Маргарет Вайс, Трейси Хикман
Драконите на сломеното слънце (25)

24
Спи сън всевечен, спи

Беше изминала повече от седмица, откакто Мина получи заповедите си да отпътува за Силванести. Междувременно Силваношей бе провъзгласен за владетел на кралството, което продължаваше да дреме под своя щит, без ни най-малко да подозира за приближаващата опасност.

Галдар прекара три дни в път до Хур, за да достави посланието на Мина до генерал Дога. Следващите три преминаха като насън, докато се отдалечаваше южно от щаба на Ордена, нетърпелив да се срещне с войската, следвайки съвсем точно маршрута, който тя му бе показала на картата. Щеше да ги намери лесно. Следите бяха навсякъде — дълбоко изорани коловози, отпечатъци от стъпки, изоставено снаряжение. Но щом той можеше да намери армията толкова лесно, нищо не пречеше да я намерят и великаните.

Галдар крачеше с наведена глава и се препъваше в калта, а дъждът се стичаше в очите и капеше от муцуната му. Валеше вече цели два дни, още откакто се беше завърнал, и все още нищо не подсказваше, че има някакво намерение да спира. Не беше обикновено лятно преваляване, а пронизващ, гонен от вятъра порой, който смразяваше духа и хвърляше сянка върху душата.

Мъжете бяха подгизнали, премръзнали и нещастни. Пътят, който следваха, бе хлъзгав от кал, която или не им позволяваше да стоят на крака или се опитваше да им засмуче ботушите. Тежко натоварените коли с провизии затъваха безнадеждно поне по три пъти на ден. Налагаше се хората да поставят под колелата им пръти, за да успеят да ги изтикат напред. Всеки път, когато това се случеше, силата на минотавъра имаше решаващо значение. Гърбът и раменете го боляха непрестанно, тъй като често трябваше почти сам да повдига цялата каруца, за да освободи колелата й от калта.

Войниците започваха да ненавиждат дъжда дори повече от истинските си врагове, великаните. Капките барабаняха по шлемовете им непрестанно, а звукът, както сполучливо бе изръмжал някой, наподобяваше на лъжица, дрънкаща по тенекиена чиния. Капитан Самювал и стрелците му започваха да се тревожат, че перата по стрелите им ще се измокрят твърде много и вече няма да могат да летят както трябва.

Мина настояваше мъжете да потеглят по изгрев, като неизменно им се налагаше да предполагат кога настъпва той, тъй като плътната облачна завеса скриваше слънцето напълно. Движеха се до настъпването на здрача, когато офицерите вече се страхуваха, че коларите по погрешка ще насочат каруците си право към мокрия мрак и никога повече няма да ги видят. Дървата им бяха тъй подгизнали, че дори най-опитните измежду тях не можеха да запалят огън. Храната имаше вкус на кал. Спяха в кал, използваха кал за възглавница и дъжд за одеяло. А на следващата сутрин ставаха и продължаваха напред, в търсене на славата, обещана им от Мина. Или поне така вярваха и така се говореше.

Според мистиците, войните й нямаха никакъв шанс да пробият през щита. И щяха да се окажат между чука и наковалнята със заплахата от великаните зад гърба си. Очакваше ги срамен разгром. Войниците се подиграваха на мистиците. Мина щеше да свали щита. Мина можеше да го разруши на парчета само с едно докосване. Вярваха й и заради това я следваха. Нито един от тях не си позволи да дезертира по време на дългия и труден поход.

Оплакваха се — оплакваха се горчиво — от калта и дъжда, от лошата храна и липсата на сън. Недоволството растеше. Дори Мина вече ги чуваше.

— Искам да знам следното — казваше един от тях на висок глас, за да надвика жвакането на ботушите в калта. — Ако Богът, когото следваме, иска да победим, защо не ни изпрати слънце и сухи пътища?

Галдар крачеше с привичната си стъпка до коня на Водачката. Той й хвърли бърз поглед. Досега винаги беше игнорирала мърморенето им. Но за пръв път открито поставяха под съмнение съществуването на нейния бог.

Мина дръпна юздите и накара коня да се обърне. Препусна по протежение на колоната, търсейки мъжа, заговорил за сухи пътища и слънчево време. Никой от другарите му не се осмели да го посочи, ала тя бързо го откри. Втренчи се в него с кехлибарените си очи.

— Подкомандир Пеърджин, права ли съм? — каза тя.

— Да, Мина — отговори предизвикателно той.

— В гърдите ти се беше забила стрела. Умираше. А аз те върнах към живот — произнесе Водачката.

Изглеждаше разгневена. Мъжете никога не я бяха виждали такава. Галдар несъзнателно потръпна, припомняйки си ужасяващата буря от мълнии и гръмотевици, която й бе дала живот.

Лицето на Пеърджин поаленя от срам. Той измърмори някакъв отговор и сведе глава.

— Чуй ме внимателно, подкомандир — произнесе Мина. Гласът й бе студен и остър. — Ако не валеше и се движехме по сух път, не дъждът щеше да пронизва броните ни, а копията на великаните. Времето ни скрива от очите на врага. Дъждът отмива следите ни. Не поставяй под въпрос мъдростта на Бога, Пеърджин, особено щом мъдростта явно не е от най-изявените ти качества.

Лицето на война беше пребледняло.

— Прости ми, Мина — произнесе през сковани устни. — Не исках да прозвучи неуважително. Почитам Бога. Почитам и тебе. — Той я погледна с преклонение. — Само да имах възможност да ти го докажа!

Изражението на Мина омекна. Кехлибарените й очи сияеха — единственото цветно нещо в сивотата край тях.

