Тръстиковата шапчица

Някога, много, много отдавна, когато целият свят бил млад и най-различни странни неща се случвали, живеел един много богат човек, чиято жена била умряла и му оставила три прекрасни дъщери. Те му били скъпи като зениците на очите му — той безмерно ги обичал.

Един ден поискал да узнае дали и те го обичат толкова, и попитал най-голямата:

— Колко ме обичаш, мила?

А тя нежно му отговорила:

— Колкото живота си те обичам.

— Много хубаво, миличка — казал той и я целунал.

После попитал втората си дъщеря:

— Колко ме обичаш, мила?

А тя мигновено му отговорила:

— Повече от целия свят.

— Добре! — отговорил той и я погалил по бузата.

Тогава се обърнал към най-малката си дъщеря, която била и най-хубава.

— А колко ме обичаш ти, най-милата ми?

Най-малката дъщеря не била само най-хубава, но и най-умна. Тя помислила и бавно казала:

— Обичам те толкова, колкото прясното месо има нужда от сол!

Като чул това, бащата много се разгневил, защото той наистина я обичал повече от другите.

— Какво! — извикал той. — Ако това е всичко в замяна на това, което съм ти дал, махай се от къщата ми.

И веднага я изгонил от дома, където била родена и отгледана, и хлопнал вратата пред лицето й.

Като не знаела къде да отиде, тя почнала да се скита наоколо и стигнала до голямо мочурище, където тръстиките и папурът растели така високи и така се люлеели от вятъра, че приличали на царевична нива. Седнала край тях на земята и започнала да плете от тръстиките дреха, а към нея и шапка, която да й подхожда, за да скрие хубавата си рокля и красивата си златна коса, покрита с млечнобели перли.

Тя била много умно момиче и се сетила, че като скита самотна из страната, могат да я срещнат разбойници и да я убият, за да вземат хубавите й дрехи и скъпоценности.

Доста време минало, докато оплете дрехата и шапката, а през това време запяла песен:

— Скрий косата ми, о, шапка от тръстика,

скрий сърцето ми, о, рокля от тръстика.

Знай, по-силна ми е любовта,

от неговата към солта.

А блатните птици стояли и я слушали и в отговор запели:

— Шапка от тръстика, сълзи не проливай,

рокля от тръстика, от страх не унивай;

думите ти, ако са му непонятни,

може би съвсем е ослепял баща ти.

Когато свършила да плете, облякла тръстиковата дреха, която скрила хубавото й облекло, сложила тръстиковата шапка, която скрила хубавата й коса, и заприличала на обикновено селско момиче. А блатните птици, като отлитали, запели:

— Шапка от тръстика, за нас сега е ясно,

рокля от тръстика, че ти си тъй прекрасна,

И отсега каквото и да те сполети,

красива, мила, нежна ще си останеш ти.

А тя била вече много, много гладна и продължила да върви, но нито колиба, нито селце срещнала по пътя си. Чак на залез слънце стигнала до голяма къща на края на мочурището. Вратата на къщата била много красива, но като имала пред вид тръстиковото си облекло, девойката заобиколила и отишла пред задната врата. Там видяла снажна, дебела жена, много намусена, да мие тенджери и тигани. Понеже била умно момиче, сетила се защо е намусена и й казала:

— Ако има къде да пренощувам, ще изтъркам тенджерите и тиганите вместо тебе.

— Ами да! Виж ти късмет — отговорила слугинята много доволна. — Така ми се искаше да отида на разходка с моя мил. Та ако свършиш моята работа, ще спим заедно и ще ти дам от моята вечеря. Само че хубаво ги изтъркай, да нямам неприятности с готвачката.

На другата сутрин тиганите били така изтъркани, че изглеждали като нови, а тенджерите излъскани като сребро, та готвачката попитала:

— Кой изми съдовете? Кълна се, че не си ти.

Нямало как — слугинята трябвало да каже истината. Тогава готвачката поискала да я изпъди и на нейно място да вземе новото момиче, но то не щяло и да чуе това.

— Не, тя беше така добра с мене, даде ми подслон снощи. Нека остана без заплата да върша нейната черна работа.

И Тръстиковата шапчица — така започнали да я наричат, понеже не си казала името — останала да мие тенджерите и да лъска тиганите.

А синът на господаря бил станал вече пълнолетен и за да се отпразнува събитието, направили бал и поканили съседите. Младежът бил голям танцьор и от всичко най-много обичал народните танци. Празненството било много весело и след вечеря на слугите било разрешено да гледат веселия бал от галерията на балната зала.

Но Тръстиковата шапчица отказала, защото и тя била голяма танцьорка и се бояла, че щом чуе цигулки да засвирят весел танц, ще започне да танцува. Затова се извинила, че е много уморена от миенето на тенджерите и лъскането на тавите, и когато другите отишли, тя си легнала.

