Вивиан Найт-Дженкинс
Вечният танц на любовта (3)

Глава втора

„Просто невероятно — помисли си Лийън. — Йейн Макбрайд уверено оставя следи в снежните преспи, като че ли върху рамото му се намира нещо, не по-тежко от врабче.“ Но тя не беше врабче. Беше жена. Ядосана, притеснена и объркана жена, в чийто стомах се търкаляше само един зеленчуков сандвич и пораждаше усещането за топка за боулинг.

Запита се колко ли скъпоценно време беше изтекло от танца й в студиото, когато единствената й грижа беше да довърши театралната продукция, върху която работеше. Изчислени грубо, сигурно няколко часа, макар че в момента й изглеждаха поне няколко години.

Смразяващ кръвта вой в далечината прекъсна размислите й. Несъзнателно се притисна още по-силно към гърдите на Йейн, стисна очи и попита:

— Какво е това?

— Нали си свикнала с града?

— Можеш да заложиш новата си новеничка пара, че е така — отвърна му тя, припомняйки си това, с което беше сравнил косата й, като реши, че подхожда за примерна местна валута. — И какво е това все пак? — настоя. — Прилича на вой на ловуващи банши.

Йейн спря да си поеме дъх и намести Лийън върху рамото си. Тя още веднъж се възхити на удивителното спокойствие, с което посрещаше отвратителното време. Лицето й се гушеше в кадифения гръб на жакета му и тялото му я защитаваше от ледените иглички. Той посрещаше свирепия напор на снежната вихрушка лице в лице, непоклатим пред зимната ярост на Майката природа.

— Не са банши, красавице. Това, което чуваш, е вой на вълци. И то гладни вълци — добави той.

Лийън потрепери и моментално отвори очи. По принцип не се стряскаше лесно от каквото и да било. Но сега не се намираше в своя век. При създалите се обстоятелства да се изплаши, беше напълно човешко.

— Защо ли не е ден?

— Съвсем скоро ще бъде.

— Бих желала да ме свалиш на земята. И вместо да ме носиш, да ме прегърнеш.

— Няма да те сваля, докато не се озовеш на сигурно място в къщата ми — възпротиви се той.

— Там ли отиваме?

— Не отиваме, вече сме.

Йейн блъсна с рамо вратата на каменна къща без прозорци и с торфен покрив. Влязоха в единствената стая и той безцеремонно я тръсна на леглото. То представляваше някакво подобие на кутия с ниски стени, без капак. Във вътрешността му бяха застлани кожи от някакви митични животни, което допълнително развихри пренапрегнатото й въображение.

Понеже и без това нямаше какво да каже, тя се намести в средата на масивното легло и започна да наблюдава как Йейн се освобождава от кепето, меча и жакета си и ги окачва на пирон до вратата. Ленената му риза с дълги ръкави, разтворена отпред, разкриваше силния му врат и подчертаваше широките гърди. Погледът й слезе надолу към кръста, където ризата спретнато изчезваше под колана и полата. „Без съмнение, Йейн Макбрайд е превъзходен мъж“ — реши тя. Но това не отслаби тревогата й от факта, че е затворена в една стая с непознат, а навън е снежна буря. И все пак присъствието му й носеше някакво странно и непонятно облекчение.

— Не ме гледай така свирепо — посъветва я Йейн, обърна се с гръб към нея, взе парче торф от купчината до комина и го хвърли върху тлеещите дънери в огнището.

Огънят лакомо подхвана горивото и на секундата обля стаята с топли оранжеви отблясъци. По голите стени затанцуваха сенки.

Лийън вдъхна с наслада приятния аромат на горящия торф, изправи се на колене и несъзнателно се приближи до ръба на леглото и до топлината на огъня. До този момент не беше осъзнала колко студено е било навън. Сега бяха на сигурно място, защитени от вълците, от капризите на времето и от вероятността, макар и хипотетична, да налетят на баншите, които охраняваха Гленкоа.

Така както беше откъсната от цивилизацията, на Лийън й се прииска да има касета с музика на класическа китара и касетофон с батерии, за да се отпуснат опънатите й нерви. Попита:

— Ти тук ли живееш? Сам?

Ясните очи на Йейн потъмняха и станаха тъмносини. Можеше да се закълне, че за миг видя в тях болка, но той бързо я заглуши.

— Да. Когато съм в Гленкоа. Пребивавам тук. Сам.

Чувствайки се изнервена и изолирана, Лийън изпита непреодолимо желание да го накара да говори, за да не й се налага да се вслушва в нестройното стържене на собствените си мисли.

— Да разбирам ли, че имаш и друг дом някъде?

— Не съм богат, ако това имаш предвид.

— Нямам нищо предвид. Любопитството не е престъпление. Или може би е? Вече в нищо не съм сигурна.

— Не е престъпление — каза той и се зае с огъня.

