Нора Робъртс
Тайни и мечти (4)

Четвърта глава

Още докато уговаряше срещата, Кейт знаеше, че прави грешка. Това бе все едно да чопли непрекъснато коричката на раната, за да не й даде възможност да зарасне. Приятелят на баща й, Стивън Тайдингс, изгаряше от желание да се срещнат за обяд. В крайна сметка тя бе новата му счетоводителка, а както бе обяснил сам, той предпочитал да държи винаги пръст върху пулса на своите финанси.

Беше сигурна, че ще може да работи с него, че ще съумее да свърши работата си. Въпреки това всеки път, когато влезеше в неговия файл, стомахът й се разбъркваше, а в съзнанието й се появяваха отдавнашни спомени за баща й — предимно изпълнени с горчивина оплаквания за това, че бе пропуснал на косъм големия удар.

Бе забравила всичко това, беше прекроила спомените за своите родители, водена от нуждата да го стори. Сега вече си даваше сметка за това. Домът, в който бе родена, не бе щастлив, нито стабилен. Макар да го бе изобразила като такъв в мечтите си.

Сега, след като вече бе невъзможно да продължи с тази измама, виждаше, че е също толкова невъзможно и да не рови, да не проучва. Да не разбере.

За малко не бе избухнала, когато Тайдингс настоя да се срещнат в „Темпълтън Монтерей“. Ресторантът там бил най-добрият в целия регион, изгледът към залива — превъзходен. Нито едно от извиненията, които й бяха дошли наум, не успяха да го разубедят. И така, точно в дванайсет и половина, тя вече седеше срещу него на мястото до прозореца, със салатата на главния готвач пред себе си.

Нямаше значение къде се намира, опитваше се да си внуши Кейт, докато ровеше из чинията. В момента Лора работеше в „Претенции“. Ако някой я познаеше и споменеше за това пред нея, нямаше никакъв проблем да й обясни, че е обядвала с един клиент. В крайна сметка това бе самата истина.

През първия половин час младата жена насочваше разговора към работата. Единствено към работата. Каквито и да бяха обстоятелствата, тя щеше да даде най-доброто от себе си като професионалистка. А и той бе доволен и го повтаряше непрекъснато, докато тя разквасваше неуморно пресъхналото си гърло с минерална вода „Темпълтън“.

— Баща ти също беше цар на цифрите — казваше в този момент Тайдингс.

Той бе едър, набит мъж в средата на петдесетте и тъмнокафявите му очи й се усмихваха. Успехът му подхождаше също така добре, както и скъпият костюм.

— Така ли? — рече едва чуто Кейт, вперила поглед в дланите на своя събеседник. Ръце на бизнесмен, безупречно поддържани. Никакви простотии и лъскавини, само една златна халка. Баща й бе обичал блясъка — носеше тежки златни часовници и пръстенче с диамант на кутрето. Защо си спомняше за това пък сега?

— Не помня.

— Е, ти беше още съвсем малка. Но аз ще ти кажа. — Линк имаше истинска дарба за цифрите. Можеше да борави с тях наум. Човек можеше да помисли, че има калкулатор в главата си.

Това беше удобният момент, който очакваше, и младата жена се възползва от него.

— Не разбирам как някой, който е така добър с цифрите и сметките, може да направи такава голяма грешка.

— Той просто искаше по-големи неща, Кейт… — Тайдингс въздъхна, облегна се назад. — Просто го преследваше лошият късмет.

— Лошият късмет ли?

— Лошият късмет и лошата преценка — доуточни клиентът й. — Просто изтърва топката.

— Мистър Тайдингс, той е извършил злоупотреба с пари. Очаквал го е затвор! — Кейт си пое дълбоко въздух, събра сили. — Нима парите са били от такова значение за него, че е бил готов да открадне, да рискува всичко, което е рискувал, само и само да ги получи?

— Трябва да видиш цялата картина, да разбереш обидата и безсилието му, амбициите… ами да, мечтите, Кейт. Линк винаги бе мислил, че клонът Темпълтън от семейството го засенчва, че го превъзхожда. Каквото и да направеше, колкото и да се стараеше, никога не успяваше да се мери с тях. А това бе прекалено горчив хап за човек като него.

— Що за човек е бил той, за да завижда до такава степен на успехите на другите?

— Не беше точно така… — Очевидно чувствайки се неудобно, Тайдингс се размърда на стола си. — Линк изпитваше силна нужда да успее, да бъде най-добрият.

— Да… — Младата жена потисна поредната тръпка. Струваше й се, че Тайдингс говори за дъщерята, а не за бащата. — Това го разбирам.

— Просто чувстваше, че ако му се удаде един шанс, само един шанс, въз основа на него ще може да изгради много. Да направи нещо. Имаше нужния потенциал, мозъка. Беше умен и работяга. Добър приятел. Слабостта му бе, че искаше повече, отколкото имаше. Искаше най-доброто за теб! — Лицето на Тайдингс отново се разтегна в усмивка. — Спомням си деня, когато се роди ти, Кейт, как стоеше и те наблюдаваше през стъклото, и правеше какви ли не големи планове за теб. Желаеше да ти даде всичко и му беше много трудно, вечно трябваше да се задоволява с доста по-малко.

На нея не й беше нужно всичко, помисли си Кейт по-късно, когато остана сама. Имаше нужда единствено от родители, които да я обичат и да се обичат един друг. А занапред трябваше да живее и със съзнанието, че баща й бе обичал най-вече собствените си амбиции.

— Нещо не е ли наред с обяда?

Младата жена вдигна поглед и ръката, която бе притиснала към стомаха си, се сви в юмрук, когато Байрън се отпусна в стола, освободен от Тайдингс.

— Нима се интересуваш от подробности, свързани с ресторанта? А аз си мислех, че висшият персонал си стои във възвишените райони на луксозните офиси.

— О, понякога се смесваме с по-долните етажи! — Даде знак на една сервитьорка. Бе наблюдавал Кейт в продължение на десет минути. През цялото време бе стояла абсолютно неподвижно, загледана през прозореца с тъмен и нещастен поглед, без да се докосне до храната си. — Гъста пилешка супа — нареди той. — Две.

