Вивиан Найт-Дженкинс
Вечният танц на любовта (4)

Глава трета

Инкрустираният със сапфири, идеално наточен и балансиран в съответствие с размера и силата на ръката му меч беше подарък от баща му, който от своя страна го е наследил от предишните поколения. Носеше го, откакто стана достатъчно силен, за да го ползва. В планините на Шотландия това беше не само задължително, но представляваше и голямо удобство.

Йейн спеше с него и пътуваше с него. Дори правеше любов, без да го сваля от кръста си. Така размишляваше, докато пристягаше кожените ремъци на ножницата около раменете си.

С него беше рязал главите на предателите, нападнали къщата в планината и убили родителите му. Верният му другар не му изневери и в битката при Киликранки, когато се сражава на страната на старейшината Якоби Макдоналдс и Бони Дънди срещу Оранжевия Уйлям и подлите му съмишленици. Наскоро беше спасил с него живота на Парлан Макдоналд от бандата на Кембълови от Гленйон. Доста вратове на конекрадци пострадаха.

Но Йейн реши, че мечът изживя звездния си миг като танцов партньор на Лийън Съливан, по-късно станала Грийн Гейбълс. Жена, която постави на изпитание търпението му и въпреки това го изкушаваше, както никоя друга. Жена, чиито зашеметяващи сини очи го изненадваха с красотата си всеки път, когато го погледнеше. Жена, която точно в този момент крачеше бързо по пътеката до заслона, където нощуваха понитата. Жена, чиито крака, обути в деликатни кожени обувчици, би трябвало вече да са напълно измръзнали, помисли си той.

Йейн закрепи меча и отвори вратата на къщата. Застана на прага и се загледа внимателно в новата си съпруга: в гордата й походка, в стройната й като топола снага, в палавите самуреночерни къдрици, които така го привличаха.

Без съмнение, Лийън го вълнуваше необикновено. Бавното затопляне, което усещаше в стомаха си, затопляне, което пълзеше и по-надолу, доказваше това. Но Йейн си припомни, че трябва да се контролира. Налага се да овладее това чувство, защото беше немислимо да се забърка в интимности. Предишният му брак го беше доказал.

— Ако сме приключили с караницата, бих желал да се заема със задачите за деня, красавице — извика той.

Лийън вдигна глава и го прониза с поглед.

— Ние ли? Да не би да имаш някоя мишка в задния джоб?

— Говориш с иносказания. Между другото, що за човек би си сложил мишка в задния джоб? А дори и да я сложи, какво значение ще има? Знаеш не по-зле от мен, че полите нямат джобове. Затова шотландците носят тези неща — той размърда пред очите й кожената торбичка, която висеше от колана му. — Англичаните — да. Те имат джобове по дрехите си, а и странните им дрехи изглеждат подходящи за разнасяне на мишки. Това не ми е много ясно и не ме интересува особено, ако трябва да бъда честен.

— Казах го на шега. Фразата „мишка в джоба“ е наследство от времето.

— От времето ли?

— Да, от времето. И е хитра… — „Не. Не е чак толкова хитра. Даже никак.“ — О, няма значение. Точно сега не съм в настроение да обяснявам. Още повече че ти просто се заяждаш с мен. Знаеш го, знам го и аз.

— Да, красавице. Така е. Но мисля, че ще бъде добре, ако си изясним малко сегашното положение.

— Да си изясним положението ли? Не знам кой плещи безсмислици — измърмори си Лийън.

— Какво?

— Нищо особено.

Йейн се наведе, отмести се от прага и сложи ръце на кръста си. Едрата му фигура изпълни отвора на вратата.

— В случай че те интересува, в голямата къща вече знаят, че сме женени.

Лийън спря насред крачката.

— Предполагам, че новината доста е раздвижила духовете: това, че съм англичанка и така нататък — отвърна тя сухо.

— Според Сези, Алистър бързо е успокоил духовете.

— Не се съмнявам. Смее ли някой да му противоречи? На този валяк.

— Сези предположи, че си дошла от Лондон с Фицгилбъртови, английските ни братовчеди по майчина линия.

