Вивиан Найт-Дженкинс
Вечният танц на любовта (11)

Глава десета

Лийън се събуди и видя, че мъжът на мечтите й лежи до нея. Деляха ги не повече от десет сантиметра. Беше подпрял глава на ръката си и я гъделичкаше по устните с една от къдрици й. Тя отвори сънените си очи, срещна настойчивия му поглед и се усмихна на издраното му и насинено лице.

— Събуди се, красавице — изрече той нежно. — Обещах ти пътешествие до Лох Актриоктан. Реших днес да бъде денят на лебедите.

Лийън почувства, че зад думите му се крие нещо друго. Протегна се и направо попита:

— Какво имаш предвид?

Йейн вдигна вежди.

— Защо реши, че имам нещо специално предвид?

— Не знам, но имам чувството, че е така.

Йейн нави къдрицата й около пръста си и започна да изпитва нейната еластичност.

— Ти май четеш мислите ми, красавице?

Лийън изтегли косата си от пръстите му и я отметна зад ушите.

— Само когато се усмихваш.

— Така ли? — попита той и отново хвана кичур от косата й.

Лийън внезапно усети в гърдите си пърхане като от ято пеперуди, които се блъскат и се опитват да излязат навън.

— Когато се усмихваш, около очите ти се появяват бръчици. Това е показателно.

— За какво?

— За това, което мислиш. Нали знаеш, че разбирам езика на тялото. Мога да чета като по книга… стига да не е напечатана със ситни черни букви.

Отново се появи полуусмивката му.

— Ти си странна…

— Красавица — довърши Лийън. — Вече го знам. Не знам обаче защо точно днес ще ходим да гледаме лебедите.

Тя се прозя, протегна се и се отдръпна, за да вижда по-добре лицето му. Йейн бързо седна на леглото.

— Защото Сези и Парлан трябва да останат за известно време сами. Тя няма да може да се прибере в дома си поне до утре сутринта.

— Е, и?

— И защото мислех, че ще ти е приятно да се отдалечиш малко от войниците.

Йейн се изправи и протегна ръка. Помогна й да стане. Силната му ръка накара още съненото й тяло да затрепти. Събуди се окончателно и заживя.

— Винаги ли си толкова жертвоготовен?

Опита се безуспешно да оправи полата си.

— Когато ми изнася — отвърна той.

Гласът му беше толкова безизразен, че Лийън вдигна очи и го погледна в лицето.

Беше отметнал леко коса от царственото си чело, върху което се виждаше стар белег от дясното слепоочие почти до основата на носа. Не го беше забелязала досега, може би защото косата му обикновено го покриваше.

Изпита непреодолимо желание да прокара нежно пръсти по тънката бяла линия. Да изучи очертанията му, както и контурите на лицето му, за да ги съхрани в паметта си завинаги.

— Но от време на време и когато не ти изнася — изрече тя, борейки се с импулса си.

— О, красавице, не мисли, че съм светец. Боя се, че ще останеш жестоко разочарована. Истината е, че аз също искам да се отърва за малко от Червенодрешковците. По обяд Мангус ще тръгне обратно за Актриоктан. Смятам, че бихме могли да го придружим и да разгледаме долината. Ти май не си виждала голяма част от нея, а времето е необичайно хубаво…

Остави на нея да довърши изречението да отхвърли или да приеме предложението му.

Лийън си помисли, че една разходка из долината е доста съблазнителна. След като започна да свиква с мисълта, че по незнайно какъв начин е преодоляла огромни разстояния във времето и пространството, изпита желание да научи нещо повече за средата, в която е попаднала.

Можеше да се нарече любопитство. Или първичен изследователски инстинкт. Или бягство от скуката. Не знаеше какво точно, но й беше станало навик да изучава местния колорит, когато посещава някой нов град и разполага с малко свободно време. Защо този път трябваше да е по-различно?

— Убеди ме. Дай ми само няколко минути, да се поосвежа и съм готова за тръгване.

— Добре. Ще изляза навън и няма да ти преча.

— Благодаря — Лийън огледа стаята. — Между другото, къде е Парлан?

