Вивиан Найт-Дженкинс
Вечният танц на любовта (12)

Глава единадесета

— Ето, изпий това — Йейн беше много разтревожен за нея.

Лийън лежеше, увита в меко вълнено одеяло. Под него нямаше нищо върху себе си. За Йейн ставаше все по-трудно и по-трудно да остане безразличен към нея. Ако изобщо някога е бил.

Доставяше му удоволствие да я наблюдава — нещо, което отричаше пред себе си от доста време. Улавяше се, че го върши все по-често. Наблюдаваше я, когато смяташе, че не го вижда, а напоследък дори когато знаеше, че го гледа.

Харесваше усмивката й, грацията, с която прекосяваше стаята, начина, по който примигваше, когато не разбира нещо, бръчките по челото й, когато беше угрижена.

Удивяваше се на индивидуалността на нейния дух.

Лийън наистина беше необикновена, но не в лошия смисъл на думата. Беше прекрасна по начин, който явно самата тя не съзнаваше. Йейн непрекъснато си повтаряше, че не иска, че няма нужда от жена, която да излекува израненото му сърце. Че възможността за съжителство с някоя жена е последното нещо, което би му минало през ума, и че отдавна е отхвърлил идеята да се ожени повторно.

Възможно ли е да се лъже?

Болката, заключена в душата му, все още е твърде силна, за да я сподели с някого. Въпреки това започна сериозно да се пита дали не се е затворил в саморъчно изграден затвор, защото е страхливец и защото му е по-лесно да се справя с живота без емоции, вместо да го посрещне с отворени сетива и чувства, както правеше Лийън.

— Какво е това? — запита Лийън, взе чашата и подуши с подозрение тъмното й съдържание.

Сините й очи за момент стрелнаха неговите, преди отново да погледне към течността.

Йейн нямаше никакво понятие какво съдържа чашата, въпреки че беше опитал питието, преди да го предложи на Лийън.

— Не е по-горчиво от слаб чай. Мирише на вино, изсушени розови листа, пелин, хвойна и запален торф. По малко от всичко. Мангус го забърка — каза той.

— Ето, значи, къде си бил докато се къпах — в къщата при Актриоктан.

— Да. Мангус разбира от билки и корени. Много хора в Гленкоа го търсят, когато са болни.

— Аха, лечител.

Йейн отвърна с някаква рецитация на галски, която Мангус му беше казал да изрече в нейно присъствие.

— Мога ли да попитам за какво беше всичко това?

— Това е заклинание, красавице. Мангус ми каза, че е доста ефикасно в комбинация със сместа.

— Сигурно ме будалкаш.

— Да те будалкам ли?

Йейн направи комична физиономия. Особеният начин, по който разговаряха, беше започнал почти да му допада.

— Вземаш ме на подбив.

— А защо трябва да те вземам на подбив за толкова сериозно нещо? Изпий сега отварата, за да не отидат усилията на Мангус на вятъра — каза Йейн и кимна в посока на чашата.

От време на време Лийън му приличаше на ужасно любопитно малко дете, способно да изрече най-неочаквани неща и да зададе най-неудобни въпроси.

Едновременно объркваща и възхитителна.

Наблюдаваше как сръбва неохотно от ароматната смес. Отпи малко и я задържа в устата си. С героична усмивка, която можеше да мине и за гримаса, Лийън преглътна, макар да изглеждаше, че повече й се ще да изплюе отварата.

— Не е чак толкова лошо — изрече най-накрая. — Всъщност доста облекчава гърлото ми.

— Мангус каза, че ако го изпиеш, до утре болестта ти почти ще изчезне.

Лийън отпи втора глътка, след това трета.

Йейн забеляза с облекчение, че цветът на лицето й значително се е подобрил. Но това може би се дължеше не толкова на лекарството, колкото на откритието, че в лятната къща Глийн-лийк-на-муд, която представляваше умалено, но все пак доста впечатляващо копие на голямата къща в Карнох, имаше баня. Лийън се изкъпа веднага щом влязоха.

Сега изпраните й дрехи бяха прострени до огъня в спалнята. Бялото й като алабастър рамо се подаваше примамливо изпод одеялото и му напомняше за една скулптура, която беше видял във Флоренция. Беше дело на същия художник, който е нарисувал и тавана на Сикстинската Капела. Йейн беше обходил много места, беше видял много неща и срещнал всякакви хора. Но нищо не можеше да се сравни с шотландските планини. Поне до този момент. Сърцето и душата му бяха пленени от тях. Откъснатостта им от останалия свят ги правеше още по-привлекателни. Вечно променящи се, те можеха да бъдат безмълвни и искрящи в един момент, мрачни и неприветливи в следващия. Човек трудно можеше да ги обича, но беше невъзможно и да ги мрази. И най-важното — в тях никога, никога не можеше да скучае.

