Маргарет Вайс, Трейси Хикман
Драконите на сломеното слънце (14)

13
Бичът на Ансалон

Странното събитие, което сполетя Тасълхоф на петата нощ от пътуването му до Квалинести под грижите на сър Джерард, можеше да се обясни най-добре с факта, че макар дните да бяха слънчеви, топли и направо чудесни, нощите пък се оказваха мъгливи, мрачни и дъждовни. Поне до тази нощ. През тази нощ небето бе чисто, въздухът — мек и топъл и изпълнен със звуците на гората: на щурци, сови и от време на време на някой вълк.

Далече на север от тях, близо до Санкшън, минотавърът Галдар тичаше по пътя, водещ до Хур. Далече на юг, в Силванести, Силваношей влизаше в столицата точно според планираното — окъпан в почести и слава. Цялото население на Силваност бе излязло, за да го посрещне, за да му се радва и да го огледа и да му се чуди. Силваношей с ужас и удивление откри колко малко елфи бяха останали в града. Все пак той не сподели на глас мислите си. В негова чест генерал Конал организира церемония, на която освен това присъстваше и един магьосник с бяла мантия, чиито обноски и поведение почти веднага успяха да спечелят младежа.

Докато Силваношей пируваше с елфически деликатеси и най-отбрани блюда и отпиваше вино от кристалната си чаша, и докато Галдар дъвчеше пътьом сушен грах, Тас и Джерард тъкмо провеждаха обичайната си, досадна и безвкусна вечеря, съставена от сухари, сушено говеждо и съвсем обикновена вода. Бяха се спуснали на юг през Врата, подминавайки няколко странноприемници, чиито измършавели съдържатели стояха на входовете на заведенията си. Преди драконите да завардят пътищата, същите съдържатели биха преградили пътя на всеки кендер, опитал да пристъпи прага им. Сега обаче до един и още отдалече се спускаха към тях и ги умоляваха да приемат гостоприемството им, да се нахранят и да си отспят за нечуваната цена от една стоманена монета.

Сър Джерард не им обръщаше внимание и ги подминаваше, без дори да ги погледне втори път. А на Тасълхоф често му се налагаше да въздъхне дълбоко и да хвърли за последно по един поглед назад към изчезващите странноприемници. Когато все пак се опита да намекне, че халба изстудено пиво и чиния топла храна биха били добро разнообразие, рицарят просто бе отговорил с не, и че колкото по-малко внимание привличат към себе си, толкова по-малко неприятности ще имат всички, имащи отношение към случая.

Така че продължаваха на юг покрай реката по път, който по думите на Джерард, бяха построили Рицарите на Нерака, за да снабдяват с провизии Квалинести. Тас невинно се бе запитал защо им е на Мрачните рицари да доставят припаси на елфите от Квалинести, но си каза, че вероятно става дума за някой нов проект, с който кралят на елфите Гилтас трябва да се е захванал напоследък.

През последните четири нощи двамата бяха спали единствено под ситния дъждец. Но през петата нощ късметът им най-сетне се обърна. Както обикновено, сънят изненада кендера още преди напълно да се е подготвил за него. Някъде посред нощ обаче, дрямката му бе нарушена от ярката светлина, която огряваше лицето му.

— Хей! Ама какво е това? — попита той на висок глас. Отхвърли одеялото, скочи на крака и разтърси рицаря за рамото. После го разтърси още веднъж и дори го ръгна. — Сър Джерард! Събуди се! — извика. — Сър Джерард!

Рицарят се изстреля с изваден меч от постелята си.

— Какво? — озърна се, готов за опасността. — Какво има? Чу ли нещо? Видял си някой? Какво?

— Това! Онова ей там! — Тасълхоф го сграбчи за ризата и посочи.

Рицарят изгледа кендера изключително неприятно.

— Това ли е идеята ти за шега?

— О, не — възрази Тас. — Идеята ми за шега е следната. Аз казвам: „Чук, чук“, а ти казваш: „Кой там?“, и аз казвам: „Минотавър“, а ти казваш: „Минотавър какво?“, и аз казвам: „Ами каквото си настъпил“. Това е идеята ми за шега. Но сега ти говоря за странната светлина в небето.

— Това е луната — произнесе през скърцащи зъби сър Джерард.

— Нее! — Тасълхоф бе поразен. — Наистина? Луната?

Той отново погледна към нея. Определено имаше някои качества на луна; беше кръгла и беше на небето, заедно с всичките му звезди. И светеше. Но точно тук свършваха всички останали прилики.

— Ако това е Солинари — рече, като я наблюдаваше скептично, — какво тогава му се е случило? Да не е болен?

Сър Джерард не отговори. Просто легна обратно в постелята си, остави меча на една ръка разстояние и със замах се зави през глава.

— Продължавай да спиш — произнесе студено. — И гледай да не се будиш до сутринта.