— А къде е другата ти къща?

— Всъщност това е малка вила. Близо до Лох Ломонд.

— Знам къде е. Има една песен… Пееше се нещо за път високо в планината и ниско в долината — промърмори Лийън.

— Какво каза, красавице?

— Нищо особено.

С ръце на хълбоците Йейн се обърна към нея.

— Прекалено често мрънкаш под носа си, знаеш ли. Доста отблъскващ навик.

— Май имаш нужда от консултация с психиатър. Отсега нататък ще се опитвам да говоря по-ясно, когато се обръщам към теб.

Сарказмът й му убягна.

— Ще ти бъда задължен, понеже така и така сме принудени да понасяме компанията си.

— Кажи ми по какъв начин си свързан с Макдоналдови, като изключим роднинството ти с Парлан Макдоналд посредством сестра ти Сези?

— Макдоналдови и Макбрайдови са различни родове на един и същ клан.

— Май не ми е много ясно.

— Далечно родство, клонове на едно и също семейство, красавице. Толкова е ясно, че дори Оранжевия Уйлям иска да ни даде урок и така да сплаши и останалите.

— Оранжевия Уйлям ли? — запита Лийън, смъкна импровизираната качулка от главата си и намести карирания плат върху раменете си.

— Говоря за краля на Англия. Държиш се, като че ли за пръв път чуваш за него. Не един шотландец би желал да може да твърди същото. Бяхме много доволни от нашия Джеймз Седми, преди да се появи той.

— Да, естествено. Чела съм за Уйлям и за Джеймз в книгите.

— Ох, красавице. Няма ли да изтрезнееш най-накрая? Мислех, че леденият въздух и снегът ще те излекуват. А ти продължаваш да плещиш безсмислици.

— Предполагам, че разходка в снега е твоята версия на студен душ — сухо отбеляза Лийън.

— Пак безсмислици.

Тя разтърси глава, като да я прочисти.

— Не са безсмислици, просто… ами страшно съм жадна.

— Пресъхнала ти е устата, нали? Тази нощ не ти се полага повече вино — отсече Йейн.

— Добре! — въздъхна Лийън и премести поглед към покрива от торф. Вече й се повдигаше от напомнянето за това вино. Безполезно беше да му обяснява, че никога през живота си не е вкусвала от него.

— Но една чаша горещ чай би се отразила много добре на стомаха ми.

— Трябваше да се досетя. Англичаните си падат по дружното пиене на чай.

Той се наведе и извади изпод леглото кутия с метален обков.

— Имах подозрения, че Сези крие тук и там по някоя и друга кутия чай.

— Навик, останал от училището в Англия ли? — попита Лийън и надникна през ръба на леглото към главата на Йейн.

Косата му беше хубава — нито много дълга, нито много къса. Красива по свой начин. И чиста. Йейн вдигна глава. Лийън се дръпна.

— Не се е научила да пие чай в английското училище. Сези възприе този навик от майка ни. Умира си за него от съвсем малка. Мисля, че е закърмена с чая.

— Ти не си ли?

Йейн отвори капака на кутията.

— Баща ни е искал първородният му син да има дойка — отвърна той сухо.

— А майка ти нищо ли не е казала по този повод? — окуражи го Лийън, решила да го кара да говори, за да не позволи на страха и паниката да я обсебят напълно.

— За бога, красавице! Откъде да знам? Никога не сме разговаряли за такива неща. Ще кажа само едно и то е достатъчно — не си падам по вкуса на английския чай.

— Както и по нищо друго английско — каза Лийън, но той вече не я слушаше.

— Ето — Йейн извади от голямата кутия по-малка лакирана кутийка, украсена с ориенталски орнаменти. Отиде до огнището, наля малко вода от калаен съд в едно канче, изсипа от листата и остави сместа до огъня, за да заври — Готово. Чаят ти скоро ще стане, красавице.

Лийън се намръщи. Колко примитивен е бил всъщност седемнадесетият век. Никакви пакетчета чай. Никакви емайлирани керамични чайници. Никакви лимони и глезотии. Вероятно и никаква фино рафинирана захар. И положително никакви заместители на захарта или хлорирана вода. Нещата, които смяташе за съвсем обикновени, тук бяха абсолютен лукс.

Грижите й за момент отстъпиха на втори план, изместени от карикатурно ухилените физиономии на микробите, плуващи в непречистената вода.

— Обичам чая врял.

— Както кажеш.

Йейн премести канчето по-близо до огъня.

— Още по-близо, ако обичаш. Харесвам го наистина врял.

Той кимна бавно и изпълни молбата й.

— Благодаря.

Помисли си, че не й се е случвало много често мъж да си създава толкова проблеми само защото го е помолила.

Когато за нейно удоволствие чаят стана, както го искаше, необходими бяха десет минути, за да изстине малко и двамата се затвориха в мислите си. Възцари се тежко мълчание.

