Вивиан Найт-Дженкинс
Вечният танц на любовта (17)

Глава шестнадесета

Когато Йейн и Лийън се върнаха в Гленкоа, Алистър и Айзабел вече ги очакваха.

Айзабел скочи от скамейката до огъня, където беше седнала.

— Къде ходиш? — изписка тя в момента, в който Лийън прекрачи прага на къщата.

Алистър се надигна от креслото край огъна и прокара пръст по мустаците си.

— Същия въпрос ще ти задам и аз, момко.

— Не знаех, че нямам право да идвам и да си отивам, когато пожелая — отвърна предизвикателно Йейн.

— Не е така. Просто се притеснявахме за вас. Очаквахме да ни се обадите с Парлан след лова. И изведнъж откривам, че ви няма.

— Моите извинения. Парлан и Сези решиха да се разходят с малкото до голямата къща в Лох Ломонд. Миналата нощ бяхме в Глийн-лийк-на-муд. Тази сутрин ги изпратихме до Мийл Мор.

— Дълго пътуване — отбеляза Алистър.

— Да — съгласи се Йейн.

— Щом така са решили.

— Да.

Алистър се изкашля.

— Надявам се, не се сърдиш, че влязохме, за да изчакаме завръщането ти. Тази сутрин беше много студено, за да чакаме отвън, и реших да напаля огън.

— Знаеш, че не бих ти отказал топлината на сърцето си.

— Аз казах на старейшината, че ви няма. Търсих те навсякъде, госпожо. Как можа да забравиш днешното представление? — попита Айзабел.

Чак сега Лийън забеляза, че под палтото тя е облякла костюма си от „Лешникотрошачката“.

Пое въздух и хвърли бърз поглед към Йейн, докато любимката й танцуваше из стаята.

— О, не… дневното представление! Съвсем ми хвръкна от главата. Страшно съжалявам.

За пръв път в живота си беше предпочела нещо друго пред кариерата си.

Айзабел се приближи до Лийън и я хвана под ръка.

— Чакат те… къщата е пълна. Жената на старейшината свири на арфа, за да уталожи малко нетърпението на публиката, но не трябва да губим повече време, ако не искаме бунт.

Йейн погледна Лийън, след това Алистър и пак Лийън.

— Айзабел е права. Тръгвай, красавице. Алистър и аз ще дойдем веднага.

Погледът му говореше много повече. Лийън искаше да се противопостави, но Айзабел я беше хванала здраво под ръка и я теглеше към вратата.

Лийън чу, че Йейн казва нещо на галски на Алистър, но не разбра и дума.

Лицето на стария вожд пламна и се открои на фона на бялата му брада.

— Изгоних те от къщи в момент на раздразнение, Йейн. Оттогава имах време да размисля. В крайна сметка тя е твоя съпруга и имаш пълно право… — Айзабел измъкна Лийън навън и затвори плътно вратата.

 

 

Дневното представление на „Лешникотрошачката“ премина сред необикновен шум. Публиката въодушевено приветстваше Лийън, която от своя страна трескаво търсеше с поглед Йейн в тълпата.

Когато най-после той се появи, Бар Макдоналд вече настройваше гайдата си за края на шоуто. Както и по време на вечерното представление, Йейн беше застанал в дъното на стаята и се извисяваше с една глава над всички останали мъже. На Лийън не й беше необходимо да види лицето на Алистър, за да разбере резултата от разговора им. Напрегнатото изражение на Йейн беше достатъчно доказателство. То показваше, че едва ли би имало някакво значение, ако си беше останала вкъщи. Непреклонен защитник на традициите и по-закостенял, отколкото те със Сези бяха предполагали, Алистър Маконалд очевидно беше отказал да изслуша обвиненията срещу гостите си.

— Мечове. На красавицата й трябват мечове, за да танцува „Остриетата на войната“ — извика Бар на публиката, поемайки си дъх между първите ноти на „Джили Чалиъм“.

Лийън видя как Чарлз Хамилтън се надига от стола си съвсем близо до сцената. Беше сигурна, че пак ще й предложи меча си, но го спря неодобрителният поглед на Робърт Кембъл. Чарлз бавно седна на мястото си. Толкова силно стискаше флейтата, че кокалчетата на пръстите му се откроиха с белотата си върху тъмното дърво на музикалния инструмент.