— Долу, в голямата къща — намигна й. — Не се притеснявай, ще се погрижа да не връхлети тук внезапно.

— Още веднъж благодаря.

— Удоволствието е изцяло мое. Взе палтото си от закачалката до вратата и го облече.

Лийън го проследи с поглед, докато излезе. В секундата, в която вратата се затвори зад него, вниманието й се прехвърли върху меча му, останал на закачалката. Вгледа се в жълтите сапфири, които премигваха насреща й като котешки очи, сякаш я окуражаваха да извади оръжието от ножницата.

„Какво ти става? — запита се тя. — Ето ти я възможността, която чакаше. Да не би да имаш намерение да стоиш като пън и да я оставиш да се изплъзне изпод носа ти? Не изглупявай!“

Лийън продължи да съзерцава меча още една минута.

„Защо се бавиш? Не искаш ли да се прибереш у дома?“

Направи една колеблива крачка към меча.

„Значи си влюбена в Йейн. Но любовта ти не е споделена. Готова ли си да пожертваш всичко, за което си работила цял живот, в замяна на самотно страдание в едно време, в което никога няма да бъдеш на мястото си?“

Лийън несъзнателно спря да диша и се приближи до меча.

Посегна и пръстите й се сключиха около хладната метална ръкохватка. Започна да издърпва оръжието от кожената ножница милиметър по милиметър.

— Божичко, вие двамата с Йейн наистина сте много мили.

Гласът долетя откъм гърба й. Лийън дръпна ръката си като опарена и стреснато се извърна към леглото.

— Сези, змийче такова! Защо не каза, че си будна? Изплаши ме за цяла година напред!

Сези целуна спящото бебе по главата.

— И да пропусна чудесната възможност да подслушвам ли? — попита невинно тя. — Защо ще правя такава глупост? Ами ако изпусна нещо важно?

Лийън се престори на много заета да оправя кожите върху леглото. Отдели доста време и за да струпа част от тях върху краката на Сези. Йейн беше прав — сестра му беше ужасно хлапе, от най-ужасните.

— Тогава, предполагам, си чула, че решихме да придружим Мангус до Актриоктан? — каза Лийън, приглади завивките и ги подпъхна спретнато под дюшека точно като в болница. Беше научила това като доброволка в Червения кръст.

— Чух и смятам, че идеята наистина е прекрасна. Имате благословията ми. Стойте там целия ден. И цялата нощ.

— Не очаквах от теб чак такъв ентусиазъм. Дори съм изненадана. Не бях сигурна, че ще се съгласиш да останеш сама толкова скоро след раждането на Елизабет.

— Ако си спомняш, аз имам и съпруг, който да се грижи за мен. Парлан много бързо ще поеме отговорността, ако няма кой друг да го направи. Просто трябва някой да го подтикне малко. Йейн много добре го разбира. Подозирам, че това е една от причините за екскурзията до Актриоктан — Сези замълча за момент и дълбоко се замисли. — Но, може да има и друга причина — завърши тя. — Лох Актриоктан винаги е било скъпо на сърцето му място. Струва ми се, че не би позволил на коя да е да го сподели с него.

— Какво искаш да кажеш?

Ангелската уста на Сези се изви в загадъчна усмивка и тя отвърна нехайно:

— Това, което знам, ще запазя за себе си, скъпа ми снахичке. Може би ще го разбереш и ти…

 

 

Тридесет минути по-късно Мангус тръгна към Актриоктан, придружен от Йейн и Лийън. Неуморимите шотландски понита ги понесоха по криволичещия път в северозападна посока, поне доколкото Лийън можа да я определи. Мангус беше погълнат от вътрешно самовглъбяване и повече от час яздиха мълчаливо. Лийън наблюдаваше мъжете, които поглъщаха с очи северната, но въпреки това чувствена красота на природата — величествените възвишения и долини, масивните скалисти образувания и покритите с вечен сняг горди върхове, подпиращи синьото небе. Гленкоа беше рай за алпинистите, осеян с островърхи крепости и прорязан от бълбукащи потоци. Обраслите с папрат склонове прибавяха допълнителен колорит към красотата на местността.