Най-накрая Йейн й подаде канчето и каза:

— Внимавай как го хващаш. Дъното пари много.

Докато й подаваше чая, ръката му обгърна нейната, а пръстите му уловиха нейните пръсти. Очите им се срещнаха — нейните отсъстващи, неговите настойчиви.

— Трябва да знаеш, че не съм искал да те затварям по такъв начин, красавице.

— Това извинение ли е?

— Констатирам факта.

— Съжалявам, че присъствието ми в Гленкоа с нещо те плаши.

Опита се да измъкне ръката си от неговата, но той я хвана по-здраво и не я пусна.

Изведнъж Лийън изпита безпокойство, че отново може да се опита да я целуне. Гледаше с копнеж устните й и небесносините му очи изобщо не скриваха желанието му. Но все пак се въздържаше.

— Дребосъчка като теб — заплаха за мен. Що за невероятно твърдение?

Потърка закачливо основата на палеца й със своя.

Лийън се бореше със смесените си чувства. Беше решила твърдо да поддържа дистанция помежду им. Попита го с ненужно висок глас:

— Защо тогава съм затворена тук против волята ми?

Неподправената му любезност се стопи.

— Затворих те, защото съм почти сигурен, че искаше да провалиш сватбата на сестра ми.

Йейн рязко пусна пръстите й и чашата. Тъмнокафявата течност се разплиска и потече по ръката й.

Лийън изпита инстинктивно желание да плисне чая в лицето му и да избяга, където й видят очите, но това не беше възможно. На вратата нямаше ключалка, но между нея и свободата стоеше Йейн. А свободата представляваше мрак, снежни преспи и гладни вълци.

Дори да успееше да избяга от Йейн, след това какво? Щеше все така да бъде в плен на някаква идиотска примка на времето. Не, в момента бягството би било опасна и необмислена постъпка. По-добре засега да си наляга парцалите. Ако не друго, намираше се на топло, с покрив над главата и горещ чай в стомаха. И по ръката.

Лийън се намръщи и замислено огледа стаята.

— Какво има пък сега? — попита рязко Йейн. — Имаш вид на човек, загубил нещо страшно ценно.

„Нищо, освен собствения си свят. Може би и разсъдъка си.“

— А… не… нищо.

Улови се, че всъщност търси с поглед някакви салфетки. Или салфетници, подложка за чаша. Неща познати и близки. Отхвърли мисълта да се избърше с наметката и изблиза чая от ръката си като котка.

Лийън наблюдаваше Йейн на трепкащата светлина на огъня, а той следеше нея. За да отклони настойчивия му поглед, тя усърдно се зае да отпива от чая си, като прецеждаше листенцата през зъби. Явно майката англичанка беше пропуснала да обясни на Йейн някои подробности при приготвянето на чая. Например тази, че листата се прецеждат, преди течността да се пие. Но в момента това беше по-добро от нищо. Възелът в стомаха й започна да се отпуска.

За нейно облекчение Йейн стана, за да сложи още дърва в огъня, и каза през рамо:

— Като се съмне, ще те изпратя до Лох Левен и до стария път към Инвъркоа. Оттам ще можеш да отпътуваш за твоята страна и да забравиш, че изобщо си идвала в Гленкоа.

„Да отпътувам за моята страна! Де да можех.“ — Лийън се наведе и остави полупразната чаша до леглото.

— Значи ще ме пуснеш да си вървя сутринта? — каза уклончиво.

Чудеше се, дали би посмяла да отиде някъде дори денем. В снега, без кола. Без пътна карта. Би ли посмяла да пътува по традиционните начини, знаейки, че я очаква единствено колониална Америка?

Пълното объркване, в което се намираше, надхвърли всички граници и натежа в съзнанието й. Изведнъж Йейн Макбрайд й се видя най-малката от всички злини, които я заплашваха. Осъзна, че повече се страхува да остане без него, отколкото от възможността да й се случи нещо в стаята му.

— Призори цялата история ще е приключила. Опитай се дотогава да си починеш. Очертава ти се дълъг ден.

Йейн метна някаква космата завивка към Лийън и тя я хвана във въздуха.

— Много добро изпълнение, красавице — отбеляза той.

Отиде до огъня, премести креслото и започна да си приготвя място за спане, без да й обръща повече внимание.

Лийън подуши животинската кожа и сбърчи нос. Точно както очакваше. Огледа стаята за някаква друга завивка. Нямаше.

Принудена да приеме дискомфорта, тя се сгуши по-дълбоко в перушинения дюшек и замечта за удобното си топло легло, за скърцащите от чистота чаршафи, за удобните възглавници, пълни с полиестер. И за сигурността и целенасочеността на нейния свят.

Опита се да се отпусне, но тялото й беше като жица под напрежение.

