Вивиан Найт-Дженкинс
Вечният танц на любовта (5)

Глава четвърта

Йейн и Лийън влязоха в семплата каменна къща, кацнала на брега на реката Коа, ако не ръка за ръка, то поне с вид на добри приятели. Сези посрещна Лийън с въодушевление и с крепка прегръдка.

— Съвсем навреме пристигате — каза тя, взе наметката на Лийън и я закачи на стената. След това целуна бързо Йейн по бузата. — Боях се, че вълците са ви схрускали и двамата.

За разлика от дома на Йейн, къщата на Сези не беше пропита с миризма на торф благодарение на дупката в покрива, която служеше за комин. Погледът на Лийън премина от грубоватата дъбова маса, застанала като огромна жаба в центъра на стаята, към чекръка, домашния стан… и една истинска овца, която живееше в кошарка в отдалечения ъгъл на стаята. Близо до вратата се намираше леглото, което приличаше на обърнат с дъното нагоре палет. Върху него се изтягаше едно коли.

Кучето се изправи, протегна се и залая срещу посетителите. Овцата инстинктивно реагира, като се размърда неспокойно и изблея, сякаш очакваше всеки момент да я подкарат към другия ъгъл на стаята.

Червенокосият мъж, седнал до масата, се изправи и успокои кучето с едно махване на ръката. След няколко секунди замлъкна и овцата.

— Забавихте се малко. Сези тъкмо настояваше да изляза да ви търся. Казах й, че няма смисъл да се притеснява толкова, но нали знаеш сестра си.

— Добре я познавам — отвърна Йейн, докато Сези затваряше вратата зад гърба му.

Той поведе Лийън към вътрешността на полутъмната къща и тя внезапно осъзна, че в своя свят не е срещала такъв като него. Никой от нейните познати, било то приятели или колеги, не притежаваше неговата първична сила и мощ.

Това не се дължеше толкова на ръста му, колкото на доминиращото присъствие, което се излъчваше от него. Йейн въздействаше по необясним начин с енергията, силата и самочувствието си, които едва ли биха се родили в крехкия и хилав свят, създаден от модерния човек, фразата клише „по-голям от живота“ изглеждаше създадена точно за него. Значението й стана за Лийън по-прозрачно от изворна вода.

— Лийън, запознай се с Парлан Макдоналд, съпруга на Сези — изрече Йейн и отклони мислите й в друга посока.

Парлан изобщо не отговаряше на предварителните й представи. Обзалагаше се на балетните си цвички, че Сези нямаше повече от осемнадесет години. Но Парлан с посребрените си слепоочия по-скоро се доближаваше по възраст до Йейн — някъде към средата на тридесетте.

Йейн постави ръката си на гърба й в очакване. Докосването му беше леко като перо, но едновременно с това твърдо и окуражаващо. Лийън си помисли, че никога досега не е чувствала толкова дълбоко физическия контакт с някой човек. Сетивата й се изостриха и тя буквално усети как топлината на големите му и груби пръсти прониква през плата на дрехата й.

Той отстрани ръката си от гърба й и Лийън почти извика, толкова дълбоко почувства липсата й. След това и двете му ръце легнаха на раменете й и я придърпаха към твърдото му тяло. Той сведе глава към нея, гладко избръснатата му буза докосна нейната и я накара да потръпне от удоволствие. Топлият му дъх погали ухото й.

— Той само изглежда опасен, красавице — ръцете му се спуснаха по раменете й, хванаха я за лактите и оттам през кръста. Йейн дружески я побутна към Парлан.

Лийън установи с изненада, че компанията на Йейн като мъж все повече започва да й харесва.

— Радвам се да се запозная с теб, Парлан — изрече тя и машинално протегна ръка.

В момента, в който го направи, разбра, че е сгрешила.

Парлан потърси с объркано изражение помощ от Йейн, но той само повдигна рамене, като че ли му казваше: „Оправяй се сам, приятел.“

Секундите минаваха и Лийън чувстваше как бузите й се затоплят, а ръката й натежава във въздуха. В нейния свят ръкостискането беше общоприета форма на запознанство. Но в света на Йейн може би още не беше въведено. Или още по-лошо, Парлан вероятно смяташе, че я му дава да целуне ръката й, както беше виждала да правят по филмите, пресъздаващи пищния живот на Мери Стюарт, кралицата на Шотландия.

