Вивиан Найт-Дженкинс
Вечният танц на любовта (10)

Глава девета

Йейн изпържи на огнището рибата до златистокафяво, след което показа на Лийън как да приготвя топящи се в устата бухтички от брашно, сол и смачкани картофи. Четиримата изядоха мълчаливо храната, вглъбени в собствените си мисли. Само деликатното оригване на Парлан от време на време нарушаваше тишината. Накрая Лийън не издържа. Събра чиниите, изхвърли костите от рибата в огъня и реши, че щом никой не иска да докосне щекотливата тема, тя трябва да го направи.

— Ясно ми е, че никой не желае да обсъжда случилото се, но държа да си изясня някои неща. Не знам как трябва да се държа при наличието на окупационна армия в селището. Никога преди не ми се е налагало. Тук често ли се случва? Трябва ли, да вървя бавно и да нося тояга със себе си? Няма ли да ни избият, докато спим? Какво става, за бога? — изстреля тя въпросите си и приседна на скамейката до огъня.

— Те не са окупационна армия, Лийън. Парлан ти каза, че са гости на Алистър. Предложил им е закрилата на хляба и солта.

— Какво означава това? — запита Лийън с надеждата гласът й да не издаде нейните страхове.

Йейн обясни:

— Това означава, че може вече да обядват на масата на Алистър, че са разквартирувани в дванадесет къщи на хора от клана, включително голямата къща в Карнох. Означава още, че няма да отговарят за това, което вършат, в продължение на година и един ден напред.

— Звучи съвсем като че ли кланът е обвързан с брачен договор с Робърт Кембъл! — възкликна Лийън.

— В известен смисъл е така, красавице. Съществува стар и дълбоко почитан свещен закон на гостоприемството. Той не може да бъде нарушен. Ако кланът пренебрегне този закон, върху него ще падне непоносим позор. Ще бъдем низвергнати и отхвърлени от Арджил до Оркни и оттам до Единбург, както от планинците, така и от жителите на равнината.

— Защо тогава го направи Алистър? Защо им предложи гостоприемството си?

Йейн се намръщи.

— Боя се, че за да получиш отговор на въпроса си, трябва да попиташ лично Алистър. Аз самият не мога да си обясня.

— Сигурно има нещо общо с племенницата на Кембъл — вметна замислено Парлан.

— Може тя да е предложила да поостанат в Гленкоа, за да му покаже хлапето си. Алистър толкова се гордее с внука си.

— Гордостта идва преди падението — измърмори Лийън.

— Кажи, красавице — поинтересува се Йейн.

Лийън повтори по-високо:

— Гордостта води до падение.

— Искрено се надявам, че поне в този случай няма да е така — каза Йейн.

Лийън вдигна ръце и възкликна:

— Не съм го измислила аз.

Имаше някакво предчувствие. Нещо щеше да избухне, и то скоро. Интуицията й подсказваше, че самата божествена долина иска да й нашепне нещо. Войниците не само омърсиха мирната утрин, но разрушиха и безметежната атмосфера в Гленкоа.

— Вие, шотландци такива, би трябвало съвсем ясно да съзнавате, че Кембълови имат лична вендета с Макдоналдови — каза Лийън.

Имаше предвид овена с дългите рога, който Парлан беше описал много живо.

— Не те виня за това, че се притесняваш. Но аз не съм риба — куче. Имам резерви спрямо него.

— Риба — куче ли? — попита Лийън и образът на виторогия овен в главата й се замени от скумрия с глава на коли.

— Не ми казвай, че никога не си виждала риба — куче — изрече Сези.

— Имаме и кучета, и риби в Амери… — Лийън се усети и превключи фразата в движение — … там, откъдето идвам, но риба — куче е нещо ново за мен.

— Това е нещо като паметта на слоновете, Лийън. Виж сега, рибите — кучета са слепи — обясни Сези.

— И за разлика от слонската памет, можем да го докажем без научни изследвания — вмъкна закачка към обяснението й Йейн.

Лийън се засмя за първи път, откакто войниците нахлуха в Гленкоа.

