Маргарет Вайс, Трейси Хикман
Драконите на сломеното слънце (8)

7
Проломът на Бекард

Разположен на брега на Ново море, Санкшън бе един от главните пристанищни градове в североизточната част на континента Ансалон.

Градът беше древен, създаден дълго преди Катастрофата. За историята му не се знаеше много, освен това, че преди това е бил доста приятно място за живот.

Мнозина се бяха чудили как е получил странното си име. Легендата твърдеше, че някога, когато все още бил съвсем малко селце, в него живеела стара жена от расата на човеците, чиято мъдрост била добре известна и почитана на мили наоколо. Споровете и несъгласията, независимо дали ставало дума за правата над цели кораби, или за брачни спогодби, винаги стигали до нея. Тя изслушвала страните, след което отсъждала честно и безпристрастно, мъдро и без предразсъдъци.

— Старицата реши — казвали по обичая си хората след всяко нейно отсъждане.

Така малкото селце, в което живеела, неусетно получило името си и станало известно като място, където царят е авторитетът и законът^[1]. Когато в гнева си боговете запратили огнената планина към света, тя се стоварила върху континента Ансалон и го разцепила на парчета. Водите на океана Сирион веднага нахлули в образувалите се пукнатини, създавайки ново море, съвсем уместно наречено Новото море. Вулканите по протежението на планинската Верига на Смъртта, оживели в яростни пламъци и избълвали реки от лава, която започнала да се стича към Санкшън.

 

 

Човечеството винаги бърза да превърне нещастието си в преимущество. Съвсем скоро онези, които допреди това обръщали земята с плугове и отглеждали боб и ечемик, хванали мрежите и започнали да събират плодовете на морето. По бреговете на Ново море бързо изникнали цели рибарски селища.

Жителите на Санкшън също се насочили към бреговете, където бризът успявал да прогони изпаренията и дима от вулканите. Известно време градът просперирал, но не нараствал, додето най-сетне на пристаните му не започнали да пристигат високите кораби. Авантюристично настроените моряци от Палантас прехвърлили корабите си в Новото море с надеждата да открият бърз и лесен проход до противоположната част на континента и по този начин да избегнат дългото, пълно с опасности пътуване през студените вълни на северното море Сирион. Скоро обаче надеждите им се разбили. Не съществувал никакъв проход. Онова, което открили обаче, било естествено защитеният пристан на Санкшън и сухопътна връзка, която не представлявала трудност за решените да се доберат до пазарите, очакващи своите стоки от другата страна на планините Калкист.

Градът започнал да процъфтява, да се разраства и, както всяко дете, да мечтае. Санкшън видял в себе си втори Палантас: прочут, улегнал, безстрастен и заможен. Тези мечти така и не станали реалност. Докато Палантас принадлежал на соламнийските рицари, които се грижели за него, защитавали го и го управлявали съгласно Клетвата на честта, Санкшън бил в ръцете на всеки, който имал силите и желанието да го притежава. Градът се разраствал твърдоглаво и развратно, без никакви кодекси или закони, като се къпел в купища пари.

Санкшън не бил никак придирчив към съюзниците си. Градът приветствал алчните, ненаситните и безскрупулните. Крадците и бандитите, мошениците и блудниците, наемниците и убийците наричали Санкшън свой дом.

Дошло времето, когато Такхизис, Царицата на Мрака, се опитала да се завърне обратно в света. Богинята вдигнала на крак армии, които да покорят континента в нейно име. Предводителят на тези армии — Ариакас, бързо осъзнал стратегическото разположение на Санкшън спрямо светия град Нерака и предния му военен пост Хур. Лордът насочил войните си към града и го покорил, макар да се носела мълва, че съпротивата не била от най-самоотвержените. Сетне построил в Санкшън храмове в чест на своята Царица и разположил в града щаба си.

Господарите на Смъртта, вулканите, опасващи пристанищния град като в пръстен, тутакси почувствали горещия полъх от амбицията на Такхизис и отново се върнали към живот. Нощем потоците от лава огрявали със зловещото си сияние целия Санкшън. Земята се разтърсвала и потрепервала в гърчове. Хановете из целия град изгубили цяло състояние в изпочупени чаши и чинии, в резултат на което започнали да сервират храна и напитки в ламаринени подноси и дървени канчета. Въздухът се замърсил от отровни и серни изпарения. Черноризите магьосници се трудели ден и нощ, за да поддържат града в състояние, което да е пригодно за живот.

Такхизис се стремяла да покори света, но в края на краищата не успяла да надмогне себе си. Генералите й потъвали в непрестанни дрязги помежду си и в крайна сметка играта била спечелена от любовта и саможертвата, лоялността и честта. Така камъните на Нерака легнали почернели и прокълнати в смрачената долина, водеща към Санкшън.

Дошъл редът и на рицарите от Соламнийския орден. След една решителна битка с обитателите на града, те го завладели. На тях също не убягнало доброто стратегическо разположение и финансовите изгоди, които можели да произлязат за всеки, решил да завладее Ансалон. Ето защо рицарите установили там силен гарнизон и се заели да разрушават храмовете на злото, да опожаряват пазарите за роби и да изравняват със земята бордеите. Конклавът на чародеите изпратил хора, които да продължат прочистването на въздуха.

Когато двайсет години по-късно Рицарите на Такхизис започнали да набират сили, Санкшън бил един от главните им приоритети. Задачата била лесна. Годините на мир и добруване направили соламнийските рицари невнимателни и отпуснати. Точно преди градът да падне в ръцете на мрачните рицари, избухнала Войната на Хаоса и това за момент отклонило вниманието им и дало възможност на соламнийците да се разбудят.

Сетне Войната на Хаоса приключила. Боговете си заминали. Жителите на Санкшън най-сетне осъзнали, че божествата вече ги нямало. Магията — такава, каквато я познавали — също си била отишла. Хората, които били преживели войната, изведнъж се видели изправени пред опасността да се задушат до смърт в нездравите изпарения на околните вулкани. Не след дълго жителите напуснали града си и плъзнали по околните брегове, за да дишат чистия морски въздух. Така, за известно време, Санкшън се завърнал там, откъдето всъщност бил тръгнал.

Но един необикновен и обвит в мистерия магьосник на име Хоган Примката не само въздигнал Санкшън до предишната му слава, но и успял да му помогне да я надмине. Той сторил онова, което никой друг чародей не бил постигал дотогава: освен че прочистил въздуха над града, Хоган пренасочил потоците лава встрани от него. Сега от заснежените върхове на околните планини се стичали потоци, пълни с чиста и прохладна вода. Най-сетне човек можел да излезе от дома си и да поеме въздух с пълни гърди, без да се превие на две и да започне да кашля задавено.

