Джак и бобеното стъбло

Много, много отдавна, когато светът бил млад и хората правели каквото си искат, защото всичко било добро, живяло едно момче на име Джак.

Баща му бил на легло, а майка му, добра душа, от ранни зори до късна вечер се трудела и мислела как да помогне на болния си мъж и на младия си син. Продавала млякото и маслото, което Белка, хубавата им крава, давала, без да се скъпи. Но било лято. А когато дошла зимата, тревата на полето се скрила от сланата в топлата земя и при все че майката изпращала Джак да събира храна из храсталаците, той обикновено се връщал с празна торба, защото очите му често се изпълвали с учудване, когато се оглеждал наоколо, та забравял работата си!

И станало така, че една сутрин Белка не дала никакво мляко — нито капчица. Тогава добрата, работлива майка метнала престилката върху главата си и заридала: — Какво ще правим? Какво ще правим? Джак обичал майка си, при това се чувствувал малко виновен, защото бил вече голямо момче, а толкова малко помагал и казал:

— Успокой се, успокой се! Ще тръгна да си търся работа някъде.

И вярвал, че е готов да се съсипе от работа, но добрата жена поклатила тъжно глава.

— Ти и по-рано се опитва, Джак — казала тя, — но никой няма да те вземе. Ти си добро момче, но умът ти е все някъде другаде. Не, ще трябва да продадем Белка и да живеем с тези пари. Няма смисъл да плачем за млякото, от което няма вече нито капка!

Нали виждате, тя била толкова умна жена, колкото и работлива. Джак се развълнувал.

— Точно така — извикал той. — Ще продадем Белка и ще станем по-богати от всякога. Всяко зло за добро. Днес е пазарен ден, ще я взема и ще видим какво ще стане.

— Но — започнала майката.

— Но-то — викнал той — не върши работа. Остави на мен, ще направя добра сделка.

И понеже този ден тя трябвало да пере, пък и болният й мъж пъшкал повече от друг път, майката разрешила на Джак да продаде кравата.

— Не по-евтино от десет жълтици — извикала тя подире му, когато кривнал зад ъгъла.

Десет жълтици! Джак смятал да я продаде за двадесет. Двадесет тежки златни жълтици! Тъкмо мислел какъв армаган да купи на майка си, когато видял един странен, дребен човечец на пътя, който му извикал:

— Добро утро, Джак!

— Добро утро — учтиво се поклонил Джак, учуден откъде този странен, дребен човечец му знае името, при все че името на Джак се срещало под път и над път.

— Къде отиваш?

Джак взел да се чуди — нали той винаги се учудвал — защо се интересува този странен, дребен човечец, но понеже бил винаги учтив, отговорил:

— Отивам на пазара да продам Белка и смятам да направя добра сделка.

— Ще я направиш! Ще я направиш! — подсмихнал се странният дребен човечец. — Избери си купувач. Смятам, че знаеш колко бобени зърна правят пет?

— Две във всяка ръка и едно в устата — бързо отговорил Джак.

Той наистина бил с остър ум.

— Точно така, точно така! — подсмихнал се странният дребен човечец и докато говорел, измъкнал от джоба си пет бобени зърна.

— Ето ги, а сега ми дай Белка.

Джак бил толкова поразен, че застанал с отворена уста, като че очаквал петте бобени зърна да полетят в нея.

— Какво! — Най-сетне продумал той. — Моята Белка за пет обикновени бобени зърна. В никакъв случай!

— Но те не са обикновени бобчета — добавил странният дребен човечец и странна усмивка се появила на странното му дребно лице. — Ако посадиш тези бобчета през нощта, на сутринта те ще са порасли до самото небе.

Джак вече бил толкова поразен, че този път дори не могъл да си отвори устата. Само очите му се облещили.

— До самото небе ли каза? — попитал той най-сетне.

Защото, както виждате, Джак се учудвал на небето повече от всичко друго.