— Вие двамата… — тръсна глава. — Не ми го побира ума как можете да се шегувате с положението…

— Те са страхотна двойка. Винаги се шегуват — каза Парлан. — Да не ти се случва да живееш с тях — добави той, без да го е грижа как може да прозвучи. Когато се усети, се изчерви до корените на косата си. — Извинявай, Лийън.

Тя вдигна рамене.

Парлан реши да замаже нетактичността си и бързо прехвърли разговора върху Кембълови.

— Враждата между Кембълови и Макдоналдови датирала отпреди двеста години, въпреки че по времето на Робърт Брус клановете са съжителствали заедно и са си сътрудничели. Първото търкане се появило, когато Кембълови решили да заграбят земя, която не им принадлежала.

„Страхотно! Точно това ми трябваше, няма що! Попаднала съм точно в средата на Средновековната стогодишна война в Шотландия“ — помисли си Лийън, докато Парлан продължаваше да разказва.

— Моят прапрадядо взел участие в спасяването на Доналд Дху от Инис Конъл, това е остров крепост на Лох Ай.

— Доналд Дху ли? — попита Лийън. Помисли си, че миналото им е толкова сложно и неразбираемо, колкото и настоящето.

— Не си ли чувала за Доналд Дху? — Парлан беше много изненадан.

Лийън поклати глава. Доналд Дху сигурно е легендарна личност — шотландска версии на Джордж Вашингтон или Патрик Хенри, Атила — вожд на хуните… или крал Артур.

— Той е бил последен от рода на Ленд лордовете на островите и пръв братовчед на Макдоналдови. Излишно е да казвам, че тогава Кембълови не са имали смелостта да се заяждат.

— „Крал Артур“, помисли си Лийън.

— А прадядо, ми е бил един от тридесет и шестимата обесени от Лудия Колин Кембъл от Гленлайън.

— За конекрадство, предполагам — отбеляза на висок глас Лийън. Парлан се усмихна.

— Ти съвсем скоро се запозна с мен и вече познаваш родословието ми като дланта си, Лийън от Грийн Гейбълс.

Този път не й беше трудно да потисне смеха си. Шегите ставаха все по-малко и по-малко смешни. Колко дълго й бе отредено да остане Лийън от Грийн Гейбълс в долината на Коа? Бавно, но неотменно миналото я асимилираше.

Положението й приличаше на това на лебеда в сонета на Стефан Маларме. Той останал прекалено дълго в езерото през зимата. Езерото замръзнало, ледът сковал краката му и той останал там.

Тя беше лебедът, Шотландия — зимното езеро, а времето — ледът.

Когато Йейн продължи семейната история от мястото, където Парлан спря, Лийън предпочете да насочи вниманието си към разговора, вместо да размишлява върху неприятностите си.

— По време на Гражданската война Макдоналдови били на страната на роялистите. Бащата на Алистър се бил заедно с маркиза на Монтроуз при опита му да върне Чарлз I на престола. Дори помогнал на Монтроуз да намери пряк път над Дяволската стълба, за да атакуват крепостта на Кембълови отзад. Този ден били избити над двеста човека от клана Кембъл. Триумфът на Макдоналдови от Гленкоа бил пълен.

Лийън изпитваше непреодолимо желание да изтърси истината. Да каже на Йейн, че е пътешественичка от времето и че изобщо не разбира мотивациите им, начина им на живот, правилата на гостоприемството им, нито небрежното споменаване на смъртта на двеста човека в един-единствен ден, като че ли това е нещо съвсем обикновено. Но се въздържа. Страхуваше се да не бъде обявена за луда и изхвърлена на снега. По този начин ще бъде сложен кръст на решението й да изчака удобен момент.

В огнището изпращя парче торф. Лийън подскочи, като че ли някой стреля по нея.

— Трябва да пийна нещо по-силно — изрече тя и сама се изненада.

Не бе искала да го каже. Пиеше много рядко, но и в такива случаи се ограничаваше с чаша лек коктейл. Шокът вече я напускаше и тя разбра колко много е стеснила клетката й неочакваната поява на Червенодрешковците. Почувства се овързана по-здраво от кълбо за хвърчило.

Йейн беше приковал очи върху лицето й. Сърцето й се сви от този настойчив поглед и от съзнанието за зависимостта й от капризите на съдбата и на хората. Отвърна поглед от него.

