Вивиан Найт-Дженкинс
Вечният танц на любовта (16)

Глава петнадесета

Йейн видя Лийън в избледняващата кехлибарена светлина. Смолисточерните къдрици обрамчваха раменете й. Тя стисна зъби, вдигна тоягата и халоса здраво вълка по носа. Звярът отскочи с рев и почеса муцуната си с предната лапа.

Останалите животни бързо пристъпиха към водача си подобно на вода, която се стича в улей, и се приготвиха да нападат.

Йейн погледна към короната на дървото над главата на Лийън. Сези беше в безопасност. Но Лийън беше абсолютно беззащитна.

Бесният гняв и пълното отчаяние му помогнаха да вземе последните метри до горичката за нула време. Извади меча си и се хвърли между Лийън и вълците с нечовешки рев, който беше накарал не един и двама противници да си плюят на петите. Изненаданите от появата на въоръжения мъж зверове се разпръснаха, за да се прегрупират отново в другия край на горичката.

Йейн разбра, че не трябва да убива, освен в краен случай. Миризмата на кръв ще ги подлуди, а той няма да може да се справи с повече от един вълк наведнъж. Не. По-добре да им покаже, че човекът е господар на природата.

— Елате сребърни чудовища. Заповядайте, ако ви стиска. Но ви предупреждавам, че днес ще хапнете само студеното острие на меча ми — изкрещя той и разсече въздуха. Последните лъчи на залязващото зимно слънце заиграха върху стоманата и объркаха напълно водача на глутницата, а силният и уверен глас отекна между дърветата, като да не беше един човек, а цяла армия.

Вълците се отдръпнаха в отговор на предизвикателството и един по един изчезнаха в сенките на дърветата.

— Ти ги ужаси — каза Лийън с треперещ от облекчение глас.

Не знаеше откъде беше намерила смелост да се бие с вълците. Коленете й омекнаха и се облегна на грапавия ствол на дървото. Тоягата се изплъзна от безчувствените й пръсти.

Йейн прибра меча, обърна се към нея и я сграбчи за раменете, сякаш имаше намерение да я разтърси с всичка сила, докато зъбите й започнат да тракат. Но вместо това я притисна до себе си.

— Точно това възнамерявах да сторя.

— Мене също ме ужаси — продума тя. Думите й излизаха приглушени от кадифения му жакет, но той я чу и отвърна:

— Поне съм те уплашил! Радвам се да го чуя. Трябваше ти един добър уплах. Или може би един добър пердах.

Обърканото му изражение контрастираше очебийно със строгия му тон.

— Нямам нужда нито от уплах, нито от пердах, благодаря много. И къде си се научил да крещиш така?

— Това не е крясък, а бойният вик на Макдоналдови, красавице. Той служи, за да всява страх и у най-сърцатите врагове.

— Доста е ефикасен.

Лийън все още усещаше как сърцето й бие като парен чук до гърдите му. Не се съмняваше, че Йейн също го усеща дори през жилетката и палтото.

— Така ли мислиш? — гласът му беше тих, а сините му очи преливаха от загриженост, която гневът преди малко само бе прикрил.

— Отидоха си, нали?

— Да. Но само защото се оказахме наблизо по чиста случайност — изрече той грубо. — Парлан остави вътрешностите на един червен елен по посоката на вятъра. Трябваше да отклоним вниманието им. Спаси те само миризмата на прясна кръв и лесно месо.

Лийън изведнъж почувства нужда от подкрепа и обви ръце около врата му.

— И ти застана между мен и онзи вълк, разчитайки само на някакъв умрял елен, така ли? — попита тя, ужасена от мисълта какво би станало, ако планът на мъжете се беше провалил.

— Боже, опази! Ти какво смяташе, че ще стоя отстрани, ще гледам тъпо и няма да правя нищо, така ли? Да ти кажа честно, за момент се изкуших да го сторя. Заслужаваш си го, заради бяса, който ме хвана, като намерих понито морно и потно при навеса. Търсихме ви с часове. Първо видяхме вълчите стъпки върху следите от кон, а след това върху човешки стъпки.

— Вълците подплашиха понито.

— Да. И ние така предположихме.