— Не искам нищо.

— Мразя да се храня сам — отвърна невъзмутимо Де Уит, докато сервитьорката разчистваше масата. — Винаги можеш да си играеш със супата така, както направи и със салатата. Но ако не се чувстваш добре, супата ще ти помогне да се ококориш.

— Добре съм. Имах бизнес обяд. — Под масата намести салфетката в скута си. Не беше готова да стане, не беше сигурна, че краката щяха да я държат. — Кой яде по време на бизнес обяд?

— Всички. — Байрън се надвеси напред и напълни две чаши с минерална вода. — Струваш ми се нещастна.

— Срещнах се с клиент с голям пасив. Подобно нещо винаги ме кара да се чувствам нещастна. Какво всъщност искаш, Де Уит?

— Купа супа, малко разговор. Знаеш ли, развих това хоби за водене на разговори като дете. Така и не успях да се отърва от него. Благодаря, Лорна — обърна се той към сервитьорката, която тъкмо поставяше кошничка с топли кифлички помежду им. — Забелязах, че често имаш проблеми в тази област. С удоволствие бих ти помогнал, тъй като ме бива в тази работа.

— Не си падам по празните приказки.

— Добре де. Аз пък си падам. — Подаде й кифличката, която бе разцепил и намазал с масло. — Всъщност, всякакъв вид разговори ме интересуват. Защо, като начало на тази сесия да не те информирам, че си уговорих среща, за да разгледам къщата, която ми препоръча.

— Добре си направил.

Тъй като хлябът беше в ръката й, отхапа миниатюрна хапчица от него.

— Посредничката има много добро мнение за теб! — Когато в отговор Кейт само изсумтя нещо, а след това сведе смръщения си поглед към супата, която плъзнаха под носа й, Байрън едва сдържа усмивката си. По дяволите, тя наистина бе прекалено голямо предизвикателство, за да може да й се устои. — Аз също мога да прибегна до твоите услуги, тъй като оставам да живея в Монтерей. Няма да бъде особено практично ако използвам стария си счетоводител в Джорджия.

— Не е задължително счетоводителят да живее в едно и също населено място със своя клиент. Ако си доволен от работата му, не е необходимо да го сменяш.

— Точно така се прави бизнес, моето момиче. Освен това имам навик да ям — продължи той. — Ако имаш нужда от помощ в тази област, мога да ти кажа, че като начало лъжицата трябва да се потопи в супата.

— Не съм гладна.

— Приеми го като лекарство. Може да върне малко от руменината по бузите ти. Изглеждаш не само нещастна, Кейт, изглеждаш също така уморена, съсипана и на крачка от разболяването.

С надеждата, че ще го накара да млъкне, младата жена погълна няколко лъжици от супата.

— Боже, вече се ококорих. Истинско чудо!

Тъй като в отговор Байрън само се усмихна, тя въздъхна. Защо трябваше да стои тук, да се държи толкова добре и да я кара да се чувства като някоя отрепка?

— Съжалявам. Не съм особено приятна компания.

— Бизнес срещата ти трудна ли беше?

— Да, всъщност, да. — Тъй като пилешката супа действително й действаше добре, отново потопи лъжицата в чинията. — Ще се справя с проблема.

— Защо не ми разкажеш как постъпваш, когато не се справяш с трудни бизнес проблеми?

Главоболието, което усещаше подсъзнателно, не си отиваше, но и не се увеличаваше.

— Справям се с прости бизнес проблеми.

— А когато изобщо не се занимаваш с бизнес?

Изгледа го сериозно, вгледа се в любезно усмихващите се очи.

— Май наистина ме сваляш.

— Не, но възнамерявам да те свалям, което е съвсем различно. Именно затова разговаряме на общи теми над чиния супа. — Усмивката му стана по-широка, по-кокетна. — Това дава и на теб възможност да обмислиш дали би искала да ме сваляш.

Устните й се извиха в усмивка, преди да успее да ги спре.

— Ценя мъжете, които вярват в равнопоставеността между половете.

Не можеше също така да не оцени факта, че за известно време бе успял да отвлече мислите й от измъчващите я неприятности. И макар да знаеше за тях, не бе настоял да ги обсъждат.

— Мисля, че започвам да те харесвам, Кейт. Винаги съм си падал по странните вкусове.

— Какво заявление само. Сърцето ми се разтупка.

Байрън се засмя внезапно, с цяло гърло. На този мъжки звук не му липсваше сексапил, колкото и да не й се щеше да го признае.

— Да, вече няма съмнение в това. Харесвам те. Защо не разпрострем този разговор върху едно пълноценно хранене? Да речем, вечеря? Тази вечер?

Кейт се изкуши да се съгласи поради простата причина, че в негово присъствие можеше да мисли и за нещо друго, освен за себе си. Но… Постави салфетката край чинията си. По-добре бе да действа предпазливо с мъж като Байрън Де Уит.

— Не искам да създавам прекалено бързо навици. Трябва да се връщам в офиса си.

Стана. Стана й смешно, че той автоматично също скочи на крака. Равнопоставеност или не между половете, но той си бе типичен южняшки джентълмен до мозъка на костите.

— Благодаря за супата.

— Няма защо! — Взе дланта на Кейт в своята, стисна я лекичко и забеляза с радост леката бръчка, която се появи между веждите й. — Благодаря за разговора. Ще трябва да го направим пак.

— Х-м-м! — бе единственият й отговор, след което преметна дръжката на дипломатическото куфарче през рамото си и си тръгна.

Младият мъж я проследи с поглед, като се питаше какъв проблем, служебен или не, я караше да изглежда толкова съсипана. И толкова самотна.

* * *

Фабриката за слухове в „Битъл и съдружници“ работеше усилено. И най-малкият, недоузрял плод от агенция „Партенка“ се дъвчеше и предъвкваше неуморно из офисите.

Лари Битъл и синовете му, Лорънс младши и Мартин — „наричайте ме просто Марти“ — продължаваха да се съвещават всяка сутрин при закрити врати с другите си съдружници. Копията от балансовите отчети се доставяха само от помощничката на Битъл старши, която, както винаги беше със здраво стиснати устни и зорък поглед.