Изключено беше да си почине, още по-малко да заспи. Установи, че присъствието на Йейн Макбрайд има второстепенно значение.

Истинският й тъмничар беше времето, а тя — негов затворник. Времето не й позволяваше да си тръгне елегантно от Гленкоа, защото нейният свят не я беше подготвил да оцелее съвсем сама сред природата на Шотландия. Разполагаше със съвсем откъслечна информация, която едва ли щеше да й помогне.

С отворени очи и с пресъхнала уста Лийън се заслуша в равномерното дишане на Йейн и се зачуди как ще се измъкне след всичките лъжи, които беше наговорила. Беше обречена, ако не успее и дважди обречена, ако успее.

Страхуваше се до смърт от момента, в който Йейн Макбрайд ще я пусне да се оправя сама. Накрая се унесе в неспокойна дрямка.

 

 

Барабанни удари извадиха Лийън от безпаметния й сън. Някой удряше с юмруци по входната врата. Тя се надигна със зачервени очи и прехвърли краката си през таблата на леглото. Йейн обаче я изпревари, вдигна резето и отвори вратата. Отвън в разсеяната лилава светлина, се раждаше зората. Зад гърбовете на тримата неочаквани посетители Лийън успя да забележи, че снегът е спрял, но преди това е затрупал цялата околност точно като в приказка.

— Сези, защо идваш тук в този час? Какво си мислиш, че правиш? По това време трябва още да си в леглото с Парлан — отбеляза закачливо Йейн.

Младата бременна булка от предишната нощ мина покрай брат си и влезе в къщата. Беше облечена с разкроена в кръста вълнена рокля, върху която беше надиплила карираната си наметка. Носеше и дантелена шапчица. Сези напомняше на Лийън китайска кукла с млечнобяла кожа и златно руси коси.

Тя застана между Йейн и леглото и хвърли бърз и непредпазлив поглед през рамото си. Този поглед разкриваше много и Сези стана напълно ясна на Лийън. В деликатните й сини очи се четеше обичта към брат й, но се долавяха и прикрити лични мотиви. Лийън реши да не наднича повече в душата й.

— Не се безпокой за мен и Парлан — отвърна тя на перфектен английски. — Какво ти става, Йейн Макбрайд, в името на всичко свято? — Устните й се събраха в тънка линия.

Лицето на Йейн пребледня, след това хвърли бърз поглед към Лийън.

— Направих това, което обещах — не позволих на бившата английска изгора да развали сватбата ти.

Сези вдигна ръка към устните си. Беше неин ред да изрази недоумение.

— Но, Йейн, това не е жената, за която ти говорих. Онази вероятно е помислила, преди да ме заплаши, и не се появи в Гленкоа — обясни Сези и, без да иска, ритна с върха на сабото си забравената чаша чай на Лийън. По пода се разля кафява течност, а чашата се скри под леглото.

Изглежда единствено Лийън забеляза това.

— Коя е тогава? — запита Йейн.

Съсредоточена в кухия звук, който чашата издаде при удара си в стената, Лийън със закъснение осъзна, че е станала център на внимание. Под скърцането на леглото тя грациозно се изправи, приглади вълнения си джемпър и нагласи карираната наметка. Чувстваше се в неизгодно положение. Бързо разбра, че и до утре да приглажда дрехите си, няма да им помогне. Не можеше да си спомни кога за последен път беше спала с дрехи. Не предполагаше, че някога ще мисли за парната си ютия като за най-добър приятел. Но в момента нямаше време да обмисля този въпрос. Беше настъпил часът на истината, доколкото имаше смелост да я каже.

Вдигна глава, прочисти гърлото си и прокара език по зъбите си.

Чудеше се дали между тях са останали листа от чая и мечтаеше за една цистерна с освежител за уста. И огледало.

— Казвам се Лийън Съливан — заяви с увереност, която съвсем не изпитваше.

Някакъв величествен джентълмен, който й напомняше за Дядо Мраз, доста як и внушителен, облечен в шотландска пола и връхна дреха, която напомняше на военен жакет, вместо в традиционния червен костюм, й се представи в отговор.

— Аз съм Алистър Макдоналд от Гленкоа, пазител на долината и старейшина на клана, а срамежливата дама, която наднича зад мен, е съпругата ми — изрече той с вежлив глас.

После даде възможност на слабата жена с прошарена коса да влезе в къщата и затвори вратата, за да не прониква студа.

Лийън почувства, че е много важно как ще действа. Не можеше да си позволи да се противопостави на патриарха на семейство Макдоналд в Гленкоа — шотландска общност, в която само една погрешна дума или постъпка можеше да се окаже фатална. Мускулите на стомаха й се свиха и тя мислено кръстоса пръсти против лъжлива клетва. След това присви колене, разтвори ръце и изпълни прост балетен реверанс в отговор на запознанството.