— Но аз искам да знам за луната! — настоя кендерът, като клекна до него, без изобщо да го е грижа, че рицарят очевидно е все така завит през глава и раздразнен, задето са го събудили без абсолютно никаква причина. Дори гърбът му изглеждаше ядосан. — И какво изобщо се е случило, та Солинари да заприлича на такова плашило? И къде е прекрасната червена Лунитари? Предполагам, щях да се зачудя и къде е Нуитари, ако въобще можеше да се види, тоест да не се види, така че просто може да си е там, а аз да не знам…

Сър Джерард рязко се извърна. Главата му изникна изпод одеялото, разкривайки едно-единствено строго и недружелюбно око:

— Много добре ти е известно, че никой не е виждал Солинари в небето от почти трийсет години, още от края на Войната на Хаоса. Също и Лунитари. Така че престани с невероятните глупости, които дърдориш. Сега ще се опитам отново да заспя. И няма да се събудя, освен ако не ни връхлети нашествие на хобгоблини. Ясно ли е?

— Но луната! — не се предаваше Тас. — Спомням си как, когато идвах за първото погребение на Карамон, Солинари грееше така ярко, че беше светло като ден, само дето не беше ден, а нощ. Палин каза, че по този начин Солинари отдавал почитта си на баща му…

Джерард отново се търколи в постелята и скри глава под одеялото.

Кендерът продължи да разказва, докато най-сетне не чу, че изпод одеялото се разнася хъркане. Тас се подвоуми дали да не опита да отвори лекичко единия клепач на рицаря, за да провери дали наистина спи или просто се преструва — номер, който винаги минаваше с Флинт, макар обикновено да завършваше с това, че раздразненото джудже скачаше и започваше да го преследва из стаята с ръжен в ръка.

Имаше доста други неща, които да премисли обаче, така че остави Джерард на мира и отново се мушна под собственото си одеяло. Излегна се по гръб, сложи ръце под тила си и се загледа към странната луна, която пък на свой ред се загледа в него, без ни най-малко да му стане по-позната. Последното му даде една идея. Изостави луната и зашари с очи из звездите, в търсене на любимите си съзвездия.

Те също бяха изчезнали. Звездите, към които се взираше сега, изглеждаха студени, далечни и непознати. Единствената изпълнена с разбиране светлинка в небето бе една ярка, червена звезда, горяща недалече от необикновената луна. Звездата огряваше меко и топло и някак успокояваше чувството за празнота в стомаха му. Същото чувство му бе познато още от съвсем малък, когато погрешно го взимаше за желанието да похапне нещо, но което с годините приключения се бе научил безпогрешно да определя като усещане за някаква нередност. Всъщност сега си спомняше, че се бе чувствал по съвсем същия начин и в момента, когато гигантският крак надвисваше над главата му.

Тас задържа очи върху червената звезда и след известно време студеното усещане за празнота в стомаха не изглеждаше чак толкова зле. Точно когато вече се чувстваше далеч по-комфортно и бе успял да изтика всякакви мисли за странни луни, недружелюбни звезди и надвиснали над главата му гиганти, и когато наистина започваше да се наслаждава на времето, прекарано на открито, сънят го издебна и за пореден път успя да го спипа неподготвен.

 

 

През целия следващ ден кендерът искаше да обсъжда странната луна и го направи, но сам със себе си. Сър Джерард запазваше непроницаемо мълчание; не отговаряше на неизброимите му въпроси, не се обърна нито веднъж — просто яздеше съвсем бавно и без да изпуска юздите на понито от ръцете си.

Макар да яздеше мълчаливо, рицарят все пак оставаше нащрек и непрестанно оглеждаше хоризонта. Всъщност целият свят сякаш бе решил днес да запази мълчание, така че и Тасълхоф — след час или два — най-после също млъкна. Не заради това, че му омръзна да си говори сам; най-досадното беше, че се налагаше и да си отговаря сам. Не срещаха никого по пътя си, а сега дори и обичайните звуци, които съпровождаха приключението им, бяха престанали да се чуват. Не шукваше ни катеричка, ни сърна. Из сенките не се прокрадваха горски животинки и ничия опашка не изчезваше разтревожено в околните храсталаци.

— Къде са животните? — попита кендерът към Джерард.

— Крият се — отвърна за пръв път тази сутрин рицарят. — Изплашени са.

Дори вятърът бе стихнал. Въздухът не помръдваше, като че самият свят бе затаил дъх и се боеше да не бъде чут. Даже клоните на дърветата не шумоляха и Тас имаше усещането, че ако имаха някакъв избор, дърветата по-скоро биха предпочели да измъкнат корените си от земята и да хукнат накъдето им видят очите.

— От какво са изплашени? — попита с интерес Тасълхоф, като се озърташе развълнувано, с надеждата за някой обитаван от призраци замък, порутено имение или най-малкото, за достатъчно страшничка пещера.

— От великата зелена драконеса Берил. Прекосяваме Западните равнини. Вече се намираме на нейна територия.

— Все говориш за тази зелена драконеса, но никога не съм я чувал. Единственият зелен дракон, който знам, се казва Циан Кръволока. Коя е Берил? Откъде е дошла?