Парлан потвърди предположението й, като неохотно се наведе и бързо докосна с устни кокалчетата на пръстите й.

Лийън се почувства уверена в себе си, макар че явно беше изпаднала в леко глуповата ситуация. Отпусна ръка и я скри в гънките на дрехата си.

Парлан приключи формалностите с явно облекчение и премина към позната територия.

— Йейн, надявах се днес да те видя облечен в нещо друго, не в черно и бяло — изрече той със закачлив пламък в кафявите си очи и го тупна по рамото. — Няма ли да си сложиш нещо по-приятно за окото като якобинската наметка на младата ти булка например?

Макар английският на Парлан да не беше толкова лесноразбираем като този на Йейн или на старейшината Макдоналд, Лийън бързо схвана, че става въпрос за нейния костюм. Сведе очи към яркозелените и убито оранжевите карета на наметката си. Значи затова кланът Макдоналдс я беше приел така охотно — по политически причини. Те я смятаха за симпатизантка на Стюартите. Защо не се сети малко по-рано? Това беше много удобно, макар че, честно казано, изборът й бе паднал върху тази наметка не заради значението й, а заради ярките окраски — костюмът й се виждаше по-добре под силното сценично осветление. Йейн се намръщи.

— Намирам бялото и черното за по-хубави, благодаря.

— О, той е малко докачлив тази сутрин. Може би не си е доспал. Трябва да полагаш повече грижи за себе си.

Парлан намигна на Сези. Тя отвърна на закачливата му усмивка и Лийън изпита известна завист. Личеше, че Сези и Парлан много се обичат, независимо от разликата във възрастта.

— Йейн и без това е докачлив, поне през по-голямата част от последните две години. Но сега, когато една дама внася искра в ежедневието му, може да настъпи промяна в тъжния му начин на живот.

Сези се обади:

— А защо не. Вземи за пример себе си, ако искаш, Парлан Макдоналд.

Парлан дружелюбно я тупна по приятно закръгления задник.

— Гледай себе си, скъпа моя. Доколкото си спомням, още не си получила прошка за това, което извърши тази сутрин. На старейшината не му стигаше препускането до Инвърарей, та и ти доля масло в огъня. А в момента очите на брат ти те пронизват като два кинжала.

— Долу ръцете. Имаме гости все пак — напомни му изчервена Сези и отстрани ръката му от ханша си, но преди това я погали нежно. — Между другото, аз вече се извиних на Йейн.

— Доколкото разбрах, не си била много щедра на думи.

— Кой ти каза? Алистър ли?

— Да.

— Тогава трябва да ти е казал и това, че нямам нищо против да призная, че съм доволна от развитието на нещата. Крайно време беше Йейн да престане да се занимава с миналото си и да вземе живота си в ръце. Достатъчно жизнен е и все още може да има живи и здрави деца, които да продължат рода Макбрайд.

Сези говореше на Парлан, но гледаше. Йейн. На Лийън й се стори, че вижда на лицето на Йейн проблясък на вина, но той много бързо изчезна.

— Сигурно съм сгрешил — изрече той мрачно. — Останах с впечатлението, че сме дошли тук, за да закусим.

Парлан погледна първо брата, после сестрата и се съгласи:

— Да, Йейн, прав си. Събрали сме се, за да закусваме — погледът му отново се премести върху жена му. — Сези, искам да те помоля да не обсъждаш повече такива лични неща. Йейн ти е казвал, и то неведнъж, че не му е приятно така да го разпитваш и поучаваш.

— Но той ми е брат, Парлан! Аз просто съм загрижена за него…

— Достатъчно. Той е не само твой брат, а и гост в нашата къща. А сега имаме да празнуваме две сватби. Наточи вино, ще вдигнем наздравица и ще възстановим мира в родата.

— Сигурно си прав — въздъхна Сези. — Седнете край масата, а аз ще сервирам.

Двамата мъже се подчиниха. Лийън остана права. Беше се замислила за това, че Парлан ги смята за семейство. Много й се искаше и да попита за значението на черните и белите шарки, но не смееше, защото беше съвсем ясно, че Йейн няма никакво намерение да обсъжда този въпрос. Вместо това тя предложи:

— Дай да ти помогна със закуската, Сези.