Колкото повече остарявал и помъдрявал Санкшън, толкова повече просперирал, забогатявал и толкова по-уважаван ставал. Под закрилата на Хоган в града започнали да се появяват добри и достойни търговци. Някъде по това време и соламнийците, и рицарите на Нерака направили постъпки пред магьосника с желанието да защитават Санкшън едни от други.

Хоган нямал доверие на никого, така че нито един от двата ордена не получил разрешението му. Разгневени, Рицарите на Нерака излезли с довода, че градът е част от териториите, дадени им от Съвета в замяна на службата по време на Войната на Хаоса. Соламнийските рицари от своя страна също упорито опитвали да влязат във връзка с него, а той продължавал да отказва помощта им.

Междувременно Мрачните рицари, които вече били широко известни под името Рицарите на Нерака, набирали сили, богатства и власт — понеже именно те събирали данъците на драконите. Мрачните рицари наблюдавали Санкшън така, както котката наблюдава дупката на мишката. Отдавна в сърцата им се таял копнежът да притежават пристанището на града, откъдето лесно можели да разпространят влиянието си и да подчинят всички градове по бреговете на Новото море. Ето как, виждайки, че мишките са заети да се хапят и дращят една друга, котката решила да нападне.

Рицарите бяха обсадили Санкшън и наистина не бързаха.

Веднага след атаката, враждуващите фракции вътре в града се бяха обединили. Но нападателите имаха търпение. Нямаше начин да принудят обсадените да гладуват, понеже въпреки блокадата, доставките на провизии не спираха. Във възможностите на мрачните рицарите на Нерака обаче беше да отрежат всички сухопътни търговски връзки. По този начин Санкшън бе попаднал в смъртна хватка, която бавно, но постепенно задушаваше икономиката му.

Притиснат от настояванията на жителите, Хоган Примката се бе съгласил с навлизането на соламнийските рицари. Така през последната година от обсадата към защитниците се бяха присъединили и те. В началото посрещнаха рицарите като спасители. Всички очакваха, че след като получат своето, те незабавно ще сложат край на бедственото положение. Соламнийците бяха отвърнали, че първо трябва да проучат ситуацията.

След като в продължение на месеци жителите на града наблюдаваха как рицарите „проучват ситуацията“, те отново ги подканиха да разкъсат обсадата. Рицарите посочиха, че са твърде малко на брой и чакат подкрепления.

Всяка нощ катапултите откъм позициите на мрачните рицари запращаха към стените огромни камъни и лумтящи бали сено. Горящите бали причиняваха пожари, а камъните пробиваха покривите на къщите. Умираха хора и се унищожаваше недвижима собственост. Нощем никой не можеше да се наспи. И точно според изчисленията на Рицарите на Нерака, ентусиазмът и патриотизмът на жителите на Санкшън, които в началото на обсадата ги правеха толкова непреклонни противници, месец след месец отслабваха и се заменяха с далеч по-трезви чувства. Някои открито вече наричаха соламнийците страхливци и виняха тях за всичките си неприятности. Рицарите отвръщаха, че жителите на Санкшън са луди и искат всички те да умрат за нищо. Веднага щом шпионите на Ордена на Нерака започнаха да донасят, че съюзът на защитниците е на път да се разруши, мрачните рицари решително се заеха с подготовка на финалното настъпление. Сега нападателите чакаха само знак, че са се появили фаталните пукнатини в сърцето на враговете им.

Източно от Санкшън лежеше долина, наречена долината Закар. Мрачните рицари я бяха овладели в сравнително ранен етап от обсадата заедно с всички проходи, които водеха от града към нея. Така тази долина, удобно скрита сред гънките на планините Закар, се използваше за преден пост и плацдарм на нахлуващите войски от армията на Ордена на Нерака.

 

 

— Целта ни е долината Закар — казваше Мина на своите рицари. Ала когато я питаха защо или какво щяха да правят там, тя отказваше да каже нещо повече от това, че са призовани.

Бяха пристигнали по обед. Слънцето се издигаше високо в безоблачното небе и сякаш се взираше във всичко под себе си с жадно очакване — очакване, което поглъщаше вятъра и оставяше въздуха неподвижен и сгорещен.

Мина накара неголемия си антураж да спре пред входа на долината. Точно пред тях, на отсрещната страна, се намираше проходът, известен като Пролома на Бекард. През него се виждаше обсадения град и част от защитните стени. Между тях и Санкшън се намираше собствената им армия. В долината се издигаше втори град, но изграден от палатки и лагерни огньове, каруци и впрегатен добитък, войници и многобройни слуги.

Очевидно Мина и рицарите й пристигаха в подходящо време. Лагерът на Ордена на Нерака кънтеше от радостни възгласи. Свиреха тръби, офицерите издаваха високо заповеди, а ротите тъкмо се строяваха на пътя. Няколко формирования вече минаваха през пролома и се насочваха към града, други се готвеха да ги последват.

— Много добре — каза Мина. — Успяхме.

Тя пришпори коня си в галоп надолу по стръмния път, а рицарите препуснаха след нея. В призива на тръбите се долавяше нещо от музиката, която бяха чули в съня си. Сърцата биеха в гърдите, дишането им се учести и все пак нямаха никаква представа защо.

— Разбери какво подготвят — нареди Мина на Галдар.

Минотавърът откри първия офицер, който му се изпречи на пътя и го разпита. Когато отново се върна при нея, той потриваше ръце и се усмихваше широко:

— Проклетите соламнийци са напуснали града! — докладва. — Магьосникът, който го управлява, явно ги е уловил за ушите и най-после им е показал пътя. Изритали са ги по задника. Събрали са си багажа и ако се вгледаш — той се обърна и посочи през Пролома на Бекард, — можеш да видиш корабите им. Онези малки точици на хоризонта.

Рицарите около Мина нададоха радостни възгласи. Тя се загледа към хоризонта, ала не се усмихна. Тленен Огън риеше неуморно с копита, разтърсваше грива и пръхтеше нетърпеливо.

— Доведе ни точно когато трябваше, Мина — продължи ентусиазирано Галдар. — Вече се готвят за последната атака. До довечера ще пием от кръвта на Санкшън. Тази нощ ще пием санкшънско пиво!