Същото беше и с Лийън.

Изпита настойчиво желание да прокара пръстите си по бляскавите й тъмночерни къдрици, в които играеха светлосенките на огъня, но не посмя. Мечтаеше да притисне стройното й голо тяло до своето и да познае нежните извивки на кръста и гърдите й, мамещите дълбини на бедрата й, но не можеше да си го позволи. Искаше да погледне в невероятно живите й очи и да й каже неща, които не беше казвал на никоя друга жена, дори на първата си съпруга. Нещо го възпираше, нещо различно от миналото му. Не беше и самообладанието, с което толкова се гордееше и което за съжаление страшно му липсваше в отношенията му с Лийън.

С външността и физиката си Лийън го привличаше много повече от десетките млади шотландки, които беше срещал през последната година, докато Сези в крайна сметка не реши, че е най-добре да се ожени отново и да миряса. Понякога смяташе, че приятелките на сестра му нарочно го предизвикват и това не беше случайност. Те наистина го нравеха. Той беше първокласна партия — син на благородник, с доста добро материално положение. Имаше голяма и красива къща, неизброими връзки и познанства. А сега беше очарован от жената, която стана негова съпруга съвсем случайно, която нямаше никакво понятие за богатството му, и както подозираше, едва ли щеше да бъде впечатлена, дори и да знаеше.

„Сазенах“ на всичко отгоре!

Щеше ли да го оправдае баща му, ако беше жив? Щеше ли да се зарадва майка му?

Каква ирония на съдбата и колко дяволски труден понякога е животът.

Споменът за родителите му породи у него мисли за семейството и дълга. Трябваше да каже на Лийън. През целия ден знаеше, че се налага да го направи, но въпреки това отлагаше нарочно.

— Има нещо, за което трябва да поговорим, красавице. Достатъчно дълго го отлагах — започна той.

Взе една купичка с овесена каша от поставката над огнището, пое недопитата й чаша и я смени с димящото ястие. Тя се наведе напред, за да подвие крака под себе си, и лицата им се оказаха едно срещу друго.

Дъхът й миришеше на рози, току-що измитата й коса — на меден сапун с аромат на пирен, бузите й — на лосиона от биволско мляко и ароматни треви, който й беше донесъл Мангус. Тези ухания се сливаха с есенцията, която беше единствена и нейна. Никога не беше изпитвал толкова неистово желание да я целуне, както сега.

Отдръпна се от нея само за да докаже на себе си, че е способен да го направи.

— Мангус искаше да ти прати малко телешка супа за усилване на кръвта, но му казах, че едва ли ще я изядеш — разклати течността в инкрустираната винена чаша. Старият човек й беше пратил не само лекарството и лосиона, но и овесената каша и баницата с месо, която Йейн също беше опитал, преди да й я предложи.

Лийън поклати глава.

— Искаш ли малко кейк с овесената каша? — запита той рязко.

— Не. Благодаря.

Йейн остави чашата на масата зад креслото и се наведе, за да добави един брикет от торф към буйния огън. След това се изправи, облегна лакти на камината и се загледа мълчаливо в оранжевите пламъци.

— Струва ми се, че допреди секунда не храната те интересуваше — изрече замислено Лийън.

Погледна я през рамо.

— Права си. Нямаше нищо общо с храната.

— А с мен имаше ли нещо общо? — предизвика го тя.

— Да.

— Мислеше ли да ме целунеш?

Йейн повдигна вежди.

— Може би.

— Сега не се намираме нито на сватба, нито на полето за каманахд, пълно с хора, които могат да се намесят. Няма го Алистър, за да овладее ситуацията, а и сестра ти не спи в една стая с нас.

— Няма ги. Сами сме. Това пречи ли ти?

— Може би. А на теб?

— Може да се каже. Най-вече затова защото в момента имам пълна власт над теб.

— И точно това те възпира да прекрачиш платоничната жълта линия, която начертахме с теб при сключването на споразумението ни, така ли?

— Какво е сложил Мангус в тази отвара?

— Сигурно серум на истината.

— Какво?

— Няма значение. Да се върнем на темата. Ти няма да позволиш никой от нас да прекрачи границите на приятелството, нали?

— Смятам, че така е най-добре.

— Нямам какво повече да кажа.

— Това означава ли, че си на същото мнение?

Лийън отвърна с въпрос:

— И за какво искаше да говориш с мен, преди така необмислено да започна да те занимавам с глупости?

Вниманието му отново се прехвърли върху огъня.

