Нора Робъртс
Тайни и мечти (7)

Седма глава

Щеше да бъде спокойна, обещаваше си Кейт. Беше се държала като глупачка. Не можеше да си прости, че нахлу така в офиса на Байрън, че крещя и вилня. Нямаше да бъде чак толкова против стореното, ако бе имало ефект. Нямаше нищо по-лошо от това да видиш как едно хубаво гневно избухване бива укротено от разума, търпението и самоконтрола. Беше повече от унизително.

Освен това не й се нравеше особено да получава заповеди. Намръщена огледа магазина, който току-що бе затворила. Можеше просто да си тръгне, размишляваше тя, като барабанеше нервно с пръсти по щанда. Можеше да излезе оттук и да тръгне, където си ще. В къщи, да се поразходи, на вечеря в дома на Темпълтънови. Това вероятно бе най-доброто решение. Потърка разсеяно с длан болезнения си стомах. Беше гладна, това бе всичко. Едно хубаво хапване и приятна вечеря в компанията на Лора и момичетата щеше да успокои всички болки и нерви.

А Байрън щеше да получи добър урок, когато пристигнеше тук и не я намереше. И това несъмнено беше неговата цел. Приспиваш жертвата с разум и обещания за спокойно обсъждане, а после „бам!“, застрелваш я между очите.

И именно това беше причината да мирува. Кейт Пауел никога не беше бягала от предизвикателствата.

Нека дойде, мислеше си мрачно тя, докато обикаляше из магазина. Можеше да се справи с Байрън Де Уит дори насън. Мъже като него бяха привикнали до такава степен да получават каквото искат само с една усмивка, с прошепната дума, че не знаеха как да реагират, когато някоя жена не играеше по тяхната свирка.

Освен това сега, когато финансите й бяха ограничени, една безплатна вечеря щеше да й бъде добре дошла.

Силната болка се появи отново като подиграващо й се ехо. Нерви, реши отново тя. Разбира се, че беше нервна. Тя по-добре от всеки друг знаеше, че „Претенции“ надали можеше да осигури дохода на трите, без да фалира. Имаха късмет, че изобщо бяха преживели първата година. Все още обаче не бяха прескочили трапа.

Погледна смръщено към стилните стъклени носорогчета в бледозлатисто. Колко ли дълго още щяха да съумяват да продават подобни глупости? Цената, която видя на етикетчето, я накара да се разсмее. Деветстотин долара? Кой, освен ако не си бе изгубил ума, щеше да хвърли почти хиляда долара ей така, за едното нищо?

„Марго“ — реши тя и отново присви устни. Марго притежаваше остър поглед за онова, което бе скъпо, смешно и способно да се продаде.

Ако в крайна сметка с „Претенции“ не се получеше нищо, Марго нямаше да я заболи особено. Вече си имаше Джош и красив дом, скоро щеше да се появи и бебето. Беше се отдалечила доста от положението, в което се намираше само преди година и Кейт бе щастлива заради нея.

На тревогите й за Лора обаче не се виждаше краят, а трябваше да мисли и за момичетата. Нямаше да гладуват, беше сигурна в това. Семейство Темпълтън нямаше да позволи подобно нещо. Щяха да живеят в къщата, а това означаваше да имат доста повече от покрив над главата. То означаваше дом. Тъй като Лора бе прекалено горда, за да се докосне до дохода, получен от нейната част от семейния капитал, тя можеше да работи в хотела и да печели прилично. Но как щеше да се отрази на егото й, ако започнатият от нея самата бизнес се провалеше?

А в последно време Кейт бе открила доста голяма част от затрудненията, съпровождащи нараненото его.

Трябваше да направят така, че магазинът да просъществува. Това бе мечтата на Марго, а се бе превърнал в такава и за Лора. Това бе всичко, което й бе останало, за което можеше да се държи. Всичките й спретнати планове се бяха провалили. Нямаше да има партньорство в „Битъл“, не се очертаваха никакви перспективи в бъдеще да отвори собствена фирма. Нито пък щеше да окачи красива медна плочка със своето име на вратата на офиса си. Изобщо нямаше да има офис. И младата жена се отпусна върху една боядисана пейка.

За момента разполагаше с безсънните си нощи, главоболието, което вече изобщо не отзвучаваше, стомаха, който отказваше да се държи прилично и „Претенции“.