Версията не би могла да е по-добра, дори тя да я беше измислила. Единственото разумно нещо беше да остави Йейн да продължи.

— Продължавай — настоя тя.

— Те са си тръгнали преди зазоряване. Мразя пръв да съобщавам лошите новини, но Сези предполага, че са се изпарили с всичкия ти багаж.

— Е, и?

— Праща ти чифт от нейните дървени сабо, за да не ходиш в снега с тези обувчици.

Лийън моментално омекна и погледна следите, оставени от цвичките й в девствения сняг между къщата и навеса на понитата.

— Много мило от нейна страна. Трябва да й благодаря.

— Да. Ще имаш достатъчно време за това. Поканени сме на закуска у Сези и Парлан. Обеща да сготви задушени агнешки крачета с розмарин и чеснов сос. Сестра ми е страхотна готвачка. Но това е най-малкото, което може да направи след неприятностите, дето ни причини.

Снегът беше престанал да вали. Планинският въздух галеше кожата на Лийън, подмладяващ… кристалночист. Тя пое дълбоко свежа глътка и издиша облак пара.

— М-м-м, звучи апетитно. Ами ако не съм гладна?

Йейн не се засегна от сарказма й.

— Много просто. Ти вече си Макбрайд. Постъпвай в съответствие с дълга и с положението си. Или поне се прави, че е така — на устните му се появи странна нежна усмивка.

Сълзи на самота и отчуждение замъглиха очите й. Лийън тропна с крак и му обърна гръб.

— Според мен няма смисъл да хабиш толкова нерви и да се сърдиш излишно — думите му прозвучаха като предупреждение. Но Лийън не му обърна внимание. — Вярвам, че не искаш да разстроиш една бременна жена, като й откажеш такава дреболия като покана за закуска — продължи той. — Не си толкова жестока, нали?

Не, не беше толкова жестока. Беше изплашена, помисли си Лийън. Връщаше се към събитията от миналата нощ отново и отново, опитваше се някак да ги подреди. Измисляше и отхвърляше план след план, как да вземе украсения със скъпоценности меч, който изглеждаше като част от тялото на собственика си.

Но Йейн Макбрайд носеше оръжието си, както мъжете от двадесетия век носят часовниците си. И май само чудо би го накарало да се раздели с него за достатъчно време, за да може тя да успее да се възползва. А не успее ли да се добере до меча, никога няма да се върне в собствения си свят.

„А никога е прекалено дълго време!“ Напоследък беше решила да си вземе котка от някой приют за бездомни животни. Добре, че не го направи. Африканските й теменужки щяха да изсъхнат естествено… да не говорим за телефонния секретар. Направо чуваше записа от гневни обаждания.

— Лийън Макбрайд? — плътен глас я отвлече от мислите й.

Извърна се към Йейн.

— Името ми не е Макбрайд! А Съл…

Снежна топка й запуши устата и прекъсна думите й. Плюейки тя изчисти снега от очите си, като внимаваше да не събори контактните си лещи.

— Наистина прекали, Йейн Макбрайд!

— Не трябваше да се обръщаш, красавице. Целех се в гърба ти — каза той и дяволито изражение замени нежната му усмивка.

Тялото й внезапно преля от жизненост и Лийън заживя с настоящия момент. Затанцува в снега, без да я е грижа за цвичките. Наведе се, грабна пълна шепа от пухкавата материя и я смачка в компактна маса.

— Няма да посмееш — подхвърли закачливо Йейн.

Лийън присви очи.

— Дали пък няма да посмея! — отдръпна се назад като бейзболен нападател, извъртя се в кръста, за да придаде повече сила на удара и метна топката. Тя попадна право в ухото на Йейн и събори кепето му.

Той примигна и се нацупи.

— Видя ли сега? Вкара сняг в къщата.

Наведе се да вдигне кепето. Поправи орловото перо и декоративната дантела, след което го постави обратно на главата си.

— И какво от това. Нищо няма да й стане от малко вода.

Полетя втора снежна топка, по-голяма и по-опасна от първата. Тя удари Йейн в гърдите и остана върху елечето от агнешка кожа.