— Ще получиш тази възможност, Пеърджин — изрече тихо. — Обещавам ти го.

Тя пришпори коня обратно към началото на колоната, разпръсквайки кал изпод копитата му във всички посоки.

Мъжете сведоха глави под дъжда и се подготвиха отново да тръгнат.

— Мина! — извика един глас някъде от задните редици.

Водачката накара жребеца да спре и се обърна, за да разбере какво не е наред.

— От ариергарда е — докладва Галдар.

— Мина! — Мъжът най-после се добра до нея, задъхан и изтощен до крайност. — Сини дракони! — едва успя да произнесе той. — От север. — Той погледна назад и се намръщи. — Кълна ти се, видях ги със собствените си…

— Там! — посочи минотавърът.

От облаците изплуваха пет сини дракона. Люспестите им тела лъщяха от дъжда. Полуразкъсаната колона от войни забави и се провлече, докато всички с тревога се взираха към тях.

Драконите бяха огромни, красиви и ужасяващи. Дъждът лъщеше по сините им люспи като лед по повърхността на замръзнало езеро под чистото зимно небе. Носеха се непоколебимо през бурните ветрове, като едва помръдваха чудовищните си криле, колкото да поддържат правилната посока. Нямаха страх от назъбените мълнии, понеже дъхът им бе мълниеносен и можеше да натроши каменна кула на парчета или да убие човек, докато просто си стои някъде под тях на земята.

Мина не каза нищо, не издаде никакви нареждания. Успокои Тленен Огън, който бе започнал да цвили неспокойно при вида на драконите, и зачака мълчаливо. Сините дракони ги доближиха. Галдар вече можеше да забележи ездачите с черни брони на гърбовете им. Едно по едно, като спазваха формацията, огромните създания прелетяха над разкъсаната колона. Ездачите огледаха добре вървящите мъже, след което накараха сините дракони да замахнат с крила и да се издигнат обратно в надвисналите сиви облаци.

Вече не се виждаха, но присъствието им все още можеше да се долови безпогрешно по свиването в сърцето и загубата на кураж.

— Какво става? — успя да изгази през калта Самювал. При вида на драконите неговите стрелци бяха приготвили лъковете си за отпор. — За какво беше всичко това?

— Шпионите на Таргон — изръмжа Галдар. — Вече сигурно е разбрал, че си се противопоставила на заповедта му и си изпратила на генерал Дога свои собствени нареждания. Това се смята за измяна, Мина. Сигурно иска да те удуши, разпъне и обезглави едновременно.

— Но защо не ни атакуваха? — попита капитанът, като огледа мрачно небето над главата си. — Тези дракони можеха да ни изпепелят на място.

— Така е, но какво щеше да спечели той от това? — обади се Мина. — Не може да извлече печалба от смъртта ни. Ще има някаква полза, единствено ако успеем. Таргон е просто един късоглед, сребролюбив грабител и скъперник. Хората като него никога през живота си не са били лоялни някому и следователно не могат да бъдат убедени, че някой може да е лоялен към тях. Човек, който не вярва в нищо друго освен в звъна на стоманените монети, не уважава вярата на останалите. За случващото се тук той съди единствено по себе си. Ето защо не знае как да постъпи. Ще му дам каквото иска. Победата ни ще му даде богатствата на Силванести и благоразположението на Малистрикс.

— Толкова ли си сигурна, че ще победим, Мина? — попита минотавърът. — Не че изпитвам някакви съмнения — прибави бързо. — Но петстотин души срещу цялата нация на Силванести? А и още не сме прекосили земите на великаните.

— Разбира се, че ще победим, Галдар — отговори Мина. — Такава е волята на Единия Бог.

Дете на сраженията, дете на войната и смъртта, тя накара коня си да ускори ход, а мъжете я последваха през поройния дъжд.

Армията й продължаваше все на юг, следвайки река Тон-Талас. Най-сетне престана да вали. Слънцето отново се усмихна над главите им и бе посрещнато с радост от войните, макар топлината и сухите дрехи да си имаха цена — наложи се да удвоят патрулите. Вече бяха навлезли дълбоко в земите на великаните.

Понастоящем великаните бяха притиснати едновременно от юг от прокълнатите елфи и Стоманения легион и от север, в лицето на бившите си съюзници. Откривайки, че Рицарите на Нерака са далече по-корав противник, отколкото бяха очаквали, великаните изтегляха силите си в южна посока и се съсредоточаваха в нападенията си срещу Стоманения легион.

Мина всекидневно изпращаше отряди от съгледвачи. Онези от тях, които стигаха най-далече, се връщаха с доклади, че около крепостта на легиона, близо до границата на Силванести, се събира огромна армия от великани. Рицарите и елфите, като вероятно последните се сражаваха под водачеството на Алхана Звезден Бриз, се бяха затворили в укреплението и се готвеха да дадат отпор на предстоящата атака. Битката още не бе започнала. Великаните очевидно чакаха нещо — подкрепления или по-благоприятни поличби.

Мина изслуша тези новини на сутринта, точно преди да заповяда началото на дневния преход. Мъжете опаковаха и се готвеха да тръгнат, мърморейки по стар обичай, но в далеч по-добро настроение заради спрелия дъжд. Драконите продължаваха да се реят някъде над тях. От време на време проблясваше размахано крило или синя люспа, но се държаха на прилично разстояние. Войните изядоха оскъдните си дажби и зачакаха сигнал за потегляне.

— Носите ми добри новини, господа — каза Мина на съгледвачите. — Но не бива да отслабваме бдителността си. На какво разстояние сме от щита, Галдар?