„Претенции“ — помисли си леко усмихната Кейт. Марго бе избрала съвсем точно името. То подхождаше и на трите му собственички.

Почукването на вратата я накара да подскочи, после да изругае, накрая да изправи рамене, докато се надигаше и да отиде да отключи. Сбута Байрън встрани, излезе на покритата с цветя веранда и заключи зад себе си.

Пешеходците и автомобилите се движеха напред-назад с всичкия шум, който обикновено ги съпътстваше. „Туристи — помисли разсеяно тя, — които търсят подходящо местенце да се насладят на приятна ваканционна вечеря. Представители на работническата класа, които бързат да се приберат след края на работния ден. Двойки, които се срещат.“

Къде бе мястото на Кейт Пауел сред всички тях?

— Не идвам с теб, защото ти ми каза да го направя — заяви без предисловия тя. — Идвам, защото искам да имам възможност да поговоря спокойно и ясно за създалото се положение и защото съм гладна.

— Чудесно! — Обхвана лакътя й в дланта си. — Ще вземем моята кола. Успях да намеря място на паркинга от другата страна на улицата. Там е винаги заето.

— Мястото е добро — заяви Кейт, когато спътникът й я поведе към завоя. — На един хвърлей от Рибарския кей и морето. Туристите са основна част от нашия бизнес, но в магазина идват и доста от местните хора.

Две момчета на взет под наем тандем профучаха край тях, кискайки се като хиени. Беше красива вечер, изпълнена с меки светлини и нежни аромати. Нощ за разходки по брега — размишляваше младата жена, — или за хвърляне на хапки хляб на чайките, както правят в момента двойките край морето. Нощ за двойки. И прехапа устна, когато Байрън я поведе през улицата.

— Мога да те следвам. Пък и достатъчно близо има поне десетина ресторанта.

— Ще вземем моята кола — повтори той, докато маневрираше внимателно и настойчиво из претъпкания паркинг. — А след като свършим ще те докарам до твоята.

— Ще ни спести време, а и ще бъде по-експедитивно ако…

— Кейт. — Де Уит се обърна и я погледна. Погледна я истински и преглътна отегчената забележка, която бе на устните му. Спътничката му бе действително изтощена. — Защо не опиташ нещо ново? Движи се по течението.

Отвори вратата вдясно от шофьора на класния си Мустанг и зачака развеселен тя да повдигне недоволно рамене. И не бе разочарован.

Кейт го проследи с поглед. Беше се освободил от вратовръзката и сакото си, разкопчал якичката на ризата. Нехайният, спортен вид подхождаше на тези широки рамене, на вълнистите коси. Младата жена реши да преустрои стратегията си и да изчака да започнат вечерята, преди да се захване с изнасянето на планираната от нея лекция.

Когато беше нужно, съумяваше да води празни разговори дори с най-добрите сред тях.

— И така, значи си падаш по класическите коли.

Той се настани зад волана. В мига, в който завъртя стартера, радиото експлодира с гласа на Марвин Гей. Байрън намали звука до приятен шепот, преди да започне да маневрира из паркинга.

— Мустанг от шейсет и пета, хиляда осемстотин и петдесет кубика, с осем цилиндъра. Подобна кола не е просто начин за придвижване. Това е обвързване.

— Нима? — Харесваха й кремавобелите седалки, движението като на тренирана пантера, но не можеше да се сети за нещо по-непрактично от това да притежава кола по-стара от нея самата. — Не ти ли се налага да отделяш доста време в грижи по нея, в търсене на части?

— Това именно е обвързването. Върви като мечта — добави Де Уит и погали с обич контролното табло. — Тя е първата ми.

— Първата какво? Първата кола?

— Точно така. — Усмихна се при вида на неразбиращия й поглед. — Купих я, когато бях на седемнайсет. Има повече от двеста хиляди мили на гърба си и пак мърка като котенце.

Ако питаха Кейт, тя би оприличила звуците като лъвско ръмжене, но това не беше неин проблем.

— Никой не пази първата си кола. Това е като с първата любов.

— Точно така. Така се случи, че с първата ми любов се любихме на задната седалка през една приятна лятна нощ. Хубавата Лайза Монтгомъри — въздъхна, обзет от спомените. — Тя отвори прозореца към рая за мен, Господ да я благослови.