Чертите на ангелското й лице на китайска кукла се изопнаха гордо.

— Опазил ме Господ! Никога няма да допусна да кажат, че съм позволила друга жена да обслужва масата ми. Признавам, че в момента къщата ми е само една разхвърляна ергенска бърлога, но тя е моят дом, каквато и да е.

Лийън нямаше желание отново да поставя пръста си между зъбките на Сези. Тя дори не разбра с какво толкова я предизвика, и затова погледна въпросително към Йейн.

— Убеден съм, че Лийън не е искала да омаловажи гостоприемството ти, Сези, Тя все пак е тук отскоро.

„Това е мисълта на годината“ — каза си Лийън.

Йейн посочи мястото до себе си.

— Седни до мен, красавице. Сези ще поднесе яденето. Това е нейно право като домакиня. Когато дойдат на гости в твоята къща, ще се реваншираш.

Лийън се подчини, като си мислеше, че наистина трябва да намери начин да се прибере у дома си — в истинския си дом в Северна Каролина. И то по-скоро! Дори само за това, че подхожда на света на Йейн, колкото един компютъризиран двигател подхожда на „Форд-Т“ от 1930 година. Минава девет часа и нейните танцьори, които обикновено се събираха в осем, сигурно се чудят къде е и какво й се е случило. Вероятно ще се обадят в полицията, където ще открият още едно досие за безследно изчезнала личност. Ще я обявят за повсеместно издирване, което в нейния случай ще помогне точно толкова, колкото и този, който клати дърветата.

— Изглеждаш съвсем замаяна. Добре ли си? — прекъсна Йейн мислите й.

Лийън кимна и съзнанието й прелетя през вековете отново в настоящето.

— Нищо ми няма, добре съм — „Толкова добре, колкото може да е човек в моето положение.“ — Просто съм малко гладна. Това е.

— Имам нещо за теб, което моментално ще те ободри — каза Сези и постави на масата три чаши с дръжки отстрани. След това наля на Парлан солидна доза тъмно пурпурна течност от кана с плосък капак и посегна да налее на Йейн.

Лийън леко повдигна едната си вежда, когато каната се насочи към нейната чаша, но замълча, за да не обиди отново Сези.

Чифт яркосини очи срещнаха нейните небесносини и задържаха поглед за момент.

След секунда колебание Йейн се надигна от скамейката, пресегна се пред Лийън и решително постави ръка върху отвора на глинената й чаша.

— Няма нужда да наливаш. Жена ми днес няма да пие вино.

От словосъчетанието „жена ми“ по тялото на Лийън преминаха странни тръпки.

Удоволствие, отрицание, или комбинация от двете? Не можеше да определи. Беше сигурна обаче, че дори и в профил Йейн е просто великолепен. И че обсебва сетивата й, без дори да си прави труда да го върши. Чистата му естествена миризма я възбуждаше повече от който и да било изтънчен мъжки парфюм. Йейн беше неподправено мъжествен и с много приятна външност. Първичният му сексапил започваше да си играе лоши шеги с нейното либидо.

Сези изправи каната и запита с изненада:

— Как така? Защо да не й наливам?

— Лийън и аз се обзаложихме. Не смятам да съобщавам повече от това, че тя загуби.

Сези присви устни с израз на неодобрение.

— Да не би да е загубила и яденето, което готвих цяла сутрин специално заради нея?

— Не. Това не, доколкото си спомням — ъгъла на устните му заигра лека усмивка.

— Наливайте си тогава сами… и тримата. Отивам да направя чай, щом Лийън не може да пие вино с нас заради някакъв тъп облог, който си направил, Йейн Макбрайд.

— Не съм го направил. Спечелил съм го — подвикна след нея Йейн. — А тя обича чая си врял.

— Навик ли ти е да говориш от името на жена си, Йейн Макбрайд.

— Съвсем не, госпожо Макдоналд.

— Мога ли тогава да запитам направо гостенката си дали ще желае мляко в чая?

— Разбира се, че можеш да я попиташ, щом толкова ти се иска, сестричке — каза Йейн и намигна закачливо.

Сези погледна към кошарката с овцата и попита мило:

— Да издоя ли малко мляко за чая ти, Лийън?