Алистър Макдоналд кимна в знак на съгласие и прие жеста й като човек, свикнал с подобни начини за оказване на внимание.

— Не ни е известно откъде сте — настоя той.

Макар да личеше, че е образован, акцентът му беше по-отчетлив от този на Йейн. Лийън се наведе към него, за да чува по-добре думите му, и затаи дъх, за да не изпусне нишката на разговора. Реши, че произношението му е достатъчно ясно, за да може да го разбира, ако слуша внимателно. Но значението на някои от думите й убягваше. Това беше напълно естествено — тя е танцьорка, не филоложка.

Главният Макдоналд не я остави дълго да разсъждава върху акцента, образоваността и речника му и премина към същността на въпроса:

— Разбра ли ме? Откъде си?

Лийън пристъпи неволно и започна да мачка с ръце наметката си. Как можеше да отговори честно и да му каже, че е родена и израснала в Съединените американски щати във време, така отдалечено от неговото, че не би могъл да си го представи, дори и да опита? Защото и тя самата изпитваше трудности със схематичната същност на истината.

В желанието си да намери подходящ отговор се вгледа в наметката толкова съсредоточено, че цветовете се размазаха пред очите й и се сляха в едно-единствено шотландско зелено.

„Зелено. Може би тук беше разковничето.“

Хвърли бърз поглед към Йейн и изрече:

— Грийн Гейбълс… Аз съм Лийън Съливан от Грийн Гейбълс.

— Какво необичайно име — Лийън. Май не съм го чувал досега — каза той.

— Англичанка — изрече дълбокомислено, сякаш чуждестранният й произход даваше предварително отговор на всички въпроси, които би могъл да й зададе.

Той прехвърли отново вниманието си към Йейн.

— Е, добре. Ти самият какво имаш да кажеш?

— Не знаех, че си се върнал от форт Уйлям — отвърна Йейн.

Алистър Макдоналд се изсмя подигравателно.

— Форт Уйлям! Не видяхме и половината от него. Това верноподаническо задължение ме принуди да прекарам на седлото повече време, отколкото се полага на човек като мен, прехвърлил шестдесетата си зима.

— Но, нали фортът е на не повече от ден езда оттук? — каза Йейн.

— Открих, че комендантът на гарнизона, някой си полковник Хил, е нещастен остатък от дните на Кромуел. Липсва му авторитетът на цивилен при новия режим на Уйлям, за да му засвидетелстваме необходимата преданост към короната. Това може да ни подскаже колко е дезорганизирана английската корона в наши дни. Изглежда не могат да вършат собствените си работи, камо ли да се грижат за благото на Шотландия. Кълна се, че денят на раздялата на Стюартите с властта беше тъжен ден за нас.

— Нали знаеш, че за крал Уйлям кланът Макдоналд не е нищо повече от шайка конекрадци?

— Да. И не съм толкова стар, че да позволя на един английски крал удоволствието да ме държи под ботуша си. Особено когато се държи по такъв недостоен начин с клана. Да започнем с това. Полковник Хил ми връчи писмо, адресирано до сър Колин Кембъл от Ардкинлас.

— Главният шериф на Арджил? — забеляза Йейн.

— Съшият. Аз и хората ми отидохме до Инвърарей, за да му го предадем лично.

— Но това са повече от шестдесет мили, а и времето си го бива.

— Вярно. Валеше така, че не виждахме нищо пред очите си от снега. Но нямаше начин. Положил съм клетва за вярност в Инвърарей. Въпреки че е против убежденията ми, дал съм дума на шерифа, че ще съобщавам новините на хората от Гленкоа и че негодниците, които не се кълнат в Уйлям, ще бъдат пратени в затвора и оттам във Фландърс.

— Просто не си имал избор. Ти и Александър Макдоналд от Гленгъри сте единствените старейшини, които открито не одобряват режима, но спазват дълга си към Лондон. В противен случай Уйлям би ви смазал и двамата. Зад него стои мощта на английската корона.

— Уреждам работите на Гленкоа, макар че се забавих малко. Мисля, че сега трябва да направя същото — да изгладя неудобството от твоето грубо домогване до Лийън от Грийн Гейбълс, докато съм кръстосвал враждебната страна на Уйлям.

Лийън потисна желанието да се разсмее, когато Алистър Макдоналд продължи речта си, доволна, че не обърна внимание на името Грийн Гейбълс и не се замисли върху него по-сериозно.

— Виня себе си точно толкова, колкото и теб за този неприятен инцидент, Йейн. Мое задължение е да стоя в Гленкоа и да наблюдавам отблизо сватбените празненства. Единствено аз имам правото да проверя какви си ги вършил миналата нощ.

— Кълна се, че не съм сторил нищо лошо на тази красавица — заяви с дълбоко уважение Йейн. — Моето легло е на пода. Убеди се сам.