— Разузнавачите твърдят, че имаме поне два дни път — отговори минотавърът.

Очите с цвят на кехлибар се взираха в нещо отвъд минотавъра, отвъд армията, дърветата и реката, може би дори отвъд самото небе.

— Призовани сме, Галдар. Чувствам го. Трябва да побързаме. Трябва да се доберем до границата на Силванести още тази нощ.

Той зяпна в недоумение. Беше верен на своята водачка. Би пожертвал живота си за нея, без дори да се поколебае. Тактиката й често влизаше в разрез с общоприетото, но неизменно се оказваше ефективна. Ала съществуваха неща, които дори тя не би могла да постигне. Нито пък нейният бог.

— Невъзможно, Мина — каза безизразно минотавърът. — Мъжете и бездруго вървят по десет часа на ден. Изтощени са. Пък и колите с провизии не могат да ни следват толкова бързо. Погледни ги. — Той махна с ръка. В този момент група войници под ръководството на интенданта се мъчеха да изкарат от калта една от каруците. — Ще се забавят поне час. Това, което искаш от нас, е невъзможно, Мина.

— Нищо не е невъзможно за Единия Бог — каза тя. — Тази нощ ще лагеруваме до щита. Ще видиш. Аз… Какъв е този шум?

Някъде откъм последните редици надуваха боен рог. Призивът му не вещаеше нищо добро.

Дългата колона се бе разтегнала по пътя, който прехвърляше един хълм, завиваше, спускаше се в някаква долина и отново изкачваше друг хълм. Хората се спогледаха и заобръщаха глави назад. Онези, които се занимаваха с каруцата, също спряха работа.

На билото на хълма се появи един-единствен съгледвач. Войните побързаха да отстъпят пред лудешката му езда. Навярно повтаряше някакъв въпрос в движение, понеже мнозина протегнаха ръце и посочиха челото на колоната. Съгледвачът наведе глава, заби шпори в хълбоците на животното и препусна към тях.

Мина отстъпи встрани от пътя, за да го изчака. Съгледвачът най-сетне я достигна и дръпна толкова силно юздите на коня си, че го накара да се изправи на задни крака.

— Мина! — извика, останал без дъх. — Великани! Отвъд хълмовете зад нас! Приближават бързо!

— Колко са? — попита тя.

— Трудно е да се каже. Пръснали са се без всякакъв ред. Но не са никак малко. Стотина. Може и повече. Спускат се от възвишенията.

— Най-вероятно сме попаднали на пътя им случайно — изръмжа Галдар. — Чули са за голямата битка на юг и бързат да получат своята част от плячката.

— Ще ни погнат, веднага щом попаднат на следите ни — предсказа мрачно капитан Самювал. — Може би още преди реката.

— Нямаш представа колко си прав — рече минотавърът.

Сред хълмовете отекна накъсан ликуващ рев. Изсвири овнешки рог. Неколцина от великаните ги бяха забелязали и бързаха да известят събратята си и да ги призоват на бой.

Докладът на съгледвача се разпространи из редиците на войните с бързината на горски пожар. Мъжете започнаха да се приготвят. Умората и изтощението мигом бяха отвени като сухи листи. Великаните са ужасен противник. Груби, свирепи и диви, армиите им, предвождани от магове, използват ненадмината тактика и стратегия. Ала в случаи на набързо сформирани, откъснати отряди, тактиката и стратегията се изоставят напълно.

Такива отряди нямат водачи и обикновено са съставени от отхвърлени от и бездруго бруталното общество на великаните — индивиди, които са изключително опасни и биха нападнали дори свои. Не се главоболят с боен строй и атакуват винаги, когато забележат противник, като се доверяват единствено на силата, свирепостта и жестокостта си.

Великаните са безстрашни в сражение, а и благодарение на дебелата си окосмена кожа, са извънредно трудни за убиване. Болката само ги вбесява и подтиква към още по-големи зверства. Бандитите-великани не знаят думата „милост“ и презират думата „капитулация“, независимо дали става дума за някой от тях или за врага. Рядко взимат пленници, и то най-вече за да си осигурят вечерно забавление.

Една дисциплинирана, тежковъоръжена и добре организирана армия можеше да се изправи срещу такива великани. Лишени от водач, те лесно влизат в заложения им капан и често стават плячка на разумните стратези. А и са лоши стрелци с лък, понеже им липсва необходимото търпение да се научат да боравят с това оръжие. Вместо това си служат с огромни мечове и бойни брадви, с които насичат противниците си на парчета, или пък хвърлят копия. Силните им ръце запращат последните на огромни разстояния и със смъртоносен ефект.

След като се убедиха, че чуват яростните викове на великаните и протяжния звук от бойните им рогове, офицерите на Мина бързо започнаха да дават разпореждания. Рицарите обърнаха конете, готови да препуснат срещу връхлитащия противник. Коларите размахаха камшиците и принудиха впрегнатите коне да опънат шии и да ускорят ход.

— Изтеглете тези каруци! — ревеше гръмогласно Галдар. — Пехотинците да оформят редица през пътя с лице към реката. Капитан Самювал, стрелците да заемат позиции зад…

— Не — произнесе Мина и макар да каза думата съвсем тихо, гласът й прозвуча като тръба, която мигом накара всички да замръзнат. Над пътя легна ужасена тишина. Мъжете се обърнаха и я загледаха. — Няма да се бием срещу великаните. Ще избягаме от тях.

— Ще ни подгонят, Мина — запротестира Самювал. — Не можем да им избягаме. Трябва да останем и да се сражаваме!

— Коларите — извика Водачката, без да му обръща внимание. — Разпрегнете конете!