— Прозорец към рая. — Неспособна да устои на изкушението, Кейт изви шия и огледа древната задна седалка. Не бе трудно да си представи две млади тела, преплетени едно в друго. — И всичко това тук, в един стар Мустанг.

— В един класически Мустанг — поправи я младият мъж. — Също като Лайза Монтгомъри.

— Но нея не запази.

— Човек не може да запази всичко, с изключение на спомените. Ти помниш ли първия си път?

— В спалнята на колежа. — Марвин Гей бе отстъпил мястото си на Уилсън Пикет. Кейт започна да тактува с крак. — Той беше капитан на дискусионния клуб и ме покори с твърдението си, че сексът е върховно човешко изживяване наравно с раждането и смъртта.

— Добре казано. Някой път ще трябва да го пробвам.

Младата жена го погледна крадешком в профил. Олицетворение на образа на героя, със съвсем лек намек за грубоватост.

— Не знаех, че си падаш по поезията.

— Не вреди човек да държи по някой и друг стих в запас. И така, какво стана с капитана на дискусионния клуб?

— Беше свикнал да се изяснява и да стига до съществото на нещата в рамките на три минути. Тази му способност се прояви и при върховното човешко изживяване.

— О! — едвам сдържа усмивката си Байрън. — Твърде зле.

— Не чак толкова. Това ме научи да не градя нереалистични очаквания и да не разчитам някой друг да задоволи основните ми нужди. — Кейт се бе загледала някъде надалеч. Кракът й спря да отмерва такта, тъй като напрежението бе започнало да я обхваща отново. — Защо сме на „Севънтийн Майл“?

— Пътят е наистина красив. С удоволствие го изминавам всеки ден. Споменах ли, че успях да уредя да взема под наем къщата, която ще купувам, докато уредим всички подробности?

— Не, пропуснал си. — Тя обаче започваше да проумява. — Каза, че ще вечеряме и ще проведем цивилизован разговор.

— И точно това ще сторим. А в същото време ще можеш да хвърлиш поглед на услугата, която ми направи.

Докато младата жена оформяше наум няколко довода срещу неговия замисъл, той сви по една алея и спря зад някакъв впечатляващо лъскав черен Корвет.

— Този е от шейсет и трета година — обясни Байрън, като кимна към автомобила. — Триста и шейсет конски сили, инжекцион. Истински красавец. Не че оригиналният Корвет не беше сладурче преди реконструкцията. Вече не правят такива шасита.

— Защо са ти нужни две коли?

— Нужни не е правилно подбрана дума. Освен това имам четири автомобила. Другите два са в Атланта.

— Четири — прошепна Кейт. Странно, но този каприз й се стори забавен.

— Шевролет от петдесет и седма, хиляда и осемстотин кубика, осемцилиндров. Бебешко синя, с бели странични стени, всичко в нея си е оригиналното — в гласа му младата жена долови любов. Говореше така, като че ли описваше своята любима. — Тя проявява във всяко отношение точно толкова класа, колкото се възпява и в песните за нея.

— Били Джо Спиърс. Шевролетът модел петдесет и седма.

— Това е най-хубавата! — Изненадан и впечатлен, Де Уит й се усмихна до уши. — Компания й прави една „ГТО“, модел шейсет и седма.

— С три дявола и четири скорости?

— Точно. — Усмивката му стана още по-широка. — И един триста осемдесет и девет.

Кейт се усмихна в отговор.

— Какво всъщност представляват три дявола в автомобилен смисъл?

— Ако все още не знаеш, ще ми бъде нужно известно време, за да ти разясня. Само ми кажи, ако пожелаеш да имаш сериозен урок. — Постави длан върху ръката на своята компаньонка и отмести поглед към къщата. Кейт бе достатъчно успокоена, за да не се дръпне. — Страхотна е, нали?

— Хубава е! — „Цялата от дърво и стъкло — помисли си тя, — веранди на две нива, отрупана в цвят, с надвиснали кипариси, прекрасни и вълшебни.“ — Вече съм я виждала.

— Отвън. — Тъй като знаеше, че тя нямаше да го изчака да заобиколи и да отвори вратата от нейната страна, Байрън се приведе и я отвори през нея. И вдъхна семплото ухание на сапун. Докато му се наслаждаваше, си позволи да отмести поглед от устата към очите й. — Ти ще бъдеш другото първо.

— Моля?

Божичко, нима наистина си бе изгубил ума или действително започваше да копнее по острия й тон?