— Красавице, предупреждавам те…

Третата топка се приземи на коляното му и влезе във високия ботуш.

— Според мен няма да можеш да я извадиш оттам. Най-много да я разтопиш, мистър Макбрайд.

Йейн стисна зъби и се стегна.

— Хвърли топката, Лийън!

Опитът в разчитането на езика на тялото подсказа на Лийън, че го предизвиква. Но незнайно защо не можеше да се спре. В момента имаше чувството, че едва ли не той е виновен за всичките й неприятности.

Четвъртата топка въобще не го уцели.

— Бъди по-разумна, красавице.

— Съвсем разумна съм — отвърна Лийън.

Петата топка попадна на място, което не би изтърпял никой мъж, дори и най-големият страхливец. А Йейн Макбрайд не беше страхливец.

Той се втурна към нея.

— Трябваше да ми го кажеш по-рано, красавице. Нямах представа, че работата е толкова лична — изрече той, стиснал зъби.

Лийън разбра, че е прекалила.

— Не съм имала това предвид — каза тя, отстъпвайки към навеса на понитата — Честно. Целех се в… Точно така, целех се в… Искам да кажа, че не желаех да те заболи — запъна се Лийън от неочаквания обрат в настроението на Йейн.

Отстъпваше назад, докато гърбът й опря и гладката студена стена. Малко четинесто пони подаде муцуната си над оградата и я подпря в рамото. Лийън буквално скочи в протегнатите ръце на Йейн.

— За момент си представих как те душа, но така ми харесва повече. Нямах представа, че така добре се приспособяваш — той сведе полупритворените си очи и я изгледа от главата до петите, преди отново да вдигне поглед към лицето й.

Беше толкова близо, че можеше да преброи бръчиците около очите му, предизвикани от смеха. Толкова близо, че почувства топлия му дъх върху устните си.

— Не мога да си позволя да не се приспособявам — изрече с необичайно задъхан глас.

Йейн беше първичен, както и земята, на която живееше, помисли си Лийън. Примитивен, чувствен и величествен като скалистите хълмове, обрасли с орлова папрат и пирен, които обграждаха Гленкоа като естествена крепост. Необуздан и силен като увенчаните с мъгли планини, които се извисяваха в далечината. В очите му се отрази благородната синева на шотландското небе и тя разбра, че е способен да извърши неща, които смяташе за невъзможни. Ако имаше, смелост да посегне към венчалния пръстен, помисли си Лийън, докато се измъкваше от ръцете му. Йейн се подпря с длани на оградата и по този начин я обгради без възможност за отстъпление.

— Миришеш на свежи цветя, красавице — наведе глава към шията й и вдъхна жадно. — Не е пирен — каза той и отново се изправи. — Нещо друго е. Нещо по-хубаво. — На лицето му се изписа недоумение. — Как го правиш? Миришеш толкова хубаво посред зима и след като си стояла на пушека от торфа в къщата.

Коленете на Лийън внезапно омекнаха. Навлажни устните си и инстинктивно протегна ръце напред и нагоре към Йейн, за да не падне.

— Френски парфюм. Шанел пет. Скъп, много изискан и много траен. Запазва аромата си необикновено дълго, ако се съчетае с пудра и изсушени ароматни треви за дрехи.

Бръчиците от смях около очите на Йейн изчезнаха.

— Бил съм в Париж, красавице. Там изобщо не мирише така. Смърди по-зле дори от нашия Единбург в разгара на лятото, доколкото си спомням.

В съзнанието на Лийън изникнаха полуразложени отпадъци и тоалетни по улиците и образът я извади от моментната чувствена омая, в която беше изпаднала. Тя се наведе и се измъкна изпод ръцете му.

— Нищо не мога да кажа. Не съм била в Единбург. И изобщо никъде другаде в Шотландия. Досега.

Гласът му стана по-твърд.

— Очевидно не си искала да идваш и сега. Защо тогава го направи?