— Утре сутринта ще те заведа вкъщи и след това ще замина за голямата къща на Лох Ломонд — съобщи той. Тонът му беше значително по-груб, отколкото искаше. Смекчи го и обясни. — Писмото, което ми предаде Робърт Кембъл по повод на пожара беше достатъчно достоверно. Трябва да ида и да установя какви са щетите, за да дам нареждания на Габхан Макгрегор — моя иконом — за незабавно възстановяване на западното крило.

Йейн вдигна поглед, за да види реакцията й.

Беше отворила широко очи и по изненадата и разочарованието, изписани в тях, разбра, че я е сварил неподготвена. Тя изрече бързо:

— Тогава ще дойда с теб.

Реакцията й не го изненада. Всъщност, незнайно защо, я очакваше.

— Не мога да го позволя.

— Смятах, че сме приятели — изрече тя с леко треперещ глас.

Йейн кръстоса ръце зад гърба си и се обърна с лице към нея. Към жена си.

— Така е, красавице.

Тя не настоя за обяснение, но изглеждаше толкова уязвима и отчаяна, че той трябваше да й обясни. Мотивите му бяха три. Първо, длъжен беше да види какво е станало с къщата на Лох Ломонд. Второ, не беше съгласен да излага Лийън на опасностите на жестоката зима в планината, особено при сегашното й състояние. И трето, смяташе, че раздялата му с нея за известно време може да помогне за потискането на огъня, който гореше в слабините му, и да забави пробуждането на чувства, които до този момент го бяха заобикаляли, и то успешно. Йейн реши да сподели с нея само първите две причини.

— Не те изоставям, ако мислиш така — рече той със спокоен глас. — Това пътуване ще продължи няколко дни и ще бъде много тежко. Не мога да те изложа на опасностите на стихиите, и то точно сега. Не и след днешния ден. Моля те да останеш тук и да бъдеш мои очи и уши. Можеш да обядваш от време на време със Сези и Парлан, ако имаш настроение. Той знае, че предпочиташ безмесни храни. А под навеса има достатъчно торф, ако свършат запасите в къщата.

— А Робърт Кембъл и шайката му?

— Разбирам безпокойството ти, но не трябва да се отчайваш. Алистър знае как да държи в подчинение наемниците. Дори и такива, които не са му подвластни. Между другото, Робърт Кембъл не е глупак. Едва ли би посмял да причини някоя неприятност, докато се намира под закрилата на гостоприемството на старейшината.

Лийън се почувства наистина изоставена, независимо какво й говореше Йейн и какво си казваше тя самата. Мисълта да се грижи сама за себе си в Гленкоа без Йейн или да се справя в примитивния седемнадесети век с допълнителните неприятности, които можеха да създадат войниците, й причиняваше треска, както никое представление досега. Не искаше, но знаеше, че трябва да го попита:

— Колко време няма да те има?

Докато пътуваха към лятната къща на Алистър, Йейн й изглеждаше угрижен, отчужден. Сега знаеше защо. През цялото време беше обмислял как да се измъкне от Гленкоа, от нея и от неприятностите, които му причинява.

— По-малко от половин луна.

— Говори на английски, Йейн! — изрече рязко тя.

Обвиняваше лекарството на Мангус за неприятното усещане в стомаха си, а не съобщението на Йейн.

Той я изгледа с любопитство.

— На английски говоря, красавице.

— Ще ти бъда признателна, ако определиш някакъв срок за това… това пътешествие… в дни, вместо… вместо в луни.

— По-малко от четиринадесет, поне така смятам.

„Две седмици!“ Какво ли не се случваше само за един ден, да не говорим за две седмици. Йейн стопроцентово щеше да вземе меча със себе си. А без него нямаше никаква надежда да се измъкне от миналото. И още по-лошо — какво ще стане, ако на него му се случи нещо и изобщо не се върне? Съдбата не може да е толкова жестока, че да й отнеме и последната сламка, за която се беше уловила.

Разкъсвана от съмнения, тя се бореше със завладяващото я чувство на отчаяние. Опитваше се да се контролира, въпреки че едва се сдържаше да не разкрие историята си с надеждата, че заради нея той няма да я изостави.

Лийън изведнъж разбра, че най-много я безпокои отсъствието не толкова на меча, колкото на мъжа. Съзнанието за тази промяна я изплаши повече от възможността да остане две седмици сама в Гленкоа, без никакъв шанс да се добере до меча.

Опита се да потисне чувството за несигурност, което я обхващаше. Обходи внимателно с поглед Йейн, застанал в сянката, лицето, влажната коса и мускулестата му шия над бялата ленена риза. Имаше чувствени устни и силни ръце. Тази комбинация влудяваше въображението й.

Волевата му личност и вроденото кавалерство я караха да забрави коя е, къде се намира и колко дълбока граница разделя нейната реалност от неговата.