— Първият ми гост. — Излезе от колата, измъкна дипломатическото си куфарче и сакото. Хвана я приятелски за ръката, щом тръгнаха нагоре по алеята. — Можеш да чуеш морето — отбеляза той. — Толкова е близо. Дори на два пъти зърнах тюлени.

Беше очарователно, дори прекалено, мислеше си Кейт. Обстановката, звуците, уханието на рози и разцъфващ нощем жасмин. Онова, което бе останало от залязващото слънце, заливаше с ярки, изумителни цветове небето на запад. Сенките на дърветата бяха издължени и тъмни.

— Много туристи минават наблизо — рече тя, опитвайки да се пребори със завладялото я очарование. — Това няма ли да те притеснява?

— Не. Къщата е навътре от пътя, а спалните са към морето. — Превъртя ключа в ключалката. — Има само един проблем.

Беше доволна да го чуе. Съвършенството я караше да се чувства нервна.

— Какъв?

— Нямам почти никакви мебели.

И Де Уит отвори входната врата в доказателство на думите си.

Обстановката не би трябвало да я покори. Гол под, голи стени, голо пространство. Въпреки това всичко й се стори пленително. Начинът, по който входът преминаваше в стаята. Най-семплият начин да приветстваш с добре дошъл. Стъклените врати на отсрещната стена пропускаха цветовете на залеза; те сякаш молеха да бъдат отворени, за да пропуснат напълно светлината.

Жълтият боров под блестеше под краката й, когато младата жена стъпи върху му и тръгна по него. Все още нямаше килим, който да обуздава този океан от блясък.

Той щеше да сложи килим. Това бе практичното, разумното решение. Но същевременно и срамното, осъзна внезапно тя.

От външния оглед не бе предположила, че таваните са толкова високи или стълбите, водещи към втория етаж — толкова открити, също като дърворезбованите пръчки на парапета, които ограждаха горната площадка.

Кейт виждаше по колко умен, колко простичък начин една стая преминаваше в друга така, че къщата приличаше на една огромна дневна. Бели стени, златен под и красива, кървавочервена светлина, нахлуваща от запад.

— Страхотна гледка — успя да промълви тя, като се питаше защо дланите й се бяха изпотили. С привидно безгрижие се обърна към сандъка, в който бе сложена стереоуредба. Единствената мебел бе раздрънкана, в окаяно състояние, подлепена със скоч. — Притежаваш най-главното, както виждам.

— Не може да се живее без музика. Столът пък взех от една разпродажба. Изглежда толкова ужасно, че е прекрасен. Искаш ли да пийнеш нещо?

— Вода или сода.

За алкохол не можеше да става и дума поради няколко причини и една от тях бе нейният домакин.

— Имам минерална вода „Темпълтън“.

— Значи имаш най-доброто — усмихна се младата жена.

— Ще те разведа, след като сложа вечерята. Ела в кухнята да ми правиш компания.

— Знаеш ли да готвиш?

Нямаше да го последва, ако не беше толкова шокирана от това откритие.

— Мога. Нали обичаш трици и едро овесено брашно? — Изчака секунда, обърна се и не остана разочарован от неподправения ужас, изписан върху лицето й. — Само се пошегувах. Какво ще кажеш за малко морски деликатеси?

— Само да не са раци.

— Тях ги приготвям страхотно по една френска рецепта, но ще я запазим за времето, когато се опознаем по-добре.

Кухнята бе издържана в драматичен стил, с бели и кафяви плочки, а всички шкафчета и електроуреди блестяха като айсберги. Вградена пейка се извиваше пред широк прозорец, от който се разкриваше прекрасна гледка към буйни цветове и тъмнозелена поляна.

— Събзироу — рече Байрън, като прокара нежно длан по вратата на широк хладилник. — Преносима фурна с циркулиращ горещ въздух, шкафчета от тиково дърво.

На плота бе поставена голяма синя купа с пресни плодове. Къркоренето на стомаха подсказа на Кейт, че ако скоро не хапне нещо, ще умре от глад.

— Обичаш ли да готвиш?

— Действа ми отпускащо.

— Окей, защо тогава не вземеш да се поотпуснеш. Аз ще те гледам.

Трябваше да признае, че гледката бе впечатляваща. Докато тя отпиваше леденостудената вода от чашата си, Де Уит накълца няколко вида зеленчуци с различни цветове. Движенията му бяха пъргави и, както й се стори, професионални. Заинтригувана, тя се вгледа в ръцете му, приближи се още повече.