Най-накрая Йейн проговори:

— Нали не ти е студено, красавице?

— Не съм се замисляла дали ми е студено, но не е. Това място сякаш ме омагьоса.

Йейн кимна.

— Да. Вярвам ти. Искам да кажа, вярвам, че те е омагьосало. Когато бях малък, прекарах тук пет години с Алистър. По същото време най-големият му син Джон живя с баща ми.

— Защо?

— Какво защо, красавице?

— Защо са го направили? Защо са си сменили синовете?

— Ти май не си чувала за настойничеството, красавице?

— Не. Там, откъдето идвам, не го правят. Дори мисля, че не биха погледнали на това с добро око.

— В Шотландия това е широко разпространена практика. Може да се приеме като акт на кръвно братство. Синът на единия род се сменя със сина на другия. Разбираш ли, те обикновено са братовчеди и това е начин да се научи нещо повече за голямото семейство. Така се възпитават уважение и преданост към старейшината. Дойдох в Гленкоа на тринадесет години и до ден-днешен, независимо къде пътувам, винаги нося част от тази долина със себе си. Джон Макдоналд сигурно изпитва същото към обителта на Макбрайдови край Лох Ломонд.

— Винаги ли живееш в долината през зимата?

— Не. Стоя в Гленкоа толкова, колкото би ми се искало. Сега съм тук само заради Сези.

— Заради сватбата й, така ли?

— Да. С Парлан се запознах през първата година от настойничеството. Станахме близки приятели, въпреки че неговите понятия за морал бяха странни за мнозина дори тогава. Направих грешката да го помоля да ми гостува в Лох Ломонд. Нещо беше загазил и Алистър смяташе, че за него ще е добре да прекара известно време някъде извън долината. Между другото, Сези беше чувала да говоря за него доста преди да се срещнат. Нямах понятие, че е съм събудил момичешките й фантазии. Не допусках, че Парлан ще им отговори напълно. Но се получи точно така.

— И резултатът е Елизабет.

— Да.

— Но си дал съгласие да се оженят съвсем наскоро. Защо си чакал толкова дълго?

— Исках да опазя Сези от жестокия начин на живот, който Парлан би могъл да й предложи. Смятах, че за нея ще е най-добре да скъса с него. Но подцених увлечението й. Тя избяга в Гленкоа. Отидох там, за да се скарам с Парлан.

— Досещам се за продължението — тя го е защитила.

— Без да остави място за съмнение. Каза, че трябва да мина през трупа й, за да стигна до него. Той побесня и заяви, че тя трябва да ме послуша и да се върне мирно и кротко в Лох Ломонд, защото е за нейно добро. Много правилно съм се бил противопоставял на събирането им. В крайна сметка и двамата забравиха за присъствието ми и започнаха да се карат.

— Представям си що за сцена е било.

— Сега, като си спомня, наистина ми изглежда доста смешно, но тогава не беше.

— Сигурно.

— Ако се бях опитал да отведа Сези вкъщи, щеше да рита и да крещи. Нямаше да е добре нито за нея, нито за Парлан.

— Нито за бебето — добави Лийън.

— Точно така. Нямах никакъв избор. Не е необходимо да казвам, че разбрах колко много се обичат. В такъв случай не ми оставаше нищо друго, освен да им дам благословията си.

— А коя е жената, с която ме сбърка?

— Всички знаеха, че преди да се срещне със Сези, Парлан е бил голям женкар. Една от най-настойчивите му бивши любовници, някаква англичанка, обсебена от дяволския му чар и характер, заплаши, че ще провали сватбата. Заклех се пред Сези, че няма да го допусна. Все още не мога да си обясня как ти се озова там в разгара на сватбата.

„Съдба“ — помисли си Лийън. Отговорът не бе по-лош, от който и да е друг. Тя въздъхна.

— И ето ме с теб.

Йейн също въздъхна в отговор и повтори:

— Да. Ето те с мен.

„Обвързан с брачен договор с жена от бъдещето“ — довърши тя наум.