Мъжете се разсмяха. Мина все така мълчеше. Изражението й не подсказваше нито въодушевление, нито радост. Очите с цвят на кехлибар блуждаеха из лагера на мрачните рицари, ала като че не откриваха това, което търсеха, понеже между веждите й се бе появила съвсем лека черта в знак на недоволство. Най-сетне намръщеното й изражение се проясни. Кимна сама на себе си и потупа успокоително Тленен Огън.

— Галдар, виждаш ли онази рота стрелци?

Той се загледа и кимна.

— Не носят униформите на Ордена.

— Това са наемници — обясни минотавърът. — Плащаме им, но се бият под свое собствено командване.

— Отлично. Доведи командира им при мен.

— Но, Мина, защо…

— Изпълнявай, Галдар — каза тя.

Рицарите зад нея си размениха стреснати погледи и учудено започнаха да вдигат рамене. Минотавърът се канеше отново да оспори заповедта, искаше да я подкани да му позволи да се включи във финалната атака, да участва в славната победа, а не да го изпраща да върши нещо като някакво момче за поръчки. Усети как през дясната му ръка преминава дразнещо изтръпване. В продължение на един безкраен, ужасяваш момент откри, че не може да помръдне пръстите си. Нервите му се гърчеха и протестираха. Чувството продължи само няколко секунди, но го разтърси до дъно. Може би не беше кой знае какво, ала му напомни колко й дължи. Галдар преглътна напиращите въпроси и послушно се зае с възложената му задача.

Скоро се върна, придружен от ротния командир — сериозен мъж, може би около четирийсетте, с прекомерно развити мускулести ръце на човек, който изкарва прехраната си със стрелба с лък. Изражението на лицето на наемника беше мрачно и раздразнително. Едва ли щеше да се отзове на поканата й, но страшно трудно бе да откажеш на изключително настоятелен минотавър, чиято глава, чиито рога и рамене се издигат над теб като обсадна кула.

Мина носеше шлема си. Забралото му бе вдигнато. Изключително мъдър ход, помисли си Галдар. Така шлемът оставяше в сянка младостта и момичешкото й лице.

— Какви са заповедите, които си получил, Водачо на Нокътя? — попита тя. Гласът й резонираше в шлема — студен и нетърпящ възражение като самия метал.

Командирът я изгледа презрително и без ни най-малък признак, че е успяла да го сплаши.

— Не съм ви никакъв „водач на нокътя“, сър рицарю — отвърна, като вложи леко неприятна, саркастична нотка в думата „сър“. — Запазих чин капитан в собствената си рота. Не приемаме заповеди от хора като теб. Само пари. Правим само онова, което си искаме.

— Покажи уважение към Водачката на Нокътя — изръмжа Галдар и разтърси офицера така силно, че мъжът с мъка запази равновесие.

Капитанът се извърна към него и измъкна късия си меч. Минотавърът вече бе сложил десница върху ръкохватката на своя. Рицарите край тях наизваждаха със звънтене оръжията си. Мина не помръдваше.

— Какви са заповедите ти, капитане? — попита го отново.

Осъзнал, че го превъзхождат, офицерът плъзна обратно меча в ножницата. Движенията му бяха преднамерено бавни, за да демонстрира, че не са спечелели, но пък и той не е дотам глупав.

— Да изчакам, докато започне нападението, след което да дам нареждане за стрелба по защитниците на стените, сър — добави намусено и мрачно. — Ще влезем последни в града, което значи, че по-хубавите дреболии вече ще бъдат разграбени.

Мина го наблюдаваше замислено.

— Явно не уважаваш много Рицарите на Нерака. Нито пък каузата ни.

— Каква кауза? — Смехът на капитана отекна късо и лаещо. — Да напълните собствените си сандъци? Само това ви интересува. Вас и вашите глупави фантазии. — Той плю на земята.

— И все пак някога беше един от нас, капитан Самювал. Някога беше рицар на Такхизис — отговори тя. — Напусна, само защото каузата, заради която се присъедини, вече не съществуваше. Напусна, защото вече не вярваше.

Очите на офицера се разшириха. Чертите на лицето му за момент се отпуснаха.

— Откъде… — Той шумно си затвори устата. — И какво, ако е било така? — изръмжа. — Не дезертирах, ако това имаш предвид. Откупих се според всички правила. Имам документи, които…

— Но ако вече не вярваш в каузата ни, защо продължаваш да се биеш на наша страна, капитане? — попита Мина.

Самювал изсумтя.

— О, вече й вярвам, всичко е наред — отвърна ехидно. — Вярвам в парите, както и вие.

Мина седеше на коня си и се взираше през Пролома на Бекард право към Санкшън. Животното стоеше съвсем мирно под успокояващата й ръка. Внезапно Галдар си помисли, че вероятно сега Мина виждаше през стените на града, виждаше през бронята на защитниците, виждаше през плътта и през костите, в сърцата и душите им, точно както бе видяла неговата душа. Точно, както виждаше в душата на капитана.

— Никой няма да влезе в Санкшън днес, капитане — произнесе тихо тя. — Само лешоядите ще получат своите „по-хубави дреболии“. Корабите, които сте видели да отплават, не превозват соламнийски рицари. Войните по палубата са просто натъпкани със слама чучела, облечени в брони на Соламнийския орден. Това е капан.

Галдар се втренчи слисано в нея. Вярваше й. Вярваше й дотам, че все едно вече беше виждал корабите с очите си или бе видял скритата в засада армия зад стените на града.

— Откъде знаеш всичко това? — попита настоятелно офицерът.

— Ами ако аз ти дам нещо, в което отново да повярваш, капитан Самювал? — посрещна с въпрос въпроса му тя. — Ами ако те превърна в героя на тази битка? Ще ми се закълнеш ли във вярност тогава? — По устните й пробяга лека усмивка. — Не мога да ти предложа пари. Имам само чисто познание, което на драго сърце споделям с теб: бий се на моя страна и в този ден ще познаеш единия истински бог.

Капитан Самювал се втренчи нагоре към нея в безгласно изумление. Изглеждаше замаян, като ударен от мълния.

Мина разтвори покритите си с мехури, разкървавени длани:

— Предлагам ти избор. В едната си ръка държа твоята смърт. В другата има слава. Какво да бъде?

Самювал се почеса по брадата.

— Странна си, Водачке на Нокътя. Не приличаш на никой рицар от нашия Орден.

Той погледна през рамо към Пролома на Бекард.

