Вивиан Найт-Дженкинс
Вечният танц на любовта (18)

Глава седемнадесета

Лийън прекара цялата неделя в самосъжаление, пиене на ягодов сок и разпускане на изтощените си мускули в горещата вана. В понеделник сутринта снегът започна да се топи. Капеше от покривите на къщите като огромни сълзи. Времето идеално съвпадаше с настроението й.

По пътя към работата си спря, за да напълни с бензин резервоара на колата, премаза смачкана бирена кутия, преди да спре пред колонката, и в крайна сметка й се наложи да купи нова гума. Това закъснение я хвърли направо в сутрешното задръстване.

Станцията, на която предаваше радиото й, излъчваше репортаж за задръстването от хеликоптер над колоната. Лийън не можа да не направи сравнение с надеждността и романтиката на шотландските понита. Когато най-после паркира пред студиото, беше решила, че единственото положително качество на колата е това, че не може да избяга. Но предпочиташе естествената миризма на понитата пред вонята на изгорели газове.

Репетицията премина при изключително напрежение, въпреки че танцьорите вече бяха вникнали в душата на шотландския танц. „Джили Чалиъм“ се въртеше отново и отново и всеки път, когато я чуваше, на Лийън й идваше да се разкрещи или да заплаче.

В шест часа се отправи към къщи, но откри, че хладилникът й е абсолютно празен. Смени танцовия си костюм с джинси и тениска и отиде с колата до супермаркета. В момента, когато прекрачи през стъклените врати и взе количка за пазаруване, осъзна, че е напълно безсмислено. Единствените неща, които искаше, бяха чай с подправки, голяма купа с овесена каша, някакъв сладкиш, който да прилича на Хогмъни, и зверски глад, който никакво количество храна не би могло да задоволи.

След като излезе от супера, Лийън покара известно време без цел и посока, отхвърляйки една след друга възможностите да посети някой приятел, да отиде на кино или да се поразходи.

Около седем и половина паркира пред обществената библиотека. Май цял ден беше прескачала от паркинг на паркинг. Извади ключа от стартера на джипа.

Бутна стъклените врати и несъзнателно сравни стерилната чистота на пода вън и залите с глинените подове в Гленкоа. По същия начин беше реагирала и в студиото.

Библиотекарката вдигна поглед от бюрото си и автоматично попита:

— Как сте?

— Добре — отвърна тя също автоматично. Какъв майтап! Не беше добре… може би никога вече нямаше да бъде добре.

Лийън мина през тесния проход в библиотеката и застана на опашката пред компютъра. Учудваше се на търпението си. Доскоро в такъв случай щеше да потрепва с крак и да гледа нервно часовника си в очакване да й дойде редът. Беше научила нещо от Йейн — наричаше се толерантност.

Може би паметта й изневеряваше или шокът от завръщането в бъдещето й правеше номера, но не можа да открие в компютъра това, което търсеше. Застана с празен поглед пред машината, докато най-накрая мъжът, застанал след нея, плесна нервно с ръка:

— Ако сте приключили, бих искал да го използвам и аз, преди да е дошъл краят на века.

Лийън премигна. Интересно, досега не беше забелязвала колко груби могат да бъдат хората. Това я накара да отвърне съвсем любезно.

— Разбира се. На вашите услуги съм. Надявам се да намерите това, което търсите.

Най-интересното беше, че е напълно искрена.

Върна се до бюрото на библиотекарката.

— С какво мога да ви помогна? — попита я тя иззад купчините книги.

— Ами… чудех се дали тук нямахте една голяма книга с картини за Шотландия.

— За деца ли?

— За възрастни. Почти съм сигурна, че съм я взимала оттук преди. Погледнах на рафта, но не я видях, а не мога да си спомня заглавието.

Жената се изкашля.

— Знаете ли от кой автор е?

Лийън се усмихна притеснено.

— Не. Съжалявам.

Изражението на библиотекарката показваше, че не желае да си губи времето с глупости.

— Това доста затруднява нещата.

— Но не е невъзможно, нали?

Жената въздъхна.

— Ще се опитам да я открия в компютъра по тематика.

Постави ръцете си на клавиатурата и зачака. Тъй като Лийън не й каза нищо повече, тя я подкани:

— Не можете ли малко да стесните възможностите, поне малко? Разбирате ли — култура, национални празници, планинска Шотландия, равнинна Шотландия?

— О, разбира се. Планинска Шотландия, Гленкоа.

— Бихте ли го произнесла по букви?

— Г-л-е-н-к-о-а. Гленкоа.

Лийън погледна през рамо и видя, че зад нея се е оформила втора опашка. Хората, застанали зад нея с книги в ръцете, имаха вид, сякаш ще я линчуват.

Беше забравила колко забързан е нейният свят.

— Не виждам книга, посветена на мястото Гленкоа, но има няколко за Шотландските планини. Нека да видя — каза тя, разглеждайки списъка на монитора. — Една липсва. Другата е справочник. А, ето ги.

Тя нагласи очилата си, отмести стола и се изправи.

— Джейми, би ли ме заместил за минута, докато помогна на дамата — извика на един мъж, когото Лийън можеше да види през отворената врата на офиса.

— Няма проблем — отвърна той и зае мястото й пред компютъра.

— Оттук, моля — каза тя, посочвайки пътя.