Дори и да знаеше нищо, тя държеше устата си здраво затворена.

— Преглеждат всеки отчет — съобщи Роджър. Той бе проследил Кейт до склада, където бе отишла, за да попълни запасите си от хартия за компютъра. — Марси от отдел „Балансови отчети“ каза, че преглеждали дори вътрешните ведомости. А Бет, помощничката дракон рече, че непрестанно се съветвали с адвокатите.

Присвила устни, Кейт сграбчи топче хартия.

— Всичките ти източници ли са от женски пол?

Роджър се ухили широко.

— Не, но Майк от пощенските пратки нещо е пресъхнал. Какво е твоето мнение във връзка с това, което става?

— Правят вътрешна финансова ревизия.

— Да, и аз така мисля. Но в това е и въпросът, Кейт. Защо?

Всъщност същият този въпрос измъчваше и нея от няколко дни. Умните, амбициозни, безскрупулни хора обикновено бяха добре запознати с клюките. Тъй като Роджър отговаряше по всички показатели на изискванията, реши да сподели с него своите предположения с надеждата в замяна да получи някаква информация.

— Окей, последните пет години бяха успешни, през тях увеличихме клиентелата си с петнайсет процента. „Битъл“ се разраства, така че може би става въпрос за разширяване, дори за откриване на нов клон. Ще поставят начело му Лорънс, ще привлекат нови съдружници и ще дадат възможност на някои от нас да се прехвърлим там. Подобна голяма крачка изисква доста размисъл и добро планиране и те вероятно желаят да обмислят предварително всичко до най-малката подробност.

— Възможно е. Преди известно време се носеха слухове за отваряне на клон в района на Лос Анджелис. Подочух обаче и други нещица… — Приведе се по-близо и очите му светнаха от възбуда. — Лари мисли да предаде факлата. Да се оттегли.

— Защо ще го прави? — прошепна в отговор Кейт. Двамата звучаха като истински конспиратори. — Та той е само на шейсет.

— Шейсет и две. — Младият мъж хвърли поглед през рамо. — Знаеш колко си пада съпругата му по околосветските обиколки. Вечно му натяква да пообиколят из Европа, из страните по Средиземноморието, нещо такова.

— Откъде знаеш това?

— Бет. Доставяла брошури за стареца. Наближава четирийсетата годишнина от сключването на брака на семейство Битъл. Ако той се оттегли рано, някой ще се намести като съдружник.

Нов партньор. Звучеше логично. Напълно логично. Всички тези съвещания, проверки на балансите. Настоящите съдружници трябваше да претеглят и да преценят, да обсъдят кой би бил най-подходящ за повишението. Едва не се разтанцува. Не трябваше да забравя с кого разговаря. Роджър бе най-сериозният й съперник.

— Може би. — Повдигна равнодушно рамене, макар радостта вътре в нея да нарастваше, като прекрасен ярко розов балон. — Но все още не си представям Лари да се отдаде на съзерцания на залеза от палубата на яхта. Колкото и да го дърпа съпругата му.

— Ще видим. — Леката усмивка не изчезваше от лицето на Роджър. — Но нещо ще се случи и то съвсем скоро.

Кейт се запъти като опиянена към офиса, затвори вратата, подреди донесената хартия. И чак тогава затанцува жигата, за която я сърбяха краката още отпреди няколко минути.

Не искаше да губи контрол и да започне да прави планове. По дяволите, нямаше да си позволи подобно нещо. Отпусна се върху стола и се завъртя няколко пъти с него.

Беше се дипломирала в Харвард, по успех се нареждаше сред първите десет процента в своя клас. През петте години, в които бе работила за „Битъл“, беше докарала дванайсет нови клиенти. И изгубила само един, благодарение на онзи мръсник Роджър.

Но дори това не бе намалило усърдието й. Тя лично си докарваше над двеста хиляди годишно. Същото правеше обаче и Роджър, не можеше да не го признае. Тя не го изпускаше от погледа си. Но когато миналата година за награда Марти й бе повишил заплатата, бе добавил, че тя е „каймакът на работещите за Битъл“. Лари Битъл се обръщаше към нея с малкото й име, а всички знаеха, че съпругата и снахите му се отбиваха да правят покупки в „Претенции“.

Съдружие. На двайсет и осем години, тя щеше да бъде най-младият партньор, който бе имала някога фирмата. Щеше да изпревари с няколко години дори строгите изисквания към собствената си особа.

А това нямаше ли по някакъв начин да изтрие петното, което усещаше върху си? Тази тайна, която бе погребала дълбоко в себе си. Ако успееше, това щеше да засенчи всичко друго.

Позволи си да помечтае малко — за новия офис, новата заплата, новия престиж. Щяха да се консултират с нея по основни въпроси, мнението й щеше да тежи и да бъде уважавано. Изкиска се, облегна се назад и отново се завъртя на стола. Щеше да има своя секретарка.

Щеше да има всичко, което някога бе желала.

Кейт си представи как вдига телефона и се обажда на семейство Темпълтън в Кан. Те щяха да бъдат толкова щастливи заради нея, толкова горди. Най-после щеше да повярва, че е заслужавала всичко, което бяха сторили за нея.

Щеше да отпразнува победата с Марго и Лора. О, колко хубаво щеше да бъде!

Най-после Кейт Пауел бе направила нещо важно и солидно. Годините на труд и учение, на изтръпнали от болка рамене, уморени очи и парене в стомаха, щяха да бъдат възнаградени.

Оставаше само да почака още малко.

Младата жена си наложи да престане с мечтанията, вместо това се обърна към компютъра и се захвана с работа.

Тананикаше си, докато пишеше цифри, пресмяташе разходи, вадеше сумите за изплащане на данъци, ликуваше при вида на печалбите и предвиждаше амортизацията. Както обикновено работата я погълна така, че изгуби представа за времето. Вдигна глава и премигна, когато писукането на часовника й я извести, че е станало пет часа.

„Още петнайсет минути, за да приключа с файла“ — реши тя. В този момент на вратата се почука и тя погледна с досада натам.

— Да?

— Мис Пауел! — Лусинда Нюман или „Драконката“, както я наричаше с не особено голяма обич персоналът, застана с внушителен вид на вратата. — Викат ви в главната заседателна зала.