Много хубави ръце, реши Кейт, след като ги огледа добре. Дълги пръсти, широки длани, маникюр, който не намаляваше общото му мъжествено излъчване.

— Да не би да си ходил на курсове или нещо от този род?

— Нещо от този род. Имахме един готвач, Морис. — За нула време Де Уит превърна една червена камба в дълги, тънки ивици. — Каза, че ще ме научи да се боксирам. Бях висок и слаб и в училище често ме биеха жестоко.

Младата жена отстъпи крачка назад и го огледа изучаващо. Широки рамене, тънък кръст, тесен ханш. Дълги крайници. А сега, след като бе навил ръкавите си при готвенето, ръцете му изглеждаха дори опаснички.

— И какво стана? Стероиди?

Байрън се засмя и се захвана внезапно с глава лук.

— След известно време започнах да раста, започнах да се упражнявам, но бях само на дванайсет и затова — патетично непохватен.

— Да. — Кейт отпи отново, спомняйки си своето юношество. Проблемът беше там, че тя така и не бе пораснала истински. Останала си бе изтърсакът, най-дребната и хилавата от котилото. — Трудна възраст.

— И така, Морис каза, че ще ме научи да се защитавам, но трябваше да се науча и да готвя. Според него това просто ми даваше още една възможност да не бъда зависим от другите. — Наля олио в голям чугунен тиган, който вече се бе загрял върху котлона. — След около шест месеца насиних гадния задник на Кърт Бодайн, по онова време най-вече той правеше непоносим живота ми.

— Аз пък си имах Кенди Дорол, понастоящем Личфийлд — намеси се Кейт. — Тя вечно беше моят трън в окото.

— Устатата Кендейси Личфийлд? Червенокоса, самодоволна, подобно на лисица лице, дразнещо хихикане?

Всеки, успял да опише Кенди така точно, заслужаваше усмивка.

— Струва ми се, че все пак има шанс да те харесам.

— Някога стоварвала ли си юмрук върху нахалния й нос?

— Това не е нейният нос. Направи му пластична операция. — Младата жена сдъвка парченце чушка. — Не, но я изоставихме чисто гола в съблекалнята. На два пъти.

— Не звучи лошо, но това са момичешки истории. Аз пък пребих хубавичко Кърт и не само спасих мъжката си гордост, ами и си извоювах добра репутация на мъжкар. И освен това мога да правя шоколадово суфле, по което всички си умират.

Щом чу смеха й, Де Уит спря да говори и се обърна към нея.

— Направи го отново. — Тъй, като тя не отговори, младият мъж поклати глава. — Наистина би трябвало да се смееш повече, Катрин. Звукът е омагьосващ. Изненадващо богат и пълнокръвен. Такъв смях човек очаква да чуе да излиза от прозорците на някой Ню Орлеански бордей.

— Сигурна съм, че това е комплимент. — Кейт вдигна отново чашата си и го погледна право в очите. — Обаче се смея рядко на празен стомах.

— Ще уредим този въпрос.

Пусна накълцан чесън в загрятото олио. Уханието, което се разнесе незабавно, бе превъзходно. Когато дойде ред и на лука, младата жена започна да преглъща.

Байрън повдигна капака на някаква купа, добави почистени скариди и миди в тигана. Струваше й се, че наблюдава луд учен по време на работа. Малко бяло вино, щипка сол и още нещо, което й обясни, че било джинджифил. И всичко това се прекъсваше от разбъркване или подрусване на съда, за да се размесят всички съставки.

След по-малко време, отколкото щеше да й бъде необходимо да прегледа подробно някое меню, пред нея вече стоеше пълна чиния.

— Хубаво е — обяви след първата си хапка Кейт. — Наистина е хубаво. Защо не работиш в кухнята?

— Готвенето ми е хоби.

— Като воденето на разговори и старите коли.

— Качествените коли. — Доставяше му удоволствие да я наблюдава как се храни. Беше избрал именно това меню в желанието си да я накара да поеме нещо здравословно. Представи си я как поглъща някакви боклуци, при условие че изобщо се сети да яде, и как се тъпче с антиациди. Нищо чудно, че беше толкова слаба, болезнено слаба. — Мога да те науча.

— Какво да ме научиш?

