. Овладя я някакво особено чувство на очакване.

— Да. И, както ти обещах, те се върнаха. Лебедите са тук.

Чуваше гласа му, плътен, нисък и невероятно приятен — истинска музика за ушите й.

— Знам. Виждам ги. Прекрасни са… — от гърдите й се изтръгна лека въздишка. — Ти също ли ги виждаш, Йейн?

— Разбира се, че ги виждам, въпреки че вече не са толкова много, както навремето. Нито пък гъските, жеравите, и пясъчните свирци.

Звучеше толкова истински, като че ли се намираше точно зад нея. Почти долавяше топлия му дъх върху врата си.

— Виждам също, че си облякла тениската си. Радвам се. Така беше много по-лесно да те забележа.

Тази сутрин, незнайно защо, се беше облякла много внимателно. Изми и среса косата си до блясък, сложи съвсем малко грим, колкото да придаде цвят на бузите си. В последния момент реши да облече неоновата тениска с надпис „Спасете китовете“.

— Така ли се обличат жените сега? Дълги панталони до глезените? Досега не ги бях виждал отблизо.

Беше обула удобни джинси и маратонки „Рийбок“, защото възнамеряваше да обиколи възвишенията и долините край Гленкоа.

— Наричат се сини джинси — потискаше чувствата си с необвързващи брътвежи.

— Добре ти стоят, красавице, въпреки че ръцете ми просто изгарят от желание да притиснат хълбоците ти до моите и оттам да продължа, както аз си знам — каза той с дрезгав глас.

„Мили боже! Наистина чувствам дъха му на бузата си!“

Кръвта засвистя в ушите й и тя се извърна в посоката, откъдето идваше гласът му. От очите й потекоха сълзи и бавно направиха две пътечки по бузите.

— Е, красавице. Хайде да не правим такива неща — изрече тихо той.

Йейн посегна да избърше сълзите й с опакото на ръката си. У Лийън бушуваше ураган от емоции. Стисна силно очи, хвана ръката му и я притисна до лицето си. Молеше се той да не изчезне, когато отвори очи.

Йейн не изчезна.

Зелено ръждивата му пола беше мръсна и изпокъсана, като че ли беше спал в гнездо от тръни и коприва. Имаше брада, малко по-тъмна от русата му коса, която падаше на вълни върху яката на изцапаната ленена риза.

Но никога не беше изглеждал по-величествен. По гърба й пролази познатата тръпка.

— Имаш вид на човек, който е загубил нещо, красавице.

— Така беше — прошепна тя с развълнуван глас. Оглеждаше го от главата до върховете на ловните ботуши. Погледът й просто го изпиваше. — Отслабнал си — промълви накрая.

— Ти също — прошепна той и протегна ръце към нея.

Тялото й внезапно оживя и тя полетя към него. Потъна в треперещата му прегръдка.

Йейн зарови лице в косите й, вдъхна дълбоко и започна да я целува по шията, по носа, по устните.

— А ти какво очакваш с тази екипировка и меч, който не може да среже и затоплено масло? Радвам се, че въобще съм жив.

Притисна се към него с продължителен радостен стон и го обсипа с целувки. Той зарови пръсти в косите й.

— За бога… задръж малко, красавице — изрече дрезгаво.

След това долепи бавно устни до нейните и проникна с език дълбоко в устата й.

Лийън почувства ръката му на кръста си и след това по-надолу, притискаше я по-близо до себе си. Бомбата със закъснител в нея избухна. Топлина обля тялото й. Неговата топлина. Нейната топлина. Тяхната топлина.

— Не мога да повярвам, Йейн. Крил си се в Гленкоа, живял си на открито, докато аз… — толкова я болеше, че не можа да довърши мисълта си. — Изживях някакъв ад, а ти през цялото време си бил тук и търпеливо си чакал да се появя.

Той прокара пръст по долната й устна.

— Тук. И при Лох Ломонд.

— Ломонд? Отишъл си пеша до Лох Ломонд?

— Тук в Гленкоа не можах да открия дори основите на къщата ми. Трябваше да видя дали владенията в Лох Ломонд са в същото състояние. Открих, че от голямата ми къща са останали само купчина каменни развалини. И Сези, Парлан и малкото вече ги няма. Като прах, хвърлен по вятъра.

Заля я съчувствие към мъжа, когото обичаше.

— Знам колко ти е било тежко. Какво не бих дала, за да съм била до теб в онзи момент — промълви тя.

