Алексей Толстой
Златното ключе (18) (или приключенията на Буратино)

Буратино се запознава с обитателите на вира, узнава за изчезването на четирите златни монети и получава от Костенурката Тортила златното ключе

Не трябва да забравяме, че Буратино беше дървен и затова не можеше да потъва. Все пак той се изплаши толкова много, че дълго лежа във водата, целият омотан в зелен жабуняк.

Около него се събраха обитателите на вира: известните на всички ни със своята глупост черни, коремести попови лъжички, водни бръмбари, задните крачка на които приличат на весла, пиявици, червеи, които ядат всичко, което им попадне, дори и сами себе си, и най-после различни малки инфузории.

Поповите лъжички го гъделичкаха с твърдите си устни и с удоволствие дъвчеха пискюлчето на калпачето му. Един воден бръмбар на няколко пъти се покатерва по носа му, който стърчеше над водата и оттам се хвърляше във водата като лястовица.

Малките инфузории, като се извиваха и трепереха с косъмчетата, които им служеха наместо ръце и крака, се мъчеха да хванат нещо за ядене, но сами попадаха в устата на личинките на водния бръмбар.

На Буратино най-после това му омръзна и той зашляпа с краката си по водата:

— Махайте се! Аз не съм умряла котка.

Обитателите се разпръснаха кой накъде види. Той се обърна по корем и започна да плува.

По кръглите листа на водните лилии, осветявани от луната, седяха голямоусти жаби и с опулените си очи гледаха Буратино.

— Някакъв охлюв плува — изквака една.

— Носът му е като на щъркел — квакна друга.

— Това е морска жаба — квакна трета.

Буратино, за да си почине, спря при един голям лист на водна лилия. Седна върху него, хвана си здраво коленете и каза, тракайки със зъби:

— Всички момченца и момиченца са се напили с мляко и спят в топлите креватчета, само аз седя на мокрия лист… Дайте ми нещо да похапна, жабички.

Жабите, както е известно, са много хладнокръвни. Но неправилно би било да мислим, че те нямат сърце. Когато Буратино, тракайки със зъби, започна да им разправя за своите нещастни приключения, жабите една подир друга наскачаха, вирнаха задните си крака и се гмурнаха в дъното на вира.

Те донесоха оттам един умрял бръмбар, крило от скакалец, парче жабуняк, зрънце рачи хайвер и няколко гнили коренчета.

Като сложиха всички тези хранителни продукти пред Буратино, жабите отново скокнаха върху листите на водните лилии и седяха, като че са от камък, с вдигнати голямоусти глави и опулени очи.

Буратино помириса и опита жабешките гозби.

— Повръща ми се — каза той, — каква е тази мръсотия!…

Тогава жабите отново — всичките изведнъж — цамбурнаха във водата…

Зеленият жабуняк по повърхността на водата се раздвижи и се показа голяма, страшна змийска глава. Тя заплува към листа, върху който седеше Буратино.

Пискюлчето на калпака му настръхна. Той едва не падна във водата от страх.

Но това не беше змия. Това беше познатата на всички, кротката стара Костенурка Тортила с късогледите очи.

— Ах ти, глупав, доверчив хлапако с късичките мисли — каза Тортила. — Защо не си седиш вкъщи и не учиш уроците? Какво дириш в Страната на глупците?

— Исках да спечеля повече златни монети за татко Карло… Аз съм мммного добро и благоразумно момче…

— Твоите пари ги откраднаха котаракът и лисицата — каза Костенурката. — Те бягаха край вира, спряха се да пият и аз ги чух как се хвалеха, че изкопали твоите пари и как се сбили помежду си за тях… Ох, ти, глупав, доверчив хлапако с късичките мисли!…

— Ти не трябва да ми се караш — промърмори Буратино, — а да ми помогнеш… Какво ще правя аз сега? Ой-ой-ой!… Как ще се върна при татко Карло? Ай, ай, ай!…

Той триеше очи с юмручетата си и хленчеше така жално, че всички жаби изведнъж заедно въздъхнаха:

— Ух-ух… Тортило, помогни на човека…

Костенурката дълго гледа към луната и нещо си спомняше…

— Веднъж ей тъй помогнах на един човек, а той след това направи от баба ми и дядо ми костенуркови гребенчета — каза тя. И пак дълго гледа към луната — Но ти, човече, постой тука, а аз ще отпълзя до дъното — може би ще намеря нещо полезно.

Тя прибра змийската си глава и бавно се спусна под водата.

Жабите прошепнаха:

— Костенурката Тортила знае една голяма тайна.

Мина дълго-дълго време.

Луната вече се скриваше зад хълма…

Отново се раздвижи зеленият жабуняк, появи се костенурката с малко златно ключе в устата.

Тя го остави върху листа до краката на Буратино.

— Глупави, доверчиви хлапако с късичките мисли — каза Тортила, — не тъжи, че Лиса и Котарака откраднаха златните ти монети. Аз ще ти дам това ключе. Изтърва го на дъното на вира човек с толкова дълга брада, че я прибира в джоба си, за да не пречи, като ходи… Ах, колко много ме моли той да му намеря това ключе!…

Тортила въздъхна, помълча и отново въздъхна така силно, че от водата излязоха мехурчета…

— Но аз не му помогнах, аз тогава бях много сърдита на хората за моята баба и моя дядо, от които направиха костенуркови гребенчета. Брадатият човек много ми разказваше за това ключе, но аз забравих всичко. Помня само, че с него трябва да се отвори някаква врата и това ще донесе щастие…

Сърцето на Буратино заби силно, очите му пламнаха. Той изведнъж забрави всичките си нещастия. Извади от джоба на якето си пиявиците, сложи там ключето, благодари вежливо на Костенурката Тортила и на жабите, хвърли се във водата и заплува към брега.

Когато той се показа като черничка сянка на края на брега, жабите изкрякаха след него:

— Буратино, пази ключето!