— Кои вие? Да не искаш да кажеш, че Парлан е с теб? — попита Сези, смъквайки се от дървото.

Йейн пусна Лийън и отиде да подхване Сези от последните два метра.

— С мен е. И е бесен от притеснение. Струва ми се, че докато се изгърбите и побелеете, ще си спомняте за това бягство, непослушни и ужасни хлапачки такива — той отдръпна косата на Сези от лицето й и погледна към бебето. — Как е Елизабет?

— Гладна е.

— Да смятам ли, че това е добър знак?

Сези кимна.

Йейн стисна устни и пак се обърна към Лийън.

— Съзнаваш ли какво ми причини, красавице.

— Уверявам те, че имах съвсем основателна причина да го направя.

— Това ще го обсъдим после.

— Знаеш ли, имам още една основна черта на характера, която пропуснах да ти спомена. Съмнявам се, че ще ти хареса колкото другата.

— И каква е тя?

— Човек на действието съм, Йейн.

— На действието, но за съжаление на недобре пресметнатото действие. Не пожела да ме изчакаш, за да обмисля всичко, което ми каза миналата вечер. Не. Трябваше да тръгнеш сама и да изложиш на опасност живота на сестра ми, на детето й и твоя собствен.

Лийън не можа да му отговори нищо. В собствения си свят знаеше възможностите, правилата и последиците. В неговия беше съвсем друга история.

— Нищо не разбираш! Не си и помисляй да виниш Лийън — намеси се Сези.

— Да не искаш да я изкараш героиня?

Бузите й пламнаха.

— Аз също съм дейна жена, Йейн.

— Достатъчно! Хайде да задържим топката и да замълчим, преди някой да е казал нещо, за което ще съжалява. Парлан ще дойде всеки момент. Решихме, че ако ви намерим живи и трите, тази нощ ще останем в лятната къща на Алистър. Ще обсъдим всичко наново на спокойствие в Глийн-лийк-на-муд.

— Йейн, има нещо много важ… — започна Сези.

— Това е окончателното ми решение по този въпрос, Сези.

— Бъди разумен, Йейн.

— Разумен съм, сестричке.

Сега, когато опасността беше отминала, буйният темперамент на Сези се разпали.

— Понякога си твърд и студен като желязо и ще ти го кажа, въпреки че си ми брат и си ми скъп, Йейн Макбрайд.

Той поклати глава.

— Кълна се, не знам как се справя с теб Парлан. Сигурно никога не даваш последната дума на горкия човечец, а Сези?

— Не и когато имам да споделя с него нещо изключително важно.

Лийън наблюдаваше размяната на любезности между брата и сестрата. Явно проклетият характер не беше рядкост в семейство Макбрайд. Откри, че разбирателството с Йейн е задача с неизвестен резултат.

Лийън не беше усетила колко й е студено, докато не се намери в лятната къща, изкъпана, с чаша горещ чай в ръка и сама до огъня в хола. Седеше загърната с карираната си наметка и някакъв кожен халат, който беше открила на леглото. Седнала в креслото до огъня, тя усети как стомахът й се свива при мисълта за това, което все още предстои. Започна да оглежда стаята, за да успокои малко нервите си.

Предишния път, когато беше в лятната къща, се чувстваше прекалено зле, прекалено объркана и прекалено погълната от Йейн, за да може да се наслади изцяло на обстановката. Сега видя, че на голямата табла на леглото е изрязан семейният герб, че балдахинът е от тъмночервена драпирана коприна и сатен, а покривката на леглото е от тъмносиньо кадифе. Беше чула, че това легло е наследство от много поколения насам. Сега знаеше защо.

В ъгъла на стаята се намираше дъбов скрин с чекмеджета, подобен на сандъка на Йейн в другата къща. А до стената имаше писалище, което по размери можеше да мине за двойна маса за хранене. Пред него се намираха две двойни канапета.

Парлан, Сези и Елизабет се бяха настанили в по-малка, но подобна на тази стая от другата страна на коридора. Направи й впечатление, че шумът, който се чуваше допреди малко, вече утихна и отново се възцари тишина. Поне докато Йейн не отвори вратата на хола и не я изгледа свирепо от прага.