Ако Йейн се намираше в Лох Ломонд, щеше ли да се приземи там, а не в Гленкоа?

Изглеждаше логично. Тя вече беше убедена, че мечът му е транспортното средство през времето. Колко различни биха могли да бъдат нещата, ако…

Не й остана време да се задълбочи в предположения, защото Мангус махна с ръка и настоя за внимание.

— Тук ще ви оставя. Посочи тясна пътека, която водеше към малка къща в далечината.

— Ще те видим ли скоро в голямата къща? — попита Йейн.

— Не. Не мога да кажа, че компанията, отседнала у Алистър, ми е много приятна.

Йейн вдигна рамене, но се въздържа от коментар, докато Мангус поемаше по пътеката.

Подкараха понитата си и продължиха по красивата долина, докато стигнаха полегатите брегове на езерото Актриоктан.

Водите му блестяха яркосини под лъчите на зимното слънце: то беше заобиколено от всички страни със скали, застанали като стражи. Йейн ги нарече Аонах Дуб.

Лийън се застоя дълго пред езерото, взирайки се над водата. Единственият звук, който се долавяше наоколо, беше шумното дишане на понито. То поскубваше стръковете замръзнала трева, показали се през изтъняващата бяла покривка на снега. В езерото плуваха ледове, прилични на парчета стъкло необичайна форма.

— Колко е хубаво — възкликна Лийън, опиянена от красотата. — Сези каза, че много обичаш Актриоктан. Сега разбирам защо. Това е прекрасно място за размисъл. Много спокойно.

Беше започнала да привиква с тишината или по-точно с липсата на шум.

Никакви аларми, телефони, клаксони, никакви реактивни самолети, прелитащи над главата ти със свръхзвукова скорост. Никакви неестествени шумове.

— Да — съгласи се Йейн, — през пролетта тревата стига почти до водата. Много е приятно да се разхождаш тук.

— Предполагам, че има и много диви животни.

— Освен лебедите и гъските, покрай езерото се навъртат и жерави и водни свирци.

— Те не са ли морски птици? — попита тя.

Йейн се усмихна.

— Намираме се съвсем близо до най-северния край на долината, който е почти до морето, красавице. Нарича се Мийл Мор. Децата дори твърдят, че са виждали в езерото някакво морско чудовище. Казват, че навремето то можело да лети като птиците, но загубило крилата си, защото предпочело водата пред въздуха.

Лийън си помисли за чудовището от Лох Нес. Дали всяко крайбрежно езеро не е свързано с легендата за страшното създание.

— Чудовището се казва Тарб Уисге — продължи Йейн, — смятат го за най-плахото чудовище на света. Не безпокои никого и не яде дори водните птици. Струва ми се, че този морски звяр много прилича на теб, красавице.

Лийън не можа да се сдържи и се усмихна широко.

— Надявам се, искаш да кажеш, че е вегетарианец.

Йейн отвърна на усмивката й.

— Да. Сигурно това исках да кажа, защото съвсем не те намирам за плаха нито на външен вид, нито по държание.

Лийън отново се обърна към водата. Странно, красивото като приказка езеро се опитваше да отключи някакъв спомен в паметта й. Намръщи се. Нещо прочетено в книгите за крайбрежните земи? Би могло. Или за приливите и отливите край Райтсвил Бийч в Северна Каролина. А може би някакъв сън? Не. Лийън погледна Йейн и осъзна, че всичко е прекалено истинско, за да прилича на сън. Присъствието му беше толкова ярко и живо, както и любовта й от пръв поглед.

— Странно, до този момент съм живяла, без да видя това място, а сега, когато го видях, се чудя как съм могла да бъда пълноценна личност, без да съм била тук поне веднъж. Разбираш ли ме?

Лийън отмести очи от езерото и срещна настойчивия поглед на Йейн.

Той изрече с дълбок, плътен и леко дрезгав глас:

— Да, струва ми се, че знам точно какво имаш предвид.