Йейн затвори очи, преди да продължи.

— Открих надгробните им плочи в гробището на параклиса — една до друга, както би искала Сези. Изглежда са живели дълъг и щастлив живот — благодарение на теб, красавице.

— О, Йейн! Ами ако не бях се върнала? Какво щеше да стане, ако никога повече не се бях зърнала в Гленкоа?

Ръката му докосна рамото й, където спря за момент.

— Във всички случаи щях да намеря начин да дойда при теб, красавице. Научи ме да пробвам дори невъзможното.

— Боже, като си помисля, че можеше…

— Тихо, любов моя. Всичко вече е наред. Знаех, че е рисковано да предизвиквам съдбата. Но си струваше да платя каквато и да е цена, за да те почувствам отново в ръцете си. Освен това вярвах, че както лебедите, и ти рано или късно ще се върнеш в Гленкоа.

Йейн отново я придърпа в сигурното убежище на силните си ръце.

— Как? Как го направи? — притисна се плътно до тялото му.

Очите му потъмняха от болка при спомена.

— Всичко стана точно както го предсказа — Лийън усещаше как тялото му трепери. — Войниците бяха обезумели. Вилнееха из селото и убиваха всичко живо.

Беше добила обща представа за клането от книгата и вероятно знаеше неща, които той не би могъл да научи. Но не можеше да си наложи да признае, че гарваните, които бяха видели на покрива на голямата къща при Карнох, са били прокоба. Не сега. По-късно. Много, много по-късно.

— Макдоналдови бяха изненадани и нямаха никакъв шанс да се защитят — продължи той.

Лийън долови отчаянието му. Усети го и в най-закътаните части на съзнанието си. Беше го изпитал с пълна сила. С какво желание би се подложила вместо него на страданието, причинено от тази трагедия. Бандата на Робърт Кембъл беше сложила кръст на всичките му надежди, на моралните му ценности, на целия му начин на живот. Не се съмняваше, че се е разминал на косъм със смъртта.

Погледна го в очите и разбра, че оттогава досега той неведнъж си го е припомнял.

— Тези от нас, които можеха да държат оръжие, влязоха в схватка с Робърт Кембъл, но накрая се оказахме обградени при Аонах Дуб, близо до входа на пещерата Ошан.

Йейн махна с ръка по посока на скалите, които се извисяваха над Лох Актриоктан, и Лийън си помисли, че преживява всичко наново.

— Съпротивлявахме се до последния човек — това бях аз. Но силите ми бяха на привършване. Обградиха ме и се канеха да ме убият точно както вълците, които бяха нападнали теб и Сези. Тогава положих меча си на земята. Не можеш да си представиш ошашавените им физиономии, когато започнах да си тананикам „Джили Чалиъм“ и изпълних една съкратена версия на „Остриетата на войната.“

Той извади бавно меча от кожената ножница, привързана към раменете му. Изглеждаше жалък — ръждясал и нащърбен, без сапфири.

— Струва ми се, че това ти принадлежи, красавице.

Лийън не можеше да повярва на очите си. Мечът, който я беше отвел при него, го беше пренесъл жив и здрав през времето в 1992-ра. При нея.

Пое внимателно оръжието, а той наведе глава и я целуна.

— Обичам те — изрече тя просто.

— И аз те обичам, красавице. И ще те обичам до последния си ден — каза тихо.

— Калил Гибран е написал: „Любовта съединява в едно настоящето ни с бъдещето и миналото“ — Лийън замълча, безкрайно изненадана и очарована, че съдбата е изпълнила най-силното й желание. — Струва ми се, че ние сме живото доказателство за това.

Йейн я дари с една от най-чаровните си усмивки и каза:

— Да. Въпреки че аз не бих го разгласявал.

Притисна я нежно до тръпнещото си тяло.

Тя вдигна поглед към любимото лице и отвърна на усмивката му.

— Струва ми се, че си прав.

— Знам, че съм прав, красавице. Хайде стига си говорила. Целуни ме — нареди той. — Между нас има два свята от любов. И ми се струва, че е крайно време да ги слеем в един.

Като цвете, стремящо се към слънцето, Лийън пусна меча в краката им и подаде устните си на Йейн. Той изстена, наведе глава и сля устни с нейните.

Душите им се срещнаха след дългото лутане. Целувката им беше пълна с надежда и обещание за светли и безоблачни дни.