— Аз…

Искаше да му обясни, че независимо от това, какво си мисли, тя не е пияница.

— Струва ми се, че всички имаме нужда от една глътка. Нека отпразнуваме бебето на Сези — довърши Йейн вместо нея и се надигна от стола. — Имам бутилка бренди, което пазех за специален случай.

— Вносно бренди предполагам? — заинтересува се Парлан.

Йейн се усмихна.

— Да, френско. И доста скъпо.

— Любимото ми — отвърна Парлан, седнал в долната част на леглото на Сези.

— На теб всяко пиене ти е любимо, независимо дали е вино, бренди или скоч — изрече сънено Сези. — Признай, че си конекрадец и комарджия, Парлан Макдоналд.

— Да. Конекрадец и комарджия съм, Сези — каза той и очите му сияеха от любов. — Изненадан съм, че изобщо успяхме да придумаме Йейн да се съгласи да се оженим.

— Йейн знае, че когато си наумя нещо, няма шанс да не стане. Сама съм те избрала и те обичам въпреки щуротиите ти… Така ще те обича и дъщеря ти — завърши Сези.

В това време Йейн, който тършуваше в дървения сандък, извади кафява бутилка с коркова тапа.

— Ето — показва бутилката.

Сези се надвеси от леглото, за да надникне в сандъка.

— Подай ми книгата с поезия на мама, Йейн. Ще ми доставиш голямо удоволствие, ако прочетеш на глас нещо от нея.

— Позагубил съм практика, Сези.

Тя направи гримаса.

— Това е, защото не си я разгръщал много отдавна.

— Права си.

— Прекалено много тъжни реликви се крият в тъмните дебри на този сандък, Йейн. Този път ще извадиш поне една от тях и ще я изложиш на слънчева светлина.

За момент Лийън си помисли, че Йейн няма да изпълни молбата на Сези, но той извади книгата с кадифената подвързия. Остави я на леглото до нея, отвори бутилката и наля по чаша на всеки.

Йейн подаде питието на Лийън. Очите му й казваха много повече от всякакви думи. Небесната им синева й говореше, че разбира притесненията й от войниците. Но трябва да ги пази за себе си, защото не е необходимо да тревожат Сези в нейното състояние с напомнянето, че в Гленкоа са разположени Уйлямити.

Йейн вдигна чашата си.

— Наздравица за малката Елизабет. Нека животът й бъде весел и щастлив. Нека шотландските планини винаги й се усмихват. И нека порасне красива и добра като младата си майка.

— Да бъде! — каза Парлан и се присъедини към тоста.

Той вдигна чашата си и се чукна с Йейн, след това със Сези и накрая с Лийън. Очите им се срещнаха за кратко над чашите, докато отпиваха от брендито. Първа отмести погледа си Лийън. Колко бързо малкото семейство на Йейн спечели обичта й! Въпреки че й изглеждаше доста налудничаво, но осъзнаваше колко самотна е била след смъртта на родителите си, когато само работата запълваше времето й. Чудеше се защо никой мъж досега не я беше развълнувал както Йейн Макбрайд.

Разговорът замря и Сези взе книгата със стихове. Погали с обич корицата и каза:

— Йейн, щом ти не искаш да ми почетеш на глас, може би Лийън ще се съгласи — подаде книгата на Парлан, който я прехвърли на Йейн, а той я положи в ръцете на Лийън.

— Ще ти почета малко, щом това ще те ободри — изрече неохотно Лийън.

— О, уверявам те, ще ми достави голямо удоволствие.

Лийън енергично измъкна кожената книга от кадифената обложка. Отвори я и я положи на коленете си. Разгръщаше страниците една след друга. Само след няколко секунди разбра, че няма да може да я прочете нито на глас, нито наум. Шрифтът беше толкова ъгловат и толкова наситено черен, че писаното съвсем спокойно можеше да е на гръцки, вместо на староанглийски.

Лийън се размърда неспокойно и отново отвори на първата страница с надеждата поне там да открие нещо четливо. Но не би.

— Съжалявам, но май няма да мога… Да си кажа направо, няма да мога да прочета това.

Предпочете да продължи да разлиства страниците, вместо да вдигне поглед.