На Лийън й беше необходимо известно време, за да осъзнае какво всъщност й предлага Сези. Сравни мислено хомогенизираното и пастьоризирано мляко и това „прясно, та прясно“ и реши, че звучи фантастично да ядеш натурална храна, докато не се сблъскаш с преживящ екологичен хладилник с провисило виме на копита.

— Не, благодаря — отсъди тя.

— Ето, видя ли? Тя има уста — намигването му премина в премигване.

— Има и възпитание, което не би могло да се каже за някои от шотландците — измърмори над рамото му Сези и хвана с полата си котлето с вода, за да го намести на поставката над огъня.

Парлан сложи ръка на устата си и каза, без да се обръща конкретно към някого:

— Не й обръщайте внимание. Почти в осмия месец е и е раздразнителна като пчела, която си пълни кошера, преди да е паднал първият сняг. Разрешавам й да нервничи, защото все пак това е първото дете, което ще носи името ми.

— Първото дете, което ще носи какво? — запита Лийън, но Йейн веднага я прекъсна:

— Ние, Макбрайдови, ще толерираме тези твои деца само отсега нататък.

На Лийън й се стори, че Парлан се изчерви, но не беше сигурна, понеже той и без това си беше румен.

— Имаш думата ми, Йейн. Не искам нищо повече от Сези и ти много добре го знаеш. Иначе не би ми я дал за жена.

— Така е — изрече просто Йейн.

Зае се да разпределя пържолите, наредени на купчина в подноса, който Сези остави на масата. Лийън наблюдаваше с мълчаливо изумление как слага в чинията й няколко дебели, сочни и кървави парчета агнешко месо.

Въпреки че беше изгладняла след сутрешните лудории, стомахът й се сви на възел. Насили се да посегне към единственото нещо за ядене, което се намираше на масата, но само въртеше ножа в ръцете си и старателно изучаваше гравираната му костена дръжка. От време на време нервно пренареждаше с върха му парчетата в чинията си. Накрая отряза една хапка, набоде я и я поднесе към устата си. С голямо разочарование обаче откри, че просто не може да сложи тази кървава плът в устата си. Намръщи се и остави ножа настрана, без да опита агнешкото.

— Пак те питам какво ти е, красавице? Имаш вид на човек, който е загубил нещо много ценно. Сега пък какво има?

Искаше й се да му отговори: „Пред теб стои една отчаяна жена, която е загубила собствения си свят“. Вместо това Лийън погледна първо към Сези, която беше прекалено ангажирана с правенето на чая, за да обръща внимание на това, какво се говори на масата, и прошепна:

— Йейн, моля те, не ми се сърди, но не мога да ям това.

Парлан едва не изтърва парчето, което поднасяше с пръсти към устата си. Йейн я изгледа продължително, след няколко секунди напрегнато и неприятно мълчание той изрече с нисък и спокоен глас:

— Мисля, че спечелих на бас една богиня на домашното огнище. Какво й се случи?

Преди да може да се спре, Лийън отвърна:

— Същото, което се случи с това, да ти поднасям чинията край огнището.

Не можеше да направи нищо, освен да отбележи гневните бръчки на челото му. Гняв, предизвикан от резкия и непочтителен отговор.

— Явно сестра ми има предпочитания към по-цивилизования и обществено приет начин за хранене на маса — отвърна той рязко.

Досега Йейн се беше държал много мило с нея. Но Лийън знаеше от опит, че може да бъде и доста груб, ако някой му се противопостави, особено що се отнася до чувствата на сестра му. Макар да беше безразсъдно смела на моменти, Лийън в никакъв случай не беше глупава.

Тя сведе поглед към ръцете си, положени чинно в полата, и реши, че обяснението би и свършило повече работа от раздразнението.

— Кълна се, че не се заяждам нарочно, Йейн. Работата е в това, че аз живея според точно определени етични норми.

Той се извърна към нея с небрежна грация, която напълно подхождаше на мускулестото му тяло. Лийън почувства неудобство от плътния допир на твърдото му бедро до нейното и вдигна поглед. Тялото й реагира въпреки бунта на съзнанието й срещу забранения порив — Би ли си направила труда да обясниш малко по-подробно, красавице? — попита той и я прониза с поглед.

