Метаданни
Данни
- Включено в книгата
-
Златното ключе
или приключенията на Буратино - Оригинално заглавие
- Золотой ключик, или Приключения Буратино, 1973 (Пълни авторски права)
- Превод отруски
- Георги Константинов, 1981 (Пълни авторски права)
- Форма
- Приказка
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 5,9 (× 16гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Алексей Толстой. Златното ключе или приключенията на Буратино
Превод от руски: Георги Константинов
Редактор: Ангел Каралийчев
Рисунки: Александър Кошкин
Издателство: „Детская Литература“
ISBN: 5–05–002915–5
История
- —Добавяне
Буратино най-после се завръща вкъщи заедно с татко Карло, Малвина, Пиеро и Артемон
Неочакваната поява на Карло, неговата тояга и намръщените му вежди всяха ужас у негодниците.
Лиса Алиса припълзя в гъстата трева и там плю на петите си, като от време на време се спираше, за да почине след удара с тоягата.
Котарака Базилио, като отлетя на десетина крачки, съскаше от злоба като пробита гума на велосипед.
Будалко прибра полите на зеленото си палто и се спусна по хълма, повтаряйки:
— Аз не се бъркам, аз не се бъркам…
Но на едно стръмно място се спъна, полетя и с ужасен шум и плясък цамбурна във вира.
Карабас Барабас си остана там, където си беше. Той само прибра цялата си глава, до темето, в плещите си; брадата му увисна като кълчища.
Буратино, Пиеро и Малвина се изкачиха горе. Татко Карло ги вземаше поотделно в ръцете си и им се заканваше с пръст:
— Ще ви науча аз вас, немирници такива!
И ги слагаше в пазвата си.
След това той се спусна няколко крачки по стръмнината и седна до нещастното куче. Верният Артемон вдигна глава и лизна Карло по носа. Буратино в същия миг си показа главата от пазвата му.
— Татко Карло, без кучето няма да се прибираме вкъщи.
— Е-хе-хе — отвърна Карло, — тежичко ще ми бъде, но как да е ще отнеса и вашето кученце.
Той метна Артемон на рамото си, запъхтян от тежкия товар, и тръгна нагоре, където все тъй с наведена глава и с опулени очи стоеше Карабас Барабас.
— Куклите са мои… — измърмори той.
Татко Карло му отвърна сурово:
— Ех ти! На стари години с кого си се свързал — с известните на цял свят мошеници, с Будалко, с котарака, с лисицата. Измамвате малките дечица! Срамно е това, докторе!
И Карло тръгна по пътя за града.
Карабас Барабас с наведена глава вървеше след него.
— Куклите са мои, дай си ми ги!…
— За нищо на света не ги давай! — извика Буратино, показвайки глава от пазвата на татко Карло.
Така вървяха и вървяха. Минаха край кръчмата „Три кротушки“, пред вратата на която се кланяше плешивият стопанин, сочейки с ръце кипящите тенджери. Пред вратата напред-назад, напред-назад се разхождаше петелът с оскубана опашка и възмутен разказваше за хулиганската постъпка на Буратино. Кокошките съчувствено клатеха глави:
— Ах-ах, какъв страх! Бре-бре, нашето петле!
Карло се изкачи на хълма, откъдето се виждаше морето, тук-там покрито с тъмни ивици от вятъра, а на брега — старото градче с пясъчен цвят, залято от знойното слънце и платнения покрив на кукления театър.
Карабас Барабас, на три крачки зад Карло, избъбра:
— Ще ти дам за куклите сто златни монети, продай ми ги.
Буратино, Малвина и Пиеро престанаха да дишат — очакваха да чуят какво ще каже Карло.
Той отвърна:
— Не! Ако ти беше добър директор на театъра, аз щях сам и без пари да ти дам малките човечета. А ти — ти си по-лош и от крокодил. Нито ги давам, нито ги продавам! Махай се!
Карло слезе от хълма и без да обръща внимание на Карабас Барабас, влезе в градчето.
Там на празния площад стоеше един стражар.
От горещина и досада мустаците му бяха увиснали, клепачите — залепнали, а над триъгълната му шапка се виеха мухи.