— Но, Мина! — присъедини се към протестите на капитана Галдар. — Не можем да оставим припасите си!

— Каруците ни бавят — отговори тя. — Така ще забавят тях.

Минотавърът се взря удивено в нея. Отначало не разбра, но сетне прозря плана й.

— Може и да се получи — каза, докато продължаваше да обмисля идеята.

— Ще се получи — поправи го тържествуващо Самювал. — Ще им подхвърлим каруците, както подхвърляш парче месо на глутница вълци. Няма да устоят на такава награда.

— Пехотинците в колона по двама. Пригответе се. Ще се наложи да тичате — извика Мина на мъжете. — Не искам никаква паника. Ще тичате, докато имате сили, а после ще тичате дори по-бързо.

— Може пък драконите да ни се притекат на помощ — предположи капитанът, като погледна към небето. — Ако все още са наблизо.

— Там са — изръмжа недоволно Галдар. — Но няма да направят нищо. Ако великаните ни затрият, Таргон просто ще си спести разходите по екзекуцията.

— Няма да ни затрият — прекъсна го хладно Водачката. — Извикайте подкомандир Пеърджин!

— Тук съм, Мина!

Офицерът забързано си проправи път през строените мъже.

— Пеърджин, верен ли си ми?

— Да, Мина — отвърна твърдо той.

— Помоли ме за възможност да докажеш лоялността си.

— Да, Мина — каза отново той, ала този път гласът му леко потрепна.

— Спасих живота ти — рече тя. Виковете и крясъците на великаните се приближаваха. Мъжете смутено надничаха през рамо. — И следователно животът ти е мой.

— Да, Мина — отвърна офицерът.

— Подкомандир Пеърджин, заедно с хората си оставате, за да отбранявате каруците с провизиите ни. Ще задържите великаните колкото можете по-дълго. С това ще ни дадете шанс да се отдалечим на достатъчно разстояние от тях.

Той преглътна.

— Да, Мина — произнесе, но безгласно.

— Ще се моля за теб — каза меко Водачката. Тя протегна ръка към него. — Както и за всички вас, които оставате. Единият Бог ви благославя и приема саможертвата ви. Заемете позиции.

Пеърджин улови десницата й и благоговейно притисна устни към нея. Погледна я екзалтирано, ентусиазирано. Когато отново се върна сред войните си, им заговори оживено, сякаш му бяха обещали най-голямата награда. Галдар внимателно проследи как войниците под негово командване мълчаливо се подчиниха на дадените им разпореждания. Нито един от тях не се опита да се скрие или да отбегне назначението, макар на всички да беше ясно, че заповедта на Мина по същество е смъртно наказание. Някои пребледняха, други станаха мрачни, но се подчиниха с решителност и убеждение. Започнаха да се подреждат около каруците с провизии, в които имаше бъчви с осолено говеждо и пиво, чували с брашно, ковашки инструменти, мечове, щитове, брони, палатки и въжета.

— Великаните ще си помислят, че тази година Юъл е дошъл по-рано — отбеляза Самювал.

Минотавърът кимна, без да отговори. Спомни си как още при Пролома на Бекард Мина му бе наредила да натовари допълнителни провизии и снаряжение. Усети как по гръбнака му полазиха тръпки, а козината по врата му настръхва. Нима знаеше предварително? Че това ще се случи?

Нима го беше провидяла? А беше ли и краят им определен някъде там, в бъдещето? И беше ли белязала Пеърджин със смъртен знак още в деня, в който го възвърна към живота? Галдар изпита моментно чувство на задушаваща паника. Внезапно му се прииска да хукне накъдето му видят очите, просто за да си докаже, че има волята да го стори. Да си докаже, че е господар на собствената си воля, а не е просто пеперуда, уловена в очите с цвят на кехлибар.

— По залез ще сме достигнали Силванести — каза Мина.

Минотавърът я погледна със стаен страх и благоговение в сърцето.

— Дай заповед за потегляне, Галдар. Аз ще определям темпото.

Тя слезе от коня и подаде юздите му на един от рицарите си. Сетне зае мястото си в челото на колоната и издигна глас, сладък и прохладен като сребриста лунна светлина:

— Към Силванести! Към победата!

Затича се с дълги крачки и не особено бързо, за да раздвижи мускулите си. Войниците я последваха и без да ги подканят — зад гърба им беснеещите викове на великаните се чуваха все по-ясно.

Галдар можеше да побегне към хълмовете. Можеше да изрази желание да остане с отряда в ариергарда. Но можеше и да я следва, поне докато му бе отредено да живее.

Минотавърът пристъпи след Водачката и бе награден с усмивката й.

— За Мина! — изкрещя подкомандир Пеърджин, застанал до една от тежко натоварените каруци, вслушан в бойния призив на великаните.

Стисна меча си и зачака смъртта.

 

 

Сега, след като каруците вече не ги бавеха, войните на Мина се движеха с превъзходна скорост, а и подвикванията и зловещия вой на великаните вършеха чудеса. Всеки от мъжете чуваше звуците от битката зад гърбовете им. И всеки можеше да си представи как протича тя. Яростни крясъци на великани и предсмъртни викове на хора. Диво джавкане — нападателите най-сетне бяха открили каруците. Тишина, а след тишината — шумно разхвърляне на снаряжение и дивашко насичане на труповете на избитите защитници.

