Алексей Толстой
Златното ключе (4) (или приключенията на Буратино)

Карло изработва дървена кукла и я нарича Буратино

Карло живееше в едно килерче под една стълба и си нямаше нищо друго освен красивото огнище на стената срещу вратата.

Но красивото огнище и огънят в него, и котлето, което вреше на огъня, не бяха истински, а бяха нарисувани на парче старо зебло.

Карло влезе в килерчето, седна на единствения стол до безногата маса и като повъртя насам-натам дървото, започна да изрязва с ножа си от него кукла.

„Как ли да я нарека? — мислеше си Карло. — Ще я нарека Буратино. Това име ще ми донесе щастие. Познавах едно семейство — всички се казваха Буратино: бащата — Буратино, майката — Буратино, децата — също Буратино… Те всичките си живееха весело и безгрижно.“

Най-напред той изряза от дървото коси, след това — чело, а после — очи…

Изведнъж очите се отвориха и се загледаха в него…

Карло с нищо не показа, че се уплаши, а само попита ласкаво:

— Дървени очички, защо ме гледате така странно?

Но куклата мълчеше, сигурно защото още нямаше уста. Карло изряза бузите, а след това издялка и нос — обикновен.

Изведнъж носът сам започна да се удължава, да расте и стана такъв дълъг и остър, че Карло дори извика:

— Не е хубав, дълъг е…

И започна да му подрязва върха. Но напразно. Носът се въртеше, извърташе се и… тъй си и остана — дълъг-дълъг, любопитен остър нос.

Карло се зае да направи устата. Едва успя да изреже устните и — устата изведнъж се отвори:

— Хи-хи-хи, ха-ха-ха!

И от нея се изплези един тънък, червен език.

Карло, без повече да обръща внимание на тези дяволии, продължаваше да стърже, да реже, да чопли… Направи на куклата брадичка, шия, рамене, тяло, ръце…

Но едва й издялка последния пръст, Буратино започна да удря Карло с юмруци по голото теме, да го щипе и да го гъделичка.

— Слушай — каза му строго Карло, — аз още не съм те добре измайсторил, а ти вече започна да се глезиш… Какво ли ще бъде по-сетне, а?…

И изгледа строго Буратино. А Буратино с кръглите си като на мишка очи гледаше към татко Карло.

Карло му направи от треските дълги крака с големи стъпала. Като свърши с това работата си, той сложи дървеното момче на пода, за да го научи да ходи.

Буратино се поклати, поклати на тънките си крачета, направи една крачка, после друга… скок-подскок — право към вратата, а оттам през прага, та на улицата.

Карло обезпокоен тръгна след него.

— Ей, хитрецо, я се връщай!…

Но кой ти слуша! Буратино бягаше по улицата като заек, само дървените му подметки — туп-туп, туп-туп — тропаха по камъните…

— Дръжте го! — развика се Карло.

Минувачите се смееха и сочеха с пръст бягащия Буратино. На кръстопътя стоеше огромен полицай със засукани мустаци и с триъгълна шапка.

Като видя бягащото дървено човече, той разтвори широко краката си и прегради с тях цялата улица. Буратино искаше да се промъкне между краката му, но полицаят го хвана за носа и го задържа тъй, докато дотича и татко Карло…

— Почакай, аз ще те науча — задъхано проговори Карло и се опита да сложи Буратино в джоба на якето си…

На Буратино никак не му се искаше в такъв весел ден и пред очите на толкова хора да стърчи с краката нагоре в джоба на якето — той ловко се изплъзна, просна се на паважа и се престори на умрял.

— Ай, ай — каза полицаят, — изглежда, че стана пакост.

Започнаха да се трупат хора. Като гледаха проснатия Буратино, клатеха глави.

— Горкият — казваха някои, — сигурно е умрял от глад…

— Карло го е пребил от бой — казваха други, — този стар латернаджия само се преструва на добър, той е лош и зъл човек…

Като чу всичко това, мустакатият полицай хвана нещастния Карло за яката и го помъкна към участъка.

Карло вдигаше прах с обувките си и силно охкаше:

— Ох, ох, защо ми трябваше да правя това дървено момче!

Когато улицата опустя, Буратино вдигна нос, поогледа се наоколо и заподскача към къщи.