— Кой знае? — отвърна нетърпеливо Джерард. — Някъде отвъд морето, предполагам, заедно с великата червена драконеса Малистрикс и другите от техния противен вид.

— Е, добре де, щом не е от тези части на света, защо някой герой не отиде да я набучи на копието си? — попита бодро Тас.

Джерард накара коня си да спре. Дръпна силно юздите на понито, което се влачеше подир него с наведена глава, също толкова отегчено до смърт, колкото и ездача си. Понито се приближи мудно до водача, разтърси грива и погледна с надежда към едно зелено стръкче трева.

— Говори по-тихо! — Произнесе с нисък глас Джерард. Изглеждаше изключително мрачен и кендерът си помисли, че по-мрачен едва ли го е виждал някога. — Шпионите на Берил са навсякъде, въпреки че не можем да ги видим. Нищо не помръдва във владенията й, без тя предварително да е била уведомена. Навлязохме в земите й преди час — добави. — Няма да се изненадам, ако някой вече е тръгнал, за да ни огледа… Аха, ето… Какво ти казах?

Сега рицарят се бе извърнал в седлото и гледаше втренчено на изток. Над хоризонта се бе появило голямо петънце, което нарастваше, и нарастваше, и нарастваше с всеки изминал миг. Тас също се загледа и почти веднага различи как на петънцето му изникват крила, после опашка и накрая — огромно, зелено тяло.

Кендерът и преди бе виждал дракони. И преди беше яздил дракони и дори имаше опит в сраженията с тях. Но никога не бе съзирал — нито пък се бе надявал да съзре — дракон с подобни чудовищни размери. Опашката му изглеждаше почти толкова дълга, колкото и пътят, по който вървяха; зъбите, изникващи от гигантските разлигавени челюсти, можеха без проблеми да послужат за изрязаните стени на някоя страховита крепост. Налудничавите червени очи горяха по-жежко от слънцето и като че огряваха всичко, върху което спираха погледа си.

— Ако изобщо те е грижа за твоя или моя живот, кендере — прошепна ожесточено Джерард, — нито говори, нито прави каквото и да било!

Драконесата се насочи директно към тях, като въртеше глава ту на едната, ту на другата страна, за да ги огледа по-добре. Драконовият страх не закъсня да ги връхлети, като, подобно на чудовищната й сянка, затъмни слънцето и им открадна разсъдъка и надеждата, и всякакво желание за съпротива. Понито разтърси грива и изцвили жаловито. Черният кон също зарови с копита, след което започна да хвърля ритници във всички посоки. Джерард увисна на гърба на полудялото животно, неспособен да го успокои, сам жертва на неизказания му ужас. Тасълхоф се взираше нагоре с широко отворена уста. Усещаше как през цялото му тяло преминава особено неприятно чувство — чувство, което караше стомаха му да се свива, по гърба му да лазят тръпки, колената му да омекват, а дланите на ръцете му да се изпотяват. И макар скоро всичко това да отмина, не можеше да се каже, че му се е понравило. Оставяше те нещастен и по някакъв начин се запомняше, като особено неприятна настинка.

Берил ги обиколи два пъти и след като не видя нищо по-интересно от един мрачен рицар — неин съюзник, повел след себе си кендер-арестант, ги остави на мира, като размахваше криле мързеливо обратно към леговището си, без да изпуска нищо от острия си взор.

Джерард се спусна сковано от седлото. Остана така, опрял чело в разтрепераното, задъхано животно. Беше извънредно пребледнял и се потеше, а тялото му тръпнеше от преживяния ужас. На няколко пъти отваря и затваря уста, сякаш се опитваше да не повърне, но успя да дойде на себе си. Накрая дишането му най-сетне се успокои поне донякъде.

— Посрамих се — рече след няколко секунди. — Не подозирах, че съм способен да изпитам подобен страх.

— Аз пък не се изплаших — обяви високо Тас, а гласът му съвсем несъзнателно притрепери, както и самият той. — Дори за миг.

— Ако имаше поне малко здрав разсъдък, щеше да се изплашиш — отбеляза намусено рицарят.

— Просто и друг път съм виждал дракони и макар да признавам, че този беше…

Попаднал под гибелния поглед на Джерард, Тас замълча, колкото да обмисли изказването си.

— Наистина… внушителен — кресна кендерът, в случай, че някой от шпионите на дракона подслушваше. — Внушителен — прошепна на рицаря. — Това е нещо като комплимент, нали?

Рицарят не му отговори. Вече се бе успокоил напълно, така че отново улови юздите на понито и се качи на коня. Не го пришпори веднага. Вместо това прекара известно време, застанал в средата на пътя, загледан в западна посока.

— Никога не бях виждал някой от великите дракони — проговори тихо. — Не предполагах, че е толкова зле.

Постоя неподвижен още няколко мига, след което — със стиснати зъби и пребледняло лице, подкара коня напред.