Мъжете тичаха така, както им бе наредила Мина. Тичаха, додето изтощението ги обгърна напълно, след което побягнаха дори по-бързо. Онези, които падаха, биваха изоставяни. Водачката не позволяваше на никого да им се притече на помощ и това вдъхваше допълнителна енергия в краката на останалите. А когато някой почувстваше, че повече не може да издържа, бе достатъчно да погледне някъде в началото на колоната и да съзре крехката, слаба фигура, облечена в черна броня и плетена ризница, която тичаше, без да се обръща, да спира или да залита от преумора. Невероятният й кураж, неукротимият дух и вярата й бяха знамето, което водеше войните все по-нататък.

Направиха една-единствена почивка, за да пийнат по няколко глътки вода. Не им позволиха да сядат или лягат, за да не се схванат до степен, че да не могат да помръднат. Падналите се изоставяха с надеждата, че някак ще успеят да се изправят на крака и да догонят останалите.

Сенките им започваха да се издължават. Мъжете тичаха. Офицерите ги водеха с песни на уста. След известно време песните секнаха, за да отстъпят място на мъчителното вдишване и издишване — всяка глътка въздух бе мъчителен опит да останеш в съзнание, да не се строполиш, да продължиш мъчителния бяг. И все пак, всяка стъпка ги приближаваше все повече към заветната цел, към бариерата, защитаваща границите на Силванести.

Галдар разтревожено забеляза, че Мина е на края на силите си. Водачката на няколко пъти се препъна, след което — най-сетне — падна.

Той скочи към нея.

— Не — каза задъхано тя и отблъсна ръцете му. Изправи се, залитна няколко пъти и отново падна.

— Мина — изрече минотавърът. — Тленен Огън е тук. Нищо не му пречи да те носи. Няма нищо срамно в това водачът да язди начело на армията си.

— Войните ми тичат — каза му отпаднало тя. — Ще тичам и аз. Няма да ги карам да правят нещо, което не мога сама.

Тя направи опит да стане. Краката за пореден път не я удържаха. Мина с мрачно лице запълзя напред. Много от войниците нададоха радостни възгласи, ала повечето заплакаха.

Минотавърът я вдигна на ръце. Тя се възпротиви. Нареди му да я пусне.

— Ако го направя, ще паднеш. Така ти ще си тази, която ни бави, Мина — изрече Галдар. — Хората ти никога няма да те изоставят. И няма да се доберем до границата на Силванести до началото на нощта. Изборът е твой.

— Много добре — оброни глава тя, след кратка борба със собствената си слабост. — Ще яздя.

Той й помогна да възседне Тленен Огън. Водачката се олюля на седлото. Беше толкова уморена, че навярно дори това усилие й се струваше прекомерно. Сетне вдигна брадичка и седна изправено.

Погледна надолу. В очите с цвят на кехлибар имаше единствено студенина.

— Никога повече не оспорвай заповедите ми, Галдар — каза му тя. — Можеш да служиш на Единия Бог както жив, така и мъртъв.

— Да, Мина — отвърна тихо минотавърът.

Той улови юздите на коня и го накара да препусне в галоп след себе си.

Предвиждането на Мина се оказа съвсем вярно. Армията й достигна залесените райони около щита точно по залез.

— Ще нощуваме тук — нареди тя и се смъкна от изтощения си кон.

— Какво му е на това място? — попита Галдар, като оглеждаше мъртвите и умиращи дървета, разложените растения и труповете на животни, пръснати край пътя. — Да не е прокълнато?

— В известен смисъл — да. Намираме се в близост до щита — обясни тя, като оглеждаше внимателно всичко край себе си. — Опустошението, което виждаш, е в резултат от смъртоносното му влияние.

— Щитът носи смърт? — попита разтревожено минотавърът.

— На всичко, което докосне — отговори Водачката.

— И трябва да го пробием?

— Не можем да го пробием. — Мина бе напълно спокойна. — Никое оръжие не може да проникне през него. Ничие могъщество — дори и магията на най-великия дракон — не може да го разруши. Вещицата-кралица и нейните елфи в продължение на месеци са опитвали, без какъвто и да е резултат. Стоманеният легион се е хвърлял право към него, но щитът дори не е помръдвал… Ето — посочи тя. — Точно пред нас е. Можеш да го видиш и сам, Галдар. Щита, а отвъд щита Силванести и победата.

Минотавърът примижа срещу блясъка. Водите на Тон-Талас улавяха последните зловещи лъчи на залеза, превръщайки реката в море от кръв. Отначало не можеше да види нищо, ала ето че дърветата точно пред тях потрепнаха, сякаш се отразяваха в червените води. Потърка очи, мислейки, че умората замъглява погледа му. Премигна няколко пъти, взря се отново. Дърветата пак потрепнаха. Чак тогава осъзна напълно, че вижда изкривяването, което магическият щит предизвикваше във въздуха.

Приближи се омаяно. Сега, когато знаеше къде да гледа, разбра, че наистина вижда щита. Беше прозрачен и все пак прозрачността му съдържаше в себе си нещо мазно, като повърхността на сапунен мехур. Всичко във вътрешността му — дървета и скали, храсти и трева — се поклащаше, изглеждайки някак нереално.

Точно като армията на елфите, помисли си той и моментално реши, че поличбата е добра. Оставаше им само да преминат.

Офицерите накараха мъжете да спрат. Веднага щом заповедта бе дадена, много от войниците просто рухнаха по лице на земята. Някои лежаха и се опитваха да си поемат дъх между болезнените спазми в мускулите на краката си. Други бяха напълно неподвижни, сякаш смъртоносното проклятие, покосило всичко живо наоколо, бе достигнало и тях.

— Независимо от всичко — изръмжа тихо Галдар към Самювал, докато капитанът се опитваше да си поеме дъх до него, — ако имах право на избор между това, да навляза в щита, и да се обърна срещу великаните, бих избрал второто. Поне ще знам срещу какво съм изправен.