— До самото небе — повторил дребният странен човечец, като подчертавал всяка дума. — Това е добра сделка, Джак, почтена сделка. Ако не пораснат — какво! Ще ме намериш тук утре сутринта и ще си получиш обратно Белка. Това задоволява ли те?

— Напълно — извикал Джак, като продължавал да мисли за небето, но изведнъж се видял да стои сам на пътя.

— Две във всяка ръка и едно в устата — повторил Джак. — Така казах и така ще направя. Всичко по ред. И ако това, което обеща дребният странен човечец, не стане, ще си получа обратно Белка утре сутринта.

И като си подсвирквал с едно от бобчетата в уста, тръгнал весело за дома си, защото си мислел как ли ще изглежда небето, ако стигне до него.

— Колко се забави! — извикала майка му, която го чакала тревожно на портата. — Отдавна мръкна, но виждам, че си продал Белка. Бързо кажи колко взе за нея.

— Никога не би познала — почнал Джак.

— Милостиви боже! Не ми говори така — прекъснала го добрата жена. — Цял ден се безпокоях да не те измамят. Е какво? Десет жълтици, петнадесет, не вярвам да са двадесет!

Джак тържествено показал бобените зърна.

— Ето — казал той. — Това взех за нея и това е прекрасна сделка!

Сега майката била поразена и всичко, което могла да каже, било:

— Какво! Тези зърна!

— Да — отговорил Джак, малко разколебан в постъпката си. Но те са вълшебни зърна. Ако ги посеем през нощта, на сутринта ще са стигнали чак до небето. Моля те, не ме бий така силно!

Защото майката на Джак за първи път загубила търпение и почнала здравата да го налага. И когато спряла да му се кара и да го бие, тя изхвърлила през прозореца жалките бобени зърна и го пратила да си легне без вечеря.

„Ако това е магическата сила на бобените зърна, мислел си разочарован Джак, не ми трябват повече магии.“ Все пак, понеже бил здрав и по природа весел, той скоро заспал и спал като заклан.

Когато се събудил, първо помислил, че луната грее, защото всичко в стаята изглеждало зеленикаво. Погледнал към малкото прозорче. То било покрито като с перде от листа. Мигновено скочил от леглото и в следващата минута, без да се бави, за да се облича, почнал да се катери по високото бобено стъбло. Значи това, което казал странният дребен човечец, било вярно! Едно от зърната, които майка му била изхвърлила в градината, намерило добра почва, пуснало корени и пораснало за една нощ…

Докъде?

Горе до самото небе! Джак решил да види небето на всяка цена. И така той започнал да се катери и се катерил, катерил. Било лесно, защото високото бобено стъбло с листата си, които растяли от всички страни, приличало на стълба. Но все пак почнал да се задъхва и се спрял, за да си поеме дъх, после за втори път трябвало да си поеме дъх и когато се чудел дали и за трети път трябва да си поеме дъх, видял пред себе си широк, светъл, бял път, който се простирал далече, далече, далече. И той тръгнал и вървял, вървял, вървял, докато стигнал до една висока бяла къща с бели стъпала пред широката порта. На стъпалата стояла грамадна жена, в ръцете си държала черна паница с овесена каша. А Джак нали не бил вечерял, бил гладен като вълк, и като видял паницата с овесената каша, попитал учтиво:

— Добро утро, госпожо. Бихте ли ми дали закуска?

— Закуска! — повторила жената, която в същност била жена на великан-людоед. — Ако говориш за закуска, закуската, изглежда, си ти, защото чакам мъжа си да се върне всеки момент, а той от всичко най-обича да закусва с момчета — угоени момчета, препечени в пещта.

Джак не бил страхливец и когато искал нещо, обикновено го получавал, и сега, уж развеселен, казал:

— Ще се угоя повече, ако закуся!

Жената на великана се разсмяла и поканила Джак вътре, защото тя в същност не била чак толкова зла, колкото изглеждала, но едва той привършил овесената каша и млякото, което му била дала, и цялата къща почнала да се тресе и клати. Великанът-людоед се прибрал у дома си!

 

Дум! Дум! Дум!!!