Тасълхоф го последва, главно понеже не можеше да стори нищо друго, освен да го последва, заради юздите на понито и всичко останало.

— Да не би това да е бил същият дракон, който е избивал кендери? — попита с изтъняло гласче.

— Не — отговори Джерард. — Бил е дори по-голям. Червен дракон на име Малис.

— О — рече Тас. — Леле.

Дори по-голям. Не успяваше да си го представи и вече се канеше да подхвърли, че с удоволствие би разгледал някой даже още по-голям дракон, когато неминуемо му хрумна, че в действителност щеше да излъже.

— Какво ми става? — простена унило. — Сигурно съм прихванал нещо. Въобще не съм любопитен! И не искам да видя червен дракон, който вероятно е по-голям и от Палантас. Никак, ама никак не приличам на себе си.

Което водеше до удивителна мисъл — удивителна мисъл, която почти го накара да се изтърси от понито.

— Може пък наистина да не съм аз!

Тасълхоф обмисли последното. В края на краищата, никой освен Карамон не му бе повярвал, че той всъщност е той, но пък Карамон беше доста старичък и почти умрял, така че сигурно не се броеше. Лора също беше казала, че смята Тасълхоф за Тасълхоф, но вероятно го бе направила единствено от любезност и също не можеше да я брои. Джерард, например, беше заявил, че той не е Тасълхоф Кракундел, и лорд Уорън го бе потвърдил, а двамата бяха соламнийски рицари, тоест доста умни, и сигурно знаеха какво говорят.

— Това обяснява всичко — сви рамене кендерът, като колкото повече мислеше по въпроса, толкова повече се ободряваше. — Би обяснило защо нищо от онова, което ми се случи на първото погребение на Карамон, не ми се случи на второто, понеже просто не се е случвало с мен. Бил съм съвсем различен кендер — допълни по-скоро объркано. — Но ако аз не съм аз, то питам се, кой съм аз?

Потъна в дълбоки размишления в продължение на цяла половин миля.

— Едно е сигурно — рече. — Не мога да се представям за Тасълхоф Кракундел. Ако срещна истинския, се басирам, че доста ще се подразни, че са му взели името. Точно както се чувствах и аз, когато открих трийсет и седемте си съименници в Утеха… трийсет и девет, като броим и кучетата. Предполагам, че тогава ще трябва да му върна и Устройството за Пътуване във времето. Чудя се как ли съм се сдобил с него? О, разбира се. Навярно го е изпуснал.

Тас смушка понито. Животното сякаш се поободри и заситни по-бързо, докато Тас не настигна рицаря.

— Извинявай, сър Джерард — каза той.

Спътникът му се обърна намръщено и продължи да гледа напред.

— Какво? — попита със студен тон.

— Просто исках да ти кажа, че съм допуснал грешка — рече смирено. — Аз не съм кендерът, за когото се представям.

— Голяма изненада — изръмжа Джерард. — Искаш да кажеш, че не си Тасълхоф Кракундел, починалият преди трийсет години?

— Смятах, че съм — отвърна натъжено Тас. Откри, че да забрави цялата работа е доста по-трудно, отколкото смяташе в началото. — Но е невъзможно да е така. Разбираш ли, Тасълхоф Кракундел е бил герой. Той не се е страхувал от нищо. И мисля, че едва ли щеше да се почувства толкова странно, колкото аз, когато драконът прелетя над нас. Но знам какво ми има.

Почака рицарят учтиво да го запита какво, но Джерард не го направи. Кендерът реши да му предостави тази информация доброволно:

— Имам магнезия — заяви тържествено.

Този път рицарят каза „Какво?“, само дето не беше никак учтиво.

Тас положи длан на челото си, за да опита дали може да почувства нещо.

— Магнезия. Не съм сигурен как се хваща, но мисля, че има нещо общо с млякото. Спомням си, че веднъж Рейстлин разправяше за такъв случай. Човекът не можел да си спомни нито кой, нито какъв, защо или къде е бил, да не говорим, че не можел да си намери очилата или каквото и да е друго. Така че сигурно имам магнезия, защото съм точно в това положение.

Веднъж разрешил загадката, Тасълхоф, или по-право — кендерът, който смяташе себе си за Тасълхоф, се почувства невероятно горд от откритието, че е стигнал до нещо толкова голямо и важно.

— Разбира се — добави с въздишка, — доста хора, като теб например, очакват от мен да съм Тасълхоф и ще бъдат много разочаровани, щом разберат, че не съм. Но някак ще трябва да се справят.

— Ще гледам да не припадам от изненада — рече суховато Джерард. — А сега защо не помислиш наистина усилено, за да разберем и кой си всъщност?

— Нямам нищо против да си припомня истината — отговори Тас. — Изглежда обаче истината не иска да си припомни мен.

Продължиха да яздят мълчаливо в един умълчан свят, докато накрая, за огромно облекчение на кендера, не чуха звук от вода. Разгневена речна вода, която се пени и кипи, сякаш негодува срещу затворническите стени на скалистите си брегове. Човеците я бяха нарекли Бялата разпенена река и тази река отбелязваше северните граници на елфическото кралство Квалинести.