Сърцето й ускори ритъма си. Дъхът му погали устните й, докато се опитваше да намери свързан отговор. Мислеше, че ще съжалява жестоко за това, че даде съгласие за приятелство и само приятелство.

— Аз съм вегетарианка — успя да изрече най-накрая. — Диетата ми изключва всякакви червени меса.

Йейн погледна някъде в далечината и Лийън предположи, че се опитва да осмисли току-що изреченото от нея.

Парлан каза, дъвчейки замислено:

— През живота си не съм чувал за подобна чуждоземска щуротия. А ти, Йейн?

— И аз не си спомням да съм чувал.

— Шантава работа — измърмори Парлан.

Йейн дълго време не каза нищо и когато заговори, думите му бяха резки.

— Какво можеш да ядеш тогава? — попита той и потри усилено врата си.

„Значи съм като цирей на врата му“ — помисли си Лийън. Много утешителна информация, при положение че тя не можеше да мисли за нищо друго, освен за това, че тялото му е притиснато плътно до нейното.

— Ами… зърнени храни, тестени изделия, сирене, зеленчуци и от време на време малко сладководна риба… заради белтъчините.

Лийън разплете ръце и преброи на пръсти изброеното.

— Ясно — изрече Йейн, макар да беше очевидно, че нищо не разбира.

— Виж какво, там, откъдето идвам, това не се смята за нещо необичайно.

Искаше й се да му каже, че много американци окончателно са се отказали от консумацията на месо, за да намалят нивото на холестерина си. И че яденето на животни не се ползва с такава почит, както навремето. Да му го обясни обаче, би означавало да го обърка още повече и със сигурност да усложни положението си.

— Не се съмнявам, красавице. Вие, англичаните, с чуждоземските си въздухарски истории можете да поставите на изпитание чувството за хумор на всеки уважаваш себе си нормален човек. Особено човек, който… — Йейн поклати глава и не довърши изречението.

Сези вдигна поглед от огъня.

— Какво си шушукате там вие тримата?

— Нищо, скъпа. Нищо не си шушукаме — каза бързо Парлан и се наведе към Йейн. — Предпочитанията на булката ти не са чак такъв проблем. В къщата има цял куп други неща за ядене, не само месо — заяви той тихо. След това с по-висок глас се обърна към Сези. — Лийън нещо не е добре със стомаха тази сутрин, нали разбираш, като всяка булка след първата брачна нощ. Агнешкото е превъзходно, но сервирай още нещо с чая й.

— Нещо по-леко ли? — попита Сези и остави на масата димящата котелка с чай.

Лийън сръбна от кафявата горчилка и реши, че няма нищо общо с истинския марков английски чай, който пиеше всяка сутрин заедно с чаша натурален портокалов сок.

— Да. Нещо по-лекичко сигурно ще й понесе. Овесена каша и пушена херинга. А защо не парче блекбън от Хогмъни.

„Кейк, кейк. Давам цялото си кралство за един пухкав кейк… и ягодово сирене крема.“

— А какво е Хогмъни? — попита тя.

— Това е шотландското название на новогодишната нощ — обясни Йейн.

— А блекбън?

Сези продължи там, откъдето Йейн се затрудни:

— Празничен сладкиш. В тестото се слагат бадеми, боровинки, стафиди, захар, канела, джинджифил, ванилия и малко бренди, след това се замесва.

„Аха, древна рецепта за коледни сладки. Не е кой знае колко диетично, но поне е познато, слава богу“ — помисли си Лийън.

— Искаш ли да ти отрежа? — попита Сези.

— Става — каза Лийън с благодарствена усмивка, доволна, че не само се е намерило нещо безмесно за ядене, но е разбрала и кое време на годината е.

Въздъхна с облекчение, когато видя Йейн да се отпуска и да кимва одобрително.

Тягостната атмосфера, която заплашваше да развали събирането, бързо се разсея и Лийън трябваше да признае, че закуската протече доста приятно. Разговорът понякога се провеждаше над главата й, но чаят беше горещ, точно както Йейн беше поръчал, сладкишът — превъзходен, а компанията приятна и задружна. Сези я накара да се почувства като у дома си с бързия си ум и доброто си настроение. И въпреки че Парлан си позволяваше някои по-остри забележки, държанието му беше несъмнено джентълменско.