— Слуховете твърдят, че градът е изоставен — каза Мина. — Мъжете са чули, че портите ще се отворят и жителите са готови да се предадат. Армията ви се е превърнала в тълпа. И всички са се устремили към собствената си смърт.

Говореше истината. Дори докато произнасяше последните си думи, офицерите в долината продължаваха напразно да раздават заповеди, в опит да накарат разпасаните пехотинци отново да съберат редиците. В същия миг Галдар си даде сметка, че пред очите им Рицарите на Нерака се превръщат в недисциплинирана орда, отделни отломъци, които се изливаха през пролома. Жадни за убийства и за плячка. Капитан Самювал отново плю отвратено. Когато погледна Мина, изражението му бе станало мрачно.

— Какво искаш от мен, Водачке на Нокътя?

— Премести стрелците на онова възвишение там. Виждаш ли го? — Мина посочи към полите на планините точно над Пролома на Бекард.

— Виждам го — отговори той. — И какво да правим, след като стигнем там?

— Междувременно аз и рицарите ми също ще заемем позиции. Веднага щом пристигнете, ще получите допълнителни нареждания — каза Мина. — Искам от теб да се подчиниш на заповедите ми, без да задаваш въпроси.

Тя протегна към него окървавена ръка. Дали тази ръка предлагаше живот или смърт, зачуди се Галдар.

Може би капитан Самювал си задаваше същия въпрос, понеже се поколеба, но най-накрая прие предложената му ръка. Собствената му десница беше огромна, мръсна и ожулена лапа, с множество мазоли от употребата на лъка. Нейната бе малка и докосването й почти не се усещаше. Беше покрита с мехури и окървавена и все пак не тя, а капитанът се присви, когато се здрависаха.

Мъжът сведе поглед към пръстите си и ги отърка в кожената броня, сякаш се опитваше да отмие болката или ужилването… изгарянето.

— Побързай, капитане. Нямаме много време — подкани го Водачката.

— А как да те наричам, сър рицарю? — попита Самювал, като все така разтъркваше ръката си.

— Аз съм Мина — отговори тя и дръпна юздите.

Тленен Огън рязко се обърна, Мина заби шпори в хълбоците му и препусна в галоп към възвишенията над Пролома на Бекард. Рицарите я последваха вкупом. Минотавърът затича редом с нея, като полагаше извънредни усилия да не изостава.

— Откъде си сигурна, че капитанът ще ти се подчини? — извика Галдар, за да надвика тропота на копитата.

Тя погледна надолу към него и се усмихна. В сенките на шлема кехлибарените й очи сияеха.

— Ще се подчини — отговори, — ако не заради друго, поне за да покаже на началниците си, че ги презира и смята заповедите им за глупави. Ала освен това капитанът е човек, който дълго време е изпитвал глад, Галдар. Сърцето му копнее за насита. Досега са го хранили с пепел. Аз ще му дам месо. Месо, което да нахрани душата му.

Мина се наведе над шията на коня и го накара да подскочи и запрепуска още по-бързо отпреди.

 

 

Стрелковата рота на капитан Самювал заемаше позиции по линията на възвишенията над Пролома на Бекард. Бяха няколкостотин силни, добре тренирани мъже, взимали участие в не едно и две сражения на страната на Рицарите на Нерака. Използваха големия елфически лък — сериозно и високоценено от стрелците оръжие. На билото на възвишенията нямаше много място, така че им се наложи да застанат рамо до рамо. Всички до един бяха в отвратително настроение. Докато гледаха как армията на рицарите се разлива пред стените на града, немалко от мъжете започваха да мърморят, че за тях няма да остане нищо — нито жени, нито къщи, които да плячкосват. Вече беше все едно. Със същия успех още сега можеха да се приберат по домовете си.

Над тях облаците започваха да се сгъстяват — мътни и сиви, избликнали през върховете на планината Закар. Постепенно се спускаха все по-ниско по склоновете.

Лагерът в долината беше празен, с изключение на палатките, каруците с провизии и неколцината ранени, които не бяха успели да се присъединят към братята си по оръжие и сега проклинаха горчиво падналия им се жребий. Звуците от битката лека-полека се отдалечаваха. Ниската облачност и околните планини заглушаваха допълнително атаката на нападателите. Долината потъваше в зловещо мълчание.

Стрелците се взираха сърдито към капитана. На свой ред той се взираше в Мина с очакване.

— Какви са заповедите ти, Водачке на Нокътя? — попита.

— Изчакайте — беше отговорът.

Войниците чакаха. Армията на мрачните рицари достигна стените на Санкшън и се разби в портите му. Крясъците и ударите се чуваха едва-едва, като далечен тътен. Мина свали шлема и прокара ръка през остриганата си глава с едва набола тъмночервена коса. Седеше на коня с изправен гръб и вдигната брадичка. Ала очите й не гледаха към Санкшън, а към синьото небе над всички тях — синьо небе, което започваше бързо да се смрачава.

Стрелците се втренчиха, изумени от младостта й, удивени от странната й красота. Тя не обръщаше внимание нито на погледите, нито на грубите им забележки, които бързо отмряха в тишината, преизпълваща долината зад тях. Мъжете чувстваха нещо злокобно в тази тишина. Онези от тях, които все пак продължиха да подхвърлят забележчици, го правеха по-скоро за да се изперчат, но скоро и те замлъкнаха, сгълчани от смутените си другари.

Внезапната експлозия разтърси земята около Санкшън и разби тишината на парчета. Облаците завряха, слънчевата светлина изчезна. Радостните победни възгласи на атакуващите мрачни рицари бяха пресечени като с нож. И се превърнаха в ужасени писъци.

— Какво става? — започнаха да питат стрелците, чиито езици изведнъж се бяха развързали и сега говореха един през друг. — Някой вижда ли?

— Тишина в строя! — изрева капитан Самювал.

Един от рицарите, когото бяха оставили на пост като наблюдател в близост до пролома, се завърна, пришпорвайки коня:

— Капан! — закрещя още отдалеч. — Портите се разтвориха, но изсипаха вълни от соламнийци! Сигурно са поне хиляда. Начело яздят чародеи и заливат всичко по пътя си с прокълнатите си магии!

Рицарят дръпна юздите и накара коня да спре пред тях.

— Ти говореше истината, Мина. — Гласът му бе изпълнен с благоговение и възхита. — Големият магически взрив изби стотици от нашите още в самото начало. Телата им димят, разхвърляни по земята. Армията ни отстъпва безредно! Войниците тичат право насам и скоро ще навлязат в пролома. Разгром!