Джерард накара коня си да забави крачка. Двамата заобиколиха един завой и най-сетне я видяха — широка, пенлива и бяла, заливаща или заобикаляща огромните, лъскави черни камъни по коритото си.

Пристигаха в края на деня. С настъпването на мрака гората потъваше в сенки. Водите на реката все още отразяваха последните слънчеви лъчи и благодарение на тази светлина двамата успяха да забележат тънката резка на моста, прехвърлен между двата бряга в далечината. Мостът се охраняваше от спусната преграда и стражи, облечени в съвсем същите черни брони като тази на Джерард.

— Това са мрачни рицари — каза удивено Тас.

— Не вдигай шум! — нареди му строго неговият спътник. Сетне слезе от коня и извади превръзката за уста от колана си. Приближи до кендера. — Помни, че единственият начин да видиш своя така наречен приятел Палин Маджере е да ни пропуснат през моста.

— Но защо в Квалинести има мрачни рицари? — попита Тас, като говореше възможно най-бързо, преди да са успели да му запушат устата.

— Сега кралството принадлежи на драконесата Берил. Рицарите само наглеждат нещата. Упражняват закона, събират такси и данъци в замяна на живота на елфите.

— О, не — поклати глава Тас. — Трябва да има някаква грешка. Мрачните рицари бяха изтласкани от обединените сили на Портиос и Гилтас през годината на… Улп!

Джерард му запуши устата и пристегна превръзката така, че да не може да достигне възела.

— Продължавай да дрънкаш така и въобще няма да ми се налага да ти запушвам устата. Всички ще те смятат за откачен.

— Ако ми кажеш какво се е случило тук — заяви Тас, като дръпна превръзката, — няма да ми се налага да ти задавам въпроси.

Рицарят раздразнено върна превръзката на мястото й.

— Много добре — каза сърдито. — Мрачните рицари са завзели Квалинести по време на Войната на Хаоса и оттогава не са напускали — продължи, като затягаше възела двойно по-здраво. — Готвели се да влязат във война с драконесата, когато тя им предложила да сключат договор. Берил била достатъчно умна, за да разбере, че няма нужда от тази война. Рицарите щели да й бъдат от полза. Елфите плащат данъци, рицарите ги събират и дават процент — голям процент — на драконесата. Останалото задържат. Бизнесът им процъфтява. Бизнесът на дракона процъфтява. Само дето късметът на елфите е попривършил.

— Предполагам, че всичко това се е случило, преди да получа магнезия — обади се Тас, като за целта освободи едно ъгълче от превръзката.

Джерард дозатегна възела и допълни раздразнено:

— Правилната дума е „амнезия“, проклетнико. И си затваряй устата!

Той отново се метна на коня и двамата поеха към моста. Стражите вече бяха нащрек и ги очакваха, очевидно предупредени за приближаването им от дракона, понеже въобще не бяха изненадани да видят как двамата спътници изплуват от вечерните сенки. На бариерата стояха рицари, въоръжени с алебарди, но ги пресрещна елф, облечен в зелена ризница. Зад него идваше офицер от Ордена, който просто застана зад гърба му и се приготви да наблюдава ставащото.

Елфът ги изгледа — и особено кендера — с презрение.

— Елфическото кралство Квалинести е затворено за пътници по заповед на Гилтас, Говорител на Слънцето — произнесе на Общия език той. — Каква работа имате тук?

Джерард се усмихна, за да му даде да разбере, че е схванал шегата:

— Нося важни вести за наместник Медан — отговори и извади силно износен документ от черната си кожена ръкавица, който му подаде с отегчената въздишка на човек, вършил съвсем същото безброй много пъти.

Елфът дори не погледна документа, но го подаде на офицера зад себе си. Офицерът от своя страна потъна в задълбочено проучване. После огледа внимателно и Джерард.

Върна му документа, а Джерард го прибра обратно в ръкавицата.

— Каква работа имате с наместник Медан, капитане? — осведоми се офицерът.

— Имам нещо, което той иска, сър — отвърна Джерард и посочи с палец: — Този кендер.

Офицерът повдигна вежди.

— За какво пък му е на наместник Медан някакъв си кендер?

— За малкия нехранимайко е издадена заповед за задържане, сър. Откраднал е важен артефакт от Рицарите на Бодила. Магически артефакт, за който се твърди, че някога е принадлежал на Рейстлин Маджере.

При последното очите на елфа заискриха. Той ги огледа със засилен интерес.

— Не съм чувал за нечия глава да е обявявана награда — подчерта намръщено офицерът. — Нито да е ставал грабеж, като заговорихме за това.

— Не се учудвам, сър, като се има предвид нрава на Сивите мантии — съгласи се Джерард с крива усмивка и хвърли бърз поглед наоколо.