След закуската Лийън остави почистването на Сези, според нормите на доброто възпитание и се премести до огъня, докато мъжете се наслаждаваха на втората си чаша вино. Искаше да се отърси от тягостните си проблеми, от мислите за меча на Йейн и вероятността да се върне във времето си, ако го свали и тя успее да го вземе. Надяваше се и да понаучи нещо за века, в който попадна, затова се заслуша в разговора им.

— Алистър изпрати гайдаря си да ни предизвика, още преди да съмне — каза Парлан.

— Хитра дърта лисица е той. Сега, когато Сези е вън от играта, знае, че победата му е в кърпа вързана.

— Днес наградата е расов овен.

— Тоя, дето Джон Макдоналд го докара от Гленлайън преди две седмици ли?

— Същият. Нещо невероятно е. Златисто кафяв и рогата му са дълги, колкото съм висок. С този овен Сези и аз можем да имаме цяло стадо по същото време другата пролет.

Лийън забеляза пламъчето в очите на Парлан, когато Йейн попита:

— А те какво искат да заложиш в отговор?

— Три вакли овци.

— Та това не е нищо.

— Овенът струва три пъти повече.

Йейн вдигна поглед от масата.

— Знаеш много добре, че с един човек по-малко имаме шанс, колкото езерна риба на сухо. Това е причината синът на Алистър да залага овена. На тях им е съвсем ясно, че няма да им струва нищо.

Лийън се намести до огъня и леко повдигна полата си, за да позволи на топлия въздух да ги сгрее.

— Я чакай малко. Струва ми се, че има начин да спечелим този овен. Досега просто не съм се сетил за това.

Веждите на Йейн се извиха.

— Какви ги говориш?

Лийън осъзна с известно закъснение, че е станала обект на внимание на двамата мъже.

Йейн се почеса замислено по брадичката и каза:

— Дай да ти видим краката, Лийън.

— Какво? — попита тя.

Явно хитрият пламък в очите на Парлан беше заразен, защото същият блясък се появи и в погледа на Йейн.

— Помолих да вдигнеш малко по-нагоре полата си, за да видим по-добре краката ти, красавице.

— Йейн, ти и Парлан да не сте откачили? — попита Сези с преливащ от феминистично възмущение глас.

Мъжете си размениха заговорнически погледи.

— Кротко, скъпа. Не искаме нищо лошо.

— Хайде, Лийън, покажи ми краката си — примоли се Йейн, пренебрегвайки протестите на сестра си.

— Сигурно се шегуваш!

— Ни най-малко. Виж сега, нуждаем се неотложно от добър бегач. Мисля, че ти ще бъдеш златното ключе, което ще даде на скъпия съпруг на Сези мечтания старт в живота. Едно солидно стадо може да се сравни само с обучението в университета или с липсата на такова обучение.

— Това ще ни позволи да купим нещата, които Сези иска, за да превърнем тази ергенска бърлога в приличен дом — добави Парлан.

Лийън погледна към Сези. Неувереността и възмущението в деликатните й сини очи се бяха сменили с надежда.

— Неприятно ми е да го кажа, но те са напълно прави за всичко, което казаха — призна накрая тя.

Лийън вдигна глава и изправи рамене.

— Всъщност те нищо не са ми обяснили. За какво по-точно става въпрос?

— Каманахд — изрече Йейн. — Целият клан играе: млади, стари, богати, бедни, мъже и жени, всички.

— Разделени на вечно враждуващи групи, нали така? — добави Парлан.

Лийън се засмя гръмко.

— Сега разбирам, говорите за зимни спортове, така ли? — „Някоя безобидна игра, назовавана в Шотландия с името каманахд“ — помисли си.

— Ами да. Ти за какво мислеше, че си говорим досега? — попита с интерес Сези.

— О, не знам. Предположих, че става въпрос за нещо друго, нещо садистично.

Йейн положи лакти на масата и преплете пръсти.

— Е, красавице, ще го сториш ли, или не?

— Какво да сторя или да не сторя?

— Да ни съдействаш и да си вдигнеш полата.