— О! — Сърцето на младата жена подскочи от радост. — Благодаря, мис Нюман. Идвам веднага.

Тъй като усети, че ръцете й треперят от нетърпение, Кейт ги стисна в скута си. Трябваше да запази спокойствие и да се държи като професионалистка. Битъл нямаше да предложи съдружие на някоя лекомислена, хилеща се жена.

Трябваше да се държи, както обикновено. Това и очакваха от нея. Практична, трезвомислеща. О, как само щеше да се наслади на този момент, да запомни всеки детайл. По-късно, когато щеше да бъде далеч от тях, щеше да се накрещи на воля по целия път до дома на Темпълтънови.

Кейт свали ръкавите на ризата си, облече сакото и го приглади. Поколеба се дали да вземе дипломатическото си куфарче и реши, че с него ще има по-тежък и професионален вид.

С умерена крачка изкачи стълбите до горния етаж и мина покрай кабинетите на съдружниците, на път към конферентната зала. Ако някой я зърнеше случайно в този момент, нямаше да разбере, че краката й не се докосваха до покрития с красив светлокафяв килим под на коридора. Измъкна хапче против киселини от шишенцето в джоба на сакото си, макар да знаеше, че то нямаше да успокои кой знае колко разбунтувания й стомах.

Питаше се дали през първата си брачна нощ една младоженка може да се чувства по-нервна и по-щастлива, отколкото се чувстваше тя, когато вдигна ръка, за да почука учтиво на дебелата врата.

— Влез.

Вдигна брадичка, усмихна се любезно и натисна дръжката. Всички бяха там и сърцето й подскочи отново. Всички съдружници, петте главни сили на фирмата, бяха насядали край дългата лъскава маса. До всеки един от тях стоеше голяма чаша с вода.

Премести погледа си върху всеки един от тях, в желанието си да запамети по-добре мига. Старомодният Калвин Майърс с обичайните тиранти и червена папийонка. Елегантната и страховита Аманда Девин, едновременно неприветлива и красива. Марти, естествено мил, непретенциозен и изпомачкан. Лорънс младши, сериозен, невъзмутим и оплешивяващ.

И разбира се, Битъл старши. Винаги си бе мислила, че прилича на Спенсър Трейси с побеляла коса и набито, силно, макар и дребно тяло.

Пулсът й се ускори още повече. Усещаше погледите на всички присъстващи върху себе си.

— Искали сте да ме видите?

— Седни, Кейт.

От централното си място край масата Битъл посочи към един от столовете в другия й край.

— Да, сър.

Той се изкашля, докато тя заемаше мястото си, сякаш за да се подготви.

— Решихме, че е най-добре да се срещнем в края на работния ден. Разбрала си, сигурен съм в това, че през последните няколко дни се занимаваме с ревизиране на нашите баланси.

— Да, сър — усмихна се младата жена. — Из коридорите се носеха какви ли не предположения — тъй като той не отвърна на усмивката й, тя усети нервно потрепване. — Трудно е човек да не бъде въвлечен в клюките, сър.

— Да… — Той въздъхна и сключи ръце. — Миналата седмица вниманието на мистър Битъл младши случайно бе привлечено от несъответствие в едно от данъчните заявления.

— Несъответствие?

Погледът й се премести към Лорънс.

— На отчета на „Сънстрийм“ — уточни той.

— Той е от моите. — Нервното потрепване в гърлото й премина в ужас в стомаха й. Да не би да бе направила някаква глупава грешка в хаоса на дните преди плащането на данъците? — Какво несъответствие?

— Копието на клиента от данъчния формуляр показва задължение към държавата от седем хиляди шестстотин четирийсет и осем долара. — Лорънс разтвори някаква папка и измъкна оттам цяло тесте листи. — Това ваше дело ли е, мис Пауел?

Той единствен от семейство Битъл я наричаше „мис Пауел“. Всички във фирмата бяха привикнали с това официално обръщение. Онова, което я накара да бъде нащрек обаче, бе особеният начин, по който го произнасяше днес. Внимателно извади очилата си и ги сложи, след като пое бумагите.

— Да — отвърна тя, след като огледа документите. — Аз съм правила баланса. Подписът е мой.

— И както и за някои други наши клиенти, за този в случая фирмата също орязва чековете за изплащането на данъците.

— Някои го предпочитат по този начин. — Младата жена отпусна ръце в скута си. — Това ги отдалечава малко от плащането. А е и по-удобно.

— Удобно — повтори Аманда и привлече погледа на Кейт към себе си. — За кого?

Това определено намирисваше на неприятности, помисли си младата жена. Но защо и откъде?

— Много клиенти предпочитат да дойдат в офиса, да обсъждат данъчната ситуация и резултатите, да спорят и споделят мнението си. — „Всички те знаят прекрасно това — помисли си тя, оглеждайки отново наредените около масата хора. — Защо бе нужно да им го обяснява?“ — Клиентът ще подпише необходимите формуляри, а счетоводителят ще следи за изпълняването на поетото задължение.

— Мис Пауел. — Лорънс извади още един свитък листа от папката. — Можете ли да обясните това?

Кейт избърса в ризата влажните си длани, колкото се може по-незабележимо, после се вгледа в подадените й формуляри. Премигна, вгледа се отново, преглътна с усилие.

— Не съм сигурна, че разбирам. Това е друго копие за „Сънстрийм“, но сумата на дължимите данъци е друга.

— С две хиляди и двеста долара по-малко — уточни Аманда. — Това е предаденият формуляр и сумата, платена на петнайсети април тази година.

— Не разбирам как и кога е направено другото копие — промълви Кейт. — Всичко е документирано, разбира се, но излишните формуляри се унищожават.

— Кейт… — Битъл привлече вниманието само с една-единствена, спокойно произнесена дума. — Излишните пари са били прехвърлени в брой чрез компютър от банковата сметка на клиента.

— В брой — повтори младата жена, напълно объркана.

