Метаданни
Данни
- Включено в книгата
-
Златното ключе
или приключенията на Буратино - Оригинално заглавие
- Золотой ключик, или Приключения Буратино, 1973 (Пълни авторски права)
- Превод отруски
- Георги Константинов, 1981 (Пълни авторски права)
- Форма
- Приказка
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 5,9 (× 16гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Алексей Толстой. Златното ключе или приключенията на Буратино
Превод от руски: Георги Константинов
Редактор: Ангел Каралийчев
Рисунки: Александър Кошкин
Издателство: „Детская Литература“
ISBN: 5–05–002915–5
История
- —Добавяне
Буратино едва не загива поради собственото си лекомислие. Татко Карло му приготвя дрехи от цветна хартия и му купува буквар
След случката с Говорещия щурец в килерчето под стълбата стана съвсем тъжно. Денят изглеждаше безкраен. В стомаха на Буратино също беше тъжно.
Той затвори очи и изведнъж видя печена кокошка на чиния.
Отвори бързо очи — чинията с кокошката изчезна.
Той пак затвори очи и пак видя чиния с каша от грис и малиново сладко. Отвори очи, нямаше я чинията с каша от грис и малиново сладко.
Тогава Буратино разбра, че ужасно му се яде.
Той подскочи към огнището и пъхна носа си във врящото на огъня котле, но дългият нос на Буратино промуши котлето, защото, както знаем, и огнището, и огънят, и димът, и котлето бяха нарисувани от бедния Карло върху старо зебло.
Буратино си измъкна носа и надникна в дупката — зад зеблото в стената имаше нещо, което приличаше на малка вратичка, но тя беше покрита с такава гъста паяжина, че не се виждаше почти нищо.
Буратино започна да обикаля всички кътчета — може би ще намери парче хляб или кокоша кост, оглозгана от котката.
Ах, нищо, нищо скътано за закуска нямаше у бедния Карло!
Изведнъж той видя в кошчето с талаша едно кокоше яйце. Хвана го, сложи го на прозореца и с носа си — чук-чук — разби черупката му.
Вътре в яйцето изписка гласче!
— Благодаря ти, дървено човече!
От разчупената черупка излезе пиленце с пух наместо опашка и с весели очички.
— Довиждане! Мама Кокошана отдавна ме чака на двора.
И пиленцето изскочи от прозореца — иди го гони.
— Ай, ай — започна да вика Буратино, — яде ми се!…
Денят най-после се свърши. В стаята настъпи здрач.
Буратино седеше до нарисувания огън и от глад тихичко хълцаше.
И ето, изпод стълбата, изпод пода се показа една месеста глава. Измъкна се, помириса и се показа едно сиво животно с къси крачета.
Без да бърза, то тръгна към кошчето с талаша, влезе в него, като душеше и шаваше — и сърдито зашумя с талаша. Изглежда, търсеше яйцето, което разчупи Буратино.
След това то излезе от кошчето и дойде при Буратино. Помириса го, като извиваше на всички страни черния си нос, от който стърчаха на всички страни по четири дълги мустачки. Буратино не миришеше на никакво ядене — то го отмина, влачейки след себе си дълга, тънка опашка.
Е, как да не го пипнеш за опашката! Буратино веднага го хвана.
Това беше старият и зъл плъх Скръцльо.
От страх той се спусна като сянка под стълбата, влачейки Буратино, но като видя, че това е някакво си дървено хлапе, обърна се и с бясна злоба се нахвърли да му прегризе гърлото.
Сега пък Буратино се уплаши, пусна студената опашка и скочи на стола. Плъхът — подир него.
От стола Буратино скочи на прозореца. Плъхът — подир него… От прозореца, като премина през цялото килерче, той прелетя на масата. Плъхът — подир него… И тук, върху масата, той хвана Буратино за гърлото, събори го, държейки го в зъбите си, скочи на пода и го помъкна под стълбата, под дъските.
— Татко Карло! — успя само да изписука Буратино.
— Тук съм — отговори един силен глас.
Вратата се отвори и влезе татко Карло. Смъкна от крака си дървената обувка и я хвърли подир плъха.
Скръцльо изпусна дървеното момченце, скръцна със зъби и се скри.
— Ето докъде довежда немирството! — измърмори татко Карло, като вдигна от пода Буратино. Разгледа го да не е пострадал нещо. Взе го на коленете си, извади от джоба си глава лук, очисти я.
— На, яж!
Буратино впи гладните си зъби в лука и го изяде, като хрупваше и мляскаше. След това започна да си търка главата в бодливата буза на татко Карло.
— Аз ще стана умничък и кротичък, татко Карло… Говорещият щурец ми каза да тръгна на училище…
— Браво, мойто момче…
— Татко Карло, но виж какво — аз съм голичък, дървеничък — момчетата в училището ще ми се присмиват.
— Ехе — каза Карло и почеса четинестата си брада. — Имаш право, момчето ми!
Той запали лампата, взе ножица, лепило и парчета цветна хартия. Изряза и слепи якенце от кафява хартия и светлозелени панталонки. Направи и пантофки от стара кожа и шапчица-калпаче с пискюлче от стар чорап.
После облече тези дрешки на Буратино.
— Носи ги със здраве!
— Татко Карло — каза Буратино, — а как ще отида на училище без буквар?
— Ехе, имаш право, момчето ми…
Татко Карло се почеса по тила. Наметна на раменете си единственото си старо яке и излезе на улицата.
Той се върна скоро, но без яке. В ръцете си носеше една книжка с големи букви и интересни картинки.
— Ето ти буквар. Учи се и напредвай!
— Татко Карло, а къде ти е якето?
— Продадох го… Нищо, ще мина и без него… Само ти да си жив и здрав.
Буратино си мушна нослето в добрите ръце на татко Карло.
— Ще се изуча, ще порасна и ще ти купя хиляди нови якета…
Буратино от все сърце желаеше през тази първа вечер от живота си да живее без лудории, както го учеше Говорещият щурец.