— Да готвиш.

Младата жена набоде една скарида.

— Не съм казвала, че не мога да готвя.

— Можеш ли?

— Не, но не съм казвала, че не мога. А и не ми е нужно, докато има микровълнови фурни и от ресторантите може да се поръчва храна за домовете.

Тъй като неговата гостенка бе отказала да пие вино, той също бе на вода.

— Бас държа, че имаш запазено място на гишето за коли на „Макдоналдс“.

— Е, и? Става бързо, лесно е и ти запълва стомаха.

— Няма нищо лошо от време на време човек да си хапва чипс, но когато се превърне в ежедневие…

— Не се захващай с мен, Байрън. Именно заради това съм тук, на първо място — спомнила си за своя план, тя се зае веднага с неговото осъществяване. — Не обичам хората, особено пък онези, с които почти не се познавам, да се месят в живота ми.

— Ще трябва да се опознаем по-добре.

— Не, няма да бъде необходимо. — Колко лесно само можеше да бъде разсеяна, заинтригувана и накарана да се почувства като у дома си. Това бе доста неприятно. Бе изтекло доста време, а тя дори не се бе сетила да го запознае с две-три от мислите си за него и такива като него. — Намеренията ти може и да са били добри, но не е трябвало да ходиш при Джош.

— Очите ти са приказни! — заяви Де Уит и видя, как те се присвиха подозрително. — Не знам дали защото са толкова големи, толкова тъмни, или защото лицето ти е тясно, но те действително могат да повалят човек.

— Това да не е някой от запазените ти стихове?

— Не, това е само едно наблюдение. Вгледах се в лицето ти и ми направи впечатление, че е изтъкано от контрасти. Високомерни скули в стил Ню Ингланд, голяма, секси уста, ъгловат нос, големи очи като на сърна. Подобно съчетание не би трябвало да си подхожда, но фактите говорят друго. По-добре е, когато не изглеждаш бледа и уморена, но това пък добавя една особена крехкост, която обърква съвсем.

Кейт се размърда.

— Не съм крехка. Нито пък уморена. И лицето ми няма нищо общо с току-що дискутирания обект.

— Но ми харесва. Хареса ми още в първия миг, дори когато не харесвах теб. А сега се питам, Кейт… — добави младият мъж, като постави длан върху пръстите й, — защо положи толкова усилия, за да ме накараш да не погледна повторно към теб?

— Не беше нужно да полагам усилия по този въпрос. Аз не съм твой тип точно така, както ти не си мой.

— Не, не си — съгласи се той. — Въпреки това от време на време се улавям, че ми се иска да пробвам нещо… по-различно.

— Аз не съм някоя нова рецепта! — Издърпа длан и избута чинията. — И дойдох тук, за да си поговорим цивилизовано, както се изрази сам ти.

— Не виждам нищо нецивилизовано, поне до този момент.

— Не ми излизай с този разумен тон! — Трябваше да затвори очи и да преброи до десет. Стигна до пет. — Мразя този разумен тон. Съгласих се да изляза да вечерям с теб, за да мога да изясня моята позиция, без да изтърва нервите си, както стана днес! — За да подчертае думите си, Кейт се наклони леко напред и се разсея от откритието, че зениците му бяха заобиколени от златисто сияние. — Не желая да се набъркваш в живота ми. Не знам как да ти го кажа по-ясно.

— Това беше ясно. — Тъй като очевидно бяха приключили с яденето, той вдигна чиниите и ги отнесе към бара. След като седна отново, извади пура от джоба си и я запали. — Има обаче един проблем. Ти започна да ме интересуваш.

— О, нима?

— Трудно ти е да го повярваш ли? — Издуха замислено дима от устата си. — В началото и на мен ми бе трудно. После разбрах причината. Падам си по разрешаване на загадки и пъзели. Отговорите и решенията са от първостепенна важност за мен. Искаш ли кафе?

— Не, не искам кафе. — Не знаеше ли, че побесняваше от начина, по който той се плъзгаше от една тема на друга с размъкнатия си южняшки акцент? Разбира се, че знаеше. — И не съм нито задача за решаване, нито пъзел!