Но, уви! Вратата била отворена и като си легнала в леглото, чувала свиренето на цигулките и тропота от краката на танцьорите.

Изведнъж скочила, махнала тръстиковата шапка и дреха и ето я, както винаги, изящна и спретната. Мигновено се явила в залата и се присъединила към танцуващите и нямало по-хубава и по-добре облечена девойка от нея. А колкото до танцуването…

Синът на господарите веднага я забелязал и с изящен поклон я поканил за партньорка до края на бала. И тя танцувала до насита, докато всички в залата възбудени се мъчели да узнаят коя може да е тази непозната хубавица. Но тя си мълчала и преди края на бала се извинила и си отишла. Така че, когато прислугата дошла да си легне, тя с тръстиковата си шапчица и дрехи се преструвала на дълбоко заспала.

Но на другата сутрин прислугата не могла да говори за нищо друго освен за красивата непозната.

— Трябваше да я видиш — разказвали те. — Тя беше най-прекрасната млада дама, каквато някога си виждала, никак не приличаше на нас. Златната й коса блестеше от перли, а роклята й — о, господи! Не можеш да си представиш как беше облечена. Младият господар не сваляше очи от нея.

А Тръстиковата шапчица се усмихнала, очите й блеснали и тя казала:

— Иска ми се да я видя, но не ми се вярва някога да мога.

— О, ще можеш — отговорили те, — защото младият господар нареди и тази вечер да има бал с надеждата, че тя ще дойде да танцува.

Но и тази вечер Тръстиковата шапчица отказала да иде да гледа от галерията, казала, че е много уморена от миенето на тенджерите и лъскането на тиганите. Но щом чула цигулките, тя си казала:

— Ще изтанцувам един танц, само един, с младия господар — той танцува така хубаво.

Тя била уверена, че той пак ще танцува с нея. И наистина, щом се измъкнала от тръстиковата си шапка и дреха, той вече я чакал до вратата, решен да не танцува с никоя друга.

Хванал я за ръка и затанцували. Това било невиждана гледка. Никога не е имало такива танцьори — млади, хубави, изящни и весели!

Но Тръстиковата шапчица внимавала да се извини и измъкне навреме и когато слугите отишли да си лягат, заварили я в леглото й дълбоко заспала. Но страните й били зачервени и тя дишала задъхано. А те си казали:

— Тя сънува. Сигурно хубави сънища.

Сутринта разказвали само за това, което тя била пропуснала.

— Никога не е имало такъв красив, млад кавалер като младия господар. Никога не е имало такава красива млада дама! Никога не е имало такива хубави танци! Всички други спряха да танцуват, за да ги гледат.

Тръстиковата шапчица се усмихнала, очите й блеснали за миг.

— Иска ми се да я видя, но съм сигурна, че няма да мога.

— О, ще можеш! — отговорили й слугите. — Ако дойдеш тази вечер, ще я видиш непременно, защото младият господар заповяда пак да има бал с надеждата, че непознатата хубавица отново ще дойде, защото е съвсем ясно, че той е лудо влюбен в нея.

Тръстиковата шапчица си казала, че вече няма да танцува, защото не е редно един весел, млад господар да се влюби в слугинята си. Но, уви! В мига, когато чула цигулките да свирят, тя се измъкнала от своите тръстики, пак изящна и спретната както винаги. Нямало нужда дори да си среши хубавата златна коса. И пак за миг се намерила в балната зала и танцувала с младия господар, който не свалял поглед от нея и настоявал да му каже коя е тя. Но тя мълчала, казала му само, че вече никога, никога няма да дойде да танцува и той трябва да й каже сбогом. Но той така здраво й държал ръката, че тя едва могла да я измъкне и о, боже, пръстенът му се изхлузил от пръста и когато тя изтичала до леглото си, пръстенът му бил в ръката й. Имала време само да облече тръстиковото облекло и шапка и когато прислугата вкупом влязла, заварила я будна.

— Събудихте ме, като се качвахте по стълбата — обяснила тя.

А те отвърнали:

— Не ние! Цялата къща е в шум и бъркотия да търсят хубавата непозната. Младият господар се помъчил да я задържи, но тя му се изплъзнала като змиорка. Ала той твърди, че ще я намери, а ако не — ще умре от любов по нея.

Тръстиковата шапчица се разсмяла.

— Младите мъже не умират от любов — казала тя. — Ще си намери друга.

Но не била права. През цялото време младият господар търсел хубавата танцьорка, ходил навсякъде, питал всекиго, но никъде не чул нищо за нея. И ден след ден той слабеел и бледнеел, докато накрая легнал на легло.