Съмняваше се, че ще успее да я впечатли с подобен поглед.

— Сега можеш да кажеш, каквото имаш да казваш — каза той и влезе в стаята.

— Какво става със Сези и Парлан? Няма ли да дойдат при нас?

— Посъветвах ги да разискват проблема насаме, докато ние направим същото.

Разтревожи я не това, което каза, а недоизреченото.

— За да можете двамата с Парлан после да сверите показанията ли?

— За да може истината да излезе наяве, без да се стига до схватки. Вероятно разбра в какво състояние е Сези тази вечер. Сметнах, че е най-добре да оставя Парлан да я успокои.

— Държи се така, защото е страшно разтревожена. Парлан трябва да бъде внимателен с нея.

— Парлан не би свалил и косъм от главата й, независимо колко е ядосан. Никога не бих й разрешил да се омъжи за такъв мъж.

— Мили боже! Нямах това предвид. Знам, че Парлан не е от най-възпитаните мъже, но не бие жена си. Исках да кажа, че тя е разстроена от това, което чухме днес. Единадесет часа минаха оттогава, Йейн.

Той хвана един от столовете пред писалището, обърна го и го възседна, така че коленете му се показаха изпод полата. Досега не беше забелязвала колко са хубави коленете му. Не бяха кокалести, а гладки и добре оформени като всичко останало у него.

— Добре, красавице. Започвай. Кажи ми всичко, което знаеш или, което си мислиш, че знаеш.

Лийън се обърна към огъня и известно време гледа съсредоточено пламъците.

— Сега, когато наистина си готов да ме изслушаш, не знам откъде да започна.

— Предлагам да започнеш с разговора, който сте подслушали двете със Сези.

Лийън положи ръце в скута си и кимна.

— Добре — пое дълбоко въздух и издиша през носа. — Вдругиден призори Робърт Кембъл ще изпълни нарежданията на кървавото и огнено писмо в Гленкоа.

Йейн се изправи толкова рязко, че столът отхвръкна настрана.

— Няма що, красавице! Имаш ли представа какво казваш?

— Сези също чу разговора между Робърт Кембъл и Чарлз.

— Онзи, който няма врат ли?

— Да. Адютантът на Кембъл. Отидох в голямата къща, за да взема картофите с ряпа за обяд. Не е необходимо да ти обяснявам, че така си и останах без зеленчуците, но се сдобих с повече информация, отколкото съм очаквала.

— Робърт Кембъл не би посмял да ни нападне на наша територия. Освен това трябва да е луд, за да го стори. Ние сме трима срещу един от неговите, красавице.

— Само ако броите жените и децата, Йейн. Освен това някой от форт Уйлям трябва да му прати подкрепление. Ти си чувал Кембъл да го споменава и преди — някой си лейтенант полковник Хамилтън — съобщи Лийън.

Предпочете да разглежда ръцете си, вместо да погледне към него. Йейн изправи стола.

— Не може да се отрече, че имаш въображение.

Тя вдигна поглед.

— Да не би да смяташ, че си измислям?

Той не си направи труда да й отговори.

— Така е, нали? Смяташ, че съм ядосана за това, че не ми позволи да говоря с Алистър и се опитвам да действам чрез теб.

— Възможно е това да е типичен случай на скука — предположи той. — Гленкоа е доста тихо местенце в сравнение с лудницата в Лондон. Бих казал дори, че е прекалено земно и досадно място — изрече той подкупващо.

„Прекалено земно и досадно ли? Искаш да кажеш, че раждането на едно дете е земна и досадна работа. Или че «каманахда» е досадно нещо. Какво ще кажеш за импровизирания балет във всекидневната? Не! Скучна е разходката край езерото в градския парк. Пазаруването в бакалията е обикновено нещо. Гледането на телевизия и подстригването на моравата са досадни. Не бих се осмелила да сравнявам и ден в Гленкоа, с което и да е от тези неща.“

— Май не ме слушаш, красавице.

Сега беше моментът да му каже истината. Съдбата я предизвикваше. Не съдбата на танцовата трупа, а тази на долината и на гордите й обитатели.