В същия момент Робърт Кембъл изненада Лийън, като извади бойния си меч и го положи в краката й на сцената с любезен поклон. Когато се изправи, тя забеляза откритото предизвикателство в зачервените му от пиенето очи. Те й казваха също, макар и не така открито, че не може да я понася.

— Изненадана съм да ви видя и на двете представления, капитан Кембъл — отбеляза Лийън и погледна меча му с мисълта колко подло ще бъде употребен на зазоряване.

— Прекарах чудесни тринадесет дни в Гленкоа, милейди. Вашите представления също допринесоха за приятното ми пребиваване.

— Това е последното ми представление. Може би е време вие и вашите хора да си тръгвате. Казват, че числото тринадесет не носи щастие.

В гласа й нямаше и следа от страх. Предизвикваше го.

— В някои случаи, може би — отвърна той с лукава усмивка. — Но не и в този. Тринадесет е щастливо число и аз ще го помня до края на дните си.

Лийън щеше да изрита меча на Робърт Кембъл от сцената, ако не беше Йейн. С широка гримаса на устата, която можеше да мине за усмивка, той си пробиваше път през тълпата към заградената с въжета сцена. След това извади грациозно меча си и кръстоса двуострото оръжие, инкрустирано със сапфири, с това на Робърт Кембъл. Символиката на постъпката му убягна на всички присъстващи, дори на Робърт Кембъл. Но не и на Лийън.

Погледът на Йейн срещна нейния за момент, изпълнен с напрегнато очакване. В това време Кембъл се отдръпна и зае мястото си сред публиката.

— Беше безсмислено. Не пожела да те изслуша, нали? — прошепна Лийън.

Изпита непреодолимо желание да я вземе в прегръдките си още тук, веднага, но знаеше, че не е възможно.

— Закле се, че ще предупреди хората от клана да сложат оръжията си до възглавниците, в случай че се наложи. И ще изпрати по-младите неомъжени жени като Айзабел в лятната си къща, за да са в безопасност. Но не се съгласи на нищо друго.

Лийън се вгледа в тавана и в парата, понесени от топлия въздух над огньовете във всеки ъгъл на стаята.

— Не е достатъчно! — каза тя накрая.

Свиваше и разпускаше юмруци, бореше се със сълзите на отчаяние, които напираха в очите й.

Лицето на Йейн изразяваше същото объркване.

— Има едно място, нарича се Коар Габейл. То е нещо като скривалище, където Макдоналдови крият крадения добитък. Там има една барака.

— Барака ли?

— Колибата на говедаря. Не е хубава като нашата къща, но поне е сигурна. Ще те заведа там след представлението — осведоми я тихо.

— Ще останеш ли с мен там? — попита тихо тя.

Очакваше с боязън отговора му.

— Не ме моли за това, красавице. Ако го направя, ще те разочаровам.

Разбра какво се опитва да й каже: че Алистър е един закостенял дърт старейшина, привикнал с традициите и зависим от тях, което съвсем сигурно щеше да го обрече на гибел, но въпреки това ще остане лоялен към него. Независимо от всичко ще остане с Алистър.

— Никога не можеш да ме разочароваш.

— Нито ти мен — отвърна Йейн. — Изтанцувай им сега „Остриетата на войната“, красавице, и да свършваме. Мисля, че трябва да сме на път, преди да се е стъмнило съвсем.

— Съгласна съм.

Има само едно приемливо решение, помисли си Лийън, стъпвайки в квадрата, оформен от мечовете — танцът, който я доведе в Гленкоа първия път. Това беше единственият начин да осигури безопасността на Йейн, да предотврати смъртта му от ръцете на правителствените наемници на капитан Робърт Кембъл.

Но дали ще успее без озвучителната система в студиото и без стената от огледала. Само ако можеше да се пренесе обратно в Северна Каролина и в 1992-ра сега, когато наистина има тази възможност.

Реши, че теорията й трябва да е правилна.