— Но си. Погледни се само, Кейт. Проправяш си път в живота със зъби и нокти. — Протегна ръка и бавно обхвана юмрука й в дланта си. — Струва ми се, че виждам как нервите изсмукват всичкото гориво, с което успееш да се заредиш. Имаш семейство, което те обича, солидни основи, превъзходен ум, но се задълбочаваш в подробностите, сякаш са вързани на възел конци. И никога не ти идва наум да срежеш някой от тях. Въпреки това, когато срещу теб се извършва несправедливост, когато те уволняват от работата, заемаща значително място в твоя живот, ти си стоиш, без да предприемеш нещо.

Думите му я нараняваха болезнено и я караха да се срамува. Още по-мъчително бе, тъй като не можеше да обясни причината нито на него, нито на онези, които я обичаха.

— Правя това, което е добре за мен. И не съм дошла тук, за да ме анализираш.

— Не съм свършил — рече меко той. — Страхуваш се да бъдеш уязвима, дори се срамуваш от това. Практична жена си, но макар да си даваш сметка, че се съсипваш физически, не предприемаш нищо и по този въпрос. Честна си и почтена, а влагаш цялата си енергия, за да отречеш, че помежду ни съществува дори най-слабо привличане. Така че, както виждаш, ти ме интригуваш! — Дръпна за последен път от пурата си и я смачка. — Загадката, която представляваш, ме интригува.

Кейт се изправи бавно, за да докаже и на двамата, че все още се владее.

— Давам си сметка, че може би ти е трудно… не, по-скоро, невъзможно, да осъзнаеш този факт… аз не се интересувам от теб. Не съм уязвима, не съм болна и не съм привлечена ни най-малко!

— Добре! — Той също се изправи бавно. — Можем да поставим на изпитание поне едно от твоите твърдения. — Сля погледа си с нейния, докато обхващаше с длан врата й. — Освен ако не те е страх, че грешиш.

— Не греша. И не желая…

Байрън реши, че е по-просто да не й даде възможност да довърши. Покри устните й със своите спокойно, с едва доловим натиск и обещание. Когато ръцете й го блъснаха в гърдите, той обви ръка около кръста й и я привлече по-близо към тялото си.

За собствено удоволствие прокара език по устните й, а след това, когато те се разтвориха, проникна в устата й. И си помисли глупаво, че чува как към рая се отваря нов прозорец.

В този момент тя потрепери и той забрави да се забавлява. Когато се отдръпна видя, че Кейт бе все така бледа, а очите й — тъмни и замъглени. Залепи по една лека целувка във всяко ъгълче на устата й и видя как ресниците й затрепкаха.

— Не трябва… Не мога… Боже! — Ръката, притисната в гърдите му, се сви в юмрук. — Нямам нито време, нито наклонност за това!

— Защо?

Защото й се виеше свят, защото пулсът й се бе ускорил и всичко в нея бушуваше така, както никога досега.

— Не си мой тип.

Байрън присви устни.

— И ти не си мой тип. Карай нататък.

— Мъжете, които изглеждат като теб, винаги се оказват мерзавци. — Знаеше, прекрасно знаеше, че не трябва да го прави, но не можеше да възпре ръцете си да не се разхождат по гърдите му, докато говореше. — Това е почти закон.

— Чий закон?

Нямаше да се стигне до това, ако бе успяла да се концентрира.

— О, по дяволите всичко това — промърмори Кейт и привлече отново устните му към себе си.

Желанието и нервите като че ли пулсираха в нея на бързи, алчни вълни. Младият мъж не можеше да им устои, особено след като устните им се сляха отново. Трябваше да се досети, че тя няма да повярва в бавното и постепенно прелъстяване. Не бе предполагал обаче дори за миг, че огненото изискване на тази уста ще подкопае и собственото му чувство за разум.

Само за секунда той вече не й се наслаждаваше, той я поглъщаше.

Ръцете му я обгърнаха силно, забравили за дългите й крехки кости и нежна, оскъдна плът. Включи и зъбите си, тъй като тази уста, тази голяма, пламтяща уста сякаш бе създадена за него, за да бъде негова. Колкото и абсурдно да бе, уханието на сапун бе секси. Струваше му се, че дори го вкусва, докато покриваше шията й със страстни, диви целувки.

— Така е само защото отдавна не съм правила секс.

Даваше рационални обяснения, дори когато бе в подобно състояние.

— Окей. Каквато и да е причината.

Обхвана малкия й стегнат задник и изохка сподавено, без да се отделя от гърлото й.