— Има нещо вярно в думите ти, приятелю — съгласи се Самювал, когато най-сетне успя да си поеме дъх, за да проговори. — Това място ми навява зловещо усещане. — Той кимна по посока на трептящия въздух. — Каквото и да ни очаква, предпочитам да ни се случи по-скоро. Може и да сме забавили великаните малко, но съвсем скоро ще ни достигнат.

— Най-късно до сутринта — рече минотавърът и се просна на земята. Той легна по гръб. Никога през целия си живот не бе чувствал такава умора. — Познавам бандитите-великани. Грабежът на каруците и убийството на хората ни ще ги държи заети известно време, но съвсем скоро ще им се прииска още. Вече са по петите ни. Обзалагам се в това на каквото поискаш.

— А ние сме толкова уморени, че дори и да имаше къде, пак нямаше да имаме сили да се доберем дотам — прибави капитанът, като също се отпусна изморено до него. — Не зная за теб, но съм така пребит, че не мога да повдигна ръка, за да прогоня и комар, да не говорим за нападение срещу някакъв магически щит.

Той хвърли бегъл поглед към Мина, която единствена от цялата армия оставаше на крака. Водачката стоеше с лице към щита, или поне с лице в посоката на щита, тъй като нощта вече се спускаше и потрепването му не можеше да се забележи така лесно.

— Мисля, че тук пътят ни свършва, приятелю — произнесе тихо към минотавъра Самювал. — Не можем да преодолеем магията на щита. На сутринта великаните ще ни догонят. Великани отзад и непревземаем щит отпред. Ние помежду им. И цялото това безумно тичане за нищо.

Галдар не отговори. Не беше изгубил вяра. Просто бе твърде уморен, за да спори. Мина замисляше нещо. Едва ли планът й включваше възможността да се озоват в задънена улица и да свършат под брадвите на великаните. Не знаеше какво е то, но вече бе видял достатъчно от нея и от могъществото на нейния Бог, за да повярва, че е способна да постигне и невъзможното.

Мина си проправи път през мъртвите храсти и дървета и приближи до щита. Навсякъде около нея падаха изсъхнали клони. Листата пукаха под ботушите й. Финият прах се сипеше по раменете й и покриваше обръснатата й глава с тънък слой сива пепел. Най-сетне невидимата бариера я принуди да спре. Не можеше да продължи по-нататък.

Протегна ръка и натисна щита. На Галдар му се стори, че невеществената му сапунена повърхност е на път да поддаде. Мина веднага отдръпна пръсти, сякаш бе докоснала стена от тръни. Стори му се, че щитът съвсем слабо се нагърчи, но може би си въобразяваше. Водачката вдигна оръжието си и го стовари върху бариерата. То изхвръкна разтърсващо от ръката й и падна на земята. Тя вдигна рамене и се наведе да го вдигне. Значи докладите казваха истината. След като установи това със сигурност, Мина се върна обратно през гората при хората си.

— Какви са заповедите ти? — попита минотавърът.

Тя огледа армията си. Мъжете лежаха навсякъде. Приличаха на трупове.

— Справихме се добре — произнесе. — Войниците са изтощени. Ще направим лагера тук. Мисля, че сме достатъчно близо — прибави, като още веднъж хвърли поглед към щита. — Да, достатъчно близо.

Галдар не попита: „Достатъчно близо за какво?“. Нямаше сила дори за това. Той с мъка се изправи на крака:

— Ще разпределя постовете…

— Не — възпротиви се Мина. Тя постави ръка на рамото му. — Тази нощ няма да слагаме стража. Всички трябва да поспят.

— Да не поставяме стража! — запротестира минотавърът. — Мина, великаните ще се появяват съвсем…

— Да, ще се появят на сутринта — каза Водачката. — Но мъжете трябва да се нахранят и да поспят.

„Да се нахранят с какво?“ — зачуди се Галдар. Припасите им пълнеха стомасите на великаните. Онези, които бяха подхванали налудничавото пътуване дотук с торби на гърбовете си, отдавна ги бяха захвърлили. Все пак не си позволи да я разпитва.

Събра офицерите и им предаде заповедите на Мина. За негова изненада, почти нямаше протести и възражения. Бяха прекалено уморени. Вече не ги беше грижа. А и както се бе изразил един от войниците, със стража или без — разлика нямаше. Щяха да се събудят тъкмо навреме, за да посрещнат великаните. Навреме, за да умрат.

Стомахът му се бунтуваше, но бе твърде изтощен, за да потърси храна. Пък и не възнамеряваше да яде нищо от тази прокълната гора, това поне беше сигурно. Зачуди се дали магията, изсмукала силите на земята наоколо, може да навреди и на тях. Представи си как великаните пристигат на сутринта и откриват единствено съсухрените им трупове.

Нощта бе мрачна като смърт. Оплетени в мъртвите клони на дърветата, звездите изглеждаха далечни и слабовати. Беше толкова оглупял от умора, че дори не успяваше да си припомни дали трябва да има луна. Надяваше се да няма. Колкото по-малко виждаше от призрачната гора, толкова по-добре. Докато крачеше из тъмнината, непрекъснато се препъваше в безчувствени тела. Някои просто стенеха, други го ругаеха. Това бе единственото, което му подсказваше, че все още са живи.

Върна се до мястото, където беше оставил Мина, но не я откри. Не успяваше да я съзре никъде в мрака. Усети как сърцето му тревожно се свива от страха, познат на всяко дете — страхът, че се е оказал сам и изгубен в нощта. Не смееше да я повика. В надвисналото мълчание имаше нещо свещено, нямаше особено желание да го нарушава. Но се налагаше да я намери.