Йейн се обърна, за да напусне сцената, но Лийън го спря с докосване по ръката. Той се обърна и изненадано вдигна към нея русите си вежди.

— Какво има, красавице?

— Стой близо до мен, Йейн — прошепна тя, взирайки се в морето от лица, изпълнили залата — някои от тях бяха на приятели, други на непознати, а трети на врагове.

— Не трябва ли да се махна от сцената, за да може публиката да те вижда по-добре?

— Не! Моля те недей. Имам… имам нужда от теб точно там, където си в момента, Йейн.

Гласът й беше напрегнат, а ръката й, хванала неговата, трепереше.

— Да не би да си нервна, красавице?

— Да. Така е. Нервна съм. Изплашена съм до мозъка на костите си. Мисля, че ме започва сценична треска. Моля те, не ме оставяй сама на сцената, Йейн.

Той изрече със замислено изражение в сините очи:

— Не се бой. Ще стоя до теб до края на „Остриетата на войната“.

— Добре. Това исках. Започвам тогава.

Пое дълбоко въздух, освободи съзнанието си и остави звуците на гайдата на Бар да я поведат. Танцуваше пъргаво и без да размества мечовете, обратно на часовниковата стрелка, вътре и вън от квадрата, образуван от остриетата им.

— Дисциплина, настойчивост, практика, настойчивост — повтаряше си, тя съсредоточена в темпото на музиката и в непогрешимия си усет за ритъм. Музиката се разбиваше около атлетичната й фигура, издигаше я, властваше над нея и придаваше смисъл на живота й. Този път изпълнението й беше безпогрешно.

Лийън усети как лицето й пламва и сърцето й прескача, а към края на мелодията пулсът й се ускори почти двойно. И продължаваше да се ускорява.

Ударите отекваха в ушите й, в гърлото й, в гърдите й.

В тези последни секунди, когато усети как времето я засмуква, Лийън протегна ръка към Йейн.

Видя как лицето му внезапно се озари от прозрението.

— Този меч те доведе тук в Гленкоа, нали? — прошепна той.

— Йейн?

Лийън толкова се изплаши от това, което той можеше да направи, че сърцето й почти спря.

— Не мога да тръгна с теб — изрече той с крива усмивка.

— Йейн! Моля те!

Лийън като че ли наблюдаваше отстрани как жената със зелено ръждивата карирана наметка се върти все по-бързо и по-бързо около меча на Йейн.

— Ако останеш в Гленкоа, се излагаш на безсмислена опасност! Хвани ръката ми! Ела с мен!

Той улови за секунда протегнатата й ръка, обърна я и целуна дланта й.

След това решително сключи пръстите й около целувката си и отдръпна ръката си.

— Не мога, Лийън. Честта ми не го позволява, нито кръвното ми родство с Макдоналдови. Няма да напусна долината, преди да съм направил, каквото мога, за да спра Робърт Кембъл.

— Тогава ще остана с теб…

Лийън стисна зъби и се опита да забави въртенето, но за неин ужас не успя. Мускулите й сякаш вече не й се подчиняваха. Затисна ушите си с ръце. „Джили Чалиъм“ продължи да звучи в главата й.

— Моля те, Йейн! Не… о, Господи! — думите й прераснаха в пълен с болка вик, заглушен от времето, което я издърпваше обратно в бъдещето.

Йейн свали от кепето си изсушеното стръкче пирен и бързо го бодна зад ухото й в последната секунда, преди съдбата да ги раздели.

— Не ме забравяй, скъпа моя красавице — промълви той.

Гласът му ставаше все по-слаб, а любимата интонация почти изчезна. Той се наведе, за да вземе меча си, който лежеше в краката й.

Лийън прошепна с насълзени очи:

— Как бих могла да те забравя? В теб е ключът за сърцето ми.

Дори не беше сигурна, че я е чул.

 

 

Имаше чувството, че е паднала от дванадесетия етаж. Боляха я всички кости. Всички мускули. Всички клетки. И най-вече лявата страна на гърдите и лявата ръка.