— Честно казано, не знам. Наречи го съдба. Или, ако желаеш, орис. Консултирай се с теорията за относителността на Айнщайн. Възможността да съществува четвърто измерение. Не съм сигурна. Попитай ме пак след седмица, след месец или след година и един ден. Мили боже, надявам се, че няма да бъдат година и един ден! Може би тогава ще съм в състояние да ти обясня.

— Не се нервирай пак, красавице. Това, че Сези те е поканила, ми е достатъчно като обяснение. Не искам да ти досаждам с въпроси.

Лийън се запита какво ли би казал Йейн, ако разбере, че не е имала никаква покана за сватбата. И че го оставя да вярва, на каквото му харесва, защото така й е по-удобно.

Откровеността в никакъв случай не би донесла мир и разбирателство, затова вътрешната й борба беше кратка, и надделя здравият разум.

Преди да осъзнае какво става, Лийън усети, че Йейн е минал зад нея, обхванал я е с ръце и я е вдигнал от земята.

— Йейн Макбрайд, пусни ме!

Той се обърна и я понесе към къщата със съвсем сериозна физиономия.

— Открих, че това е най-успешният начин да имам някакъв контрол над теб, красавице. Ако не държа танцуващите ти крачка далеч от земята, изобщо няма да мога да се справя с горните ти крайници.

Лийън започна луда борба и Йейн загуби равновесие. Подхлъзна се и застана на коляно в снега.

— Смили се над мен и престани, красавице, преди да си ме осакатила за цял живот.

— Ти луд ли си?

— Сигурно. По-лесно бих се справил с цяло кълбо шаващи змиорки.

— Не е ли по-добре да ме пуснеш, Йейн?

— Не — отвърна твърдо той.

Лийън почувства как тялото му се напряга, за да събере сили да се изправи на крака.

Това беше пълен абсурд — мъж в пола да я разнася насам-натам като чувал с картофи. Лийън почти се разсмя.

— Няма да успееш. Прекалено тежка съм — заяви накрая тя и се улови за врата му, докато той се огъваше под нея.

— Мечът ми тежи повече от теб, красавице — отсече компетентно той.

При споменаването на двуострия меч, в главата на Лийън проблесна идея. Егоистична идея, с която никак не се гордееше. Но беше отчаяна.

— Обзалагам се, че няма да можеш да се изправиш заедно с мен, ако си коленичил на земята и с двата крака.

Почувства, че тялото му се отпуска.

— А защо трябва да го правя?

— Защото си мъж, а мъжете винаги се опитват да доказват нещо.

Той уравновеси тежестта в ръцете си с леко и бързо движение.

— Имаш особено чувство за хумор, красавице.

— Не се правя на интересна. Аз, от своя страна, залагам… една приятна закуска със Сези и Парлан. Ще се държа съвсем както подобава на послушна млада булка. Обзалагам се, че няма да можеш.

В сините очи на Йейн проблесна интерес.

— Ти май си падаш по хазарта, а?

— Играла съм един или два пъти през живота си на джин — рум. За разнообразие.

— Много ви е странен начинът на изразяване на вас, англичаните. Само дето не мога да разбера и половината от това, което каза току-що.

Лийън се досети, че играта джин — рум вероятно още не е изобретена.

— Рум е вид игра на карти.

— Да. И аз играя на карти от дъжд на вятър. Убедена ли си, че знаеш какво правиш?

„Не съвсем. Но искам да си отида у дома и твоят меч е единственият билет, с който разполагам.“

Лийън кимна.

— И ще ми поднесеш чинията пред огнището, като идем у Сези?

— Като същинска богиня на домашния уют.

Йейн удивено повдигна вежди.

— И ще говориш само когато те попитат нещо?

— Ами… да, макар че може да ми се наложи да си хапя езика, за да спазя тази част от уговорката.

Йейн се подсмихна.

— И ще се държиш, както подобава на дама с положение — няма да споделяш виното на масата, дори ако ти предложат?

Лийън направи гримаса.

— Ти никога ли няма да престанеш с това?

— Всяко нещо с времето си. Кажи съгласна ли си с моите условия?

— Щом настояваш.

„Щом това е единственият начин, за да те накарам да захапеш въдицата.“

Йейн се замисли за секунда.

