Алексей Толстой
Златното ключе (14) (или приключенията на Буратино)

Момичето със сините коси спасява Буратино

Зад клоните на дъба, където висеше Буратино, се разля утринната заря.

Тревата на поляната стана синкава, небесносините цветя се покриха с капки роса.

Момичето с къдравите сини коси пак се показа на прозорчето, разтри и широко отвори сънените си прекрасни очички.

Това момиче беше най-красивата кукла от кукления театър на синьор Карабас Барабас.

Тъй като не можеше да понася грубите постъпки на стопанина си, то избяга от театъра и се засели в самотната къщичка на синкавата поляна.

Животните, птиците и някои насекоми много го обикнаха — сигурно за това, че то беше възпитано и кротко момиче.

Животните му донасяха всичко, което му беше необходимо.

Къртицата му носеше полезни корени.

Мишките — захар, сирене и парчета колбаси.

Благородното куче — пуделът Артемон — му носеше кифли.

Свраката крадеше за него от пазара шоколадови бонбони със сребърни книжки.

Жабите донасяха в орехови черупки лимонада.

Ястребът — печен дивеч.

Майските бръмбари — разни плодове.

Пеперудите — прашец от цветята, за да се пудри.

Гъсениците изстискваха от себе си паста за зъби и за смазване на вратите, за да не скърцат.

Лястовичките унищожаваха осите и комарите наоколо…

И тъй, като си отвори очите, момичето със сините коси веднага видя Буратино, който висеше с главата надолу.

То сложи ръце на бузите си и извика:

— Ах, ах, ах!

Под прозореца, като трепкаше с очи, се появи благородният пудел Артемон. Той току-що беше остригал задната половина на тялото си — нещо, което вършеше всеки ден. Къдравите косми под предната половина на тялото му бяха вчесани, кичурчето на края на опашката му беше превързано с черна панделка. На една от предните си лапи носеше сребърен часовник.

— Готов съм!

Артемон обърна носа си встрани и приповдигна горната бърна над белите си зъби.

— Извикай някого, Артемон! — каза момичето. — Трябва да се свали бедният Буратино, да се внесе вкъщи и да се извика лакар…

— Готов съм!

Артемон от готовност се завъртя така, че под задните му крака полетя влажен пясък… Той се спусна към мравуняка, събуди с лая си цялото население и изпрати четиристотин мравки да прегризат връвта, на която висеше Буратино.

Четиристотин сериозни мравки запълзяха на върволица по тясната пътечка, качиха се на дъба и прегризаха връвта.

Артемон прихвана с предните си лапи падащия Буратино и го отнесе у дома… Като сложи Буратино на кревата, той в кучешки галоп се спусна към горския храсталак и веднага доведе оттам знаменития доктор Кукумявка, фелдшерката Жаба и народния знахар Богомол, който приличаше на суха клечица.

Кукумявката допря ухото си до гърдите на Буратино:

— Пациентът е по-скоро мъртъв, отколкото жив, — прошепна тя, като отвърна глава на сто и осемдесет градуса.

Жабата дълго мачка с влажната си лапа Буратино. Като размисляше, тя гледаше с изпъкналите си очи едновременно на всички страни. После избъбра с голямата си уста:

— Пациентът е по-скоро жив, отколкото мъртъв…

Народният лекар Богомол започна да се докосва до Буратино със сухите си като сламки ръце.

— Едно от двете — прошушна той — или пациентът е жив, или е умрял. Ако е жив — той ще остане жив или няма да остане жив. Ако е умрял — може да се съживи или няма да се съживи.

— Шшшарлатанство — каза Кукумявката, размахна меките си крила и излетя на тъмния таван.

От злоба Жабата цяла се наду.

— Какакакво отвррратително невежество! — изквака тя и шляпайки с корема си, заподскача към влажния зимник.

Лекарят Богомол се престори за всеки случай на изсъхнала клечица и се изтъркаля от прозореца навън.

Момичето плесна с хубавите си ръце:

— Но как да го лекувам, граждани?

— Дай му рициново масло — изкряка Жабата от зимника.

— Рициново масло! — закиска се презрително Кукумявката на тавана.

— Или рициново, или нерициново — изскърца зад прозореца Богомол.

Тогава изподраният, целият в синини нещастен Буратино простена:

— Няма нужда от рициново, аз се чувствувам много добре.

Момичето със сините коси се наведе грижовно над него:

— Буратино, моля ти се — замижи, стисни си носа и го изпий.

— Не искам, не искам, не искам!…

— Ще ти дам бучица захар…

В същия миг върху покривката на кревата изскочи една бяла мишка с парче захар в устата си.

— Ще ти го дам, ако ме послушаш — каза момичето.

— Само зааааахарта ми дайте…

— Но разбери най-после — ако не изпиеш лекарството, ти може да умреш…

— По-добре да умра, отколкото да пия рициново…

Тогава момичето каза строго, с глас на възрастен човек:

— Стисни си носа и гледай към тавана… Едно, две, три.

Тя изля рициновото в устата на Буратино, пъхна му веднага захарчето и го целуна.

— Ето, свърши се!…

Благородният Артемон, който обича всичко, което завършва благополучно, хвана със зъби опашката и си започна да се върти под прозореца като вихър… с хиляди лапи, хиляди уши, хиляди светещи очи.