— Не се притеснявай чак толкова, Лийън. И аз така и не се научих да чета — каза Парлан.

Лийън вдигна очи, обезпокоена от озадачената физиономия на Йейн. Знаеше точно какво мисли в този момент. Щом е учителка, би трябвало да може да чете, въпреки че две трети от населението в неговия свят не може. А щом не може да чете, вероятно не е учителка.

Трябваше да поправи грешката си, и то бързо.

Заговори направо на Йейн:

— Не че не мога да чета, но имам заболяване на очите, наречено далекогледство. Виждам идеално на разстояние, но ако се наложи да гледам отблизо, като при четене или шиене, изпитвам затруднения — „Когато съм без лещи, не виждам почти нищо в книгите и вестниците.“ — Не очаквах, че буквите са толкова близко разположени една до друга — каза Лийън.

Нямаше да се изненада, ако в този момент я беше поразила гръмотевица.

Йейн взе книгата от коленете й с дълбоко замислено изражение.

— Не се мъчи тогава с тези черни букви. Аз ще те отменя — заяви той и отмести настрана чашата си.

Само след една-две страници Лийън разбра защо Сези толкова се радваше, когато брат й чете поезия. Образованието му явно беше солидно и той четеше прекрасно, с дълбок и изразителен глас, който беше в състояние да ги успокои след преживените събития.

Докато слушаше, Лийън отпиваше по малко от алкохола с аромат на ябълки.

Градусите се разливаха в кръвта й и облекчаваха донякъде тежестта, която времето беше положило върху плещите й. Започна да чувства въздействието на алкохола, още преди да довърши питието си. Чак сега усети колко уморена е всъщност.

Предполагаше, че същото е усетил и Йейн, защото затвори книгата, сложи я в кадифения й калъф и я върна обратно в сандъка.

Пристъпи към нея, взе празната й чаша и я остави над огнището. Видя, че без да каже дума, започна бързо да подготвя място за спане на пода. Лийън много живо си припомни нощта на неочакваното си пристигане.

— Защо не полегнеш малко, красавице, и не поспиш, както ти се искаше преди празненството. Заслужи си го. Четенето ми приспа Сези, а Парлан иска да прескочи до тяхната къща, за да й вземе чисти дрехи. Той просто чакаше удобен момент.

Йейн беше прав — Парлан пристъпи на пръсти към вратата, отвори я и напусна къщата.

Лийън позволи на Йейн да я отведе до импровизираното легло. Отчаяно желаеше да може да предвижда бъдещето, за да обича този мъж без капка съжаление. Но не можеше. А платоническото съжителство с него би било още по-трудно. Нещата, които непрекъснато вършеше за нея, без да иска абсолютно нищо в замяна, просто я влудяваха.

— Предполагам, че няма да ми навреди, ако дремна малко, въпреки че рядко спя денем — каза тя и погледна към леглото.

— Рядко или не, смятам, че този път трябва да поспиш. Многословните спорове и грижите в Гленкоа започват да ти личат. Отслабнала си.

Лийън се намръщи.

— Да не би да искаш да кажеш, че съм невротичка?

Йейн се усмихна с мързеливата си полуусмивка.

— Не съм сигурен. Какво означава това?

— Силно раздразнителна личност.

— Добре тогава, ще те наричам невротичка.

Лицето й се разведри. Беше срещала безброй мъже, които говореха само това, което според тях беше подходящо за времето и мястото или това, което смятаха, че жената иска да чуе. Йейн й действаше освежаващо.

— Ти наистина не си губиш времето с любезности — отбеляза тя.

— Не виждам никакъв смисъл. Защо да хабя енергия? — обясни той и я поведе към единия край на леглото.

Погали косата й. Ръката му спря на врата й, като че ли имаше да й каже още нещо.

Този контакт моментално наруши и без това крехкото й емоционално равновесие и отново я хвърли във вихъра на страстите. Тя залитна и се спъна в една от еленовите кожи. Йейн я хвана през кръста, за да я задържи, и я придърпа към снажното си тяло.