— Мина! — прошепна пронизително.

— Тук съм, Галдар — отговори Водачката.

Той заобиколи група мъртви дървета и я откри сгушена в основата на масивен дъб. Лицето й сияеше бледо, по-силно дори от луната, и минотавърът се запита как ли е могъл да не я види по-рано.

Той каза:

— Четиристотин и петдесет души, Мина.

Залиташе.

— Сядай — нареди му тя.

— Оставихме трийсет с каруците. Още двайсет са изпопадали по пътя. Някои от тях може и да ни настигнат. Ако преди това не ги намерят великаните.

Тя мълчаливо кимна. Галдар се отпусна на земята. Мускулите му протестираха при всяко поместване. На сутринта щеше да се е схванал напълно и едва ли щеше да е единствен.

— Всички си легнаха. — Устата му се разчекна в огромна прозявка.

— Ти също трябва да поспиш, Галдар.

— Ами ти?

— Не ми се спи. Ще постоя малко. Не дълго. Не се тревожи за мен.

Той се сви в краката й, слагайки глава върху купчина сухи листа, които шумоляха всеки път, когато помръднеше. По време на адското надбягване можеше да мисли единствено за идващата нощ и времето, което ще прекара в сън и почивка. Той се протегна, затвори очи и отново съзря пътя пред себе си. Простираше се до самия безкрай. Тичаше и тичаше, а безкраят неизменно му се изплъзваше някъде в далечината. Пътят започна да се вълнува, извива и усуква около краката му като змия. А после го препъна и го запрати надолу с главата в река от кръв.

Минотавърът се събуди с дрезгав вик и сепнато се изправи.

— Какво има? — Мина все още седеше на един от корените на дъба. Не беше помръднала.

— Проклетото тичане! — изруга Галдар. — Продължавам да сънувам пътя. И без това повече не мога да спя. Няма смисъл.

Не беше само той. Навсякъде около тях се носеха звуци от тежко дишане, бълнуване, охкане, кашляне… всичко нашепваше за страх, загуба и отчаяние. Мина също се вслуша, поклати глава и въздъхна.

— Лягай, Галдар — каза тя. — Лягай. Ще ти изпея приспивна песен. Тогава ще заспиш.

— Мина… — Минотавърът смутено прочисти гърлото си. — Не е необходимо. Не съм дете.

— Дете си, Галдар — произнесе тихо Водачката. — Всички ние сме деца. Деца на Единия Бог. Легни спокойно. Затвори очи.

Той се подчини. Легна, затвори очи и пътят отново се появи, а той тичаше, тичаше за живота си…

Мина започна да пее. Гласът й беше нисък, неукрепнал, необработен и все пак в него се долавяше сладост и чистота, които проникнаха до дъното на душата му.

Денят полека си отива.

Цветя за сън се в листи скриват.

И сетните лъчи погиват

в болнав и блед просвет.

 

Нощта донася чернота,

звезди повива в тъмнина

и ето, потопен света

е в мъка, страх и гнет.

 

Спи сън всевечен, спи.

Нощта над тебе бди.

В дълбоки мрачини

спи сън всевечен, спи.

 

Души, сега сте покорени

в чертози празни, вледенени —

за Нея в дар определени —

туй ваша е съдба.

 

Сънувайте от мрак небе

и сладко изкупление

след бран — от любещо сърце,

от Нейната ръка.

 

Спи сън всевечен, спи.

Нощта над тебе бди.

В дълбоки мрачини

спи сън всевечен, спи.

Галдар почувства как го обземат леност и замайване, подобни на онези, които изпитваш, когато кървиш до смърт. Крайниците му натежаха, тялото му се отпусна напълно и стана тежко, така тежко, че сякаш потъваше в земята. В меката почва и прахта на мъртвите растения, сред сухите листа, които се сключиха над главата му като надгробен покров.

Чувстваше се умиротворен. Вече не знаеше страх. След което потъна в безсъзнателен, дълбок сън.

Джуджетата я наричаха Гамашиноч. Песента на смъртта.

 

 

Драконовите ездачи на Таргон се рееха сред сивата зора, летяха ниско над гористата Бльоде — земята на великаните. През целия предишен ден бяха наблюдавали как малката армия бяга пред отряда на великаните. Поне доколкото ездачите можеха да преценят, войниците бяха побягнали пред враговете си едва ли не в безредна паника, изоставяйки каруците с провизии и снаряжение на великаните. Както мрачно отбеляза сам на себе си някой, Таргон едва ли щеше да се зарадва да чуе, че понастоящем бандитите се кичат с дрънкулки на стойност няколкостотин стоманени монети.

Разпокъсаната армия бягаше сляпо, макар донякъде да успяваха да запазят привиден строй. Ала лудото им отстъпление ги бе отвело до задънена улица. Сега се намираха точно пред магическата бариера, защитаваща елфическото кралство Силванести. Привечер армията най-сетне бе спряла. Бяха изтощени, не можеха да продължават повече, дори и да имаше къде отидат.

Ограбването на каруците бе задържало великаните за няколко часа. Когато обаче плячкосването приключи и вече нямаше нищо за ядене, бандитите отново потеглиха на юг, следвайки следите на човеците, следвайки омразната им миризма, която ги докарваше до пълен бяс.