— След като този случай привлече вниманието ни, проверихме всички отчети за всички клиенти… — Битъл я наблюдаваше със сериозно изражение. — От края на март тази година, суми на обща стойност седемдесет и пет хиляди долара са били изтеглени от сметки на наши клиенти, седемдесет и пет хиляди долара извън платеното за данъци. Всички е направено по компютърен път, в брой, от твоите отчети.

— От моите клиенти?

Усети как кръвта се отича от лицето й, не можеше да го спре.

— Маниерът е един и същ… — Калвин Майърс заговори за първи път, подръпвайки яркочервената си папийонка. — Две копия на „Сънстрийм“, дребни промени в различни формуляри за суми на стойност от хиляда и двеста до три хиляди и сто долара — изду бузи и изпуфка въздуха от тях. — Можеше и да не го хванем, но аз играя голф със Сид Сън. Той вечно се оплаква от данъците и непрекъснато ме кара да преглеждам формулярите му, за да се уверя, че е използвана всяка възможност да плаща по-малко.

Незаконно присвояване. Нима я обвиняваха в незаконно присвояване? Това да не би да беше някакъв ужасен кошмар? Знаели са за баща й и са помислили… не, не, това беше невъзможно. Запази гласа си спокоен, макар да свиваше и разтваряше нервно длан в скута си.

— Проверил сте един от моите отчети?

Калвин повдигна едната си вежда. Последното, което бе очаквал от трезвомислещата Кейт, бе подобен панически ужас.

— Направих го, за да се отърва от него, но при преглеждането на копието открих няколко дребни грешчици. Реших, че ще бъде по-добре да задълбоча изследването си и извадих нашето копие от последната му данъчна декларация.

Не чувстваше нищо. Дори пръстите й бяха изтръпнали.

— И мислите, че съм откраднала седемдесет и пет хиляди долара от своите клиенти?! От тази фирма?!

— Кейт, ако можеш просто да обясниш как според теб се е случило това — обади се Марти. — Събрали сме се да те изслушаме.

Не, баща й бе крал от клиентите си. Нейният баща. Не тя.

— Как можахте да си го помислите?!

Гласът й потрепери, за неин срам.

— Не сме достигнали до никакви твърди заключения — намеси се Аманда. — Фактите, цифрите, обаче са тук, черно на бяло.

„Черно на бяло“ — помисли Кейт, докато напечатаното на листа пред нея започна да играе и да се размазва, пред очите й се появиха видения на вестникарски статии отпреди двайсет години.

— Не, аз… — Трябваше да вдигне ръка, да разтърка очи, за да ги проясни. — Не е така. Не съм го направила.

Аманда тракна с един от алените си нокти по повърхността на масата. Беше очаквала възмущение, беше разчитала на възмущението на невинния. Вместо това виждаше треперенето на виновния.

— Ако Марти не се бе застъпил за теб, ако не бе настоял да потърсим някакво рационално обяснение, дори некомпетентност от твоя страна, щяхме да направим тази среща още преди няколко дни.

— Аманда — обади се тихо Битъл, но тя само разтърси глава.

— Лари, това е злоупотреба, и то не само със закона, а и с доверието на клиента. Трябва бързо да оправим този въпрос.

— Никога не съм вземала нито пени, нито едно пени от никой от клиентите! — Макар да се страхуваше, че краката няма да я удържат, Кейт се изправи рязко. „Няма да повърна“ — повтаряше си тя, макар стомахът й да се бе надигнал чак до гърлото. — Не бих могла! — като че ли не бе способна да произнесе нищо друго. — Не бих могла!

Лорънс се намръщи, без да вдига поглед от дланите си.

— Мис Пауел, не е трудно да се скрият, изперат или изхарчат пари. Вие сте помогнали на доста клиенти при правенето на различни инвестиции, а те имат сметки на Каймановите острови, в Швейцария.

Инвестиции. „Неуспешни инвестиции.“ Притисна ръка към пулсиращото си слепоочие. Не, това се отнасяше за баща й.

— Това ми е работата. Аз върша работата си.

— Неотдавна започнахте собствен бизнес — обади се Калвин.

— Аз съм само една трета собственик на бутик за стоки втора употреба. — Мъка, и страх, и желание да повърне се надигаха в нея, караха ръцете й да треперят. Не трябваше да губи ума си. Треперенето и плачът само щяха да я накарат да изглежда виновна. — За това похарчих почти всичките си спестявания. — Пое си дълбоко въздух, той сякаш изгори дробовете й, и погледна Битъл право в очите. — Мистър Битъл… — Гласът й обаче секна и се наложи да започне отново. — Мистър Битъл, работя за вас от пет години. Наехте ме една седмица след като се дипломирах. На фирмата съм давала винаги цялата си лоялност и компетентност, на клиентите също съм давала само най-доброто от себе си. Не съм крадец.

— Трудно ми е да повярвам, че си такава, Кейт. Познавам те от дете и винаги съм смятал решението си да те взема на работа при мен като едно от най-добрите в живота си. Познавам семейството ти.

Спря за момент, за да й даде възможност да реагира, да изрази яростта си, че е била използвана. Да помоли да помогне на фирмата да открие отговорите. Тъй като тя не направи нищо подобно, а само се взираше безизразно право пред себе си, просто не му даде избор.

— Въпреки това — продължи бавно той, — случилото се не може да бъде оставено без внимание. Ще продължим да разследваме, засега по вътрешни пътища. Но може да се наложи фактите да излязат и извън фирмата.

— Полицията. — Тази мисъл сякаш превърна краката й в желе, така че трябваше да се подпре на масата. Образът пред нея посивя и потрепери. — Ще се обърнете към полицията?

— Ако се наложи — отвърна Битъл. — Надяваме се да разрешим въпроса помежду си. Засега за промените в отчетите са отговорни „Битъл и съдружници“. — Възрастният мъж наблюдаваше съсредоточено жената пред себе си, поклати глава. — Партньорите са единодушни, че в интерес на фирмата е да си вземеш отпуск, докато се намерят отговорите на многобройните въпроси.

— Подозирате ме, защото мислите, че съм крадла?!

— Кейт, трябва да огледаме внимателно всичко това. И трябва да направим онова, което е в интерес на нашите клиенти.