Лийън я последва. Жената разглеждаше тясната редица от книги, без да вади някоя от тях.

— Тук някъде трябва да е — каза тя и прокара пръст по няколко пътеписа. — Компютърът казва, че не е взета — намръщи се. — Странно. Може още да не е прибрана на мястото си.

Лийън се учуди как един толкова елементарен процес може да предизвика такова объркване. Минаха покрай още две редици рафтове, край една копирна машина, витрина с нови романи джобен формат и стигнаха до палета с върнатите книги, които трябваше да бъдат поставени по местата им. Библиотекарката порови в купчината и извади една голяма книга, подвързана с шотландско каре.

— Ето я! Нямате представа какво означава тя за мен. Наистина съм ви благодарна — възкликна Лийън и буквално изтръгна книгата от ръката й.

— Радвам се, че можах да ви помогна — успя да изрече смаяната библиотекарка.

Лийън притисна книгата до гърдите си почти като изсушеното букетче от Йейн и последва библиотекарката до бюрото.

Мъжът й отстъпи мястото и тя отново седна пред компютъра.

Лийън разрови чантата си, извади библиотечната карта и я подаде заедно с книгата на жената.

Тя строго отмести ръката й.

— Боя се, че ще трябва да застанете в края на опашката.

Днес не можеше да я ядоса дори най-големият бюрократ. Намери книгата и само това имаше значение. Отправи се с отмерена крачка и гордо вирната глава към края на опашката.

Десет минути по-късно жената вкара пластмасовата карта в компютъра и веждите й се смръщиха.

— Дължите ми два долара. Ще се разплатите ли сега или да изчакаме до следващото Ви идване?

— Сега ще платя.

Лийън плати, библиотекарката прокара маркера по гърба на книгата и й я подаде.

— Можете да я задържите три седмици. Ако остане на рафта повече от двадесет и четири часа, можете да я вземете отново и след това.

Лийън кимна.

— Благодаря.

Бързо излезе със съкровището си.

Едва след три дни намери смелост да прочете пасажа за Гленкоа. Беше най-отвратителният четвъртък вечер в живота й.

В книгата нямаше много рисунки на долината, но и малкото пейзажи събудиха у нея дълбока носталгия. Покритите със сняг върхове, скалистите възвишения и бързите потоци докоснаха най-чувствителните струни в сърцето й. Но нищо не я развълнува така, както една снимка на Лох Актриоктан в разгара на лятото, с множеството лебеди по водите.

Насили се да прочете и текста, освен обяснителните бележки под снимките. Обърна с треперещи ръце страниците, където се описваше масовото убийство, което се беше опитала да предотврати.

„В пет часа сутринта на 13-и февруари 1692-ра капитан Робърт Кембъл привел в изпълнение спрямо клана Макдоналд кървавото и огнено писмо“, прочете тя на глас. „Алистър Макдоналд бил убит в спалнята в голямата му къща на Карнох. Жена му била оставена да умре вън на студа. Синовете и внукът му успели да избягат с помощта на един от прислужниците.“

Лийън продължи да чете с насълзени очи.

„Неколцина бардове срещнали съдбата си при Актриоктан заедно с един осемдесетгодишен старец и дете, което молело на колене да бъде пощадено. Всичко тридесет и девет човека загинали от ръцете на войниците. През следващите дни погинали от глад, студ и вълци мнозина от оцелелите.“

Опита се да възпре изникващите в съзнанието й образи и имена на безименните в книгата жертви. Безполезно.

Късно вечерта остави настрана подвързаната с кариран плат книга. Беше психически и физически изтощена. Пъхна се под скриптящите от чистота завивки на старото си водно легло. Мечтаеше за леглото с коприна и кадифе, за топлината на Йейн. Заспа обляна в сълзи.

 

 

През последвалите месеци Лийън откри в себе си неподозирани сили и енергия. Йейн й беше помогнал не само да добие самочувствие на жена с неограничен потенциал, но събуди у нея някакъв източник на първична сила и страст, които дотогава липсваха на танца й. Познанството за него я подтикна да даде най-доброто от себе си, както правеше той. Времето, прекарано в Гленкоа, не само не беше попречило на кариерата й, но я беше тласнало в правилна посока.

Претворявайки наученото от Йейн и любовта си към неповторимия шотландец, тя обезсмърти връзката им по единствения възможен за нея начин — на сцената.

Модернистичната й версия на шотландски танц стана хит — Бродуей падна в краката й. Но не след дълго тя разбра, че успехът е нищо без мъжа, когото обичаше. Спомените за Йейн и за Шотландия не я оставяха на мира. Те заемаха в съзнанието й място, което не можеше да запълни дори кариерата й.

Само три седмици след като сезонът беше започнал, Лийън изненада всички, включително и себе си, като остави грижите за продукцията на помощничката си и си купи билет за Шотландия.

Качвайки се на борда на реактивния самолет, реши, че е обладана от фиксидея, но изпитваше непреодолимо желание да види земята, която Йейн така обичаше. Имаше усещането, че така ще се приближи до него. Трескаво притегна обезопасителния колан с усещането, че във вътрешностите й цъка бомба със закъснител, която ще избухне, преди да е стигнала до Гленкоа и спокойните синьо-зелени води на Лох Актриоктан.