— Това има много малко значение в момента. Важното е не какво си сторил, а какво би могъл да сториш. Можеше да я оставиш с дете.

Лицето на Йейн доби видимо пепеляв оттенък.

— Няма такава вероятност. Всеки от присъстващите би го потвърдил.

Въпреки че слушаше внимателно, Лийън загуби нишката на разговора. Имаше чувството, че влиза в тъмен театър по средата на представлението с нередовен билет и няма разпоредител, който да й помогне да намери мястото си.

Както и да е, в едно нещо беше сигурна — негодувание на Алистър Макдоналд е насочено към Йейн, а не към нея. Йейн изглеждаше способен да го понесе, но за нея можеше да се окаже камъчето, което преобръща колата. Убеди се в това, когато възрастният мъж продължи назидателната си реч.

— Това, което казваш, е без значение, Йейн Макбрайд. В очите на клана ти си опетнил репутацията на една жена. Не можеш да го отречеш.

— Само защото сгреших — отвърна бавно Йейн. — Ако беше жената, която Сези очакваше…

— Щеше да бъде посрещната като безсрамница и удостоена според заслугите си. Но тя не е. В селото имахме много гости и нито един от тях не беше изнесен от сватбата против волята му, а и старейшината не е присъствал, за да даде възможност да се обмисли — скара му се Алистър Макдоналд.

Лийън се почувства между чука и наковалнята. Вгледа се в лицето на Йейн. Самообвинението, изписано на него, я изуми. Осъзна, че въпреки оправданията на Йейн, възрастният старейшина ще остане с твърдото убеждение, че на нея по един или друг начин й е сторено нещо лошо. Йейн я беше вбесил, беше злоупотребил с търпението й, но в крайна сметка се беше държал като джентълмен — всичко си беше на мястото.

Направи опит да каже нещо в негова защита.

— Аз съм добре. Наистина. Йейн запали огън, направи ми чай. Говорихме си. Само това.

— Това с нищо не променя факта, че сте прекарали нощта заедно без придружител — настоя Алистър Макдоналд.

— Страхотна вина, няма що! Помислих я за друг човек — прекъсна го нетърпеливо Йейн.

— Не ме ядосвай повече, Йейн Макбрайд — избуча Алистър, — познавам те от парче месо. Израснал си с мен тук в Гленкоа.

— И ти засвидетелствам необходимото уважение за тези години. Но това е абсурд — заяви Йейн, едва сдържайки гнева си.

Алистър Макдоналд протегна ръката си с дланта напред и Лийън го оприличи на регулировчик, направляващ движението след катастрофа на улицата.

— Достатъчно. Ще изпълниш това, което искам от теб — договор за обвързване. И това е прекалено леко наказание за ужасно грубото ти държание.

Сези се намеси:

— Знаеш древните закони, Йейн. По-добре да поправиш грешката си, отколкото да упорстваш.

— Сези е права — отсъди Алистър Макдоналд.

Очевидно развълнувана, съпругата на старейшината добави нещо на галски. Думите й прозвучаха на Лийън като неразбираем брътвеж, но старейшината се засмя и погали пръстите й.

— Момчето ще изпълни дълга си, жено, убедихме го най-накрая.

В следващите минути групата разговаряше около нея, над главата й, зад гърба й и във всяка друга посока, освен към лицето й, помисли си Лийън.

— От теб зависи да направиш от нея почтена жена, Йейн, и това е твое задължение. Ясно ми е, че си представяш женитбата като трънливо поле с едно-единствено цвете, но аз ще имам грижата бързо да разсея това недоразумение — изрече старейшината с нетърпящ възражение тон.

— Без трибунал? И никаква възможност да кажа нещо в своя защита?

— Няма нужда от събиране на съда. Да представлявам общественото мнение е моя привилегия. Между другото, това е единственото правилно решение. Въпросът повече няма да се разисква.

— Казвал ли ти е някой, че си заядлив дърт старейшина? — избухна Йейн.

— Може и да съм такъв, но мой свещен дълг е да раздавам правосъдие в Гленкоа така, както аз го разбирам.

— Сези със сигурност ти е обяснила отношението ми по този въпрос.

— Бъди сигурен, че като всички жени тя има собствено мнение за неприличното държание. Но мисля, че е нейна работа да ти разясни мотивите си за днес.

Йейн остро погледна Сези.

— Неприлично държание ли? Обвинен съм в неприлично държание, така ли?

Докато Йейн беснееше, в стаята се възцари тишина.

— Къде е Парлан?

— Дои кравите горе в нашата къща — отвърна уплашено Сези.

Внезапно цялото й внимание беше насочено към върховете на обувките й.

— Не племенникът ми Парлан обърна вниманието ми върху случая — каза старейшината. — Сези имаше някакви съмнения и понеже ти е родна сестра, реших, че са напълно основателни.

Йейн присви очи.