— Така е, защото съм измамница, Йейн.

— Сега пък какви ги говориш?

— Аз не съм от Лондон. Не съм „сазенах“ — Лийън отново пое дълбоко въздух. — Учителка съм, но не от училището за млади дами в Лондон.

— Струва ми се, че това е първото напълно искрено признание, което правиш, откакто те срещнах.

— Тогава ето още едно. Аз съм… — гласът й й изневери — пътешественичка във времето.

— Това поредната ти история ли е? Като онези, които разказваше у Алистър.

— Не. Всъщност аз дойдох от времето. Преодолях темпоралната бариера и направих огромен скок в историята.

Йейн цъкна с език. Звукът беше кух. И никак не беше смешно.

— Имам чувството, че и двамата сме луди. Ти, защото говориш някакви абсурдни неща, а аз, защото те слушам.

— Знам, че е прекалено много, за да се възприеме отведнъж. Ти как мислиш, че се чувствах? В един момент танцувах „Остриетата на войната“ в танцовото студио на „1692, Шотландия авеню“… — гласът й потрепери и тя смръщи съсредоточено вежди.

Възможно ли беше да се е случило точно така? В Каролините имаше толкова много северноевропейски емигранти, а пък в Джорджия не ти е необходим повече от един поглед, за да видиш веднага шотландските наследници. Защо всеки октомври в Уоксхоу, Северна Каролина, се провеждат Шотландски игри. А през лятото в Дядовите планини и в Савана, Джорджия.

Собственото й семейство също имаше ирландски корен. Баба й и дядо й бяха слезли от кораба на остров Елис в началото на века.

— Не ти ли се видя странно, че се появих просто ей така, отникъде?

— Доста хора направиха същото този ден. Имаше пълчища гости. За бога…, та това беше сватба, красавице!

— Помисли малко върху това, което ти казах. Мисля, че попаднах тук, защото това е един повратен момент в съдбата на шотландските кланове. Момент, в който хората и техните лидери трябва да посрещнат бъдещето лице в лице.

Йейн замълча, въпреки че изглеждаше така, като че ли всеки момент ще я разтърси.

— Виждам, че ме гледаш недоверчиво.

— Ти си…

— Не съм куку. Мога да го докажа!

Лийън взе тениската си и я размаха под носа му.

— Погледни това! Страхувах се, че някой може да я види и да започне да ме разпитва.

— Вече я видях. Когато беше в моя сандък. Е, и?

— Това е щампована тениска, Йейн. Изработена е от памучно полиестерни влакна и е изтъкана във фабрика. Ушита е на машина и е боядисана с анилинови бои. Това са синтетични оцветители. Думите са изписани с флуоресцентна боя. А това е гумено мастило. Тук пише „Спасете китовете“. Това е, защото те са рядкост в моя свят. Купих си тази тениска, защото деликатната ни екосистема се руши и вярвам, че световните сили трябва да се обединят, за да я спасят.

Посегна към ушите си и махна винта на едната от перлените си обеци.

— Задната част на масивните ми обеци е от пластмаса, за да не са тежки. Виждал ли си някога пластмаса?

— Не.

— Не си виждал, защото е изобретена през двадесети век. Там, откъдето идвам, я използваме за много неща — за пластмасови вилици, шишета за шампоан, пликчета за пазаруване. Не е полезна за природата, защото не се разгражда по естествен път, но явно сме станали зависими от нея.

Йейн я гледаше недоумяващо.

— Има още нещо. Не можах да прочета нищо от книгата ти със стихове, защото буквите там бяха напечатани със старинен шрифт. Ние отдавна сме изоставили тази техника на печатане. Сега имаме лазери, а и правописът ни е друг.

— Не знам какви са тези лазери, но има много хора, които не могат да четат. Това нищо не доказва.

Той все още не й вярваше! Мислите й отчаяно се залутаха в търсенето на нещо, което да го убеди.

— Добре. Щом е така, виж това! Няма да можеш да го впишеш в нормалните си представи. Без тях не мога да виждам добре. Нося ги, защото очилата са несъвместими с танцуването.

Лийън извади от окото си едната от яркосините лещи за непрекъсната употреба и протегна ръка към Йейн.