— А какво ще поискаш ти, ако смея да попитам? В случай че спечелиш облога.

— Нещо съвсем просто. Да ме оставиш десет минути сама с твоя меч.

Йейн се разсмя гръмко. Плътният звук, който извираше от гърдите му, бързо се отрази и в очите.

— Ти толкова глупава жена ли си?

Лийън се намръщи.

— Не по-глупава от теб. Сключихме ли сделката или не?

В отговор Йейн коленичи с двата крака в снега.

— Обикновено не рискувам на хазарт, но този път ще се пробвам в замяна на обещанието ти да се държиш прилично в обществото.

Йейн направи каменна физиономия, затвори очи и пое дълбоко въздух през устата, след което бавно го издиша през носа. Лийън погледна лицето му и се изуми. Установи, че точно както тя мобилизира всичките си вътрешни сили и става недосегаема за окръжаващата я действителност преди представление, и той стори същото, преди да се заеме с непосилната задача.

— Йейн, струва ми се, че идеята ми все пак не е от най-добрите.

Очите му се отвориха рязко.

— Да си мислила, преди да го кажеш, красавице. Съдбата ти е предначертана.

Още веднъж усети как набира сили. Видя стиснатите му зъби и устните, присвити в твърда линия от съсредоточаването. Ръцете й почувстваха напрежението в мускулите на врата и раменете му. След това се изправи с едно-единствено мощно усилие, точно като професионалните спортисти, които беше виждала в гимнастическите зали.

Очите на Йейн срещнаха настойчиво нейните и той я притисна още по-силно до топлото си тяло.

Лийън беше напълно изумена.

— Не мога да повярвам!

— И аз не мога да повярвам, красавице. Хайде, караш Сези да чака повече, отколкото трябва — отиде с триумфална усмивка до къщата, бутна с рамо вратата и остави Лийън на земята. — Крайно време е да приведеш в ред външния си вид. — Порови малко в торбата на кръста си и извади гребен със зъби и от двете страни. — Имаш вид на човек, който с правил любов цяла нощ. А случаят не е такъв.

Йейн сложи гребена в ръката й и се обърна към вратата.

— Каната с вода за миене е в онзи ъгъл, ако се нуждаеш от нея.

„Кана с вода за миене. Това ще е романтично преживяване“ — помисли си Лийън.

— Отивам да оседлая понитата. Съветвам те да си готова, като се върна — каза той през рамо.

— Какви понита? Понита ли ще яздим до къщата на сестра ти?

Идеята да язди, я изненада почти толкова, колкото и да използва кана, за да се измие.

Йейн моментално отвърна на въпроса й:

— Тук нямаме редовен превоз с карети, ако това искаш да разбереш. Теренът е прекалено неравен и труден. Но понитата са сърцати и със здрави крака. Още повече че времето се оправи и се изяснява. Няма да имаме проблеми.

Той стъпи на прага.

— Колко далеч живее Сези?

— Гленкоа се простира на седем и половина мили — от хълмовете на Блек Маунт в Ранох Мур до бреговете на Лох Левен в Билакулиш. Кланът Макдоналд е пръснат от единия до другия край. Къщата на Парлан е на един хвърлей северно оттук по реката Коа, но все пак не е толкова близо, че да ходим пеша в снега.

— Ох — изрече Лийън, щом вратата се затвори зад Йейн.

Беше си представяла по-скоро малко и уютно селище, а не разхвърляна из цялата планина общност.

Беше цяло щастие, че навремето нейните родители й бяха дали няколко урока по езда. Лийън се вторачи в гребена в ръката си. И цяло нещастие, че гребенът, както и подарената от Йейн игла, която крепеше наметката на врата й, беше от слонова кост. Каква полза, че посвети последните си години на протести срещу избиването на застрашените животински видове, щом в крайна сметка беше принудена да използва предмети, свързани с протеста й.

Въздъхна уморено и прокара острозъбия гребен през косата си. Запита се какъв ли ден е днес. Или пък коя година. Едва ли имаше някакво значение, докато стои съвсем близо до меча, без да има възможност да го използва.