Изведнъж Карабас Барабас пъхна брадата в джоба си, хвана Карло отзад за ризата и започна да крещи по целия площад:
— Дръжте крадеца, той ми открадна куклите!…
Но стражарят, на когото беше горещо и досадно, дори и не мръдна. Карабас Барабас изтича при него и поиска да арестува Карло.
— А ти кой си? — попита лениво стражарят.
— Аз съм доктор на куклените науки, директор на знаменития театър, кавалер на високи ордени, най-близък приятел на Тарабарския крал, синьор Карабас Барабас…
— Я не викай, не съм глух — отвърна стражарят.
Докато Карабас Барабас се препираше с него, татко Карло, почуквайки бързо с тояжката си по плочите на паважа, стигна до къщата, в която живееше. Отвори вратата в полутъмното килерче под стълбата, свали от гърба си Артемон, сложи го на леглото, извади от пазвата си Буратино, Малвина и Пиеро и ги сложи един до друг на масата.
Малвина веднага каза:
— Татко Карло, най-напред се заемете с болното куче. Момчетата незабавно да се измият…
Изведнъж тя плесна отчаяно с ръце:
— А дрехите ми! Моите новички пантофки, моите хубавички панделки останаха там в дола, в тръните!…
— Нищо, не тъжи — каза Карло, — довечера ще отида да донеса твоите вързопи.
Той грижливо развърза лапите на Артемон. Оказа се, че раните почти са зараснали и че кучето не можеше да се мръдне само, защото беше гладно.
— Чиния овесена каша и кост с мозък — простена Артемон, — и аз съм готов да се боря с всички кучета в града.
— Ай, ай, ай — притесняваше се Карло, — а аз нямам вкъщи ни трошица, в джоба си — ни пукната пара…
Малвина жално изхлипа. Пиеро бършеше с ръкав челото си, чудеше се какво да прави.
— Ще изляза на улицата да декламирам стихове и минувачите ще ми дадат куп монети.
Карло поклати глава:
— И ще нощуваш, сине мой, в участъка, защото ще те вземат за скитник.
Всички освен Буратино паднаха духом. А той се усмихваше хитро, въртеше се тъй, като че не седеше на стол, а на габърчета.
— Приятели, стига сте хленчили! — Той скочи на пода и извади нещо от джоба си — Татко Карло, вземи чука и свали от стената скъсаното зебло.
И той посочи с вирнатия си нос огнището, котлето над огнището и пушека, нарисувани на парчето старо зебло.
Карло се почуди.
— Защо, сине мой, искаш да сваля от стената тази прекрасна картина? През зимата аз си я гледам и си представям, че това е истински огън и че в котлето има истинска овнешка чорба с чесън, и тогава ми става по-топло!
— Татко Карло, давам ти честна кукленска дума — ти ще имаш истински огън на огнището, истинско бакърено котле и топла чорба. Скъсай зеблото!
Буратино каза това тъй уверено, че татко Карло се почеса по тила, поклати глава, попъшка, попъшка — взе клещи и чук и започна да отлепва зеблото. Зад него, както вече знаем, всичко беше оплетено в паяжина, по която висяха изсъхнали паяци.
Карло измете внимателно паяжините. Тогава се показа една малка вратичка от потъмнял дъб. На четирите й ъгли бяха изрязани усмихнати муцунки, а по средата — танцуващо човече с дълъг нос.
Като обърсаха праха, Малвина, Пиеро, татко Карло и дори гладният Артемон възкликнаха в един глас:
— Това е портрет на самия Буратино!
— Така си и мислех — каза Буратино, макар че нищо не беше мислил, и сам се зачуди.
— А ето го и ключа от вратичката. Татко Карло, отвори…
— Тази вратичка и това златно ключе — продума Карло — са направени много отдавна от някой сръчен майстор. Да видим какво е скрито зад вратичката.
Той сложи ключето в дупката на бравата и завъртя… Чу се тиха, много приятна музика, като че от латерна — свиреше орган.
Татко Карло бутна вратичката. Тя започна да се отваря бавно, със скърцане.
В това време се чуха бързи крачки зад прозореца и гласът на Карабас Барабас изрева:
— В името на тарабарския крал — арестувайте стария мошеник Карло!