Все още не можеше да си обясни врявата, която той вдигна по повод на желанието й да се изкъпе „посред зима, и то с настинка“. Остана непреклонна и в крайна сметка той отстъпи и запали огън и в трите огнища на Глийн-лийк-на-муд. След като къщата се затопли и стана уютна, напълни с топла вода едно дъбово корито.

Беше се наслаждавала на ваната в продължение на четвърт час, като не престана да мисли колко зависима от шотландеца е станала напоследък. За нейна изненада Йейн също се беше изкъпал.

— Не трябва да си позволяваш да станеш прекалено зависима от мен, красавице — рече с невесела усмивка Йейн и прекъсна размишленията й.

„А сега кой чете мисли?“

Лийън прехвърли вниманието си от тялото му върху това, което й говореше. Последните му думи прие като знак, че няма намерение да й обяснява подробно решението си по простата причина, че не са женени, а само обвързани с брачен договор.

— Прав си, разбира се — съгласи се хладно тя.

Беше се влюбила в него. Неспасяемо.

Жената, която не можеше да бъде покорена от никого и от нищо. Какъв майтап!

Фактът, че Йейн беше непостижима цел, я вбесяваше и я караше да се ядосва и на себе си, и на него. Плачеше й се. Но вместо да се отдаде на самосъжаление, се обвини в пълно оглупяване. Имаше два крака и знаеше доста добре как да стои на тях. Независимостта беше неин мироглед — последното нещо, което би й минало през ум, е да виси на шията на Йейн Макбрайд. Не знаеше какво я беше подтикнало да изпробва силата на приятелството им.

Лийън се опита да обуздае чувствата си, да ги забави като на стопкадър, за да може да ги анализира и след това да ги постави под контрол и на мястото им в мозайката. Не успя.

От родителите си беше наследила не само непримиримия състезателен дух, но и усета да избягва неравностите по пътя. Реши временно да остави чувствата си настрана, в някой тъмен ъгъл на съзнанието.

— Добре. Ще се видим, когато се върнеш. И, ако обичаш, не се чувствай задължен да тичаш при всеки мой каприз. Сигурна съм, че тук всичко ще бъде тип-топ, докато те няма.

Говореше с пресилено приповдигнат тон. Оставаше да убеди и себе си в това, което каза на Йейн.

Отмести настрана недокоснатата храна и се надигна с толкова достойнство, колкото й позволяваше вълненият саронг.

— Чувствам се доста уморена и бих желала да си почина. Ще се видим утре сутринта.

Лийън стисна устни и се отправи към стълбата, която водеше към втория етаж. Там се намираха комфортните спални.

— Красавице?

Спря.

— Внимавай по стълбите. Последното стъпало е доста по-високо от останалите. За неканени посетители.

Тя кимна през рамо и продължи към желаното легло, в което я чакаше грейка и нощви с живи въглени, за да топлят стаята.

— Лийън? — изрече бавно той.

Йейн рядко изричаше името й, и то когато имаше да сподели с нея нещо важно. Спря отново, но пак не се обърна.

— Кълна се, че бих те взел със себе си, ако смятах, че е редно. Но съм убеден, че ще ти е по-добре тук. Дай боже, да се върна от голямата къща на Лох Ломонд, преди да е минало достатъчно време, за да се затъжиш за мен.

Устните й потрепериха. Разбра, че Йейн се опитваше да я отвлече от мислите за раздялата, като се шегуваше с това, че ще й липсва. Нямаше настроение да му отвръща по същия начин, защото, честно казано, той наистина щеше да й липсва. И то повече, отколкото би признала дори пред себе си.

— Искрено се надявам да е така — отговори с толкова силен глас, колкото й позволи пресъхналото гърло и накърненото самочувствие.

Лийън се качи бавно по стълбите и остави Йейн сам с мислите му. Молеше се подскачащите камъчета по Лох Актриоктан наистина да носят късмет на тези, които ги хвърлят. Йейн едва ли можеше да знае, че тя залага на бързото му и сигурно завръщане в Гленкоа живота, бъдещето и съвсем сигурно здравия си разсъдък.

 

 

На следващата сутрин тя и Йейн се разделиха доста набързо.

В деня след раздялата им, Сези и Парлан се преместиха в собствения си дом на реката Коа. Лийън се бореше със страховете си и се опитваше да се справи някак, без Йейн да е непрекъснато до нея.

На другата вечер Лийън взе участие в състезанието по стрелба с лък за мъже и за жени и спечели първото място. Отпразнуваха го с вино, поднесено в гравираните чаши на Алистър.

Последвалите дни използва за гостуване на Сези и за работа над балета „Лешникотрошачката“, спонсорирано от Алистър Макдоналд. Това щеше да й помогне да се внедри във вражеския лагер на капитан Робърт Кембъл от Гленлайън.