Офицерът кимна. Едната му вежда помръдна. Сивите мантии бяха чародеи. Работеха в пълна тайна и докладваха единствено на собствените си командващи. Често преследваха цели, които понякога не съвпадаха с тези на Ордена. Ето защо войните-рицари гледаха на тях с подозрение. Изобщо между тях и Рицарите на Бодила съществуваше съвсем същото подозрение, каквото от векове имаше между хората на меча и хората на магията.

— Разкажи ми повече за престъплението му — подкани го офицерът. — Къде и кога го е извършил?

— Както знаете, Сивите роби отдавна претърсват Гората Уейрит в търсене на вечно изплъзващата се магическа Кула на Върховното чародейство. По време на едно от тези претърсвания се натъкнали на споменатия артефакт. Не ми е известно как или къде, сър. Тези сведения не ми бяха разкрити. Сивите мантии превозвали артефакта към Палантас за по-нататъшни проучвания, когато решили да спрат и да се освежат в някакъв крайпътен хан. Точно там предметът бил откраднат. Открили липсата му едва на следващата сутрин — допълни Джерард, като многозначително завъртя очи. — За кражбата е отговорен този кендер.

„Значи ето как съм се сдобил с устройството! — каза си очаровано Тас. — Наистина чудно приключение, направо съвършено. Твърде жалко, че въобще не си го спомням.“

Офицерът кимна.

— Проклетите Сиви мантии. Без съмнение са били мъртвопияни. Да превозваш толкова ценен артефакт и да се отнасяш така… Типично за арогантността на тези типове.

— Да, сър. Престъпникът побягнал заедно с плячката към Палантас. Точно тогава получихме нареждане да се оглеждаме за кендер, който би се опитал да продаде крадени магически предмети. Наблюдавахме магазините за магьоснически принадлежности и го спипахме без проблеми. Няма да ви описвам уморителното пътешествие в неговата компания, сър. Постоянно трябваше да съм нащрек за поредната хитрина на малкия демон.

Тас с всички сили се постара да изглежда възможно най-свирепо.

— Мога да си представя. — Офицерът очевидно изпитваше искрено съчувствие. — Успяхте ли да възстановите артефакта?

— Страхувам се, че не, сър. Твърди, че го е „изгубил“, но фактът, че се намираше в магазина, сам по себе си показва, че вероятно го е оставил някъде на съхранение и е възнамерявал да го донесе веднага след сключване на сделката. Рицарите на Бодила възнамеряват да го разпитат, за да открият скривалището му. — Джерард вдигна рамене. — Иначе нямаше да си създаваме всички тези неприятности. Просто щяхме да обесим крадливата гнида.

— Щабът на Бодила е на юг. Все още търсят проклетата кула. Загуба на време, ако питаш мен. Магията отново си отиде от света. Прав й път.

— Да, сър — отвърна Джерард. — Инструктиран съм първо да докладвам на наместник Медан, понеже случаят е под негова юрисдикция, но ако смятате, че трябва да продължа направо за…

— Докладвай на Медан при всички случаи. Ако не друго, поне ще се посмее от сърце на историята. Имаш ли нужда от помощ с кендера? Мога да ти отделя един човек…

— Благодаря ви, сър. Както виждате и сам, съм го овързал добре, така че не очаквам повече неприятности.

— Продължавайте, капитане — нареди му офицерът, като махна с ръка и даде знак на рицарите с алебардите да вдигнат бариерата. — Щом доставите негодника, можете да се върнете оттук. Ще отворим бутилка джуджешка ракия и ще ми разкажете новините от Палантас.

— С най-голяма радост, сър — отговори Джерард и отдаде чест.

— Той подкара коня си по моста. Овързаният и със запушена уста Тасълхоф го последва. Кендерът обмисли възможността да махне приятелски на стражите за сбогом, но отсъди, че това едва ли щеше да съответства на новата му самоличност — Разбойникът, Крадецът на Безценни Артефакти. Новата персона му се нравеше и реши, че трябва да направи всичко възможно да се покаже достоен за нея. Ето защо, вместо да помаха, той се намръщи заплашително към най-близкия рицар.

Докато прекосяваха моста, елфът остана загледан към тях, запазвайки мълчание и до голяма степен отегчен вид. В крайна сметка дори не изчака да спуснат обратно бариерата и се прибра обратно в колибата на стражите. Вечерният здрач се замени от спускащата се нощ. Рицарите вече палеха факлите. Докато понито на кендера ситнеше по дървения мост, той надникна през рамо назад и видя как елфът прикляка под една от факлите и изважда кожена чанта. Двамина от рицарите се присъединиха към него в прахта, за да подхванат игра на зарове. Сетне отнякъде изникна и офицерът, носейки бутилка. Малко пътници минаваха оттук, откакто драконът бе завардил всички пътища. Постът очевидно бе доста усамотено място.

Веднага щом се отдалечиха достатъчно, Тасълхоф опита да даде на рицаря да разбере с различни намигания и сумтене, че много му се иска да обсъди току-що преживяното приключение — и по-специално, че му се иска да научи повече за дръзката си кражба — ала Джерард не му обърна никакво внимание. Все още не бе подкарал коня в галоп, но когато напълно се скриха от погледа на стражите, смушка Черньо така, че скоро се понесоха със забележителна скорост.

