Алексей Толстой
Златното ключе (23) (или приключенията на Буратино)

В пещерата

Малвина и Пиеро седяха върху една влажна и топла купчина пръст сред тръстиките. Отгоре ги покриваше гъста паяжина, пълна с криле от щурци и с изсмукани комари.

Малки сини птички, прелитайки от тръстика на тръстика, гледаха с весела почуда тъжното разплакано момиче.

Отдалече се донасяха отчаяни вопли и вой — Артемон и Буратино очевидно скъпо продаваха своя живот.

— Страх ме е! Страх ме е! — повтаряше Малвина и в отчаянието си закриваше мокрото си лице с лист репей.

Пиеро се опитваше да я утешава със стихове:

Ние седим в гората,

где растат цветята,

жълти и приятни,

много ароматни.

Двама цяло лято

тук ще си живеем,

ще сме си самички —

да се чудят всички.

Малвина затропа с крака:

— Вие ми дотегнахте, дотегнахте ми, момченце! Откъснете друг, пресен лист — не виждате ли, че този целият се измокри и разкъса.

Внезапно — шумът и воят в далечината утихнаха. Малвина отчаяно плесна с ръце:

— Артемон и Буратино…

И захлупи лице на земята в зеления мъх.

Пиеро се суетеше изплашен около нея. Вятърът тихо свиреше с метличките на тръстиката.

Най-после се чуха стъпки. Сигурно идеше Карабас Барабас, за да хване грубо Малвина и Пиеро и да ги натъпче в своите бездънни джобове. Тръстиката се раздвижи и се показа Буратино: носът му — стърчи, устата му — усмихната до ушите. След него накуцваше изподраният Артемон, натоварен с двата вързопа…

— Амаа, ха, ще се бият с мене! — каза Буратино, без да обръща внимание на радостта, с която ги посрещнаха Малвина и Пиеро. — Какво са за мене котки, лисици, полицейски кучета, какво е и самият Карабас Барабас! Тфу! Момиче, качвай се на кучето, момче, дръж се за опашката. Тръгваме…

И той мъжествено закрачи по буците около езерото, като блъскаше с лакти тръстиките и проправяше път към отвъдния бряг.

Малвина и Пиеро не смееха дори да го попитат как завърши боят с полицейските кучета и защо не ги преследва Карабас Барабас.

Когато стигнаха другия бряг на езерото, благородният Артемон започна да вие и да куца с всичките си крака. Трябваше да починат и да превържат раните му. Под огромните корени на един бор, израснал на каменист хълм, видяха да зее пещера. Вмъкнаха в нея вързопите, в нея влезе и Артемон.

Благородното куче най-напред облизваше крачетата си и после ги протягаше на Малвина. Буратино дереше от старата блуза на Малвина превръзки, Пиеро ги държеше, Малвина превързваше крачетата.

След като превързаха Артемон, сложиха му термометър и кучето спокойно заспа.

Буратино каза:

— Пиеро, изтичай до езерото и донеси вода.

Пиеро се помъкна послушно, като бърбореше стихове и се спъваше. Из пътя загуби похлупака и едва донесе вода на дъното на чайника.

Буратино каза:

— Малвино, тичай, събери сухи клони да запалим огън.

Малвина погледна с укор Буратино, повдигна рамене и донесе няколко сухи клончета.

Буратино каза:

— Цяло наказание е да живее човек с такива като вас, добре възпитани…

Донесе си сам вода, събра сам клони и борови шишарки, сам запали огън при входа на пещерата — тъй буен, че високите клони на бора започнаха да се клатят… Сам свари какао с вода.

— По-бързо! Сядайте да закусим…

Малвина през цялото време, свила устни, мълчеше. Но сега тя каза — доста твърдо, с глас на възрастен човек:

— Не мислете, Буратино, че щом сте се били с кучетата и сте победили, щом сте ни спасили от Карабас Барабас и щом изобщо сте се държали мъжки, то поради всичко това все не сте длъжен да миете ръцете и зъбите си преди да седнете да ядете.

На Буратино просто му приседна: — На̀ ти сега! — и той впери очи в момичето с железния характер.

Малвина излезе от пещерата и плесна с ръце:

— Пеперуди, гъсеници, бръмбари и жаби…

Не мина и минута, когато долетяха големи пеперуди, изцапани с цветен прашец. Допълзяха гъсеници и тежки торни бръмбари. Припляскаха на коремите си и жаби…

Пеперудките, веейки с крилата си, кацнаха по стените на пещерата, за да бъде красиво вътре и ронещата се пръст да не пада в яденето.

Торните бръмбари събираха всичкия боклук по пода на пещерата на топчета и ги изхвърляха навън.

Тлъста бяла гъсеница полази по главата на Буратино и като увисна на носа му, пусна малко паста върху зъбите му. Ще не ще — трябваше да ги измие.

Друга гъсеница изми зъбите на Пиеро.

Появи се сънлив борсук, приличен на космато прасенце… Той вземаше с лапата си кафяви гъсеници, изстискваше от тях кафява паста за обувки и с опашката си лъсна отлично всички три чифта обувки — на Малвина, Буратино и Пиеро.

Като ги лъсна, прозина се: — а-ха-ха — и като се клатушкаше, изчезна.

Долетя суетният, пъстър, весел папунек с червения си перчем, който се изправяше, когато папунекът се учудваше за нещо.

— Кого да вчеша?

— Мене — каза Малвина. — Навийте и вчешете косите ми, аз съм чорлава…

— А къде е огледалото? Чуйте, миличка…

Тогава ококорените жаби казаха:

— Ние ще донесем огледало…

Десет жаби заподскачаха на коремите си към езерото. Вместо огледало те домъкнаха огледален шаран — тъй тлъст и сънлив, че му беше безразлично къде го мъкнат за перките.

Изправиха шарана на опашката му пред Малвина. За да не се задуши, наливаха с чайника вода в устата му.

Суетният папунек нави и вчеса Малвина. Взе внимателно от стената една от пеперудите и напудри с нея носа на момичето.

— Готово, миличка…

И ффрр! — излетя като пъстро кълбо от пещерата.

Жабите отмъкнаха огледалния шаран обратно в езерото. Буратино и Пиеро щат не щат си измиха ръцете, дори и вратовете. Малвина им разреши да седнат на трапезата.

След закуска, като изтърси трохите от полата си, тя каза:

— Буратино, друже мой, последният път ние с тебе стигнахме до диктовката. Да си продължим урока.

Буратино поиска да избяга от пещерата — накъдето му видят очите. Но не можеше да остави безпомощните си другари и болното куче! Той измърмори:

— Не сме взели нищо за писане…

— Не е вярно, взехме — простена Артемон. Той допълзя до единия вързоп, развърза го със зъби и измъкна от него мастило, моливи, тетрадка и дори един малък глобус.

— Дръжте перодръжката по-свободно и не съвсем близко до перото, иначе ще си изцапате пръстите с мастило — каза Малвина. Тя вдигна хубавите си очи към тавана на пещерата, където бяха пеперудите и…

В това време се чу хрущене на клони и груби гласове — покрай пещерата минаха продавачът на пиявици Будалко и Карабас Барабас, който си влачеше краката.

Върху челото на директора на кукления театър се червенееше огромна буца, носът му беше подпухнал, брадата — разчорлена и полепнала със смола.

Охкайки и плюейки, той казваше:

— Те не са могли да избягат далече. Те са някъде тука, из гората.