 

 

Йейн се върна и намери Лийън буквално потънала в сълзи. Гребенът му беше напълно оплетен в смолисточерните й къдрици.

— Не мога! Трябва ми четка. И шише с балсам за коса. Трябва ми… нещо повече от един гребен от слонова кост, който ми напомня по-скоро инструмент за обезвъшляване — ръцете й се вдигнаха безпомощно. — Получи се пълна скръб.

Отчаянието й беше така искрено, че удари Йейн право в сърцето.

— Май си права.

— Имам нужда от ножица. Виждам, че и ти си убеден в това.

Йейн си представи как би се чувствал на нейно място и силно й съчувстваше, макар че не приемаше нещата толкова трагично. Сложи ръце на раменете й и я отведе да седне на леглото.

— Ножиците са за овцете, не за жените.

Лийън можеше да се закълне, че видя леко потрепване на устните му.

— Никак не е смешно — увери го тя.

— Не съм и помислял, че е. Хайде да не си разваляме настроението за глупости — каза и улови заплетения гребен. — Дай да видя дали не мога да направя нещо, преди да прибегнем до толкова крути мерки.

— Но това е по-лошо и от… — Лийън едва не каза дъвка, но бързо промени края на изречението, — от всичко, което съм виждала.

— Преувеличаваш — думите му бяха внимателни и целяха да я успокоят.

— Така ли смяташ?

— Сигурен съм. Просто стой си мирно. Когато Сези беше хлапе, съм правил това с косата й повече пъти, отколкото ми се иска да си припомням. И никога не се е налагало да посягаме към ножицата.

— Не мога да си представя… шотландски воин с меч на кръста да се грижи така за дете, при това момиче.

— Ние шотландците сме изключително търпеливи хора, красавице. И приемаме жените си съвсем сериозно.

Лийън вдигна към Йейн красиво оскубаните си вежди.

Той се усмихна доста сконфузено.

— Да. Досещам се какво мислиш. Старейшината не забрави тази сутрин да ми го припомни. Така да е. Няма да седна да те лъжа. Стой мирно сега и да видим какво мога да направя, за да ти помогна.

Въпреки че му отне няколко минути, Йейн внимателно освободи сплетените къдрици от острите зъби на гребена. След това седна зад нея на леглото и обърна раменете й така, че да бъде с лице към огнището.

— Не мърдай.

Започна от краищата и продължи нагоре, придържайки къдриците й с длан в основата им. Така бавно и внимателно разреса косата й. Тя беше точно толкова мека, колкото си я представяше, а къдриците отскачаха като живи при допира му. Чувстваше как бельото му отеснява с всяко прокарване на ръката по косата й.

Стисна зъби и пренебрегна усещането. Неизвестно защо Лийън също беше свалила защитната си броня за пръв път, откакто се срещнаха. Беше беззащитна. Всеки по-малко достоен мъж би се възползвал от случая. Почтеността и джентълменството, подсилени от вкоренилото се в него от преди повече от две години чувство за вина, възпряха Йейн.

— Знам какво изпитваш, красавице — заговори той, докато я решеше, — омъжена за човек, когото не познаваш.

— Проблемът не е в това. Аз съм жена на кариерата. Учителка…

— На която са отнети правото на живот, свободата и стремежа към щастие.

— Точно така. Разбираш ли, аз просто не желая да съм омъжена — натърти Лийън с малко по-спокоен тон.

— Чувството ми е познато. Аз също не искам. Всички знаят, че нямам желание да се обвързвам с никоя жена — била тя англичанка или каквато и да е. Но не виждам защо да не бъдем поне приятели през всичките тези месеци.

— Платоническа връзка ли предлагаш?

— Да.

Лийън се трогна от предложението му, но все още беше недоверчива.

— Трябва ми малко време, за да го обмисля. Никога не вземам прибързани решения.

— Надявам се, че не ме намираш за неблагонадежден заради това, което ти причиних. Нищо чудно и да си чула някакви клюки за мен и за предишните ми истории.