Кендерът предположи, че ще яздят цяла нощ. Вече не бяха далече от Квалиност, или поне така предполагаше, понеже и друг път бе пътувал до столицата на елфите. Щяха да се доберат до града за не повече от два часа. Тас нямаше търпение отново да се срещне с приятелите си и да ги разпита кой е всъщност, щом не е той самият. Ако някой въобще беше способен да лекува магнезия, това беше Палин. Тасълхоф бе изключително изненадан, когато Джерард дръпна юздите, оплака се от дългия ден и обяви, че възнамерява да нощуват в гората.

Направиха лагер и за голямо удивление на кендера, дори запалиха огън — нещо, което рицарят строго беше забранявал, твърдейки, че биха се изложили на голяма опасност.

„Предполагам, това означава, че след като сме навлезли в Квалинести, вече сме в безопасност — каза сам на себе си Тас, понеже все още не му бяха свалили превръзката. — Чудя се защо ли спряхме, обаче? Навярно не знае колко сме близо.“

Джерард изпържи малко осолено свинско. Ароматът на месото изпълни цялата гора. Махна и превръзката от устата му, за да може кендерът да се нахрани, за което моментално съжали.

— Как откраднах артефакта? — попита развълнувано Тас. — Толкова е вълнуващо. Никога досега не бях открадвал каквото и да било, нали разбираш. Кражбата е много лошо нещо. Но мисля, че в този случай не е проблем, понеже мрачните рицари са зли хора. В кой хан се е случило? Има доста по пътя за Палантас. Да не е „Мръсната патица“? Страхотно местенце. Всеки се отбива. Или може би „Лисицата и Еднорога“? Там не харесват много кендерите, така че сигурно не.

Тасълхоф продължи да бърбори все в този дух, но така и не успяваше да накара рицаря да отговори на неизброимите му въпроси. Естествено, това не беше от голямо значение за него, защото и сам беше напълно способен да направи възстановка на целия инцидент. По времето, когато приключиха с яденето и Джерард отиде да измие тигана и дървените паници в близкия поток, безстрашният кендер беше откраднал не един, а цяла дузина невероятни магически артефакти — направо под носа на шестима Рицари на Бодила, които пък го бяха заплашили с шест могъщи заклинания, за щастие блокирани от умелия удар с хупак на Тас.

— И сигурно точно тогава съм получил магнезия — заключи той. — Някой от рицарите ме е праснал по темето. Останал съм в безсъзнание в продължение на няколко дни. Само че не — добави разочаровано, — не може да е вярно, понеже иначе нямаше да успея да избягам. — Потъна в доста дълъг и усилен размисъл. — Сетих се — заяви най-накрая и отправи триумфиращ поглед към Джерард. — Ти си ме ударил по главата, когато си ме арестувал!

— Не ме изкушавай — предупреди го рицарят. — А сега млъквай и се опитай да поспиш. — Той разстели одеялото си близо до превърналия се в купчина тлеещи въглени огън. Зави се и обърна гръб на кендера.

Тасълхоф също се изтегна в постелята си и отправи поглед към звездите. Тази нощ сънят нямаше да дойде лесно.

Беше твърде зает отново да преживява своя живот като Бича на Ансалон, Напастта на Моргаш, Разбойникът от Торбардин. В своите очи кендерът постепенно се издигаше до ранга на откачен тип, с който е най-добре да внимаваш. Жените припадаха в присъствието му, яки мъже пребледняваха като платно, само като чуеха името му. Не беше много сигурен какво се включва в пребледняването, но пък беше чувал, че яките мъже пребледняват, когато са изправени лице в лице с ужасен противник, а това достатъчно добре се вписваше в картинката. Вече си представяше съвсем ясно как пристига в града само за да открие, че всички жени са припаднали във ведрата си за пране, а яките мъже пребледняват наляво и надясно, когато чу шум. Лекичко прошумоляване, изпукало клонче, нищо повече.

Тас дори нямаше да го забележи, ако продължителната тишина, царяща в гората, не го бе направила чувствителен към всеки нов звук. Той задърпа ръкава на ризата на рицаря.

— Джерард! — прошепна гръмогласно. — Мисля, че там има някой!

Спътникът му изсумтя и изхърка насън, но продължи да спи. Даже се сгуши по-дълбоко в одеялото.

Тасълхоф лежеше неподвижно с наострени уши. За известно време тишината си остана ненарушена, след което се разнесе нов шум — този път като от ботуш, който се е подхлъзнал на камък.

— Джерард! — каза Тас. — Не мисля, че този път е луната. — В този момент много искаше хупакът да му е под ръка.

В същия миг Джерард се претърколи и под гаснещата светлина на огъня кендерът изумено установи, че в действителност спътникът му въобще не спи, а само се преструва.