Икономката отишла при готвачката и й казала:

— Сготви най-вкусния обяд, който можеш да сготвиш, защото младият господар нищо не яде.

И готвачката приготвила супа, желета, кремове, печено пиле и сос, но младежът не вкусил нищо.

А Тръстиковата шапчица миела тенджерите, лъскала тиганите и нищо не казвала.

Пак дошла икономката и казала на готвачката:

— Приготви овесена каша за младия господар. Може би ще хапне от нея. Ако не, ще умре от любов по красивата танцьорка. Ако тя можеше да го види сега, би го съжалила.

Готвачката се заловила да приготвя овесената каша, а Тръстиковата шапчица спряла да търка тиганите и я наблюдавала.

— Дай ми да я бъркам, докато отидеш в килера да вземеш купичката.

Тръстиковата шапчица почнала да бърка овесената каша и какво направила — пуснала пръстена на господаря в кашата, преди да се върне готвачката.

Главният слуга сложил купичката върху сребърен поднос и я занесъл горе. Когато младият господар я видял, махнал я настрана, но слугата започнал да го моли със сълзи на очи поне да я опита.

Тогава младият господар взел сребърната лъжица и започнал да бърка кашата, но почувствувал нещо твърдо на дъното на купичката. И когато го извадил, чудо! — това бил неговият собствен пръстен! Веднага седнал в леглото и доста високо извикал:

— Викнете готвачката.

Когато дошла, попитал я кой е направил овесената каша.

— Аз я направих — отговорила тя хем поласкана, хем уплашена.

Той я изгледал отгоре до долу и казал:

— Не, не си ти. Кажи ми кой я направи и няма нищо лошо да ти се случи!

Готвачката се разплакала:

— Моля ви се, господарю, аз я направих, но Тръстиковата шапчица я бъркаше.

— Коя е Тръстиковата шапчица? — попитал младежът.

— Моля, господарю, Тръстиковата шапчица е слугиня в кухнята — изхленчила готвачката.

Младежът въздъхнал и се отпуснал на възглавницата си:

— Нека Тръстиковата шапчица да дойде тук — казал той с отпаднал глас, защото наистина бил много близо до смъртта.

Когато Тръстиковата шапчица дошла, той погледнал само шапчицата й и дрехата й от тръстика, обърнал се с лице към стената и с отпаднал тих глас попитал:

— От кого взе пръстена?

А Тръстиковата шапчица, като видяла клетия младеж толкова отпаднал и изтощен от любов по нея, сърцето й се смекчило и тя нежно казала:

— От този, който ми го даде — махнала шапката и дрехата от тръстика и застанала пред него нежна и спретната, каквато си била с хубавата си златна коса, цялата посипана с перли.

Младежът я зърнал с крайчеца на окото си и веднага станал от леглото, силен като преди, привлякъл я към себе си и я целунал пламенно.

Разбира се, те щели да се оженят независимо от това, че тя била само слугиня, защото тя никому не казала коя е.

Всички далечни и близки били поканени на сватбата. Между поканените бил и бащата на Тръстиковата шапчица, който от мъка, че загубил най-обичаната си дъщеря, бил ослепял и бил много унил и окаян. Но понеже бил приятел на семейството, трябвало да дойде на сватбата на младия господар.

Такова чудесно сватбено празненство никой не бил виждал дотогава, но Тръстиковата шапчица отишла при приятелката си готвачката и й казала:

— Подреди всяка паница без щипка сол.

— Това е необичайно и противно — отговорила готвачката, но понеже била горда, че позволила на Тръстиковата шапчица да бърка овесената каша и така спасила живота на младия господар, тя постъпила, както поискала девойката и подредила всяка паница за сватбената закуска без щипка сол.

Когато гостите седнали на масата, усмихнатите им лица изразявали голямо задоволство от хубаво и апетитно наредените блюда, но щом започнали да ядат, лицата им потъмнели, защото нищо не е вкусно без сол.

Тогава слепият баща на Тръстиковата шапчица, който седял до нея, избухнал в плач.

— Какво се е случило? — попитала тя.

Старият човек заридал:

— Имах дъщеря, която много, много обичах. Попитах я колко ме обича, а тя отговори: „Колкото прясното месо има нужда от сол.“ И аз се разгневих и я изпъдих от дома си, защото помислих, че тя не ме обича. Но сега виждам, че тя най-много ме е обичала.

Щом казал тези думи, очите му прогледнали и видял до себе си дъщеря си по-прелестна от всякога.

И тя хванала едната му ръка, а съпругът й — младият господар — другата и като се засмели, казали:

— Обичам ви и двамата, колкото прясно месо — солта.

След това всички били щастливи завинаги.