 

— Бързо в пещта — извикала жената на великана и едва хлопнала железния капак, и великанът влязъл.

Джак можал да го види през малката дупчица в горния край на капака, откъдето излизала парата. Той бил наистина грамаден. На колана му висели три овце и той ги тръшнал на масата.

— Ето, жено — извикал той, — опечи ми тези дребосъци за закуска, това е всичко, което намерих тази сутрин — лош късмет! Дано пещта е топла.

И той понечил да я отвори, а Джак вътре се облял в пот, като си представил какво ще последва.

— Печени! — викнала жената на великана. — Пфу! Тези дребосъци ще станат на пепел. По-добре да ги сварим.

И тя се заловила да ги приготвя за варене. Но великанът-людоед почнал да души наоколо и задекламирал на людоедски:

— Трам-та-та, трам-та-там,

кръв на човек надушвам пак.

Жив или мъртъв, аз си знам,

наместо хляб ще го изям.

— Не ставай глупак! — викнала жена му. — Това са кокалите на момченцето, с което вечеря снощи, варя ги за супа! Ела да закусиш сега. Бива си те, великане!

Великанът-людоед изял трите овце и отишъл при големия си дъбов сандък, от който извадил три големи торби, пълни със златни монети. Сложил ги на масата и започнал да ги брои, докато жена му раздигала трапезата. Но полека-лека взел да клюма и накрая захъркал така силно, че цялата къща се заклатила.

Тогава Джак се измъкнал от пещта, грабнал една от торбите със злато, пълзешком се измъкнал навън и хукнал по правия широк, светъл, бял път, колкото му крака държат, докато стигнал до бобеното стъбло. Торбата със злато била тежка и той не можел да слезе по стъблото с нея, затова първо я хвърлил долу и полека-лека се спуснал.

Когато стъпил на земята, майка му събирала бързо златите монети, пръснати в градината, защото торбата, разбира се, се била пръснала.

— Божичко — казала тя. — Къде си бил? Виж! Вали златен дъжд!

— Не вали — почнал Джак. — Бях се покатерил по… — и той се обърнал към бобеното стъбло, но, боже, нямало никакво стъбло.

Тогава той разбрал, че всичко е било магия.

След това те дълго живели щастливо със златните монети и прикованият към леглото баща получавал разни вкусни неща за ядене. Но дошъл ден, когато майката на Джак с тъжно лице сложила последната златна монета в ръката му и го помолила внимателно да пазарува, защото вече нямало нищо в раклата и ще започнат пак да гладуват.

Тази нощ Джак си легнал гладен по свое желание. Ако не може да спечели пари, поне по-малко пари да изяде. Срам е за голямо момче да се тъпче с храна, а да не носи нищо и от него да няма никаква полза.

Той спал като заклан, както спят момчетата, когато са преяли, и когато се събудил… О, чудо! Цялата стая светела пак в зелено, там било и пердето от листа на прозореца! Друго бобено зърно било порасло през нощта и Джак излетял като светкавица. Този път той се изкатерил по-бързо до правия широк, бял път и веднага се озовал пред високата бяла къща, където на широката бяла стълба стояла жената на великана-людоед и в ръцете си държала голяма черна паница с овесена каша.

Този път Джак бил смел и безочлив.

— Добро утро, госпожо — казал той. — Дошъл съм да ви помоля да ми дадете закуска, защото не съм вечерял и съм гладен като вълк.

— Махай се, лошо момче! — отговорила жената на великана-людоед. — Миналия път дадох закуска на едно момче и мъжът ми загуби пълна торба със злато. Май ти си това момче.

— Може да съм, а може и да не съм! — казал Джак, като се засмял. — Ще ти разкажа всичко, когато закуся, но не преди това!

Жената на великанът-людоед била страшно любопитна, затова му дала голямата паница, пълна с овесена каша, но преди да я преполови, той чул великана-людоед да идва.

 

Дум! Дум! Дум!!!

 

— Пъхни се в пещта — изкрещяла жената на великана-людоед. — Ще ми разкажеш всичко, когато той заспи.