— Пази тишина! — изсъска му рицарят. — Престори се, че спиш! — Той затвори очи.

Тасълхоф покорно стисна клепачи, макар да ги отвори почти в същия миг, за да бъде сигурен, че няма да изпусне нищо от случващото се. Което се оказа добра тактика, понеже иначе никога нямаше да види как от мрака изпълзяват сенките на елфи и започват да се приближават към тях.

— Джерард, внимавай! — понечи да извика кендерът, ала в същия момент нечия ръка запуши устата му, а в шията му бе опряно стоманено острие, така че просто успя да заекне до: — Джер…

— Какво? — промърмори сънено спътникът му. — Какво има…

В следващата миг вече бе съвсем буден и се опитваше да посегне към оставения недалеч меч.

Единият от елфите стъпи тежко върху ръката му — Тас чу как костите изпукват и потръпна от мисълта какво ли би могло да бъде усещането. Втори елф се наведе към меча и го премести по-далеч от обсега на рицаря. Джерард направи опит да се изправи, ала елфът, който бе стъпил върху ръката му, пристъпи и му нанесе яростен ритник в главата. Рицарят изпъшка, търколи се обратно в одеялото и изгуби съзнание.

— Заловихме и двамата, Учителю — произнесе единият от елфите към сенките. — Какво ще заповядате?

— Не убивай кендера, Калиндас — отвърна нечий глас от мрака; беше човешки глас, глас на мъж, приглушен, сякаш долиташе от дълбините на качулка. — Нужен ми е жив. Трябва да ни разкаже какво знае.

Човекът очевидно не владееше умението да се промъква безшумно в гората. Макар да не успяваше да го види — непознатият оставаше в сенките. — Тас съвсем ясно чуваше как ботушите му мачкат листа и чупят клони. В пълна противоположност, елфите се движеха по-тихо и от въздуха.

— Ами мрачният рицар? — попита елфът.

— Убийте го — нареди с безразличие човекът.

— Не! — изписка кендерът и се загърчи. — Не можете да постъпите така! Той не е истински мрачен… мп!

— Замълчи, кендере — заповяда му елфът, който го държеше. Той премести върха на ножа си от гърлото към главата му. — Още един звук и ще ти отрежа ушите. Това няма да се отрази на ползата от теб.

— Много бих искал да не ми режете ушите — каза Тас, като говореше бързо, въпреки че усети как острието инстинктивно се вряза в кожата му. — Помагат на косата ми да си стои на мястото. Но ако трябва, значи трябва… предполагам. Просто исках да ви предупредя, че допускате ужасна грешка. Идваме от Утеха. Джерард не е мрачен рицар, разбирате ли? Той е соламнийски…

— Джерард? — произнесе внезапно човекът от сенките. — Изчакай, Келевандрос! Не го убивай още. Джерард от Утеха. Нека го огледам.

Странната луна отново беше изгряла. Светлината й ту се показваше, ту се скриваше, когато през съвсем безизразното лице на светилото преминаваха разкъсани, черни облаци. Тас се опита да огледа лицето на човека, понеже след като елфите се допитваха за всичко до него, очевидно той ръководеше цялата операция. Освен това изпитваше любопитство, защото му се струваше, че вече е чувал този глас. Но къде и как — все още нямаше никаква представа.

Разочарованието му бе пълно, когато видя, че непознатият се е увил плътно в наметалото си и е спуснал качулката му съвсем ниско. Той коленичи до Джерард. Главата на рицаря бе увиснала на една страна. Дишаше накъсано. Мъжът изучи лицето му.

— Вземете го с нас — нареди.

— Но, Учителю — понечи да възрази елфът на име Келевандрос.

— Нищо не ви пречи да го довършите и по-късно — каза човекът, обърна се и отново се скри в сенките.

Единият от елфите изгаси огъня напълно. Другият отиде да успокои конете и особено черния, който бе започнал да цвили и да се вдига на задни крака при появата им. Трети елф изникна от нищото и запуши устата на кендера, като убоде дясното му ухо с ножа си в момента, в който Тас реши, че е време да изрази несъгласие с действията им.

Към рицаря се отнесоха с ефикасност и бързина, пристягайки ръцете и краката му с кожени ремъци. Запушиха и неговата уста и сложиха превръзка на очите му. После вдигнаха безчувственото му тяло и го метнаха през седлото на коня. Черньо, когото само допреди миг едва успяваха да удържат, внезапно бе притихнал под галещите ръце на елфа и сега кротко свеждаше глава през рамото му. През това време елфите прокараха въже под корема му и завързаха краката и ръцете на рицаря, така че да не може да се изхлузи от гърба на животното.

Човекът наблюдаваше кендера от дълбините на качулката си, ала Тас така и не получи възможност да огледа добре лицето му, понеже в същия миг нахлузиха торба на главата му и вече не успяваше да види нищо друго освен нея. Елфите вързаха и неговите крака. Нечии силни ръце го вдигнаха и хвърлиха през седлото и Бичът на Ансалон бе отведен в нощта с торба на главата.