— Сега ми става ясно — изрече той замислено. — Мислиш, че ми правиш голяма услуга, нали, Сези? — прониза я със смразяващ поглед. — Обедите, които ми готвеше, бяха голяма услуга. Кърпенето на чорапите, когато имаше настроение за тази работа, също беше услуга. Но специално това, скъпа сестричке, съвсем не ти влиза в работата — каза мрачно Йейн.

Сези вдигна поглед и в гласа й се прокрадна умоляваща нотка.

— Моля те, Йейн, не съм имала това предвид. Направих го за твое добро.

— Аз съм на тридесет лета, Сези. И съм достатъчно мъдър, за да знам какво е добро за мен — изрече през зъби той.

— Напоследък изпитвам сериозни съмнения в това.

— А какво ще кажеш за жената, която по твоя вина е в това положение? Не се ли замисли поне малко как тя ще реагира на твоето свръх справедливо вмешателство? — изстреля в отговор Йейн.

— Моля те, не ми се сърди, Йейн!

— Да се сърдя ли. Та аз съм бесен, сестро!

Сези наведе глава, хапейки долната си устна.

— Пак действах импулсивно, нали?

Лийън изпита натрапчивото подозрение, че е пропуснала нещо много съществено в размяната на реплики между Йейн и Сези. Но не смееше да ги прекъсне. Особено в присъствието на Алистър Макдоналд, който имаше вид на градоносен облак. А Йейн се държеше, сякаш единственото му желание е да извие изящния врат на сестра си.

Накрая той въздъхна и за облекчение на Лийън атмосферата в стаята се разведри донякъде.

— Да, Сези. Била си импулсивна… за пореден път. И въвлече с маневрите си и друг човек в тази каша. Няма ли най-сетне да се научиш да мислиш, преди да действаш?

— Не ми се удава лесно, Йейн.

— Много ми се ще веднага да ти кажа какво мисля по този въпрос. Но все пак това ти е наследство от майка ни.

Йейн се обърна и застана с лице към старейшината Макдоналд, като свиваше и разпускаше юмруците си.

— Да разбирам ли, че няма да размислиш?

— Щях да стигна до същото решение със или без намесата на Сези. Решението ми е окончателно, Йейн. Като се отчетат силата и очевидното ти физическо превъзходство, невинността на жената не подлежи на съмнение — каза Алистър със скръстени на гърдите ръце.

— Да, по този въпрос не може да има спор — заключи Йейн.

— Тя е била беззащитна миналата нощ. Възползвал си се от тази нейна беззащитност, дори това да е било, както твърдиш, грешка. Нейното безчестие или спасение лежи на твоята и само на твоята съвест.

— Значи не мога нищо повече да направя, така ли? — изрече молитвено Йейн с неопределено изражение на лицето.

Ясните му очи изучаваха Лийън. Тя внезапно почувства горещина от този настойчив поглед, защото й се стори, че той знае как изглежда под дрехите.

Йейн изрече нещо на галски, което, звучеше много дълбокомислено, всеобхватно и криеше някаква едва доловима враждебност, която я накара да се почувства неловко.

— Ето, готово. Направих го — добави той на английски.

Алистър Макдоналд кимна й устните му се извиха в усмивка под мустаците.

— Да. Така обичам да се развиват нещата в мое присъствие — набожен и богобоязлив човек съм. Да се надяваме, че и ти ще осъзнаеш колко правилно е това.

— Съмнявам се — проточи бавно Йейн.

Вече знаеше, че е пропуснала нещо жизненоважно. Чашата на търпението преля и тя избухна:

— Добре, стига толкова. Наслушах се на подозренията ви. Сега ще ми каже ли някой от вас какво точно става тук?

Йейн вдигна вежди и я погледна.

— Да не искаш да кажеш, че не знаеш?

— Ако знаех, нямаше да питам — отвърна остро Лийън и нервният й глас отекна звънко във вътрешността на къщата.

— Трябваше да проговориш малко по-рано, красавице. Сега е твърде късно.

Лийън едва събра смелост да попита:

— Твърде късно за какво?

Чертите му се изостриха и за момент млъкна. След това изрече бавно, сякаш повдигаше астрономически товар:

— Да покажеш, че поне малко не си съгласна с нашия съюз.

Напълно зашеметена, Лийън отвори уста. Йейн беше красив. В това нямаше никакво съмнение. Признаваше и че я привлича като мъж. Но това не означаваше, че иска да се свързва с него завинаги.

— Не може да ми казваш това, което си мисля, че ми казваш — изрече тя и изтри потта от ръцете си в полите на вълнения джемпър.

С изправени рамене и ледени очи в пронизващо синьо, Йейн кимна.

— Мога и точно това ти казвам. По силата на нещастно стеклите се обстоятелства преди няколко минути ти и аз официално станахме съпруга и съпруг, красавице.