След секунда й стана ясно, че всъщност говорят за различни неща. Докато нейното внимание беше погълнато от водата, той изучаваше профила й. Изведнъж разбра, че съгласявайки се с нея за красотата на Лох Актриоктан, той говори за нещо съвсем различно — за нея.

Лийън беше едновременно изненадана и поласкана от откритието, че го е развълнувала. Не толкова суетата, колкото чувството за определена женствена сила, я накара да вдигне леко брадичка и да обърне лице към светлината, така че чертите й да се открояват най-добре. Никой мъж досега не й беше правил такова впечатление като Йейн Макбрайд. Той беше ключът за нейната врата, огънят, който топлеше сърцето й, импулсът, влудяващ нервните й окончания.

Но той беше и морето, в което щеше да се удави, ако не внимава.

Имаше усещането, че Йейн всеки момент ще каже нещо много важно. Той слезе от понито си, пусна поводите му, коленичи и взе от брега едно камъче. Хвана го между палеца и показалеца си, изправи се и изви тяло встрани. Очите му бяха на равнището на водата. Йейн хвърли камъчето. То подскочи три пъти по водната повърхност и потъна.

— Бардовете казват, че ако камъчето подскочи по повърхността на езерото, това носи късмет.

Лийън също слезе от понито и остави поводите му да се влачат по земята. Наведе се и си избра кръгъл камък.

— Искам и аз малко късмет, без значение дали е суеверие или не — каза тя и безгрижно хвърли камъка. Той се издигна високо и цопна във водата, без да отскочи нито веднъж. — Жалко!

— Явно никога не си играла на „жабка“.

— Не смей да ми се присмиваш — изрече тя с ръце на кръста.

— Изобщо не ти се присмивам, красавице, виждаш ли да се смея? — попита той с протегнати ръце и вдигнати нагоре длани.

„Усещам как се смееш.“

Той отпусна ръце.

— А сега?

Лийън кимна. Йейн се отказа да спори, и взе от земята плосък камък, сложи го в ръката й и сключи пръстите й около гладката повърхност. Тя едва не се задъха, когато застана зад нея, плъзна бавно дясната си ръка около кръста й и протегна лявата, за да прихване леко нейната.

— Искаш ли да научиш нещо ново, красавице? — изрече тихо на ухото й. По стройната й шия полазиха влудяващи тръпки.

— Винаги — отвърна тя с треперещ глас.

— Хвани тогава камъка ето така — той го нагласи между пръстите й. — Изтегли ръката си назад и леко наляво. — Придвижи я в необходимата позиция, при което тя плътно се опря в силното му тяло. — Сега присвий очи по посока на водната повърхност и се прицели. — Йейн погледна надолу и устните му почти докоснаха бузата й. — Не виждам да си приспиваш очите.

Лийън ги присви.

— Извий ръката си ето така… и мятай към водата малко по-силно. Ето така!

Камъкът отскочи три пъти и изчезна. Лийън отстъпи към Йейн.

Той свали ръката си, но не я пусна.

— Това беше наистина на късмет — каза той, обхвана тялото й със свободната си ръка и потърка брадичката си в косата й.

Лийън се облегна на него и двамата впериха поглед в спокойните сини води на езерото. Наслаждаваха се на удоволствието, което им доставяше физическата близост.

Лийън знаеше, че и нищо няма да излезе. Прекалено различни бяха. Дори езикът, на който говореха, се различаваше. Какво оставаше за разликата в моралните разбирания на Америка от 1992-ра и Шотландия от 1692-ра. Разделяха ги цели триста години и все пак чувствата…

Чувствата ги правеха едно цяло, поне в момента.

— Смятах, че тук живеят лебеди — каза Лийън и постави ръцете си върху неговите, които я притискаха плътно до силното му тяло. Знаеше, че все някога ще й се наложи да се бори с чувствата си към Йейн, но не сега. Не, не сега.

— Да. Тук живеят. Не те излъгах. Но ми се струва, че ще има по-голяма вероятност да ги видим, ако дойдем през пролетта.