Той изглеждаше ужасен и объркан. Сви се и отстъпи точно както беше направил вълкът, когато Лийън го удари по носа.

Тя протегна към него празната си ръка.

— Извинявай. Не исках да те изплаша.

Той отвърна на галски.

— Не те разбирам, Йейн. Говори на английски.

— Казах, че си вещица.

Лийън премигна. Само това не беше очаквала.

— Ще ми се да бях — призна с въздишка тя. — Щях само да си мръдна носа и всичко да свърши. Щях да спася всички тези хора, с който се запознах и които обикнах. — Лийън затвори шепата си с контактната леща и започна да изброява на пръсти. — Сези, Елизабет, Парлан, Айзабел, Алистър, жена му, Мангус, Бар. Даже Джон Макдоналд. И най-вече теб, Йейн Раонул Макбрайд. Не можем да позволим Кембъл да направи това с тях… с нас.

Пристъпи към нея и този път я разтърси леко.

— Йейн…

— Махни и другото нещо от окото си, Лийън. Искам да видя очите ти без тях.

— Не са кой знае какво без лещите — сиви и скучни като изсъхнал хляб — изрече тихо Лийън.

— Нека аз да преценя.

Това също не беше очаквала. Изведнъж се почувства плаха и несигурна, нещо рядко за нея.

— Не трябва да ги държа навън прекалено дълго. Ще изсъхнат.

— Махни ги само за малко. След това ще ги поставиш веднага.

Тя се подчини и отстрани и другата леща. Той се вгледа в разголените й зеници. Търсеше нещо, но тя не разбра какво точно.

— Имат цвета на облаците точно преди планинска буря. Винаги съм се възхищавал от сивите буреносни облаци.

— Това е едно от нещата, които най-много харесвам в теб — грубоватата ти галантност — промълви Лийън.

— Кажи ми честно. Излъга ли ме? Не ме ли правиш на глупак? Да не би това да е някакъв трик като тези, които фокусниците правят пред краля в двореца?

Лийън чуваше биенето на сърцето си. Приличаше на удари с гумен чук по глинена тръба. Знаеше, че той също го чува.

— Нищо не печеля, ако те лъжа. И печеля всичко, като ти казвам истината.

— Можеш вече да си сложиш сините кръгчета, красавице.

Лийън си постави лещите и вдигна очи към него. Погледът му беше прикован в нея.

— Не боли ли?

Не можа да не се засмее.

— Само когато под тях попадне прах.

— Значи трябва да внимаваш.

Лийън не разбра как се озова в прегръдките му. Кой пръв беше направил движението? Не знаеше. Може би бяха посегнали едновременно.

— Ох, красавице. Опитвах се да задуша чувствата си към теб. Но не мога — признанието звучеше като изтръгнато със сила. — Излекува нараненото ми сърце с невероятните си безсмислици. Влюбих се във всичко, свързано с теб: в смеха, в акцента, в походката, в докосването ти. Дори в отказа ти да осъзнаеш невъзможното. — Гласът му беше дрезгав от страст и желание. — Няма никакво значение, дори да си вещица.

— Въпреки че се съмняваш, ти също плени и спечели сърцето ми — прошепна тя разпалено.

Йейн се усмихна с една от най-чаровните си усмивки, за пръв път този следобед.

— Не ми беше лесно. Смятах брачният ни договор да остане само на думи.

— И на мен не ми беше лесно. В един момент съм в студиото си и годината е 1992-ра…

— 1992-ра?

— Да. Точно това се опитвах да ти кажа — 1992-ра. В следващия момент се озовавам пред шотландски боец, истински шотландски боец, облечен в пълни бойни одежди. Като допълнение ме обвинява, че провалям сватбата на сестра му. Помислих, че ще получа сърдечен удар и ще умра.

Йейн не каза нищо, само погали с опакото на ръката си нежната извивка на скулата й.

— Когато разбрах, че съм жива, се уплаших, че съм полудяла. Трябваше ми време, за да осъзная какво е станало всъщност. Всичко беше съвсем ново за мен, а и ти беше толкова враждебно настроен. Поне отначало.