— Една година — успя да каже тя. — Окей, скоро ще станат две, но след първите няколко месеца човек почти не се се… Боже, докосни ме! Ще се разкрещя, ако не ме докосваш.

Къде? Байрън почти се паникьоса. Не беше способен да разграничи една нейна част от друга. Беше като размекнат, разтопен, погълнат от нея. Инстинктът му подсказваше да измъкне бялата риза от полата й и да се заеме с копчетата.

— Горе. — Пусна цветиста ругатня, когато копчетата отказаха да се подчинят. Не беше достатъчно с ума си, за да се възмути от силното треперене на ръцете си. — Трябва да отидем горе. Имам легло.

Тя сграбчи ръката му и сама я притисна до гърдите си.

— Затова пък ей тук имаш под.

Кой знае как, но Байрън успя дори да се засмее.

— Започвам да обичам практичните жени.

— Не си видял още нищо…

В този миг болката я порази. Първата вълна бе последвана така скорострелно от втора, че тя успя да изпусне само една сподавена въздишка.

— Какво? Какво има? Ударих ли те?

— Не, няма нищо… — Де Уит опитваше да я изправи, докато тя се превиваше на две. — Просто поредният пристъп. Това е… — Изгарящата болка обаче се разпространяваше като пожар и започна да я обхваща страх едновременно със студената, лепкава пот, която покри кожата й. — Дай ми само минутка!

Опипом потърси нещо, на което да се подпре и щеше да падне, ако той не я бе подхванал.

— По дяволите всичко това! — Думите експлодираха иззад стиснатите му зъби. — По дяволите! Ще те заведа в болницата.

— Не. Остави тая работа. — С отчаяното желание да почувства облекчение, Кейт притисна ръка към стомаха си. — Отведи ме у дома.

— Как ли не. — Подобно на воин, който вдига плячката си, той я изведе от къщата. — Пести си дъха, ще ми викаш по-късно. Сега ще правиш каквото ти кажа!

— Аз пък казах да ме заведеш у дома!

Но не се опита да се съпротивлява, когато й сложи колана в колата си. Трябваше да запази цялата си енергия, за да се бори с болката.

Байрън излезе на заден от алеята и не каза нищо, когато тя измъкна хапчетата, които, както обикновено, стояха в джоба й. Вместо това вдигна телефона в колата и набра някакъв номер.

— Мамо — караше бързо и прекъсна извиненията на майка си, че не му се бе обадила. — Няма нищо. Слушай. Имам приятелка, около метър и шейсет и осем, може би петдесет килограма, в средата на двайсетте. — Изруга тихо и хвана телефона между рамото и бузата си, за да смени скоростите. — Не е това — отвърна той на неизбежното хихикане. — В момента я карам към болницата. Има болки в корема. Изглежда са нещо обичайно.

— Това е заради стреса — успя да изрече задъхано Кейт. — И гадното ти готвене…

— Да, това е тя. Може да говори и е в съзнание. Не знам… — хвърли бърз поглед към своята спътничка. — Правили ли са ти някаква коремна операция, Кейт?

— Не. И не ми говори повече.

— Да, според мен тя живее в голям стрес и таи всичко в себе си. Ядохме преди около четирийсет и пет, петдесет минути — обясняваше Байрън в отговор на следващите бързо един след друг въпроси на майка си. — Не, не, никакъв алкохол или кофеин. Но тя по принцип живее само на кафе, а хапчетата ги гълта като бонбонки. Да? Усещаш ли парене? — обърна се към Кейт той.

— Това е просто лошо храносмилане — промълви тя.

Болката започваше да отстъпва.

— Да. — Де Уит се заслуша отново, кимна мрачно. Започваше да разбира накъде водят въпросите на майка му. — Колко често получаваш тази болка под гръдната кост?

— Не е твоя работа.

— Не искаш да ме вбесиш точно сега, нали Кейт? Знам, че не искаш. Колко често?

— Много. И какво от това? Няма да ме водиш в никаква болница.

— А в стомаха?

Тъй като Байрън описваше симптомите й с абсолютна точност, младата жена затвори очи и престана да му обръща внимание. Той поговори с майка си още малко, след което натисна педала на газта.

— Благодаря, и аз така си мислех. Ще се погрижа за това. Да, ще ти се обадя какво е станало. Непременно. Чао — затвори и се вгледа упорито в пътя пред себе си. — Поздравления, глупачке. Докарала си си хубава язва.