Пролетта! Дали ще е още тук през пролетта? Разкъсваше се между надеждата и паниката породена от мисълта какво би могъл да донесе един продължителен престой на това място. Не се съмняваше, че трупата ще се разпадне без нейното ръководство и че всичките години на усилия и труд ще отидат на вятъра. Освен това ще бъде принудена да живее според чуждоземните обичаи, които едновременно я отблъскваха и възхищаваха. Колко време щеше да издържи да сравнява мислено миналото и настоящето, да претегля всяка своя дума и постъпка, да преценява внимателно дори мислите си?

Съществуваше и брачният договор. Какво ще стане, ако преживеят заедно една година и един ден и след това Йейн не пожелае повече да усложнява живота си с нейното присъствие? Не би имала проблеми да се грижи за себе си в собствения си свят. Грешка, нямаше никакви проблеми. Но не беше сигурна, че ще бъде така и в света на Йейн.

Той почувства отчуждението й и бавно и освободи от прегръдката.

— Щом сме дошли чак дотук, искам да ти покажа още нещо, ако, разбира се, искаш да пояздиш още малко — каза той.

Нямаше нищо против, стига нещо да отвлече мислите й от шотландската пролет.

Йейн й помогна да се качи отново на седлото и се отправиха на северозапад към Лох Левен и острова Ейлийн Мунде. Когато стигнаха до бреговете на Левен, Йейн посочи един параклис, построен от ирландски светец на име Мунде. След това с плавно движение на ръката обхвана целия остров и й обясни, че той е гробището на Макдоналдови от Гленкоа.

Заинтригува я историята на Левенските острови и се заслуша в разказа му. На най-големия, наречен Свети Сърф има развалини на манастир, а на остров Касъл, много по-малък от останалите, се намира крепостта, където Мери, кралицата на Шотландия, е подписала абдикацията си преди повече от сто години.

Разказът на Йейн беше много интересен, но Лийън усети как започва да настива. Опита се да го скрие от Йейн, но носът й, несвикнал на такава зима, почервеня и се зареди серия от кихавици, които към края на пътуването се допълниха от дълбока и дрезгава кашлица. Макар че известно време успяваше да крие носа си в наметката, кашлицата я издаде.

Йейн бързо се приближи до нея.

— Ти си настинала — не беше нито въпрос, нито обвинение, по-скоро констатация.

— Нищо ми няма.

Йейн смръщи замислено вежди.

— Защо ли не проверих по-рано?

Приближи понито си до нейното и протегна ръка, за да пипне челото й. Тя се отдръпна, преди да го направи.

— Какво има толкова за проверяване?

— Не си прави шеги с мен, Лийън. А аз няма повече да си играя на каламбури и да ти разказвам стари неща — изрече той строго. — Защо не ми каза, че настиваш? — Очите му я предизвикваха.

Лийън се уплаши от гнева, който видя в тях и реши да се защити.

— Не исках да съм егоистка и да те занимавам с дреболии. По принцип се разболявам трудно, а и ми беше много хубаво и не исках да развалям деня.

Искаше да му обясни, че е работохолик и рядко й се случва да има свободен ден, за да се наслади на простите неща в живота, но се съмняваше, че ще я разбере. Вместо това се задоволи да каже:

— Извинявай.

Гневът в погледа му се стопи моментално и се замени с явна загриженост.

— Когато казах на Алистър, че ще идваме насам, предложи ми да ползваме неговата лятна къща Глийн-лийк-на-муд. Намира се на половината път оттук до Актриоктан. Мисля, че е разумно да пренощуваме там, вместо да пътуваме до вкъщи.

Лийън отново кихна. Гърлото й гореше от болка.

— Струва ми се, че си прав — каза.

Разпозна първите признаци на заболяването. Ядоса се на себе си, задето пренебрегна съветите на лекаря да оперира сливиците си след последното боледуване. Разбира се, не беше очаквала, че ще попадне в толкова ненормална ситуация. Мислеше, че разполага с много време, за да вземе решение.

Денят приключи с тревогата какво ще прави, ако настинката се задълбочи и премине в нещо по-лошо, например бронхит. Как ще се оправи без лекар, без рецепта за антибиотик и без дружелюбната помощ на близката аптека.