Ездачите лесно можеха да се разправят с великаните. Сините дракони въобще нямаше да се затруднят с толкова елементарна задача. Ала ездачите имаха своите заповеди, в които съвсем ясно се казваше, че трябва да държат под око размирната жена-рицар и бунтовната й армия от фанатици. Така че не можеха да се намесват. Никой не би могъл да обвини Таргон, че великаните са унищожили цяла войска от нашественици, упътени към Силванести. Твърде отдавна лордът предупреждаваше Малис, че великаните трябва да бъдат изличени от лицето на света, както се бяха опитали да постъпят с кендерите. Може би следващият път щеше да се вслуша в думите му.

— Ето там са — каза един от ездачите, докато кръжеше с дракона си малко по-ниско от останалите. — В Мъртвата земя. На същото място, където ги оставихме снощи. Дори не са помръднали. Може пък да са измрели. Поне така ми изглеждат.

— Ако не са, скоро ще бъдат — отвърна неговият командир.

Великаните приличаха на черна маса, стичаща се по протежение на пътя към местността, която ездачът бе нарекъл Мъртвата земя, сивата зона на смъртта, маркираща ръба на щита — границата на Силванести.

Ездачите следяха случващото се с интерес, като очакваха с нетърпение развръзката на битката, за да могат най-сетне да се освободят от уморителното задължение и да се върнат обратно в казармата си в Хур.

Рицарите се настаниха удобно и се приготвиха да наблюдават представлението.

— Видяхте ли това? — рече един от тях, като внезапно се изправи и се вгледа по-внимателно.

— Спуснете се по-надолу — нареди командирът им.

Драконите закръжиха по-ниско, размахвайки съвсем леко криле, за да уловят утринния бриз. Ездачите се втренчиха към бунтовната армия с изумление.

— Господа, мисля, че веднага трябва да се насочим към Джелек, за да докладваме на Таргон лично — произнесе след няколко минути командирът, след като успя да си затвори устата. — Иначе съществува опасност да не ни повярват.

 

 

Тръбният призив накара Галдар да скочи на крака и да посегне за меча си, преди още да е успял да се разбуди напълно.

— Великаните атакуват! На крак, мъже! На крак! — крещеше капитан Самювал и риташе хората от ротата си, за да ги накара да се разбудят.

— Мина! — Галдар започна да я търси с очи, решен да я защити, а ако не успее, да я убие, но да не позволи да попадне в ръцете на бандитите. — Мина!

Откри я на същото място, където я бе оставил предната вечер — седнала в основата на мъртвия дъб. Утринната звезда, нейното оръжие, лежеше напряко през скута й.

— Мина — каза той, като се хвърли през сивата пепел, тъпчейки сухите листа, — побързай! Още можеш да се спасиш…

Водачката го погледна и започна да се смее. Той се втренчи ужасено в нея. Никога досега не я беше чувал да се смее. Смехът и бе весел и чист, смях на момиче, тичащо да посрещне любимия си. Мина стана и се покачи на дънера на едно паднало дърво.

— Свалете оръжието, мъже — извика високо. — Великаните не могат да ни докоснат.

Побъркала се е! — кресна капитан Самювал.

— Не — отвърна минотавърът, като се взираше невярващо. — Виж.

Великаните бяха образували боен строй на не повече от десетина стъпки от тях. Краката им танцуваха. Подскачаха, беснееха, скърцаха със зъби, ломотеха и проклинаха. Бяха толкова близо, че нездравата им смрад го задавяше. Великаните скачаха нагоре-надолу, ритаха и удряха с юмруци, замахваха с оръжията си в убийствена ярост.

Убийствена, но напразна. Врагът бе точно пред тях, и в същото време можеше да бъде някъде сред звездите, в някоя друга част на вселената. Дърветата между тях и Галдар искряха в светлината на зараждащия се ден и в същия миг, щом Мина стана, заливайки се от смях, потрепнаха неестествено. Великаните блъскаха главите си в щит, невидим щит, магически щит. И не можеха да преминат.

Минотавърът ги наблюдава продължително, докато не се увери напълно, че не могат да достигнат нито него, нито другарите му. Струваше му се невъзможно, но в крайна сметка бе принуден да признае, че странната невидима бариера наистина не им позволява да продължат напред. Мнозина от бандитите вече отстъпваха назад, обезпокоени и дори ужасени от магията на щита. Неколцина изглеждаха просто отегчени от факта, че продължават да си блъскат главите в празния въздух. Един по един започнаха да обръщат косматите си гърбове на хората, които така и си оставаха отвъд обсега им. Виковете им взеха да затихват. Известно време последните от тях крещяха заплахи и показваха неприлични жестове на войните, след което се пръснаха и изчезнаха из околната гора.

— Ние сме във вътрешността на щита! — извика триумфално Мина. — Сега сте в безопасност. Намираме се в Силванести! Свидетелствайте за мощта и силата на Единия Истински Бог!

Мъжете стояха втрещени, неспособни да разберат напълно чудото, по което се бяха спасили. Премигваха и зяпаха като затворници, прекарали по-голямата част от живота си в килия, които току-що са били пуснати на свобода под ярките слънчеви лъчи. Един или двама възкликнаха радостно, но достатъчно тихо от страх да не нарушат заклинанието. Мнозина търкаха очи или на висок глас се съмняваха в здравия си разсъдък, но гледката на отдалечаващите се гърбове на великаните беше извън всякакво съмнение. Бандитите отстъпваха. Това беше достатъчно, за да увери войниците, че не са се побъркали и че не им се привижда. Войниците един по един падаха на колене пред Мина и полагаха чела в сивата прах. Не повтаряха напевно името й — не и този път. Мигът бе твърде свят, прекалено объркващ. Вместо това отдаваха почитта си пред нея в мълчаливо благоговение и поклон.

— Изправете се! — извика тя. — Вдигнете оръжията си. Към Силваност. Там никоя сила на света не може да ни спре!