— Значи всичко е загубено — произнесе капитан Самювал, макар да гледаше Мина по странен начин. — Силите на соламнийските рицари ще ги натикат в долината. Ще се окажат между чука и наковалнята.

В думите му имаше истина. Войните от ариергарда вече се изливаха през пролома. Мнозина нямаха никаква идея накъде са тръгнали. Знаеха само, че искат да бъдат по-далече от кръвта и смъртта. Малка част от по-съобразителните се бяха сетили да се насочат към тесния път за Хур, който минаваше през планините.

— Флаг! — каза с нетърпящ възражения тон Мина. — Дайте ми флаг!

Капитанът развърза мръсния бял шал, който носеше около врата си и й го подаде.

— Вземи това и добре дошла, Мина.

Тя взе шала и сведе глава над него. Прошепна няколко думи, които никой не успя да чуе, след което го целуна и подаде на Галдар. По белия плат бе останала кръв от мехурите по ръцете й. Един от рицарите на Мина предложи копието си. Минотавърът завърза шала за върха на копието и й го върна, вече като знаме.

Водачката накара Тленен Огън да се обърне и се изкачи нагоре по скалите до една неголяма издатина, където вдигна флага над главата си.

— Към мен, мъже! — извика. — Към Мина!

Облаците се разделиха. През плътния им покров се прокрадна петънце слънчева светлина, което падна върху нея и я огря, възседнала коня си на билото на възвишенията. Черната й броня гореше, сякаш обляна в пламъци, от кехлибарените й очи струеше неземна светлина, светлина, призоваваща на бой. Внезапният й вик накара бягащите войни да спрат. Рицарите в долината започнаха да се оглеждат, за да видят откъде е дошъл и скоро я откриха — ярка като пламък, пламтяща като сигнален огън на възвишенията над тях.

Сега всички бяха спрели и гледаха смаяно към нея.

— Към мен! — извика отново Мина. — Днес славата ще бъде наша!

Войниците се поколебаха, а сетне един от тях затича нагоре по склона, като се препъваше и хлъзгаше. Последва го друг, още един, радостни, че отново са намерили цел и посока.

— Извикай и онези мъже — нареди на Галдар тя, сочейки към друга група, която отстъпваше малко по-далеч от тях. — Доведи колкото можеш повече. И се погрижи да бъдат въоръжени. После ги подреди в бойна формация на скалите там долу.

Галдар се подчини. С помощта на останалите рицари минотавърът прегради пътя на отстъпващите войници и им нареди да се присъединят към техните другари, които вече започваха да оформят нещо като мрачно езеро в краката на Мина. През пролома се изливаха още и още войници. Рицарите на Нерака яздеха сред тях, като някои от офицерите полагаха храбри, но отчаяни опити да обърнат отстъплението, а други просто се включваха в масовото бягство на пешаците, увлечени в общата лудост. Зад гърбовете им връхлитаха соламнийските рицари в блестящите си сребърни доспехи и увенчани с гребени от бели пера шлемове. Припламваше смъртоносна сребриста светлина. Навсякъде, където избухнеше тази магическа светлина, умираха хора. Сетне и соламнийците навлязоха в пролома, гонейки пред себе си обикновени войници и рицари от ордена на Нерака — подобно на добитък, подкаран на заколение.

— Капитан Самювал — извика Мина и се спусна надолу по хълма. Флагът плющеше след нея. — Нареди на хората си да стрелят.

— Соламнийците са още далеч — възрази той, като клатеше глава пред глупостта й. — Всеки идиот може да го види.

— Соламнийците не са ваша цел, капитане — отвърна студено тя и посочи към силите на Рицарите на Нерака. — Ето коя е вашата цел.

— Нашите собствени хора? — втренчи се изумено в нея той. — Да не сте се побъркали?

— Разгледай бойното поле, капитане — настоя Мина. — Това е единственият начин.

Капитан Самювал се подчини и плъзна поглед по морето от хора. Прокара ръка през лицето си, след което заповяда:

— Стрелци, огън!

— Накъде? — попита някой.

— Чухте Мина! — отговори дрезгаво капитанът.

Сетне грабна лъка от ръцете на един от хората си, запъна стрела и я запрати.

Стрелата прониза гърлото на един от отстъпващите мрачни рицари. Той рухна от седлото и тутакси бе прегазен от бягащите си другари.

Стрелковата рота откри огън. Стотиците стрели — всяка от която бе полетяла след внимателно прицелване и почти от упор — изпълниха въздуха със смъртоносното си бръмчене. Повечето намериха целта си. Пехотинците се улавяха за гърдите и се строполяваха на земята. Стрелите се забиваха през процепите на шлемовете на рицарите или в шиите им.

— Продължавайте стрелбата, капитане — нареди Мина.

Летяха още стрели. Падаха още тела. Сега паникьосаните войници започваха да осъзнават, че ги нападат отпред. Спряха, запрепъваха се, опитвайки да разберат къде се намира новият им враг. Идващите отзад се разбиваха в спрелите, подлудени от приближаващите соламнийски рицари. Стръмните склонове на пролома отрязваха всеки път за бягство.

— Огън! — крещеше подивяло изпадналия в бяс капитан Самювал. — За Мина!

— За Мина! — отвръщаха стрелците и отпускаха тетивата на лъковете.

Стрелите излитаха със свистене и глухо се забиваха в целите си. Мъжете пищяха и падаха отсечено. Телата на мъртвите се трупаха и образуваха грозни купчини, кървава барикада.

Някакъв офицер ги приближи и диво замахна с меча си.

— Безумецо! — изкрещя на капитана. — Кой ти даде тази заповед? Избиваш наши хора!

— Аз му дадох тази заповед — обади се с хладен тон Мина.

Рицарят побесняло се завъртя към нея.

— Предателка! — издигна се мечът му.

Мина не помръдна. Не обръщаше внимание на рицаря, вперила поглед в касапницата под себе си. Юмрукът на Галдар нанесе разцепващ удар върху шлема на офицера. Той се стовари с пречупен врат, тялото му се търколи надолу по склона и изчезна някъде. Минотавърът засмука изранените кокалчета на ръката си и погледна Водачката.

Забеляза с изумление, че по страните й съвсем свободно се стичат сълзи. Стискаше медальона около шията си. Устните й помръдваха. Навярно се молеше.