Нещо стисна Лийън за гърлото и тя загърна по-плътно наметката върху раменете си. Никога не беше изпитвала такава самота и такъв копнеж по малките неща, които досега приемаше за обикновени — от рода на здрав пластмасов гребен с редки зъби.

— Нито едното, нито другото. Просто аз и ти сме съвършено различни.

„От различни векове, с различен начин на живот и различни понятия за морал. Делят ни светове. Буквално.“

— Съгласен съм. Лондон не е Гленкоа. И Шотландия не е Англия. Но никога ли не си чувала, че противоположностите се привличат, красавице? Нищо чудно да станем приятели, преди дори да го усетим. Най-трудна е първата крачка към хармонията.

Лийън се обърна, за да погледне Йейн в лицето — лице на мъж, който й беше предложил дружбата си, — защото изпитваше отчаяна нужда от някого, на когото да разчита, захвърлена в тази чужда за нея среда.

— Винаги съм вярвала, че няма невъзможни неща.

— Да. Особено с малко помощ.

Йейн остави гребена и посегна към дървеното сабо, подарък на Лийън от Сези. Смъкна се от леглото и коленичи на пода пред краката й.

— Още са ти измръзнали краката, красавице. Усещам ги през обущетата ти — прокара ръце по кожените й балетни цвички. След това ги свали, вдигна вълнените гети до коленете и разтри пръстите на краката й през безцветния чорапогащник.

— Не беше необходимо… — заекна Лийън, опитвайки се да измъкне крака си от ръцете му.

Ако трябваше да бъде откровена пред себе си обаче, желанието й всъщност беше Йейн Макбрайд отново да я целуне. Както го беше сторил в сградата за събирания през нощта на сватбата на Сези. Искаше да я накара отново да се чувства жизнена и пълноценна, и уверена в себе си. Както може да го стори само мъж, желаещ една жена.

С лице, на което не можеше да се прочете никакво чувство, Йейн каза:

— Правя го като за приятел. Не искам да пострадаш от измръзване. Шотландските планини са достатъчно жестоки към хората, които могат да ходят, а да не говорим за сакатите.

— Сакатите ли? Опазил ме Господ! — възкликна Лийън.

Помисли си, че животът й ще има смисъл, докато може да играе.

Здравият разум в думите на Йейн, подкрепен от силните му и уверени движения, надделя и отне на Лийън — професионалната танцьорка — всякакво желание да протестира. Дори жената Лийън да не бе съгласна. Ръцете му се движеха уверено от върховете на пръстите й към глезена, оттам към свода и горната част на ходилото и обратно към пръстите. Топлите му живителни длани раздвижиха кръвта й. Доволен от резултата, Йейн постави отново цвичката на крака й, нахлузи отгоре дървеното сабо и се зае с другия крак.

Накрая, като че ли думите излизаха от устата против желанието му, той вдигна вълнените гети до коленете й и каза:

— Ако се забавим още малко, сестра ми ще трябва да се задоволи да поднесе извиненията си не във вид на закуска, а на обяд.

Йейн пусна крака й на земята и отиде с уверени крачки до вратата.

— Хайде. В кутията на Сези под леглото има една наметка… Сега като е бременна, вече не й става. Облечи се и ела отвън. Ще те чакам при понитата.

Отвори вратата и в къщата нахлу свеж зимен въздух. Този полъх ги обви и охлади еротичните им помисли. „Поне за момента“ — помисли си Лийън.

Щом вратата хлопна, тя извади сандъка изпод леглото.

Там имаше неща не само на Сези, но и някои лични вещи на Йейн. Откри и документи, които не би могла да дешифрира дори да искаше, защото бяха написани на комбинация от староанглийски и галски.

В средата на сандъка лежеше кичур кестенява коса, толкова дълга, че й напомни за кънтри певицата Кристъл Гейл. Намери и ръчно тъкана кръщелна дрешка за бебе, нож с гравирана седефена ръкохватка, книга с поезия в кожена подвързия и обложка от зелено кадифе. Няколко оловни печата и чисти ленени чаршафи. Почти на дъното лежеше наметката в кафеникави цветове с избродиран на гърба герб. Семейният герб на Макбрайдови — орлово перо върху букет от пиренови цветове.