— Сега съм всичко друго, само не и враждебно настроен — изрече Йейн и я обгърна плътно с ръце. Притисна я до гърдите си и издатината под кръста му се опря в слабините й.

Лийън допря бузата си до врата му и почувства движението на адамовата му ябълка. Застина напрегната в прегръдката му. Изведнъж осъзна, че не иска да бъде никъде другаде, независимо в кой свят е — неговия или нейния.

— Знам.

Отдръпна главата си за момент и я погледна внимателно.

— И как смяташ да постъпим?

Лийън почувства нетърпението му.

— Готова съм да приема всяко предложение.

— Никога не съм срещал жена като теб…

— Съмнявам се, че някога ще срещнеш отново.

— Да. И пак да.

Йейн въздъхна и потърси устните й. Тя ги посрещна с трескав копнеж. Помежду им възникна някаква магия. Бяха един за друг.

Душите им се сляха в една. И както реката носеше водите си покрай лятната къща, така и тя се остави на желанието, което отнасяше надалеч грижите и неприятностите.

Не се възпротиви, когато той помете странните й дрехи от леглото и постла кадифените покривки и копринените завеси край огъня. Помогна му и легна до него на изисканото ложе.

Този път агресивният беше той. Измъкна ризата от полата, изхлузи я наопаки и я метна в другия край на стаята. Тя се надигна на лакти и докосна карирания плат.

— Променил си десена заради мен, Йейн — каза тя, съблече полата му и я захвърли при дрехите на пода. Погали голото му тяло, мускулестите му рамене, стройната му талия и гладкия му гръб.

— Да.

— Струва ми се, че знам защо.

— Наистина ли знаеш? — попита той и се изтегна с целия си ръст до нея под завивките.

— Ще поговорим ли някога откровено за това?

— По-късно — отговори той и подразни ухото й с език.

— По-късно ли?

— Да. Доста по-късно.

Махна, кожения халат и наметката от гърдите й и ги обхвана нежно с ръце. Тялото й потръпна от удоволствие, докато галеше с палци зърната на гърдите й. Устните му предизвикваха, вкусваха, опипваха, а ръцете му милваха бедрата й, докосвайки я интимно.

— Обичам те, Йейн.

Отвръщаше на чувствеността му и усещаше аромата на кожата му, примесен със свежия дъх на сапун.

Той застина за част от секундата.

— Опасно е да кажеш на един мъж, че го обичаш, красавице — отвърна с дрезгав от желание глас.

— Знам — свали долните му панталонки и ги изрита с крак от ложето, разголвайки пълната му възбуда. — Но мисля, че ти също го знаеш — изрече тя и се надигна предизвикателно срещу него.

Лийън захапа игриво долната му устна.

— Това за какво беше, красавице?

— За да съм сигурна, че разполагам с цялото ти внимание.

Йейн обгърна лицето й с ръце и трескаво отвърна на целувката. После намести тялото й под своето, като умело разпалваше у нея страстта.

Лийън изстена и започна да го насочва с нежни докосвания.

— Не бързай толкова, красавице — прошепна той с потъмнели от страст очи.

— Искам те до болка — въздъхна тя на пресекулки и вдигна устни към неговите. Ръцете й се забиха в стегнатата му плът.

Топлият им дъх се сля, станаха едно цяло и тя бавно и сигурно се придвижи към него. Тласък след тласък телата им се извиваха в хармония, идеално допълващи се и отвръщащи на необходимостта на другия. В момента, когато той понечи да извади горещата си мъжественост от нея, тя трескаво го прегърна и двамата изживяха неописуемия екстаз.

Лежаха удовлетворени лице срещу лице: Йейн, обгърнал собственически краката й със своите, а тя — сгушена в прегръдката му.

Лийън вдигна глава и го погледна в очите.

— Щастлив ли си с мен, Йейн?

Той я целуна звучно по веждата.

— Даряваш ми огромно удоволствие, красавице.

— Да, но правя ли те щастлив?

— Ти си една настойчива хлапачка — каза той и я тупна по дупето.

— Ох!

Прехвърли я върху себе си и започна със силни и уверени движения да масажира мястото, където я плесна.