Ако трябваше да бъде откровена, Лийън доста се гордееше с краката си. Мускулести и стройни, те бяха една от най-големите й ценности. Освен това нали ги показва на цял свят, докато танцува. Дори да беше суетна, а тя не беше, нямаше основание да се притеснява от черния си клин, последен вик на модата.

— Вие не сте в ред, но щом сте решили, ето — каза тя и вдигна полата до средата на бедрото, за да открие дългите си и добре оформени крака.

Позирайки като модел на Форд, тя се завъртя и им предложи гледката от всички страни.

Йейн се намести по странен начин на стола си.

— Страхотни са, точно каквито трябва — изрече дрезгаво той и прочисти гърлото си. — Ти какво мислиш, Парлан?

— Мисля, че открихме златното ключе — каза Парлан, придърпа Сези към себе си и залепи една звучна целувка на закръгления й ханш.

Йейн пое дълбоко въздух.

— Вече можеш да си свалиш полата, красавице — рече той твърдо, посегна към чашата си и отпи една солидна глътка вино.

Лийън вдигна очи и видя, че Йейн я наблюдава над ръба на чашата си.

— Сигурен ли си? — попита тя.

За момент Йейн изглеждаше, като че ли не я е чул. Точно тогава тя осъзна, че си припомня как масажираше измръзналите й стъпала, глезените и чувствителните й прасци. Облада я някаква чувственост, за която се оказа съвсем неподготвена — изпитваше болезнено желание да се озове отново в къщата на Йейн и силните му ръце да се движат по краката й, по бедрата й… и още по-нагоре.

За миг Лийън бе завладяна толкова силно от копнеж по Йейн, че чак я заболя. Зачуди се какво ли би станало, ако зареже предпазливостта и консумира брака си с него. Отговорът беше прост — нищо добро.

— Казах — повтори Йейн със странен глас — свали си полата, красавице.

Лийън погледна към скута му и издутината, която видя там, едновременно я развълнува и я отблъсна. Явно привличането между тях беше взаимно.

Внезапно пусна полата си. Погледите им се срещнаха и тя разбра, че Йейн знае точно, какво мисли, защото съзнанията им бяха в синхрон.

— Била ли си някога на каманахд? — попита невинно Парлан и разруши магията, която ги обгръщаше.

Лийън му отвърна с първото нещо, което й дойде наум.

— Шотландските понита могат ли да летят?

Парлан се намръщи.

— Не разбирам какви ги говориш, Лийън.

Йейн ненадейно се засмя.

— Виж колко е доволна, Парлан. Доказва ти, че бързо схваща с един от нейните английски каламбури.

Лийън не можа да се сдържи да не отвърне на усмивката му.

— Афоризъм от миналото — изрече бавно. Гласът и беше напрегнат и това я изненада.

— Добре, приемам забележката. А сега съгласна ли си да играеш днес на мястото на Сези, или не?

Лийън обичаше спортуването…, също и гимнастиката. Понеже беше пропуснала всекидневните си упражнения, мускулите й изпитваха дискомфорт. Реши, че малко истинско раздвижване ще успокои донякъде виелиците, които бушуваха в тялото й. Освен това за авантюристката, спускала се с дъска по водопадите на река Чатахучи, гмуркала се до дъното на езерото Честър в Северна Каролина и пребивавала на къмпинг в Аризонската пустиня, някакъв си шотландски каманахд би бил просто закачка.

Имаше и още нещо. Чувстваше се задължена на Парлан, задето я защити по време на закуската и й предложи блекбън, с което усмири духовете и успокои взривоопасната атмосфера в родата.

Беше издигнала плащането на задълженията си в култ.

— Можете да разчитате на мен.

— Няма да е лошо да донесеш все пак мъничко вино и на Лийън — каза Йейн на Сези.

Тя кимна, като че ли предложението му беше от разумно, по-разумно.

Лийън неволно примигна.

— Нали беше непреклонен — никакъв алкохол. Не мога да повярвам — почитаемият Йейн Макбрайд нарушава правилата на облога.

— Даде ми достатъчно добър повод да променя мнението си, красавице. Чаша или две смелост в течно състояние няма да ти навредят. Особено преди каманахд.

Лийън прие чашата вино със смесени чувства, чудейки се колко може да е трудна една проста игра на каманахд. Все пак в какво ли се беше забъркала с ограничените си познания за социалните отношения и бита на Шотландия.