Дишайки на пресекулки, с пламтящо лице, тя се огледа с широко отворени очи. Намираше се в полутъмното си студио. През панорамния прозорец проникваха блещукащите светлини от отсрещния паркинг. Видя отворения издраскан капак на пианото и черните клавиши, озъбили се срещу нея на белия фон. Нотите, с които работеше, все още бяха върху пианото, а престоялият обяд беше разпръснат на стола пред него. Знаеше, че е престоял, усещаше миризмата му.

Кошчето за отпадъци все още беше пълно с алуминиеви кутии от сода, а натрошените огледала все още проблясваха по лъскавия дъсчен под.

„Възможно ли е да съм сънувала всичко?“

Лийън опипа челото си с ръка. Май нямаше температура.

Огледа се в здравите огледала. Бледа и изпита, приличаше на призрак. Призрак с износени цвички, измачкана пола и букет изсушен пирен в разрошената коса. Вгледа се в мръсотията под ноктите на дясната си ръка и посегна към букетчето пирен, което Йейн беше втъкнал зад ухото й в последната секунда, преди времето да ги раздели по такъв жесток начин.

Не. Йейн Макбрайд не беше сън. Беше пътувала във времето и пространството. Знаеше го с такава сигурност, както, че диша и живее.

Телефонът иззвъня. Втурна се да вдигне слушалката, но телефонният секретар се включи и пое обаждането.

Стаята се изпълни със смътно познат женски глас.

— Престани да игнорираш телефона, Лийън! Един от танцьорите ми каза, че си останала до късно, за да отработваш шотландските танци, но вече минава полунощ. Ако не отвърнеш на обаждането ми, ще дойда при теб. Не можеш да живееш в студиото. Начинът, по който се претоварваш с тази продукция, в никакъв случай не може да се нарече здравословен. Моля те дай си един уикенд почивка. Направи го, ако не заради себе си, поне заради компанията.

Лийън позна загрижения глас на най-добрата си помощничка, но думите й не й говореха нищо, още по-малко кой ден или какъв час на деня е.

Запъти се напълно объркана към столовете, подредени като войници покрай стената.

„Войници!“

Разпилените и объркани спомени от пътуването й в миналото дойдоха по местата си.

Свлече се на колене и затърси отчаяно инкрустирания със сапфири меч. Нямаше го никъде. Ужасена разбра, че е останал при Йейн в миналото.

— Неееее — изстена тя и погледна към тавана.

Умоляваше съдбата да й даде още един шанс.

Нищо.

— Не можеш да постъпиш така с мен… с него.

Пак нищо.

Бавно се изправи с треперещи крака.

Дъските на износения под проскърцваха под краката й, докато се приближаваше до панорамния прозорец. Взря се в асфалтирания паркинг и в мрака на бурната зимна нощ. Джипът й беше съвсем същия, както го беше оставила, с изключение на снега по покрива и преспите около гумите, които вече бяха достигнали десет сантиметра. Но това нищо не означаваше.

Сега само името Йейн имаше значение. „Йейн.“

Отекваше в съзнанието й като камбанен звън.

„Йейн.“

Блъскаше се в гърдите й като удари на сърце.

„Йейн.“

Разливаше се в кръвта й като наркотик.

Лийън въздъхна тежко. Не можеше да изличи името на Йейн Макбрайд от съзнанието си. Любовта, която беше изпитала към шотландеца, се беше пренесла и в нейния век.

Зъбите й изтракаха и се уви по-плътно в наметката. Никога не се беше чувствала по-нещастна. Притисна лице към студения прозорец. В ъгъла на окото й се появи сълза и се плъзна по пламналата й буза. Отдръпна се от стъклото, извади букетчето от косата си и го притисна до гърдите си.

„Не ме забравяй, скъпа моя красавице“ — беше й казал.

От устните й се изтръгна приглушен стон.

Времето, прекарано с него, беше мимолетно, но той остави неизличим отпечатък в живота й. Беше донесла със себе си спомени от пътуването във времето; букетче пирен, мръсотия под ноктите, чифт износени цвички, игла от слонова кост и нов поглед върху бита и нравите на Шотландия.

Не знаеше как ще поеме в ръце заплетените нишки на живота си, щом душата й, подобно на меча, остана там, в Шотландия, при Йейн. Явно не беше успяла да промени миналото. То обаче беше променило бъдещето й.