— Да. Правиш ме много щастлив. Повече не се виждам без теб. Не след година и един ден. Завинаги.

— Толкова щастлив ли си, както с първата си жена?

Ръцете му застинаха на място.

— Мисля, че трябва да научиш за нея, красавице.

Вече не долавяше болка в гласа му. Просто тъга по нещо изгубено. И надежда, че е спечелено нещо ново.

— Мислех, че никога няма да стигнем до този разговор — каза Лийън.

— Да. Доста далеч стигнахме тази нощ.

— Разкажи ми тогава… — изтърколи се и се сгуши в него.

— Тя беше Макгрегор. Млада като Сези. И ме обичаше. Не мина и месец от сватбата, когато разбра, че е бременна. Бях на върха на щастието си. Разбираш ли, исках да имам син, който да продължи името Макбрайд. Замълча, за да освежи паметта си.

— Това е съвсем нормално — намеси се Лийън с желание да облекчи поне малко болката му. Дълбоко в сърцето си беше уверена, че е успяла.

Йейн прокара пръсти през косата си.

— После дойде време да ражда. Беше толкова дребна! Напъните продължиха няколко дни. Още чувам виковете й… поне докато те срещнах, ги чувах — закри очи с ръка. — Синът ми се роди с ужасни увреждания… мъртвороден. Всъщност бях благодарен на бога.

Разтревожена, че може да не продължи, Лийън се обади:

— А жена ти?

— Последва бедното малко бебе след една седмица.

Лийън преглътна топката, заседнала в гърлото й, и избърса сълзите си. Искаше да му помогне, но не знаеше как. Почувства облекчение, когато той откри очите си и сам се обърна към нея.

— Погребах и двамата сам и се заклех никога вече да не ставам причина за такъв печален край, на която и да е жена. Следващите шест месеца изкарах с бутилка в ръка.

Сега разбираше защо брачният договор му е бил толкова необходим, помисли си Лийън. Това обясняваше и присъствието на бебешката дрешка в сандъка му. Служеше му за талисман срещу изкушението. Грешка, беше му служила.

— Тогава ли изпрати Сези на училище?

— Да. Но, както ти казах, тя така се представила, че скоро трябваше да си я прибера в къщи.

— Предполагам, че го е направила, за да бъде до теб в този труден период.

— Сигурно. В крайна сметка на нея й дойде до гуша от пиянството ми и накара Габхан Макгрегор да ме заключи в стаята. Казаха ми, че съм бил като луд и съм крещял Парлан или Алистър да ме освободят от затвора ми. Нищо не помня. Накрая Сези изпратила да повикат Парлан. Той доста бързо ме вкара в правия път.

— Значи тя тогава се е запознала с него.

— Да.

— И ти обвиняваше себе си за бременността й.

На устните му се появи лека усмивка.

— Обвинявах се, че поканих този конекрадец в къщата си. Нямах нищо общо с бременността й. Тя си е лично тяхна работа. Но с теб, красавице, ще е съвсем различно.

— Можеш да се обзаложиш, че ще е различно.

Лийън пъхна едната си ръка под него, и го прегърна с другата. Вгледа се в магнетичните му сини очи.

— Ще видиш, всичко ще е наред. Ще направим така, че да е наред — повтори и се притисна към него.

От този момент нататък Лийън остави само тялото си да говори, да съпреживява и да обяснява всичко, което трябваше да си кажат. Този път и двамата не заспаха до зазоряване.

На следващата сутрин изпратиха Парлан, Сези и Елизабет до Мийл Мор и се отправиха с понитата към Гленкоа.

— Оставяме понитата вкъщи и веднага отиваме да намерим Алистър — каза Йейн. — Но те предупреждавам, че той няма да ни прости лесно нарушаването на свещения шотландски закон на гостоприемството.

По пътя към северния проход духаше леден вятър и земята почна да се покрива със снежна пелена. Лийън погледна в далечината. Тъмни облаци бяха увиснали в небето и ги заплашваха с допълнителни неприятности.

Помисли си, че и времето е срещу тях и се влошава, за да усложни още повече незабавното отпътуване на капитан Робърт Кембъл от Гленкоа.