Атакувани едновременно отпред и отзад, войниците, уловени в теснините на Пролома на Бекард, започнаха да се щурат във всички посоки. Другарите им зад тях бяха изправени пред ужасен избор. Или трябваше да се оставят да бъдат прободени в гръб от соламнийците, или трябваше да се обърнат и да дадат отпор. Избраха второто и съвсем скоро битката се разрази, подхранвана от отчаянието и свирепостта на уловения в капан, останал без изход войник.

Соламнийските рицари продължаваха да напредват, ала вече не чак толкова бързо, докато постепенно устремът им бе възпрян.

— Прекратете стрелбата! — заповяда Мина. Тя подаде знамето на Галдар. Сетне измъкна утринната звезда и я размаха високо над главата си. — Рицари на Нерака! Времето ни настъпи! Последвайте ме в този славен час!

Тленен Огън подскочи високо във въздуха и се хвърли надолу по склона, понесъл господарката си право към авангарда на соламнийците. Конят се движеше толкова бързо и достигна целта тъй неочаквано, че останалите рицари нямаха време да реагират. Всички втрещено се взираха как Мина препуска към собствената си гибел. Ала ето, че минотавърът на свой ред издигна бялото знаме.

— Смъртта е сигурна! — изтътна гласът му. — Но също и славата! За Мина!

— За Мина! — изкрещяха рицарите с мрачни, дълбоки гласове и смушкаха конете надолу по хълма.

— За Мина! — извика капитан Самювал, като захвърли лъка и също измъкна късия си меч. Заедно с него и цялата Стрелкова рота се насочи към дивата блъсканица от проблясващи остриета и окървавени тела.

— За Мина! — присъединиха се към останалите и войниците, които бяха успели да се съберат под знамето. Обединени от общата кауза, всички вкупом се понесоха към смъртта и грохота на боя.

Галдар тичаше с всички сили — отчаян, но решен да се добере до Водачката и да я защити. Сама беше признала, че никога досега не е влизала в битка. Нямаше нито опита, нито необходимите умения. Със сигурност щеше да намери смъртта си. Лицата на враговете им се мяркаха размазано пред него. Мечовете им свистяха, копията им го пробождаха, стрелите им го жилеха. На свой ред минотавърът отбиваше мечовете, пречупваше копията и не обръщаше внимание на стрелите. Врагът беше просто дразнител, който му пречеше да постигне своята цел. За момент я изгуби, след което отново я откри, намери я напълно обкръжена от нападатели.

Забеляза как един от соламнийците се опита да я прониже с меча си. Тя отби удара и замахна с бойния чук. Първият й удар разцепи шлема му. Следващият — главата му. Докато се бореше с рицаря, друг я приближаваше откъм гърба. Галдар изрева предупредително, макар да бе изгубил надежда, че Мина ще успее да го чуе. Впусна се в отчаяна и свирепа сеч, за да я достигне, прегазвайки онези, които стояха между него и неговата водачка, без да вижда лица, а само кървавите дири, които мечът му оставяше по пътя си.

Не сваляше очи от нея. Яростта му оцветяваше всичко в червено. Сетне сърцето му почти спря, когато видя, че са успели да я свалят от коня. Забори се по-разярено отвсякога. Нечий страничен удар го повали на колене. Опита да се изправи, ала завалелите дивашки удари го подкосиха окончателно и накараха света около него да изчезне.

Битката приключи някъде по здрач. Рицарите на Нерака удържаха и долината отново бе в техни ръце. Соламнийците и войните на Санкшън бяха принудени да отстъпят обратно зад стените на града — град, който стоеше изправен пред собственото си ужасно поражение. Победата, която вече бяха предусещали, изведнъж се бе изплъзнала, беше им отнета грубо и безкомпромисно и сега стоеше стъпкана в калта. Покрусени и обезсърчени, соламнийските рицари се заеха да лекуват раните си и да изгорят своите мъртъвци. Бяха прекарали месеци в подготовка на плана за изненадващото нападение, което може би бе и последният им шанс да разкъсат обсадата над Санкшън. Мнозина се питаха отново и отново къде ли са допуснали фаталната грешка.

Един от тях говореше пред всички как от нищото пред него изникнал войн, чийто гняв можел да се сравни единствено с гнева на изчезналите богове. И други го бяха видели. Някои разправяха че бил младеж, други твърдяха че бил момиче, за чието лице човек на драго сърце би отдал живота си. Момичето се носело в челото на контраатаката и се врязало в редиците им като гръмотевица — без щит, без шлем, а утринната звезда в ръцете й била окъпана в гореща кръв.

Когато все пак успели да я смъкнат от коня, тя продължила битката без него.

— Трябва да е загинала — казваше гневно някой. — Видях я да пада.

— Вярно, падна, но конят я защити — поправи го друг. — И всеки, който посмееше да я доближи намираше смъртта си под копитата му.

Ала никой не знаеше със сигурност дали красивото момиче е оживяло. Вълната на атаката се разби в железен отпор, след което се обърна, премина покрай него и помете всичко пред себе си, захвърляйки соламнийските рицари обратно към града.

 

 

— Мина! — извика дрезгаво Галдар. — Мина!

Нямаше отговор.

Продължаваше да търси, но все по-отчаяно.

Димът от погребалните клади висеше неподвижно над долината. Нощта все още не беше настъпила. Сумракът покриваше всичко в сива пелена, изпълнена с пушеци и тлеещи оранжеви въгленчета. Вече бе ходил до палатките на мрачните мистици, които се занимаваха с лекуване на ранените, но и там я нямаше. Не се поколеба дори пред ужасната задача да провери всички мъртви, които трупаха, за да бъдат изгорени по-късно на кладите. Повдигаше поредното тяло, оглеждаше лицето, сетне поклащаше глава и продължаваше нататък.

Така и не я бе открил сред мъртъвците, поне не и сред онези, които бяха докарали в лагера до този момент. Работата по пренасянето на всички тела от лобното им място между склоновете на окървавения Пролом вероятно щеше да продължи до утринта. Раменете му бяха отпуснати. Беше ранен и изтощен, ала твърдо решен да не се отказва от търсенето. Все още носеше в дясната си ръка знамето на Мина. Белият му плат отдавна вече не беше бял, а кафеникавочервен, втвърден от съсирената кръв.

Винеше само себе си. Трябваше да остане близо до нея. Така поне, щом не бе успял да я защити, щяха да умрат заедно. Беше се провалил, бяха го издебнали в гръб. Когато най-сетне дойде на себе си, битката беше свършила. Разправяха, че мрачните рицари са спечелили.

