Алексей Толстой
Златното ключе (12) (или приключенията на Буратино)

Буратино нападнат от разбойници

На края на небето се яви зеленикаво сияние — изгряваше луната.

Отпред се виждаше черната гора.

Буратино тръгна по-бързо. Някой зад него тръгна също така по-бързо.

Той се впусна да бяга. Някой тичаше след него с безшумни стъпки.

Той се обърна.

Гонеха го двама — главите им бяха скрити в чували с изрязани дупки за очите.

Единият, по-нисък, размахваше нож, другият, по-висок, държеше пистолет, дулото на който се разширяваше като фуния…

— Ай, ай! — писна Буратино и като заек се спусна към черната гора.

— Стой, стой! — крещяха разбойниците.

Буратино, макар и да беше страшно изплашен, все пак се сети какво да направи — пъхна четирите жълтици в устата си и изви встрани към някаква ограда, обрасла с къпини… Но тук двамата разбойници го хванаха:

— Кесията или живота!

Буратино като че не разбираше какво искат. Той само често-често дишаше през носа си. Разбойниците го разтърсваха за врата, единият го заплашваше с пистолета, а другият шареше из джобовете му.

— Къде са парите? — крещеше високият.

— Парите, негоооднико! — гъгнеше ниският.

— Ще те разкъсам на парчета!

— Главата ти ще откъсна!

От страх Буратино затрепера тъй, че жълтиците в устата му зазвънтяха.

— Ето къде са парите! — извикаха разбойниците. — Парите са в устата му…

Единият хвана Буратино за главата, другият за краката. Започнаха да го подхвърлят. Но той още по-здраво стискаше зъбите си.

Като го обърнаха с главата нагоре, разбойниците удряха главата му о земята, но и това не помогна.

Единият от разбойниците — този, който беше по-нисък, се зае да разтвори зъбите му с широкия нож. И ааа — още малко и да ги разтвори… Буратино се изхитри — с всичките си сили ухапа разбойника за ръката… Но то се оказа не ръка, а котешка лапа. Разбойникът изрева диво. Буратино в това време се обърна като гущер, побягна към оградата, пъхна се в бодливата къпина, остави по клончетата й парчета от панталонките и якето си, прескочи я и се спусна към гората.

В края на гората разбойниците пак го настигнаха. Той подскочи, хвана се за едно люлеещо се клонче и се покатери по дървото. Разбойниците — след него. Само че на тях им пречеха чувалите върху главите им.

Като се добра до върха, Буратино се залюля и скочи на съседното дърво. Разбойниците — след него…

Но тук и двамата се откъснаха от дървото и шльопнаха на земята.

Докато те пъшкаха и се почесваха, Буратино се свлече от дървото и побягна, като движеше краката си тъй бързо, че те дори не се виждаха.

От лунната светлина дърветата хвърляха дълги сенки. Цялата гора беше станала на чертички…

Буратино ту се загубваше в сянката, ту бялото му калпаче просветваше на лунната светлина.

Така стигна до езерото. Над огледалната вода висеше луната, като в куклен театър.

Буратино се спусна надясно — мочурливо. Наляво — също мочурливо… А след него отново запращяха клони…

— Дръжте го, дръжте го!…

Разбойниците вече го настигаха, те подскачаха нависоко в мократа трева, за да видят Буратино.

— Ето го!

Не му оставаше нищо друго освен да се хвърли във водата. В това време той видя един бял лебед, който спеше край брега, мушнал глава под крилото си.

Буратино се спусна към малкото езеро, гмурна се и хвана лебеда за лапите.

— Го-го — гъгнеше лебедът, като се събуждаше, — що за неприлични шеги! Оставете лапите ми на мира!

Лебедът разпери огромните си криле и в същото време, когато разбойниците вече хващаха Буратино за краката, които стърчеха над водата, лебедът важно полетя над езерото.

На отвъдния бряг Буратино пусна лапите му, шляпна на земята, скочи и по мъхнатите хълмове, през камъша, се спусна да тича право към голямата луна над хълмовете.