Този път Джак видял през дупчицата, че на колана на великана-людоед висели закачени три тлъсти крави.

— Днеска късметът ми беше по-добър, жено — извикал великанът и от гласа му къщата се разлюляла.

— Побързай! Опечи ми тези дребосъци за закуска! Пещта сигурно е топла? — и той се запътил да отвори пещта, но жена му изкрещяла:

— Печени! Ами, ще трябва да чакаш часове, докато се опекат. Ще ги опека на скара — виж как се е разгорял огънят!

— Уф! — изгърмял великанът-людоед. И пак почнал да души и викнал:

— Трам-та-та, трам-та-там,

кръв на човек надушвам пак.

Жив или мъртъв, аз си знам,

наместо хляб ще го изям.

— Глупости! — казала жена му. — Това са костите на онова момче, което изяде миналата седмица, и аз съм ги изсипала в кофата на прасето.

— Уф! — изкрещял великанът-людоед, но изял опечените на скара крави и после казал на жена си: — Донеси ми кокошката, която снася златни яйца. Искам да погледам златото.

Жена му донесла грамадна черна кокошка с блестящ червен гребен. Тръснала му я на масата и започнала да раздига съдовете от закуската.

Великанът-людоед казал на кокошката:

— Снеси!

И тя веднага снесла — какво мислите? — едно красиво, блестящо златно яйце.

— Не е лошо, Чернушке-Златушке — засмял се великанът-людоед. — Няма да има нуждая да прося, докато те имам. После пак казал: — Снеси! — И, о, чудо! — второ, блестящо, златно яйце!

Джак не можел да повярва на очите си, но решил на всяка цена да притежава тази кокошка. И щом великанът-людоед задрямал, изскочил като светкавица от пещта, грабнал кокошката и хукнал да спасява живота си. Но не пресметнал добре, защото, както знаете, кокошките винаги кудкудякат, щом излязат от гнездото си, след като са снесли яйце, а тази така се разкрякала, че събудила великана-людоед.

— Къде ми е кокошката? — И жена му дотичала веднага.

Двамата хукнали към вратата, но Джак бил много далече.

На широкия бял път едва се забелязвала дребната му фигурка с огромната, черна кокошка в ръка, която се мятала, кудкудякала и крещяла.

Как стигнал до бобеното стъбло, Джак не разбрал. Всичко било смесица от крила, листа, перушина и кудкудякане. Но все пак той успял да слезе долу, а там майка му стояла и се чудела дали небето не се готви да падне! Щом стъпил на земята, Джак извикал:

— Снеси!

И черната кокошка престанала да кудкудяка и снесла грамадно, блестящо златно яйце.

Всички били доволни. Отсега нататък всеки имал всичко, което може да се купи с пари. Защото винаги, когато поискали нещо, казвали само „Снеси“ и черната кокошка ги снабдявала със злато.

Но Джак започнал да мечтае да намери и нещо друго на небето освен пари. И така една лунна нощ в средата на лятото той отказал да вечеря и преди да си легне, се промъкнал в градината и полял с лейката земята под прозореца, защото знаел, че има още две бобени зърна някъде в градината и може би земята е била много суха, за да могат да поникнат. След това заспал като заклан. И гледай ти! Когато се събудил, пак трептяла зеленикава светлина в стаята и той веднага се намерил пред стъблото и взел да се катери и се катерил, катерил, катерил, колкото му стигали силите.

Този път той решил, че не трябва да иска закуска, защото жената на великана може да го познае. Затова се скрил в храстите край голямата бяла къща, докато тя влязла в килера, и тогава изскочил и се пъхнал в казана. Бил сигурен, че тя ще се занимава само с пещта.

 

Дум! Дум! Дум!!!

 

Джак надникнал през една дупчица на капака и можел да види как великанът-людоед гордо пристъпва вътре с три огромни вола, окачени на колана му. Но този път едва великанът-людоед влязъл, и започнал да вика:

— Трам-та-та, трам-та-там,

кръв на човек надушвам пак.