Лийън се почувства така, сякаш рови без разрешение в нечий дневник. Бързо измъкна наметката, затвори капака на кутията и я бутна под леглото.

Беше се изправила на колене, когато. Йейн влезе в къщата.

— Защо се бавиш толкова, красавице? Не я ли намери?

— Намерих я — каза Лийън и се изправи.

Наметката се завъртя около нея и прилепна на фигурата й като прибиращи се криле.

— Добре, ще ти свърши работа — хвана я под ръка и я изведе от къщата. — Хайде, качвай се.

Улови я за кръста и я вдигна на седлото от биволска кожа върху гърба на кроткото шотландско пони. Подаде й юздите.

— Тия понита изглеждат невъзмутими като самата зима, но ноздрите им са много чувствителни. Така че внимавай с юздите, за да не бъдеш неприятно изненадана. Ще е нужна твърда ръка, за да ги направляваш. Както те гледат в очите, ще те хвърлят на хубавото ти дупе.

— Благодаря за предупреждението — изрече сухо Лийън и нави двата края на юздите около ръката си. — Накъде?

Йейн възседна понито си. То беше същото, което я изплаши при навеса. Дългите му мускулести крака буквално изровиха земята, след като го пришпори в нейната посока.

— Насам — посочи той към група дъбови дървета с височина, колкото среден човешки ръст. — Ще следваме терасите на река Коа. Този маршрут е по-живописен от…

Йейн млъкна и извърна глава, а понито му започна да сумти. Понито на Лийън изпръхтя, започна да върти очи и да хапе поводите си.

— Красавице, съветвам те да държиш по-здраво повода, да затегнеш малко юздите и да стиснеш повечко коленете си.

— Какво има? — запита Лийън разтревожена и направи това, което й нареди.

— Ослушай се. Това е грандиозно. Само след секунди ще разбереш какво е.

И тя разбра. Крясък на диви гъски. Гръмовният плясък на крилете им беше толкова силен, че не чуваше дори мислите си. Летяха в идеален ред точно като бомбардировачите В-52 от Втората световна война.

Лийън с изненада наблюдаваше как черната сянка на пернатите им тела мина през синьото небе, понесе се право напред и за момент затъмни зимното слънце. След това изчезна толкова бързо, колкото и връхлетя.

— Никога не съм виждала такова огромно ято гъски. Сигурно са били стотици — изрече тя удивена.

— Не бяха само гъски, красавице. Мярнах в ятото и няколко щъркела и черногърди гмурци. Имаше и лебеди. Те обикновено летят с дивите водни кокошки, много ги привлича езерото Лох Актриоктан до Акнамбайтнах.

— Какво означава думата Акнамбайтнах?

— Полето с кленовите дървета.

— Звучи много красиво.

— Да. Наистина е много красиво. Мисля, че лебедите са на същото мнение. Прекрасна гледка са отблизо. Може да те заведа някой ден да ги видиш.

— Предполагам, че в шотландските планини има всякакви диви животни… освен вълци — изрече дълбокомислено Лийън.

— Тукашната природа не е така опитомена, както в английските провинции, с които си свикнала. Ако се изкачиш достатъчно високо, лисиците просто ще подскачат в краката ти. Дивите котки живеят по урвите. И стигаме до тези, които ни интересуват най-много — червените токачки в скалистите местности, елените в кедровите гори и херингата в Лох Левен.

— А дивите патици?

— И много диви патици.

— Така да бъде — измърмори Лийън, като си мислеше как съвременният човек е разрушил екологичната система. Колко диви животни се избиват до крак: тихоокеанският сив кит, морската видра, калифорнийският кондор. Чудеше се дали Йейн ще й повярва, ако му разкаже за препарата ДДТ, за масовото унищожаване на делфините от световната риболовна индустрия, за дупката в озоновия слой или за изсичането на горите, които осигуряваха дъжд на земята. Наистина е тъжно, помисли си тя, защото бързо започна да намира новия свят за доста по-бледо копие на стария.