— А заподозреният в незаконно присвояване не може да бъде доверено лице на своите клиенти и да прави отчетите им. — Сълзите щяха да потекат всеки момент. Можеше да ги удържи още само миг. — Уволнявате ме.

— Отпуск — настоя Битъл.

— Все същото е — обвинения, унижение. — Не ми вярвате. Мислите, че съм откраднала от собствените си клиенти и искате да ме отдалечите от фирмата.

Битъл не виждаше друг избор.

— Да, за момента. Всички лични вещи от офиса ще ти бъдат изпратени. Съжалявам, Кейт. Марти ще те изпрати.

Дъхът излезе на пресекулки от гърдите й.

— Винаги съм правила само най-доброто, на което съм способна.

Взе дипломатическото си куфарче, обърна се вдървено и се запъти към вратата.

— Съжалявам. Божичко, Кейт! — Марти я догони с тежки крачки. — Каква бъркотия, какъв ужас! — Запуфка, когато заслизаха по стълбите. — Не знам как да им повлияя!

Младата жена се спря, без да обръща внимание нито на болката в стомаха, нито на пулсирането в главата си.

— Вярваш ли ми? Марти, вярваш ли ми?

Забеляза искрицата на съмнението в честните му, късогледи очи, преди да й отговори.

— Знам, че има някакво обяснение.

Докосна я нежно по рамото.

— Няма нищо.

Премина през стъклените врати във фоайето, излезе навън.

— Кейт, ако има нещо, което мога да сторя за теб, някакъв начин, по който мога да помогна…

Гласът му секна неубедително. Застана край вратата, докато тя почти бежешком се запъти към колата си.

„Нищо — рече си Кейт. — Това просто не е нищо.“ В последния момент се отказа да се спусне към дома на Темпълтънови. Към Лора, към Ана, към хората, които щяха да я приютят успокоително в обятията си и да застанат на нейна страна. Отби колата си встрани от пътя, преди да поеме по стръмната, виеща се алея. Излезе и се запъти към скалите.

Можеше да се справи сама, уверяваше сама себе си младата жена. И преди бе преживявала удари и трагедии. Бе ги преодолявала. Първият й приятел, по време на колежа, се бе отегчил от нея, бе разбил сърцето й и се бе хванал с друга. Тя не се бе огънала.

Някога, преди години, бе мечтала да открие сама зестрата на Серафина и да я занесе гордо в къщи на леля си и чичо си. Беше се научила да живее без този триумф.

Страхуваше се. Толкова много се страхуваше.

Крушата не пада по-далеч от корена. О, боже, дали сега историята нямаше да излезе наяве? И дали цялата? Какво ли още трябваше да очаква? И как щеше да се отрази това на онези, които я обичаха, които й възлагаха такива надежди?

Какво казваха хората? Куче да е, ама от сой да е. Нима беше направила нещо нередно, нима бе допуснала някаква глупава грешка? Божичко, как можеше да мисли логично сега, след като целият й живот бе преобърнат с главата надолу и бе разбит?

Обгърна с ръце тялото си, за да се предпази от пролетния вятър, който изведнъж започна да й се струва леден.

Не беше извършила никакво престъпление, повтаряше си Кейт. Не беше направила нищо нередно. Само бе изгубила работата си. Само някаква си работа.

Това нямаше нищо общо с миналото, нищо общо с кръвните връзки, нищо общо с произхода й.

Със скимтене се отпусна върху един камък. Кого се опитваше да заблуди? Неизвестно как, но несъмнено всичко бе свързано. Как би могло да бъде другояче? Беше изгубила онова, което ценеше най-много след семейството. Успехът и репутацията.

А сега я бе постигнало онова, от което винаги се бе страхувала — провалът.

Как щеше да ги погледне в очите, всеки един от тях и да им каже, че е уволнена, че е заподозряна в незаконно присвояване? Че беше направила точно това, което винаги бе съветвала своите клиенти да не правят никога — бе поставила всичките си яйца в една кошница, само за да види как падат и се строшават до едно?

Рано или късно обаче трябваше да го стори. Трябваше да съобщи на семейството си, преди да го е направил някой друг. О, нямаше съмнение, че някой щеше да им каже. Не разполагаше с много време. А и не можеше да си позволи лукса да изкопае дупка и да се скрие в нея. Всичко, което представляваше и правеше, бе свързано със семейство Темпълтън.

Какво щяха да си помислят леля й и чичо й? Несъмнено щяха да забележат паралела. Ако започнеха да се съмняват в нея… Можеше да понесе всичко, каквото и да било, с изключение на тяхното съмнение и разочарование.

Бръкна в джоба си, сдъвка ожесточено едно хапче. Съжаляваше, че няма в себе си аспирин или от онези транквиланти, които използваше някога Марго. Само като си помислеше, че някога именно тя се отнасяше с презрение към подобни помощни средства! Или че бе определила Серафина, като глупачка и страхливка, задето бе предпочела да скочи в бездната, вместо да остане и да посрещне загубата си.

Младата жена погледна към морето, после се изправи и се приближи до самия ръб. Скалите долу изглеждаха страховити. Именно това бе харесвала винаги в тях, тези назъбени, непрощаващи копия, застанали предизвикателно на пътя на неуморната, бушуваща водна стихия.

Сега трябваше да бъде, като тези скали. Трябваше да стои и да посрещне онова, което й предстоеше.

Баща й не беше силен човек. Той не бе останал, не се бе изправил лице в лице със случилото се. И сега, по някакви неведоми, изопачени пътища, тя трябваше да плати цената.

* * *

Байрън я наблюдаваше откъм страната на пътя. Бе зърнал колата й да подминава къщата на Джош точно, когато той самият излизаше от нея. Не беше сигурен точно какъв импулс го бе подтикнал да я последва, нито пък какво го караше сега да стои тук.

Имаше нещо особено във вида й, в начина, по който бе застанала така самотна на ръба на скалата. Това го изнервяше и донякъде — безпокоеше. Отново тази уязвимост, реши младият мъж, онази слабост, необходимостта му да защитава не можеше да остане безразлична.

Никога не би я причислил към типа хора, които биха се разхождали из скалите или взирали в морската шир.