Лийън се бореше с желанието, което напираше в нея, отказваше се от удоволствието, което щеше да й даде Йейн Макбрайд. Защото да се поддаде на очарованието му, би означавало да приеме мръсния номер, който й изигра времето. Беше изградила живота си върху танца, защото, реално погледнато, не познаваше нищо друго, освен него. Винаги на първо място е била танцьорка, след това професионалистка и накрая жена. С Йейн просто не знаеше какво точно е. Затова и близостта с него я караше да забравя себе си. Представите й се бяха объркали.

Йейн пое дълбоко въздух.

— Красавице, заклевам се, понякога просто не знам как да се държа с теб.

Вдъхна фантастичния й аромат и изпита разкъсващо желание да я направи своя съпруга в действителност, а не само на думи.

Колкото повече Лийън беше в прегръдките му, толкова повече го привличаше стройното й тяло, притиснато до неговото. По време на танца й на празненството беше забелязал колко гъвкаво и стегнато е. Тяло като нейното определено беше създадено за удоволствия.

Но не можеше да си позволи да действа от позиция на силата. А и взаимното привличане не беше гаранция, че жената ще успее да се пребори с вероятното последствие — раждането на дете. Бебешката дрешка в неговия сандък беше оставена нарочно, за да му го напомня.

— Не само ти — каза Лийън, — понякога и аз не знам как да се държа със себе си.

Заслепен изцяло от тъмните й къдрици, които се виеха около красивото й лице, Йейн каза:

— Ти си странна красавица. — Искаше да й каже, че обещанието, което се излъчва от устните й, почти го влудява, че иска да я направи своя истинска съпруга, и то без да отлага повече. Знаеше, че може да я притежава, стига да поеме инициативата. Виждаше го в очите й — сини и ярки като шотландската пролет след скучна и самотна зима. Но чувството му за честна игра не му позволяваше да се възползва от предимството си. А и вината, която все още изпитваше, към първата си жена, също го спираше.

— Преди ми каза, че съм странна и аз не отрекох — отвърна Лийън. — Няма да го отрека и сега.

Той коленичи на леглото заедно с нея. Чувстваше биенето на сърцето в ушите си. Беше доволен, че Сези е в стаята. Иначе може би не би се удържал.

— Щом казваш — изрече с необичайно променен глас той.

Лийън огледа стаята и видя, че Йейн е използвал всички възможни завивки, за да направи постелята й.

— Ти също имаш нужда от сън — изведнъж се почувства безкрайно уморена. Леглото й изглеждаше толкова примамливо и желано.

— По-късно.

Знаеше, че той ще легне на столовете, но тогава Сези и Парлан щяха да разберат, че бракът им не е консумиран.

— Ако искаш, можеш… можеш да легнеш при мен на леглото — изрече тихо тя, за да не събуди Сези.

— Това покана ли е? — прошепна в отговор Йейн и очите му светнаха закачливо.

— Мисля за сестра ти — отвърна бързо Лийън. — Тя и Парлан ще разберат за сделката ни и за платоническата връзка, ако не спим заедно, докато са в къщата. Като знам колко е загрижена Сези да си имаш съпруга, нещата могат… да се усложнят. А на нас най-малко ни е необходимо някой отново да се меси в договора ни за брак.

— Права си, Лийън. Сези може да стане неуправляема, когато си науми нещо.

— Ела тогава при мен на леглото.

— Да. Струва ми се, че това е единствено правилното решение.

Йейн се разположи до Лийън без повече обсъждане. Въпреки че избягваше да се допира до нея, Лийън изпита огромно удоволствие от това, че тялото му е близо до нейното. Ако искаше, можеше да посегне и да го докосне…

— Приятни сънища, красавице — изрече рязко той и й обърна гръб, подлагайки ръце под главата си. Само след минути вече похъркваше тихо.

Лийън се вгледа в гърба му, после погледна меча, който висеше на закачалката под палтото му от агнешка кожа. Мечът, а не Йейн, беше билетът й за към двадесетия век. Мечът, а не мъжът беше непосредствената й цел.

Здравият разум й казваше, че за нейно добро единственото, което можеше да си позволи с Йейн Макбрайд, е невинно спане в едно легло и платонично приятелство.

Сърцето и разумът й поведоха ожесточена битка, докато падна в ласкавата прегръдка на съня.