Замаяно се върна обратно на мястото, където я беше зърнал за последно. Телата на враговете й лежаха навсякъде, но тя не се виждаше.

Не беше нито сред живите, нито сред мъртвите. Галдар започваше да си мисли, че просто я е сънувал, че просто си е въобразил съществуването й от обикновената нужда да вярва в нещо или някой, когато усети, че някой докосва ръката му.

— Минотавре — чу глас. — Съжалявам, така и не научих името ти.

За момент Галдар не успя да различи войника — лицето му почти напълно бе скрито под пластовете кървави превръзки. Сетне разпозна капитана на Стрелковата рота.

— Търсиш нея, нали? — попита капитан Самювал. — Мина?

Мина! Викът отново отекна в сърцето му. Галдар кимна.

Беше твърде уморен и твърде обезсърчен, за да говори.

— Ела с мен — каза офицерът. — Трябва да ти покажа нещо.

Двамата се повлякоха през долината към бойното поле. Онези от войниците, които не бяха ранени, сега изграждаха наново лагера — в голямата си част унищожен по време на хаотичното отстъпление. Мъжете работеха трескаво, без да чакат някой да ги подканва. Галдар беше виждал същите тези хора след всяка битка да допълзяват до огньовете, да ближат сърдито рани, да се наливат с джуджешка ракия или да се хвалят наляво-надясно с героичните си постъпки. Обикновено в такива моменти историите се въртяха около това как някой е заклал ранен противников войник.

Сега, докато подминаваше групи мъже, заети да забиват колчетата на палатките, да изправят нащърбените си брони и щитове, да събират разхвърляните здрави стрели или да се занимават с хиляди други дреболии, той се вслуша в онова, което говореха. Разговорите им не се въртяха около тях, а около нея, благословената, омагьосана Мина.

Името й беше в устата на всеки, делата й се повтаряха и преповтаряха. Нов дух бе овладял всички, сякаш бурята, от която бе излязла Мина, беше запратила в сърцата им мълнии, за да ги ободри и изпълни с енергия.

Галдар слушаше и не преставаше да се учудва, но не казваше нищо. Вървеше след капитан Самювал, който очевидно нямаше желание за приказки и бе отказал да отговори на всичките му въпроси. В по-други времена раздразненият минотавър бързо щеше да го накара да проговори, блъскайки главата му в някоя скала, но не и сега. И двамата бяха споделили мигове на триумф и въодушевление, каквито никой от тях дотогава не беше изпитвал в битка. И двамата бяха излезли от тленната си обвивка, за да извършат дела, изтъкани от храброст и героизъм, непознати за повечето хора. И се бяха сражавали за една кауза, бяха се сражавали рамо до рамо за една обща кауза и накрая — напук на всичко — бяха спечелили.

Ако капитан Самювал се препънеше, Галдар щеше да протегне ръка и да го подкрепи. А в моменти, когато Галдар се подхлъзнеше в локва от кръв капитанът бе наблизо, за да му помогне да се изправи. Двамата най-сетне се добраха до края на бойното поле. Офицерът се взря през завесата от дим, която висеше над долината. Слънцето беше изчезнало зад планините. Последните му отблясъци обливаха небето с изтляващи бледочервени петна.

— Там — посочи капитанът.

Вятърът се надигаше в края на деня и отвяваше пушеците, разкъсвайки ги на въртеливи парцали, ефирни като копринени шалове. Внезапно картината пред очите им се избистри, за да им покаже кон с цвят на кръв и фигура, коленичила на няколко стъпки от него.

— Мина! — възкликна Галдар. Облекчението се разля по всичките му мускули. Усети как нещо загоря в очите му, но го отдаде на дима, понеже минотаврите не плачеха и никога не биха могли да заплачат. Той избърса очи. — Но какво прави тя? — попита след секунда.

— Отправя молитва — отвърна Самювал. — Моли се.

Мина бе коленичила до тялото на някакъв войник. Стрелата, причинила смъртта му, бе преминала чисто през гърдите, за да го прикове към земята. Мина вдигна ръката на мъртвеца, сложи я на гърдите си и сведе глава. Дори и да казваше нещо, Галдар не успяваше да го чуе, но знаеше, че капитанът е прав. Тя се молеше на своя бог, на своя единствен, истински бог. Онзи бог, който бе провидял капана, същият, който я беше довел тук, за да превърне поражението им в славна победа.

Когато приключи с молитвата, Мина положи ръката на мъжа върху ужасната рана на гърдите му. Наведе се над него, притисна устни към студеното чело и след това най-сетне се изправи на крака.

Виждаше се, че едва има сили да ходи. Беше покрита с кръв, част от тази кръв бе нейната собствена. Изведнъж нещо я накара да спре. Главата й остана сведена, а тялото отпуснато. После Мина вдигна глава. Погледна към небесата, откъдето като че ли черпеше силите си, защото в същия момент раменете й се изправиха и тя закрачи по-леко.

— Веднъж щом се разбра, че печелим битката, започна да ходи от труп на труп — обясни Самювал. — Търси само онези, които са загинали от нашите стрели. Спира, коленичи на пропитата с кръв земя и им предлага молитвите си. Никога не бях виждал нещо подобно.

— Правилно е, че ги почита — каза дрезгаво Галдар. — Тези мъже заплатиха победата ни с кръвта си.

— Тя заплати победата ни с кръвта им — поправи го капитанът и единствената вежда, която се виждаше изпод пластовете превръзки на лицето му, едва забележимо потрепна.

Зад Галдар се надигаше някакъв звук. Нещо незабавно му напомни за Гамашиноч, Песента на смъртта. Тази песен обаче излизаше от гърлата на живите, започваше тихо и ниско, подета от малцина. И други се присъединиха към тях и я запредаваха нататък така, както бяха вдигнали падналите си мечове, за да продължат битката.

— Мина… Мина…

Песента се усилваше. Започнала като нежен, изпълнен с уважение припев, сега повече приличаше на триумфален марш, хвалебствен химн, акомпаниран от блъскащите се в щитовете мечове, от тропането на крака и пляскането с ръце.

— Мина! Мина! Мина!

Минотавърът се обърна към остатъците от армията, насъбрани в края на бойното поле. Ранените, които не можеха да допълзят сами, намираха подкрепа в другарите си. Окървавени и окъсани войници повтаряха само едно — нейното име.