Време беше да се върне в колата си и да се махне оттук. Вместо това вдигна рамене и реши, че щом вече бе дошъл, той също можеше да се наслади на гледката.

— Дяволско местенце — заяви Байрън, докато се приближаваше към Кейт.

Изпита перверзно удоволствие от това, че я стресна и я накара да подскочи.

— Наслаждавах му се — промълви младата жена, все така с гръб към него.

— Има предостатъчно за наслаждаване за двама. Видях колата ти и… — В този момент зърна лицето й и видя, че очите й бяха влажни. Все на него му се случваше да трябва да пресушава женски сълзи. — Лош ден? — смотолеви той и й подаде носната си кърпа.

— Просто е ветровито.

— Не е чак толкова ветровито.

— Искам да си вървиш.

— По принцип се старая да изпълнявам женските молби. В този случай обаче предпочитам да седнем и да ми разкажеш какво става… — Хвана я за ръката, напрежението, което усети в нея, бе достатъчно да среже стъкло. — Мисли за мен като за свещеник — предложи Де Уит, докато я теглеше след себе си. — Някога исках да стана такъв.

— Речено без увъртане, врели-некипели.

— Не, наистина. — Седна на един камък и я дръпна до себе си. — Когато бях на единайсет години. После дойде ред на пубертета и останалото е история.

Кейт направи неуспешен опит да се освободи и да стане.

— Не ти ли мина през ума, че може да не ми се иска да разговарям с теб? Че искам да остана сама?

За да я успокои, тъй като гласът й звучеше безнадеждно, той погали лекичко косите й.

— Помислих си го, но го отхвърлих. Хората, които се самосъжаляват, винаги искат да говорят за това. Това бе следващата причина след секса, поради която реших да се откажа от семинарията. Както и заради танцуването. На свещениците почти не им се удава възможност да танцуват с красиви жени, което, според мен е същото като секса. Е, достатъчно за мен.

Постави решително ръка под брадичката й и я повдигна. Лицето й бе бледо, дългите, заострени мигли бяха мокри, дълбоките, подобни на кошута очи, също бяха влажни. Но…

— Очите ти още не са достатъчно червени, за да си помисля, че си си поплакала добре.

— Не съм от онези, дето хленчат.

— Слушай, момиченце, сестра ми винаги е твърдяла, че най-добре е човек да се наплаче на воля. Тя ще ти издере очите, ако разбере, че я определяш като хленчеща — нежно потърка палец в брадичката на Кейт. — Викането също върши добра работа, както и хвърлянето на чупливи вещи. У нас имаше в изобилие от всичко това.

— Няма смисъл…

— Това е изпускане на парата — прекъсна я меко той. — Пречистване. Наоколо няма нищо чупливо, но затова пък можеш да си покрещиш на воля.

Емоциите, които напираха в нея, заплашваха да я задушат. Вбесена освободи главата си от ръката му.

— Нямам нужда нито ти, нито който и да било друг да ме развлича. И сама мога да се справя прекрасно с проблемите си. Ако ми е необходим приятел, трябва само да се прибера у дома. Ей там горе — доуточни младата жена, когато погледът й попадна върху внушителната постройка от камък, дърво и стъкло, в която се намираше всичко ценно за нея.

Закри лицето си с длани и избухна в плач.

— Добро момиче! — прошепна Байрън, облекчен от освободилия се по естествен начин поток от сълзи. — Ела тук! — Привлече я по-близо до себе си, като галеше ту косите, ту гърба й. — Излей всичко, което се е насъбрало.

Кейт не можеше да се спре. Нямаше значение кой бе той, ръцете му бяха силни, гласът — изпълнен с разбиране. Завряла лице в гърдите му, тя плачеше от безсилие, от мъка, от страх и се остави за малко да бъде прикоткана.

Де Уит подпря буза върху косите й, като я държеше леко. Леко, защото тя му се струваше толкова малка, толкова крехка. Една здрава прегръдка можеше да счупи тези тънки кости. Сълзите намокриха ризата му, охладиха топлата му кожа.

— Съжалявам. По дяволите! — Би се отдръпнала, ако той не продължаваше да я държи. Унизена, младата жена затвори парещите си очи. — Това нямаше да се случи, ако ме бе оставил на мира.

— Така е по-добре за теб. Не е здравословно човек да задържа всичко вътре в себе си.

Автоматично я целуна по върха на главата, преди да я пусне, за да се вгледа в лицето й.

Как и защо това лице успя да го плени в този си вид, мокро, на петна, изцапано със спирала — това не можеше да си обясни. Но го обзе страшно желание да я сложи в скута си, да целуне тези меки, тъжни устни, да я погали отново, но вече не толкова утешително.

„Лош ход“ — помисли си предупредително Де Уит и се почуди как един мъж, изправен пред толкова секси мъка, би могъл да се държи като свещеник.

— Не може да се каже, че изглеждаш по-добре, след като се наплака. — Взе кърпичката, която бе стиснала на топка в юмрука си и попи лекичко влагата по лицето й. — Но вече би трябвало да се чувстваш достатъчно добре, за да ми кажеш от какво си така разтърсена.

— Това няма нищо общо с теб.

— Какъв е проблемът тогава?

Кейт усети как в гърдите й се надига друго ридание и задушава думите й.

— Уволниха ме.

Той продължи да почиства спокойно лицето й.

— Защо?

— Мислят… — гласът й секна. — Мислят, че н…

— Поеми си дъх — посъветва я Байрън — и го изречи бързо.

— Мислят, че съм откраднала пари от сметката на един клиент. Незаконно присвояване. Седемдесет и пет хиляди.

Без да отделя очи от нея, Де Уит пъхна съсипаната носна кърпа в джоба си.

— Защо?

— Защото… защото се появиха двойни екземпляри на един формуляр, а и липсват пари. И те са мои клиенти.

„И баща ми… баща ми.“ Това обаче не можеше да го каже, не и на глас.

С прекъсвания възпроизведе срещата си с партньорите. Голяма част от разказа й бе несвързан, липсваха детайли, но той кимаше непрекъснато с глава. И слушаше.

— Не съм вземала никакви пари. — Изпусна дълга, пресеклива въздишка. — Не очаквам да ми повярваш, но…

— Разбира се, че ти вярвам.