Вятърът отвън явно се беше усилил, защото виеше през зле изолираните стени на къщата право в лицето на Лийън. А може би съзнанието й виеше в знак на протест.

Тя се завъртя. Йейн се оказа до нея и хвана окуражително ръката й.

— Не се отчайвай, красавице. На жената, която ще наричам своя съпруга, никога няма да й се случи нищо лошо.

„Твоя съпруга! Мили боже. Няма ли кой да ми помогне?“ — помисли си Лийън.

Изведнъж възприе със сетивата си присъствието му и едва успя да прошепне дрезгаво:

— Не може да сме женени. Сигурно се шегуваш.

— Да не би да се усмихвам, красавице?

Не, Йейн не се усмихваше, никак даже.

— Но как така? Дори нямаше церемония.

— В Шотландия това е обичайна практика. Ако няма друг избор, мъжът може да се ожени само като обяви избраната жена пред трима пълноправни свидетели — в случая това бяха Алистър Макдоналд, жена му и сестра ми Сези.

— А булката не трябва ли да каже поне нещо в знак на съгласие? Да го… да го… изрази по някакъв начин? Искам да кажа, аз нямам ли някакви права в случая?

Йейн се намръщи, като че ли въпросите й го озадачаваха.

— Точно твоите права защитаваше старейшината, красавице.

— Но той изобщо не ме попита какво искам. Искам да кажа, какво ще стане, ако аз не искам да съм твоя жена? Всъщност точно такова е положението — не искам да се женя за теб — вдигна глава към Алистър Макдоналд и повтори твърдо: — Не желая това.

Старейшината се намръщи и поклати глава бавно, но не злонамерено.

— Вие досега не бяхте женени, нали така?

— Не — отвърна бързо Лийън.

— Значи, точно както казах, това е единствено правилната постъпка, Лийън Съливан от Грийн Гейбълс. Сторено е и не може да се развали. Можете да прекарате медения си месец тук в Гленкоа. Кланът ще помогне да изградите прекрасно съжителство с Йейн Макбрайд.

— Благодаря за предложението, но ако нямате нищо против, ще се откажа от него.

Лийън отново се обърна към Йейн. Опитваше се да се справи с това ново и неочаквано усложнение.

— Не мога да повярвам, че е истина. Аз дори не те познавам, а ти се опитваш да ме лишиш от всички неотменни права: правото на живот и свобода, правото да бъда щастлива — изрече тя с надеждата, че не преиграва.

— Чуй ме, красавице. Аз изгарям от желание да се женя точно толкова, колкото и ти — каза твърдо Йейн и пусна ръката й, за да я хване през кръста.

При тази непринудена фамилиарност сърцето й внезапно ускори ритъм.

— И това трябва да ме накара да се почувствам по-добре ли? — Лийън притвори очи, за да скрие нарастващото безпокойство и да възвърне поне част от самообладанието си. — Искам да кажа, че предпочитам да съм неомъжена. Имам работата си, кариерата на учител, апартамент, бизнес. Контролирам живота си или поне беше така, преди да дойда тук. Сега вече не знам.

— Не разбирам за какво говориш.

— Това изненадва ли те? Мен не! — искрица хумор се прокрадна в гласа й.

— Иди си и бъди сама, както искаш, Лийън — предложи тихо Йейн и топлият му дъх погали ухото й.

За първи път изричаше името й. Харесваше й как звучи от неговата уста. И се мразеше за това.

Навлажни устните си с върха на езика.

— Но това е съвсем типичен случай на принудително затворничество.

Опита се да бъде смела и да погледне спокойно на бъдещото им съжителство. Трябваше да помисли. Но не беше лесно, докато усещаше допира на силното му тяло.

— Нали чу старейшината. Ние сме само обвързани с договор.

— Какво означава това? Ако си спомняш, аз съм англичанка. Щом не разбрах, че вече съм омъжена, значи не ми е ясен и въпросният термин, нали така?

Реши отново да отвоюва позициите си. Този път сарказмът й улучи целта. Йейн рязко я пусна.

— Обвързването с договор означава, че ако от брака ни не излезе нищо за срок от една година и един ден, можем да развалим договора и всеки да поеме по собствения си път — заяви безмилостно той.

— Цяла година! — зяпна тя в пълно изумление.

— Да. Година и един ден — повтори Йейн.

Една година на това място и щеше да е готова за лудницата, помисли си Лийън. Освен това имаше задължения, работа за свършване, места, където трябваше да ходи, хора, с които да се среща.

И представление, на което беше хореограф.

В добрите стари Съединени американски щати.

Там назад или може би напред — в 1992 година.

Лийън изброи наум възможностите, които имаше. Освен сегашната, паднала като от небето, не разполагаше с друга, независимо колко малко й харесваше положението, в което се намираше. Освен ако успее, разбира се, да се добере по някакъв начин до меча на Йейн Макбрайд.