Жив или мъртъв, аз си знам,

наместо хляб ще го изям.

Защото, нали разбирате, капакът на казана не е така прилепнал както вратата на пещта, а великаните-людоеди имат кучешки нос — всичко подушват.

— Да, и аз усещам същото! — извикала жената на великана-людоед. — Сигурно е пак онова ужасно момче, което открадна торбата със златото и кокошката. Тогава то се е скрило в пещта.

Но когато отворила вратата, уви, Джак не бил там! Само няколко къса месо се препичали и цвърчали. Тогава тя се разсмяла и казала:

— Ние с тебе сигурно сме изглупели! Ами това е момчето, което ти хвана миналата нощ и аз ти го приготвих за закуска. Не, наистина сме глупаци да сбъркаме миризмата на умряло с миризмата на живо момче. Хайде, изяж си закуската, добри ми великане-людоеде!

Но великанът-людоед, при все че ядял с голям апетит печеното месо, не бил спокоен и започнал пак да вика:

— Ам, ам, ам.

И станал да претърсва долапите. Джак го втресло от страх да не би да се сети да погледне в казана.

Но той не погледнал. И когато свършил закуската, извикал на жена си:

— Донеси ми вълшебната арфа! Искам да се забавлявам.

Жена му донесла една малка арфа и я сложила на масата. А великанът-людоед се облегнал удобно на стола си и лениво казал:

— Пей!

И, о, чудо! Арфата започнала да пее. Искате да знаете за какво е пяла? Ами тя пеела за всичко! И така хубаво пеела, че Джак забравил да се страхува, а великанът-людоед забравил да мисли за ам, ам, ам и заспал.

 

И НЕ ХЪРКАЛ

 

Тогава Джак се измъкнал като мишка от казана, долазил на четири крака до масата, изправил се тихичко и грабнал арфата. Решен бил да я притежава.

Но щом я хванал, тя извикала доста силно:

— Господарю, господарю!

Великанът-людоед се събудил, видял Джак да се измъква и хукнал подире му.

Ех, какво надбягване почнало! Джак бил бърз, но крачките на великана-людоед били двойно по-големи. И при все че Джак криволичел като заек и двойно по-бързо бягал, все пак когато стигнал до бобеното стъбло, великанът-людоед бил само на десетина метра зад него. Нямало време за мислене. Джак просто се метнал на стъблото и заслизал колкото може по-бързо, а през това време арфата продължавала да вика с най-силен глас:

— Господарю! Господарю!

Едва слязъл на една четвърт от стъблото, и то толкова страшно се разклатило, че Джак насмалко да падне. Великанът-людоед започнал да слиза по стъблото и тежестта му така го разклатила, че то се запревивало като при буря. Джак разбрал, че борбата е на живот и смърт и затова слизал все по-бързо и все по-бързо и като се спускал, взел да вика:

— Майко! Майко! Донеси брадвата! Дай брадвата!

А майка му, за щастие била в задния двор с брадва в ръце, защото сечала дърва, и веднага се затичала, като мислела, че този път небето наистина е паднало. В този момент Джак стъпил на земята, пуснал арфата, която веднага запяла най-различни прекрасни песни, грабнал брадвата и силно ударил стъблото, което се разклатило и разлюляло като духнато от вятър.

— Внимавай! — извикал великанът-людоед и се притискал колкото може към стъблото.

Но Джак внимавал наистина и нанесъл такъв страшен удар на стъблото, че то заедно с великана-людоед се строполило на земята и великанът-людоед, разбира се, си счупил главата и умрял на място.

След това всички били много щастливи, защото имали злато да харчат, а когато болният баща се натъжавал, Джак изваждал арфата и й казвал:

— Пей!

О, прелест! Тя пеела за всичко под слънцето.

И Джак престанал постоянно да се удивлява и станал напълно полезен човек.

А последното бобено зърно още не е порасло. То е все още в градината. Чудя се дали някога ще порасне? И кое ли малко дете ще се покатери по стъблото му до небето? И какво ще намери това дете? Бог знае!