Беше неин ред да се изненада.

— Защо?

Байрън изправи леко гръб, извади пура и я запали, като прикри пламъчето на запалката с длани.

— През по-голямата част от живота си си била потопена сред хотелския бизнес. Знаеш как стоят работите там. В не един случай се налага да се прави светкавична преценка на даден клиент или член от персонала. Най-добре е човек да бъде акуратен. — Загледа се в нея и издиша облаче дим. — Впечатлението, което ми направи през първите пет минути, Катрин, добре де, не само това, бе за жена, която по-скоро би се задушила от собствената си честност, но няма да разхлаби малко, за да си поеме въздух.

Дъхът излезе пресекливо от гърлото й, част от паниката в душата й сякаш понамаля.

— Ценя това. Струва ми се.

— Принуден съм да кажа, че досега си работила за някакви си късогледи глупаци.

Младата жена подсмръкна.

— Те са счетоводители.

— А така-а-а… — Усмихна се и прокара пръст по бузата й, докато тя го наблюдаваше. — Най-после искрица в големите кафяви очи. Така е по-добре. Значи възнамеряваш да приемеш това просто така, без да се възпротивиш?

Кейт стана, изправи рамене.

— Не мога да мисля точно сега какво и как ще го приема! Знам само, че няма да работя отново при „Битъл“, щом постъпват така с мен!

— Нямах предвид това. Исках да кажа, че някой е присвоил парите и посочил с пръст към теб. Как мислиш да постъпиш?

— Това не ме интересува.

— Не те интересува? — Байрън поклати глава. — Трудно ми е да го повярвам. Катрин Пауел, която познавам, е борбена натура.

— Казах, че не ме интересува. — Гласът й отново секна. Ако започнеше да се бори, да оглежда прекалено дълбоко, да пита прекалено много, тогава можеха да открият за стореното от баща й. А после щеше да стане по-лошо. — Не мога да направя нищо.

— Не ти липсва мозък — не се предаваше той.

— За момента не изглежда така. — Постави длан върху главата си. Всичко в нея бе размекнато, отпуснато и болезнено. — Не могат да ми направят нищо повече, тъй като парите не са в мен и никога няма да успеят да го докажат. Ако питаш мен, откриването на истинския крадец е проблем на „Битъл“. Единственото ми желание е да ме оставят на мира.

Изненадан, Де Уит се изправи.

— Аз пък бих искал кожите им.

— Точно сега искам само да преживея следващите няколко часа. Ще трябва да разкажа на близките си. — Младата жена затвори очи. — Като си помисля само, че днес, малко по-рано, мислех и се надявах, че ще ме извикат, за да ми предложат съдружие. Всичко сякаш говореше за това — добави горчиво тя. — Нямах търпение да им кажа.

— Да се похвалиш?

Произнесе го обаче нежно, без сянка от подигравка или заяждане.

— Така излиза. Вижте какво направих. Гордейте се с мен, защото… Е, с това е свършено. Сега ще трябва да им кажа, че изгубих всичко, че перспективата да си намеря друга работа или клиенти в скоро време е нулева.

— Затова са твое семейство. — Приближи се до нея и постави длани върху раменете й. — Членовете на семейството се поддържат едни други.

— Знам това. — За миг й се прииска да вземе ръцете му. Той имаше толкова големи, знаещи ръце. Искаше й се да ги вземе и да ги притисне в бузата си. Вместо това Кейт отстъпи назад и се обърна. — Именно това прави положението още по-неприятно. Ето, че сега отново започнах да се самосъжалявам.

— Всичко ще мине и ще замине, Кейт. — Съзнавайки, че двамата изпълняваха нещо като танц на докосването и изплъзването, той прекара ръка около раменете й. — Искаш ли да дойда с теб?

— Не. — Почувства се толкова възмутена, защото за момент й се прииска да каже да. Да подпре глава на това широко рамо, да затвори очи и да се остави в ръцете му. — Не, аз трябва да свърша това… — Отново се изплъзна от него, но този път го погледна право в очите. — Страшно мило от твоя страна. Наистина. Страшно мило.

Байрън се усмихна, трапчинките му станаха по-дълбоки.

— Нямаше да бъде толкова обидно, ако не бе прозвучала чак толкова изненадана.

— Не съм имала намерение да те обиждам — дори успя да се усмихне. — Възнамерявах да изкажа благодарността си. Благодарна съм… отче Де Уит.

Младият мъж вдигна ръка, прокара пръсти по късите й коси.

— В крайна сметка реших, че не желая да мислиш за мен като за свещеник. — Дланта му се плъзна по тила и врата й. — Все заради този секс.

Тя също го усещаше. Леки хормонални пристъпи, каращи я да се чувства неудобно.

— Х-м-м. — Все пак това бе някакъв отговор. При това несъмнено, безопасен. — По-добре да се заема с тази работа. — Заотстъпва заднишком, вперила предпазливо очи в него. — Ще се видим скоро.

— Очевидно.

Байрън пристъпи напред, тя направи отново крачка назад.

— Какво правиш?

Развеселен от поведението и на двамата, Де Уит повдигна вежди.

— Отивам към колата си. Паркирал съм зад теб.

— О! Добре. — С възможно най-безгрижен вид, Кейт се обърна и тръгна към автомобилите. Байрън закрачи редом с нея. — Аз… ъ-ъ-ъ… видя ли вече къщата, онази на „Севънтийн Майл“?

— Имам среща тази вечер, за да я огледам.

— Добре. Това е добре. — Младата жена подрънка ключовете в джоба си, преди да ги извади. — Е, надявам се да ти хареса.

— Ще те уведомя. — Покри дланта й, поставена върху дръжката на вратата със своята. Когато Кейт насочи подозрително поглед към него, той се усмихна. — Татко ме е учил да отварям вратите пред дамите. Приеми го като южняшка чудатост.

Тя повдигна рамене и се вмъкна в колата.

— Е, бай бай.

— Дръж ме в течение.

Искаше й се да го попита какво по-точно означаваше последната му реплика, но той вече се бе запътил към своя автомобил. Освен това, на нея й беше доста ясно за какво става дума.