Галдар изкрещя силно и издигна знамето на Мина. Отвърнаха му радостни викове, които отекнаха в планините като далечни гръмотевици и разтърсиха земята и нейните могили от мъртъвци.

Мина бе понечила да коленичи. Песента я прекъсна. Тя се поколеба, сетне се обърна и погледна радостната тълпа. Лицето й бе силно пребледняло. Устните й бяха напукани и изсушени. Загледа се към стотиците живи, които крещяха, пееха и повтаряха напевно името й.

Вдигна ръце.

Гласовете на войниците заглъхнаха на секундата. Стихнаха даже стоновете и писъците на ранените. Единственият звук идваше от името й, отекващо в околните планини, но скоро и то отмря в тишината, която обгърна притъмнялата долина.

Мина повика коня си и го възседна, за да може цялото множество, насъбрало се в края на бойното поле, вече известно под името „Славата на Мина“, да може да я вижда.

— Грешите като удостоявате мен с тази чест! — каза им. — Аз съм само съдина. Честта и славата се падат на бога, който ме води и по чиито пътеки вървя.

— Пътеката на Мина е пътека за всички ни! — извика някой.

Подхванаха възгласите наново.

— Чуйте ме! — издигна се звънтящият й глас. Сега в него се долавяха авторитет и власт. — Старите богове ги няма. На мястото им сега е само един. Един бог ще владее света. Само един. На него дължим верността си!

— Как е името му? — извика още някой.

— Не може да бъде произнесено — отвърна тя. — Името му е твърде свято, твърде могъщо.

— Мина! — каза друг. — Мина! Мина!

Тълпата подхвана напева и вече нищо не можеше да я спре.

За момент Мина изглеждаше раздразнена, дори нервна. Ръката й посегна и тя обви пръсти около медальона на шията си. Тогава лицето й отново омекна и се проясни.

— Добре! Произнасяйте името ми — каза високо. — Но знайте, че го произнасяте в името на моя бог.

Виковете бяха така оглушителни, че можеха да откъртят цели скали от планинската твърд.

Галдар викаше заедно с всички — забравил за болката, забравил за всичко друго. Озърна се и забеляза, че спътникът му мълчи мрачно, загледан в друга посока.

— Какво? — надвика глъчката минотавърът. — Нещо не е наред ли?

— Погледни там — посочи Самювал, — при командната палатка.

Не всички в лагера се радваха. Пред палатката, около своя водач, Господар на Черепа, се беше събрала група рицари на Нерака, която наблюдаваше ставащото с мрачни изражения и кръстосани на гърдите ръце.

— Кой е този? — попита Галдар.

— Лорд Милс — отвърна капитанът. — Онзи, по чиято вина за малко не избиха всички ни. Както виждаш, някак е успял да се измъкне от битката. По блестящата му броня няма и петънце от кръв.

Лордът очевидно се опитваше да привлече вниманието на войниците. Размахваше ръце и крещеше нещо, което никой не чуваше.

Никой и не искаше да го чуе. Накрая явно се отказа.

Галдар се ухили.

— Чудя се дали му е харесало да види как цялата му власт изтича в канала.

— Едва ли е в най-доброто си настроение — сви рамене Самювал.

— Той и останалите рицари смятаха, че отдавна са се отървали от боговете — каза минотавърът. — Отдавна бяха престанали да говорят за Такхизис. Преди две години Господарят на Нощта Таргон преименува Ордена на Рицарите на Нерака. В отминалите времена, когато някой рицар заслужеше да получи Видението, му даваха да разбере къде се намира в големия план на богинята. След като Такхизис изчезна от света, водачите опитаха известно време да поддържат Видението чрез различни мистични начини. Рицарите все още минават през това изпитание, но сега човек може да бъде сигурен единствено в онова, което Таргон и неговата пасмина кроят в извратените си умове.

— Само една от причините, поради които напуснах — обади се капитанът. — Таргон и офицерите като този Милс винаги се наслаждават на факта, че държат юздите в ръцете си. Едва ли ще им хареса, когато най-сетне разберат, че има опасност да бъдат низвергнати. Бъди сигурен, че Милс незабавно ще изпрати съобщение в щаба за новата водачка.

Мина слезе от коня. След това поведе след себе си Тленен Огън, за да напусне бойното поле и да навлезе в лагера. Мъжете крещяха, додето не ги приближеше, след което, движени от някаква неразбираема сила, падаха на колене и свеждаха глави. Някои протягаха ръце, за да я докоснат, когато минаваше край тях, а други я умоляваха да ги погледне и да ги благослови.

Лорд Милс наблюдаваше триумфалната процесия с изкривено от отвращение лице. После се обърна на пети и отново влезе в палатката си.

— Ба! Нека се спотайват и да правят кроежи! — каза с приповдигнат дух Галдар. — Тя вече има своята армия. Какво толкова могат да й сторят?

— Нещо вероломно и непочтено, без съмнение — отвърна Самювал. Той погледна към небето над себе си. — Може и наистина да го има този Един, който я наблюдава оттам отгоре. Но й трябват и приятели, които да се грижат за нея тук, долу.

— Говориш мъдро — съгласи се Галдар. — С нея ли си, капитане?

— До края на времето си, или на това на света, което дойде първо — отговори офицерът. — Както и хората ми. А ти?

— Винаги съм бил с нея — каза Галдар и наистина му се струваше, че е така.

Минотавър и човек си стиснаха ръцете. Галдар гордо издигна знамето и тръгна по стъпките на Мина, додето тя правеше победната си обиколка из лагера. Капитан Самювал крачеше недалече от тях с ръка на меча, готов да защити гърба й в случай на опасност. Рицарите на Мина се подредиха зад знамето. Всички, които я бяха последвали от Нерака дотук, макар и да имаше немалко ранени, все още бяха живи. Вече се носеха истории за чудеса.

— Право към мен се носеше стрела — говореше някой. — Знаех, че това е краят. Извиках името на Мина и стрелата просто падна в краката ми.

— Един от онези проклети соламнийци вече вдигаше меча си към гърлото ми — говореше друг. — Извиках името на Мина и острието на меча му се разцепи на две.

Войниците й предлагаха храна. Носеха й вино, вода. Неколцина от тях конфискуваха палатката на един от офицерите, изхвърлиха го от нея и я подготвиха за Мина. Множество ръце взеха горящи главни от лагерните огньове, за да осветяват пътя й през тъмнината. Докато ги подминаваше, произнасяха името й, сякаш беше някакво заклинание.

— Мина — викаха мъжете и вятърът, и мракът. — Мина!